Доналд Уестлейк
Банда (42)

42

В петък сутринта раздразнението на Дортмундър бе поотшумяло, без да изчезне напълно. Снощи страшно се ядоса, когато Мей се прибра от работа и му каза, че Епик си е позволил да цъфне направо в супермаркета, за да й предаде, че иска Джон да му звънне.

— Говорил е с теб? В магазина? Той няма абсолютно никаква работа с теб!

Мей не изглеждаше толкова ядосана като него, но от друга страна, бе имала повече време на разположение, за да осмисли случая.

— Не се държа лошо или невъзпитано, Джон. Просто ме помоли да ти предам да му звъннеш и си купи крушки.

— Крушки ли? Слушай, ако иска да говори с мен, може да звънне на Анди, както предния път.

— Е, сега говори с мен — отвърна Мей — и честно казано, в началото ми се стори малко странно, но не виждам нищо нередно в това.

— Знаеш ли за какво става въпрос? — не мирясваше Дортмундър. — Ще ти кажа! Съобщението няма нищо общо с крушките или с това да му звънна, или нещо подобно. Искал е да каже: „Мога да те открия. Знам къде си. Знам къде работи приятелката ти. Мога по всяко време да те притисна й ако искам, ще го направя“. Ето това е искал да каже!

— Мисля, че това вече го знаем — отбеляза Мей. — Ще му звъннеш ли?

— Ще му звънна друг път. Сега съм прекалено изнервен.

— В такъв случай иди в хола и ме остави да приготвя вечерята — каза Мей и махна към чантата с продукти на кухненската маса.

— Добре — съгласи се Дортмундър.

— Вземи си една бира за предястие.

— Добре — каза той, взе една кутия от хладилника и я отнесе в хола. Там седна намръщен срещу изключения телевизор и проигра в главата си няколко въображаеми разговора с Джони Епик. Държа се много по-рязко и направи доста по-остри забележки, отколкото в реална ситуация. Не след дълго Мей го извика в кухнята, където го очакваше печено месо. Нямаше представа как го е направила толкова вкусно, с всички тези подправки и гарнитура, след като е работила до късно в супермаркета. — Ще му звънна утре. Тази вечер не искам.

— Не му се карай — посъветва го Мей.

Дортмундър се поколеба, но после кимна.

— Добре.

Днес сутринта, доста след като Мей тръгна за работа, Дортмундър набра номера на Епик и отсреща се включи телефонен секретар.

— Така по-добре ли е, а? — попита той. — Сега вече сме в постоянна връзка, нали? Говоря си с машина — заключи Дортмундър и затвори.

Епик му звънна към два следобед и каза:

— Ще се видим на място, до което можеш да стигнеш пеша. След половин час на Юнион Скуеър. Ще седна на пейка далеч от прекупвачите.

— Не се тревожи, дори и да седнеш при тях, те ще се махнат.

— Смяташ ли, че толкова ми личи — попита Епик и в тона му прозвуча самодоволство.

— Ще се видим след половин час — отвърна Дортмундър и тръгна за срещата.

Мина през целия парк, загърнат плътно с палтото си, защото мартенският вятър все още хапеше. Откри Епик разположен на една пейка далеч от други хора, които и без това не бяха много, защото времето все още не предразполагаше към заседяване по пейките. Дортмундър приседна при него и бившето ченге каза:

— Внучката се оказа истински герой.

— Не искам да говориш с Мей — отвърна Дортмундър. — Притесняваш я.

— Съжалявам за което — отвърна Епик, макар въобще да не изглеждаше като човек, който съжалява. — Не ми изглеждаше притеснена. Може пък двамата с теб да си вземем пощенски гълъби.

Отдалечиха се прекалено от разговорите, репетирани предната вечер от Дортмундър, затова той каза:

— Разкажи за героичната внучка.

— Моля? А, за внучката! — Епик се ухили само при мисълта за внучката. — Тя е нашият човек в тила на врага — допълни той — и е не по-малко ценна от шаха.

— Браво!

— Все още не знаят кога ще го местят — продължи Епик, — защото продължават да обмислят организацията на охраната. По-важното е, че в момента, в който решат да го направят, тя ще знае. А в момента, в който тя знае, ще разберем и ние. Или поне ще разбера аз, а ти ще научиш, когато дойде гълъбът.

— Много хитро!

— Онова, което вече знаем — продължи Епик, — е мястото, което са избрали за съхранение. — Това само по себе си е страхотно, защото можеш да го проучиш още преди шахът да е пристигнал там.

— Звучи добре.

— Намира се на улица „Гейнсуърт“ — обясни Епик. — В момента там се помещава офисът на един частен детектив, Жак Перли. — Епик повдигна въпросително вежди. — Няма да имаш проблеми да влезеш в офиса на частен детектив, нали?

Дортмундър не налапа куката и отвърна спокойно:

— Сигурно няма да е толкова лесно. Какъв ще да е този офис на улица „Гейнсуърт“.

— Е, дори и да не е толкова лесно, разполагаш с достатъчно време, за да разучиш ситуацията — изтъкна Епик.

— Добре де, ще поогледам — съгласи се Дортмундър и огледа снежния пейзаж. От устата на хората излизаше пара. — Тук е малко хладно, не мислиш ли?

— Вярно — съгласи се Епик, — но за сметка на това няма кой да ни подслушва. Вече можем да тръгваме.

— Добре.

Изправиха се. Този път Епик не протегна ръка.

— Все ще е по-добре от банковия трезор — каза Дортмундър.

— Да се надяваме — отвърна Епик и се загърна зиморничаво в палтото. — Виждаш се с приятеля ти Келп, нали?

— От дъжд на вятър.

— В такъв случай ще те помоля да му предадеш нещо.

— Добре — отвърна Дортмундър. — Мей и без това май не харесва пощенски гълъби.