Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (4)

Четвърта глава

Няколко месеца след края на войната Рогън още беше в болницата, но от армейското разузнаване го докараха със самолет в берлинския си щаб. Поискаха от него да прегледа стотици досиета на хора, заподозрени в извършването на военни престъпления, и да посочи онези, които са го изтезавали в Мюнхен… ако познае някого от тях. И за неговия случай бе заведено досие под номер А23486 в архива на съюзническата комисия по разследването на военни престъпления.

Но той не откри нито един от мъчителите си сред заподозрените, макар да помнеше отчетливо всяка подробност от външността им. Разочарованите му бивши началници го върнаха пак със самолет, за да довърши лечението си. Оказа се обаче, че неговият полет е чак след два дни — време, през което той неспирно се разхождаше из града. При вида на осеяните с развалини улици сърцето му се изпълваше с безпощадно задоволство.

Сега огромният град коренно се бе променил.

Градската управа на Западен Берлин се бе отказала от безплодните усилия да разчисти седемдесетте милиона тона отломки, останали след набезите на съюзническите бомбардировачи през войната. Кранове и булдозери бяха събрали и избутали останките от сгради в малки изкуствени хълмове, после градинари ги покриха с пръст и засадиха цветя и храсти. Друга част от отпадъците бе заровена под основите на новите жилищни сгради — те се извисяваха нагоре, въплътили съвременния стремеж за максимално използване на всеки квадратен метър в града. Берлин вече представляваше грамаден лабиринт от камък, бетон и стомана, в който нощем избуяваха най-необузданите пороци, каквито можеха да се пръкнат в опустошената от войната Европа.

Рогън се настани заедно с Розали в хотел „Кемпински“ на ъгъла на „Курфюрстендам“ и „Фазененщрасе“ — може би най-изискания не само в Берлин, но и в цяла Западна Германия. После се обади по телефона в няколко от фирмите, с които работеше отдавна, и си уговори среща в детективската агенция, на която плащаше от пет години.

В първия ден Майкъл и Розали отидоха да обядват в ресторант „Риц“, където готвеха майстори на източната кухня. Той гледаше развеселен как момичето поглъща огромни количества храна с неприкрито удоволствие. Поръчаха супа „птиче гнездо“, която приличаше на оплетени мозъци от ивици растения, изцапани с черна кръв. Тя обаче се зарадва най-много на блюдо, което съчетаваше червени късчета от раци, бели мръвки свинско и кафяви бучки телешко, но изобщо не пренебрегна ребърцата на скара, а за пилешкото със задушен бял грах призна, че нищо по-вкусно не е яла през живота си.

Разбира се, опита и от скаридите и черния боб в кисел сос, които той си бе поръчал, и закима оживено с одобрение. Към всичко това имаше няколко порции пържен ориз със зеленчуци, неспирно се поднасяха нови чаши зелен чай, които Рогън престана да брои. Невероятен обяд, който Розали побра в себе си без никакво видимо усилие. Току-що бе направила откритието, че на света има и друга храна, освен хляба, саламите и картофите. Майкъл се усмихваше на насладата, с която Розали събра и последните късчета от посребрените чинии.

Следобед отидоха да пазаруват по „Курфюрстендам“, чиито пъстри и ярки витрини към края на дългия булевард преминаваха в запрашени и изоставени магазини близо до Берлинската стена. Рогън се охарчи нехайно за дамски златен часовник със скъпоценни камъни по хитроумно изработеното капаче, което се плъзгаше встрани, за да се вижда циферблатът. Розали чак ахна от изненада, когато той сложи часовника на ръката й.

Майкъл си рече ехидно, че ако пътят към мъжкото сърце минава през стомаха, то пътят към женската душа несъмнено е постлан с подаръци. Но когато тя го целуна и усети меките й устни да се впиват в неговите, цинизмът му се изпари.

Вечерта я заведе в клуб „Елдорадо“, където сервитьорите обличаха рокли, а сервитьорките носеха строги мъжки костюми. След това седнаха в „Шерше ла фам“ — там хубавиците на сцената се събличаха с подчертана липса на преструвки, сякаш още бяха в собствените си спални, и не спестяваха пъченето на задниците и вулгарното почесване тук-там. Накрая танцуваха пред високи огледала само по дълги черни чорапи и яркочервени шапки. Майкъл и Розали не пропуснаха и по-простодушните прелести на „Бадеване“ на „Нюрнбургщрасе“, където пиха шампанско, но го замезваха с малки дебели наденички от широка чиния, които вземаха с пръсти и после се бършеха в платнената покривка… както правеха всички наоколо.

Докато се приберат в хотелския апартамент, на Майкъл почти му призляваше от разпалилото се желание. Искаше да се любят, щом прекрачат прага, но Розали се засмя, побутна го назад и се шмугна в спалнята. Настръхнал и огорчен, Рогън метна сакото си на едно кресло и реши да си забърка коктейл от бутилките, които намери в барчето. Но след няколко минути чу мекия, почти момичешки глас на Розали и се обърна към нея.

Тя носеше на главата си елегантната зелена шапка, която й купи в Хамбург, а на краката си — дълги мрежести черни чорапи. Иначе беше гола. Доближи го бавно с лъчезарната усмивка на жена, обзета от страст.

Майкъл протегна ръце към нея, но Розали се отдръпна и трябваше да я гони, докато стигнат до спалнята. Той смъкваше дрехите си на всяка крачка. Този път Розали не понечи да се изплъзне. Двамата тупнаха прегърнати на разкошната спалня и той се потопи в уханието на тялото й, в усещането за кожа като кадифе, като листчета на цвете.

Забравиха за всичко друго — за досадната нощна шумотевица на Берлин, за жалните вопли на животните в зоопарка „Тиргартен“ точно под прозорците на хотела и за призраците на смъртта и отмъщението, витаещи в пренапрегнатия мозък на Рогън.