Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (3)

Трета глава

Майк Рогън не забравяше нищо. Беше на пет години, когато подробно разказа на майка си какво му се е случило три години по-рано — тогава се разболя тежко от пневмония. Припомни й името на болницата, което майка му бе забравила. Описа й завеждащия детското отделение, един необичайно грозен човек с невероятната дарба да се погажда с децата. Педиатърът дори позволяваше на хлапетата да си играят с приличащата на звезда мастна бучка на брадичката му. Майкъл Рогън помнеше как се бе опитал да я откъсне от лицето на лекаря, както и комичното „Ох!“, разнесло се в стаята.

Майка му не само беше смаяна, но и дори се уплаши от забележителната му памет, затова пък баща му преливаше от щастие. Джоузеф Рогън беше неуморно работлив счетоводител и вече си представяше как неговият син съвсем млад ще заслужи диплома на експерт-счетоводител и ще живее в благоденствие. Нищо друго не му хрумваше, докато малкият Майк не се прибра веднъж от забавачката с бележка от учителката за неговите родители. Това беше покана майката и бащата на момчето още утре да отидат при директора на училището, за да обсъдят бъдещето на Майк като ученик.

Краткият разговор беше съвсем делови.

Директорът не искаше Майкъл да остане в забавачката, защото пречел на другите деца. Непрекъснато поправял учителката, ако тя пропуснела някоя дреболия в поредната приказка, а и бездруго вече се е научил да чете и да пише. По-добре било или да постъпи в училище за особено надарени деца, или да опитат веднага ли ще свикне с всекидневието в първи клас. Родителите му избраха да го изпратят в специално училище.

Майк навърши девет години.

Другите момчета изскачаха на улицата, понесли бейзболни ръкавици, а той излизаше от дома си с чанта от истинска кожа, на която инициалите му и адресът му бяха щамповани със златни букви. В нея носеше учебниците по програмата за поредната седмица. Рядко се налагаше да го занимават повече от седмица с материал, който повечето деца овладяваха за една учебна година. Той просто запомняше всички текстове още при първото прочитане. Естествено, в квартала го смятаха за смахнат особняк.

Един ден тълпа от негови връстници го пресрещна на улицата.

Едро русо момче го попита:

— А бе, ти никога ли не излизаш да играеш?

Майк не каза нищо и другото момче добави:

— Ако искаш, ела в моя отбор. Ще играем футбол.

— Ами добре, ще играя…

Какъв прекрасен ден… Майкъл откри, че движенията му са много точни и може да не се дава на другите във футбола или в спречкванията. Прибра се за вечеря — скъпата кожена чанта беше цялата оплескана с кал. Имаше синина около едното око, подпухналите му устни бяха разкървавени. Но той щеше да се пръсне от радост и гордост, изтича при майка си с вик:

— Момчетата ме взеха във футболния отбор! Ще играя с тях!

Алис Рогън само погледна насиненото му лице и се обля в сълзи.

Все пак тя опита да се държи разумно и да убеди невръстния си син, че неговият мозък е скъпоценност и никога не бива да го излага на опасност.

— Майк, твоят ум е необикновен. Може би някой ден ще бъдеш полезен на цялото човечество. Не бива да се държиш като останалите момчета. Ами ако си удариш главата, докато играеш футбол? Или при сбиване?

Майкъл се вслуша в думите й и я разбра.

Баща му скоро се върна от работа и каза почти същите думи.

Момчето потисна желанието си да бъде като другите деца. Притежаваше съкровище, което беше длъжен да опази за цялото човечество.

Ако беше малко по-голям, щеше да разбере колко смешно и нелепо самочувствие се опитваха да му внушат неговите родители.

Но през следващите дни и седмици съучениците му започнаха да го унижават, да го дразнят, да дърпат скъпата чанта от ръцете му. Той правеше каквото искаха родителите му — не се биеше и търпеше гаврите. Баща му обаче, почервенял от гняв, започна да се съмнява дали отглежда сина си както подобава.

Накрая Джоузеф Рогън донесе вкъщи огромни, добре омекотени боксови ръкавици за начинаещи и започна да учи сина си как да се брани. Джоузеф се постара да втълпи на Майкъл, че е по-добре да се опълчва и да размаха юмруци, ако е неизбежно.

— По-важно е да пораснеш мъж — заяви той, — отколкото гений.

През същата година Майкъл откри, че се различава от останалите деца по още нещо. Майка му и баща му настояваха да се облича спретнато, като зрял човек, защото през повечето време учеше с по-възрастни от него студенти. Дойде и ден, когато неколцина момчета заобиколиха Майкъл и обещаха да му събуят добре изгладения панталон и да го окачат на близката улична лампа. Повечето от тях вече бяха преживели това обичайно унижение.

Щом му посегнаха, Майкъл Рогън подивя.

Впи зъби в ухото на едно момче и почти го откъсна. Обви с ръка гърлото му и започна да го души, макар че цялата банда го налагаше с юмруци и ритници. Дотичаха мъже и разтърваха децата, но трима от бандата и Майкъл постъпиха в болница.

Никой не понечи да го тормози след случката.

Отбягваха го, както всеки заобикаля отдалеч беснеещите луди.

Той беше достатъчно умен да прозре, че яростта му наистина не е нормална. Накрая се сети какво я причинява — имаше изумителната си и може би гениална памет и схватливост, без да е направил нищо, за да ги заслужи. Измъчваха го угризения. Сподели това откритие с баща си, който го разбра и се замисли какво да стори, за да облекчи живота му.

За жалост Джоузеф Рогън почина от инфаркт, преди да измисли как да помогне на сина си.

На петнадесет Майкъл Рогън беше висок, силен, с отмерени и плавни движения. Неуморно поглъщаше далеч по-сложни знания и попаднал изцяло под влиянието на своята майка, той вярваше, че умът му е едва ли не свещена ценност, над която трябва да бди, за да изсипе в бъдеще даровете й над всички хора. Тогава вече беше бакалавър и се готвеше да защити магистърската си степен.

Майка му го глезеше като крал.

Но през тази година очите на Майкъл се отвориха за момичетата.

В това по нищо не се различаваше от връстниците си. Откри обаче с искрена покруса, че момичетата се плашат от него и отблъскват неумелото му ухажване със засмяна жестокост. Толкова превъзхождаше по интелект околните, че си оставаше нежелан особняк. Не му оставаше нищо друго, освен да се зарови още по-усърдно в учебниците.

Но на осемнадесет попадна сред хора, които го приемаха като равен — преподавателите и другите студенти в престижния университет, където подготвяше докторската си дисертация по математика. Там и момичетата не криеха, че ги привлича. Майкъл беше едър за възрастта си и плещест, външността му лесно заблуждаваше, че е на двайсет и две, дори на двайсет и три. Научи се да прикрива старателно блестящия си ум, за да не стряска прекалено хората, и най-сетне се озова в леглото на момиче.

Мериън Хоукинс беше руса хубавица, която изобщо не пренебрегваше учението, но не й хрумваше да се откаже и от забавленията до зори. Заедно опознаваха удоволствията на секса цяла година. Рогън позанемари дисертацията, изпи внушителни количества бира и направи още куп дребни глупости, присъщи на възрастта му. Майка му се огорчаваше от промяната в него, синът й обаче не допускаше нейните чувства да го засегнат. Не беше готов да си го признае, но вече се отнасяше с неприязън към своята майка.

Японците нападнаха Пърл Харбър в деня, когато Майкъл получи своята докторска степен по математика.

Той се отегчаваше от Мериън и търсеше начин да се измъкне от връзката с нея без скандали. Омръзна му да усъвършенства ума си, омръзна му да понася майка си.

Жадуваше за приключения и истински предизвикателства.

На другия ден след нападението срещу Пърл Харбър седна пред бюрото си и съчини дълго писмо до началника на армейското разузнаване. Състави списък на академичните си постижения и дипломи и не пропусна да ги приложи към писмото. Точно след пет дни получи телеграма — нареждаха му да се яви във Вашингтон на събеседване.

Този разговор преобърна живота му.

Извикаха го при късо подстриган капитан от разузнаването, когото завари да преглежда отегчено списъка. Не изглеждаше впечатлен и показа досадата си, щом научи, че Рогън никога не се е проявявал в спорта.

Капитан Алигзандър прибра документите му в жълтата папка и ги занесе в стаята зад кабинета му. Позабави се вътре и даде на Майкъл лист с текст, копиран на мимеограф. Чукна по текста с молива си.

— Това е кодирано съобщение. Шифърът е от старите, които отдавна не използваме. Искам все пак да видя дали ще го разгадаеш. Не се изненадвай, ако те затрудни прекалено — нямаш никаква подготовка в криптографията, нали?

Майкъл плъзна поглед по листа. Изглеждаше, че кодирането се състои от стандартно заместване на символите. Той се бе занимавал с криптография и теория на шифрите още на единадесет години… за развлечение. Взе молива и след пет минути прочете на глас разшифрованото съобщение.

Капитанът се шмугна в задната стая и се върна с друга жълта папка. Извади от нея лист, на който имаше отпечатани само два абзаца.

Този шифър беше несравнимо по-сложен, а краткостта на текста правеше разгадаването му значително по-трудно. Рогън напрягаше ума си почти час, докато се справи с кода. Капитан Алигзандър погледна написаното от него и отново нахълта в другата стая.

Този път заедно с него излезе полковник с посивяла коса, който седна в ъгъла и загледа Рогън втренчено.

Следващите три страници бяха покрити от горе до долу със символи.

Капитанът се подсмихваше. Майкъл познаваше тази усмивчица от лицата на преподавателите и специалистите, които се надяваха, че поне веднъж са му дали непосилна задача. Напомни си да бъде крайно внимателен — и наистина минаха три часа, преди да разшифрова текста. Съсредоточи се така, че не забеляза как стаята се напълни с офицери, които не отделяха погледи от него. Накрая Майкъл подаде листовете на капитан Алигзандър, който ги прочете набързо и безмълвно ги връчи на полковника.

Старшият офицер също не загуби много време в четене и заповяда отсечено на капитана:

— Доведете го в моя кабинет.

Рогън, за когото това изпитание беше възможност да се повесели от сърце, забеляза с изненада колко е разтревожен полковникът.

Първите му думи към него гласяха:

— Младежо, ти ми съсипа деня.

— Съжалявам — учтиво отвърна Майкъл, но не му пукаше.

Надменното държание на капитан Алигзандър го бе подразнило.

— Ти не си виновен — изръмжа полковникът. — Никой от нас не вярваше, че ще разгадаеш този шифър. Смятаме го за един от най-добрите, но след като ти го разчете, длъжни сме да го сменим с друг. Ако след проверката те вземем на служба при нас, може би ще го използваме отново.

Майкъл промърмори слисан:

— Да не искате да кажете, че всичките ви шифри са толкова лесни за разбиване?

— Лесни са за тебе — сухо уточни полковникът. — Очевидно е. За останалите са безнадеждна главоблъсканица. Готов ли си да постъпиш на военна служба незабавно?

— Още в този миг — не скри радостта си от предложението Рогън.

Полковникът сви вежди и се намръщи.

— Не става просто така, нито толкова лесно. Трябва да проверим доколко си благонадежден. До края на проверката ще те задържим при нас под охрана. И сега знаеш твърде много, за да се размотаваш на свобода. Обикновена формалност, уверявам те.

Оказа се, че въпросната „формалност“ означава почти седмица в ареста на разузнаването, пред който и затворът в Алкатраз приличаше на летен лагер за скаути. На Майкъл не му и хрумна, че разузнаването проявява подобно отношение към своите служители. В края на въпросната седмица положи клетва и постъпи на военна служба със звание младши лейтенант.

Три месеца по-късно ръководеше отдела, който се занимаваше с всички шифровани съобщения на европейските държави, освен съветските. С главоблъсканиците на руснаците се мъчеше азиатският отдел.

Майкъл беше щастлив.

За пръв път вършеше нещо важно и вълнуващо. Неговата памет, неговият приказно остър и красив ум помагаха на страната му да победи в световна война. А във Вашингтон изобщо не липсваха момичета. Не след дълго го повишиха в звание. Какво още да иска?

Но към 1943 година пак го обзеха угризенията.

Струваше му се, че злоупотребява със способностите си, за да избегне опасностите на фронтовата линия, и подаде рапорт да го преместят в оперативното управление на разузнаването. Отхвърлиха молбата му, защото беше прекалено ценен, за да рискуват живота му.

Тогава го осени идеята да се превърне в действащ разпределител и организатор на шифри, който да координира нахлуването на съюзническите войски във Франция от тила на врага. Разработи замисъла си до последната подробност и го изпипа толкова безупречно, че началник-щабът на армията даде одобрението си. Ето как спуснаха с парашут талантливия капитан Рогън във Франция.

Гордееше се със себе си и знаеше, че ако баща му беше жив, също щеше да се гордее с постъпката му. Но неговата майка ридаеше, защото Майкъл хвърляше в ада на войната този ненадминат мозък, който пазеха и отглеждаха толкова дълго. Синът й само сви рамене. Още не бе направил нищо изключително. Може би след войната щеше да открие какво му е най-интересно и да докаже, че наистина е гений. Но вече бе натрупал достатъчно опит и проумя, че и за най-невероятните дарби са задължителни дълги години на неспирен труд, за да ги развиеш докрай. За всичко щеше да има време след войната.

В първия ден на 1944 година капитан Майкъл Рогън стъпи на окупираната от германците френска земя като представител на съюзническите сили за връзка с местната нелегална съпротива. Месеци преди това се подготвяше със свои британски колеги, научи се да работи с радиостанция, а в лявата му длан бе вкарана малка капсула с отрова, за да се самоубие при залавяне.

Настани се с фалшиви документи при семейство Шарни, които участваха в съпротивата. Живееше в градчето Витри-сюр-Сен недалеч от Париж. Оттам ръководеше своята мрежа от куриери и осведомители, оттам изпращаше кодирани съобщения до Центъра в Англия. Понякога получаваше още искания за подробна информация, която беше важна за подготовката на Втория фронт в Европа.

Дните минаваха спокойно, никой не го тормозеше. В неделя, ако времето беше хубаво, излизаше на пикник с Кристин, дъщерята на семейство Шарни — дългокрако симпатично момиче с кестенява коса. Тя беше студентка по музикознание в местния университет. Скоро се влюбиха, после Кристин забременя.

Накривил баретата си и с майсторски изработените фалшиви документи в джоба Майкъл се ожени за Кристин в кметството. Върнаха се в дома на родителите й, за да продължат заедно работата с нелегалните.

Когато съюзническите войски нахлуха в Нормандия на 6 юни 1944 година, Рогън приемаше и предаваше толкова съобщения по радиостанцията, че неволно стана непредпазлив. Две седмици по-късно гестаповците обкръжиха къщата на семейство Шарни и арестуваха всички, които завариха там. Те бяха изчакали търпеливо най-удобния за тях момент — задържаха не само Рогън, Кристин и родителите й, а и наведнъж шестима куриери от съпротивата, дошли да получат указания.

След още месец всички бяха разпитани, осъдени и екзекутирани. Всички, с изключение на Майкъл Рогън и неговата съпруга.

Германците изтезаваха толкова упорито останалите, че научиха от тях за дарбата на Рогън да запаметява съвсем точно и най-сложните шифри. Решиха да му отделят по-особено внимание. Обясниха с усмивка на Майкъл, че са оставили жена му жива „от съжаление към него“. Тогава Кристин беше в петия месец на бременността.

Шест седмици след залавянето им ги откараха поотделно в Мюнхен с коли на Гестапо. На оживения централен площад в този град се издигаше Съдебната палата и в едно от крилата й започнаха последните и най-страшните разпити на Майкъл Рогън. Не можеше да преброи колко дни се проточи безкрайният ад. Но и след години неговата невероятна памет го връщаше безпощадно във всеки миг, повтаряше мъката му секунда по секунда.

Отново. И отново.

Хиляди нощи поред кошмарите му започваха с групата от седмина мъчители, които го чакаха във високата стая насред мюнхенската Съдебна палата — чакаха го търпеливо и весело, защото предвкусваха развлечението.

Всички те носеха на ръкавите си ленти с пречупен кръст, но униформите на двама от тях леко се различаваха. Рогън разгледа внимателно кокардите на фуражките им — единият беше от унгарската армия, другият от италианската. Тези двамата не участваха в разпитите отначало, само се придържаха към ролята си на официални наблюдатели.

Старшият в групата беше висок офицер с аристократична осанка и хлътнали очи. Той увери Рогън, че искат от него само шифрите, които пази в главата си, и ако бъде сговорчив, ще спаси и своя живот, и живота на жена си и нероденото им дете. Задаваха въпросите си неуморно от първия ден, но Рогън не отвори уста нито веднъж, за да отговори. Вечерта на втория ден чу Кристин да вика пронизително за помощ от съседната стая. Тя крещеше ужасена името му като в нескончаема агония.

Рогън се вторачи в светналите очи на старшия офицер и прошепна:

— Спрете това… Спрете го! Ще ви кажа всичко.

Пет дни ги залъгваше със стари шифри, на които никой не разчиташе от доста време. Мъчителите му откриха някак, че ги баламосва — може би сравняваха шифрите с прехванатите съобщения на съюзническите сили. Накрая пак го накараха да седне насред стаята и застанаха в кръг около него.

Нито го разпитваха, нито го докоснаха. След секунди Майкъл пак чу изтерзаните писъци на Кристин. Нямаше думи, с които да опише болката в гласа й. Той изломоти, че ще им каже всичко, което искат да знаят, но старшият на групата завъртя глава безмълвно. Никой не говореше, докато писъците ехтяха сред стените и в ушите им. Рогън се свлече разплакан на пода, почти изпаднал в несвяст.

Тогава офицерите го сграбчиха и го извлякоха към съседната стая. Там италианецът седеше до маса с поставен на нея фонограф. Черната плоча се въртеше и разпращаше оглушителните викове на Кристин по кънтящите коридори.

— Нямаше никакъв шанс да ни излъжеш — презрително изрече старшият офицер. — Ние те надхитрихме. Жена ти умря още в първия ден на изтезанията.

Майкъл се взираше внимателно в лицата им. Ако оцелееше по чудо, някой ден щеше да се разправи с всички тях.

Мина доста време, преди да осъзнае, че те го подтикваха тъкмо към това настървение. Пак обещаха да го оставят жив, ако им разкрие истинските шифри. И жаждата за мъст го принуди да им се подчини. Две седмици пишеше по памет шифри и обясняваше как се прилагат. Накрая го върнаха в единичната му килия, изтекоха още ред месеци според объркания му вътрешен часовник.

Веднъж седмично го водеха на разпит във все същата стая с високия сводест таван, но той виждаше, че за седмината мъже тези разпити са се превърнали в привично забавление.

Как би могъл да предположи, че през това време съюзническите армии са изтласкали нацистите от цяла Франция, че са навлезли са в Германия и доближават Мюнхен?

Когато го извикаха за последния разпит, дори през ум не му минаваше, че седмината му мъчители се канят да избягат, за да заличат следите от миналото си и да се слеят с милионите обикновени немци в отчаяния си стремеж да се изплъзнат от заслуженото възмездие.

— Ще те освободим. Виждаш, че спазваме обещанието си — каза му надменният като аристократ офицер с хлътналите очи.

Гласът му звучеше искрено. Да, но това беше глас на нацист или в най-добрия случай на обигран оратор. А те всички бяха убийци.

Друг от мъжете посочи цивилните дрехи, преметнати върху облегалката на стол.

— Свали парцалите, които носиш, и облечи това.

Сащисаният Рогън се преоблече пред очите им. Имаше дори широкопола мека шапка, която някой нахлупи на главата му. Всички оголиха зъби в дружелюбни усмивки.

Аристократът промълви с този негов овладян, звучен глас:

— Не е ли прекрасно да знаеш, че ще бъдеш свободен? Че ще живееш?

Точно в този миг Майкъл прозря, че го лъжат.

Нещо липсваше.

Само шестима от мъчителите му стояха в стаята около него и в усмивчиците им се прокрадваше злорадство. И веднага усети студената цев на пистолет, която се опря в тила му. Шапката се килна напред над очите му, когато оръжието я побутна.

Майкъл преживя за един миг омаломощаващия ужас на човек, когото ей сега ще убият. Всичко беше жестока подигравка — отнемаха живота му, сякаш се гавреха с улично животно.

После непоносим гръм погълна мозъка му.

Стори му се, че пропада под вода, а тялото му изскача от пространството и се рее из черна безкрайна пустота…

Оставаше си загадка как Рогън оцеля.

Застреляха го в тила и захвърлиха тялото му върху купчината трупове в двора на Съдебната палата — нацистите екзекутираха всички затворници, преди да се разбягат. Шест часа по-късно настъпващи части на американската Трета армия навлязоха в Мюнхен и санитарите откриха труповете. Стигнаха до затрупания Рогън и установиха, че още диша. Куршумът се бе отклонил от черепа и макар че бе отворил дупка в него, оказа се, че не е проникнал до мозъка. Такива рани бяха типични за попадения от артилерийски шрапнели, но не и за куршум от малокалибрен пистолет.

Оперираха го спешно в полева болница зад фронтовата линия и побързаха да го изпратят със самолет в Щатите. Прекара още две години в различни военни болници, лечението му беше трудно и сложно. Заради травмата виждаше само какво имаше точно пред него, но бе загубил периферното си зрение. Научиха го как да възстанови полека зрението си с упражнения за очите дотолкова, че да получи шофьорска книжка и да живее почти нормално. Все пак Майкъл започна да разчита повече на ушите си, вместо на очите.

Към края на тези две години свикна със сребърната плочка, крепяща черепа му, все едно се бе родил с нея. Но при всяко вълнение си напомняше, че не е така — тогава усещаше как цялата кръв в мозъка му се блъска отвътре по плочката.

Преди да го изпишат, лекарите му обясниха, че не е желателно да пие алкохол, не бива да прекалява със секса и ще е по-добре за него, ако не пуши. Увериха го, че умът му не е засегнат, но затова пък ще се нуждае от далеч по-дълги почивки в сравнение със здравите хора. Предписаха му лекарства за главоболието, което го тормозеше често. Заради пукнатините в черепа и сребърната плочка налягането в главата му беше по-високо от нормалното.

Иначе казано, мозъкът му беше плачевно уязвим и за най-дребните физически или емоционални претоварвания. Ако внимаваше, може би щеше да доживее до петдесет, дори до шестдесет години. Трябваше обаче да спазва съветите на лекарите, да си пие лекарствата и всеки месец да посещава някоя от болниците на Управлението по делата на ветераните за контролни прегледи. Медицинският консилиум, съставен все от светила, го увери, че и изумителната му памет не е засегната.

Тъкмо в това Майкъл откри зловеща ирония.

През следващите десет години той послушно спазваше указанията, пиеше лекарствата и всеки месец отиваше в болницата на преглед. Но вълшебната му памет го съсипваше. Щом легнеше вечер, всичко се повтаряше пред очите му като заснето на филмова лента. Виждаше съвсем ясно седмината мъже в онази стая на Съдебната палата в Мюнхен. Усещаше как шапката се смъква на очите му и студената стомана докосва кожата му. И черното нищо го поглъщаше с грохот. Щом затвореше очи, ужасните писъци на Кристин ехтяха зад стената.

Тези десет години бяха кошмар, от който нямаше избавление. След като го изписаха от болницата, реши да остане в Ню Йорк. Майка му бе починала, след като беше научила, че го смятат за безследно изчезнал. Защо да се връща в родния си град? Надяваше се поне да намери някакво приложение на способностите си в Ню Йорк.

Намери си работа в огромна застрахователна фирма. Работата му се състоеше от съвсем простичък статистически анализ, но Майкъл откри с покруса, че не може да я върши — не успяваше да се съсредоточи.

Уволниха го за некадърност и поредното унижение го съсипа не само психически, но и телесно. Недоверието към околните се вкорени у него. Как посмяха да го уволнят, след като нацистите му пръснаха черепа, докато той се опитваше да опази живота на тези страхливци?

Назначиха го като чиновник в Управлението по делата на ветераните. На толкова незначителна длъжност, че получаваше някакви си 60 долара седмично, но от него се искаше само да разпределя документите по категории и да ги прибира в архива. Управлението съставяше милиони нови досиета за ветераните от Втората световна война и това накара Майкъл да се замисли за компютрите. Но едва две години по-късно мозъкът му успя да се захване истински със сложните уравнения, които бяха необходими за работата на такава компютърна система.

Живееше мизерно в големия град. С тази заплата едва си покриваше най-насъщните нужди — наема за бедняшкото апартаментче в покрайнините на Гринич Вилидж, замразените храни от супермаркета и бутилките уиски. Искаше да е достатъчно пиян, преди да заспи, за да не сънува.

Всеки работен ден подреждаше скучни документи, после се прибираше в окаяното си жилище и сваряваше поредния пакет замразени продукти до горещо безвкусен бъркоч, изпиваше половин бутилка уиски и потъваше в замаян унес върху омачканите завивки, понякога дори без да си свали дрехите. Но кошмарите продължаваха въпреки алкохола. Не че бяха по-страшни от самото минало…

В Мюнхенската съдебна палата мъчителите му отнеха и достойнството. Направиха онова, с което преди толкова години го заплашиха момчетата на улицата. С тази разлика обаче, че зрелите мъже бяха много по-безмилостни.

Слагаха слабителни в храната му, която бездруго беше рядка кашица. И Рогън не можеше да контролира червата си, затворническият бълвоч просто се изцеждаше през тях.

Когато го измъкваха от килията за поредния разпит пред дългата маса, усещаше как панталонът лепне по задника му. И надушваше миризмата, разбира се. Но още по-лоша беше подигравката в усмивките на седмината.

Майкъл изпитваше срама на малко момче.

Десет години по-късно той продължаваше да преживява отново униженията. Стана толкова свенлив, че не излизаше да се среща с никого, не приемаше и покани на колегите си да се отбият някъде след работа. Запозна се с едно момиче в управлението, но с огромно усилие на волята си се застави да отвърне някак си на очевидния й интерес към него. Тя дойде в апартамента му да хапнат и да пийнат вечерта и без увъртане показа желанието си да остане през нощта. Майкъл легна с нея, но се оказа, че е импотентен.

Няколко седмици по-късно го извика началникът му. Той също беше ветеран от Втората световна, но си беше втълпил, че щом ръководи трийсетина чиновници, несъмнено ги превъзхожда по интелект. Все пак се постара да говори по-благо с Рогън.

— Ако тази работа те затруднява, може би трябва да поемеш нещо по-простичко, да речем, асансьора. Сещаш се защо ти го казвам, нали?

Говореше с искрено доброжелателство, което правеше думите му още по-непоносими за Майкъл. Като ветеран с инвалидност имаше правото да оспори понижението си. Но в стаята беше и началникът на кадровия отдел, който го посъветва да си кротува.

— Лесно ще докажем, че не си способен да вършиш сегашната си работа. Имаме и резултатите от тестовете ти при постъпване на държавна служба. Едва покриваш изискванията. Според мен е по-благоразумно да приемеш уволнението по медицински причини. Защо не се запишеш във вечерно училище, за да ти бъде по-лесно занапред?

Майкъл, смаян до дъното на душата си, избухна в гръмогласен смях.

Първо предположи, че нещо липсва от досието му, после му се мярна догадката, че в очите на тези хора е измамник, който е представил фалшива диплома при назначаването си. Усмивките им потвърдиха, че е познал.

Разсмя се отново, стана, излезе от кабинета и от мрачното здание и загърби оскърбително жалката работа. Повече не се весна там и след месец получи по пощата документите си за освобождаване от длъжност. Сега разполагаше с пенсията си по инвалидност, за която не се бе сещал дотогава.

Сега имаше твърде много време и окончателно се пропи. Нае мърлява стаичка недалеч от Бауъри и се превърна в един от безбройните несретници, които се наливаха с евтино вино до пълна безчувственост. Само след два месеца отново се върна под грижите на Управлението по делата на ветераните като пациент. Но не заради последствията от раната в главата. Страдаше от недохранване и беше толкова изтощен от пиянството, че и лека простуда би го пратила в гроба.

В болницата обаче срещна един свой приятел от детството си — Филип Хук, който пък бе постъпил на лечение заради разлютената си язва. Хук, вече известен адвокат, за пръв път даде възможност на Майкъл да се заеме с компютри. Той го върна сред хората и му напомни за някогашното великолепие на неговия ум.

Връщането обаче беше дълго и мъчително. Рогън остана в болницата половин година и през първите три месеца лекарите се занимаваха повече с последствията от алкохолизма. През следващите три месеца направиха нови изследвания на мозъка му и проведоха с него тестове на вниманието и способността за продължителна работа. За пръв път му поставиха пълна и правилна диагноза — мозъкът на Майкъл Рогън бе запазил напълно своята почти свръхчовешка памет, а и творческите си способности. Не издържаше обаче на дълго натоварване и Майкъл просто затъпяваше от преумора. Не би могъл да се заеме с научна работа, която изисква непрекъснати усилия. Не биваше да помисля дори и за най-обикновени занимания, ако му налагат да се съсредоточава напрегнато от сутрин до вечер.

Вместо да се умърлуши, Майкъл се зарадва, че най-после знае докъде се простират силите му. Отърси се окончателно от угризенията, че не е опазил „съкровището“ на ума си за човечеството. И когато Филип Хук го свърза с една от новите компютърни фирми, Майкъл откри, че без да съзнава, е търсил решение на множеството мъчни проблеми в създаването на компютри, още откакто беше нисш чиновник в Управлението по делата на ветераните.

За по-малко от година задълбоченото познаване на математиката му помогна да се справи с повечето затруднения, дори и техническите. Хук настоя да направят Рогън равноправен партньор във фирмата и охотно се зае с ролята на негов финансов съветник. Скоро фирмата се нареди сред десетте най-преуспяващи в цялата страна. Решиха да пуснат на борсата голям пакет акции, чиято цена нарасна тройно за броени месеци.

Рогън се прочу като гений в своето поприще и когато обединиха няколкото рода въоръжени сили, от министерството на отбраната го помолиха да стане консултант в прилагането на компютри за облекчаване на административната дейност.

Неусетно натрупа милиони. Десет години след края на войната беше известен и богат, макар че успяваше да работи не повече от час всеки ден.

Филип Хук бе поел изцяло грижите за финансовата и правната страна от работата му, стана най-добрият му приятел. Съпругата на Филип се опитваше да събуди поне любопитство у Майкъл към някоя от нейните неомъжени приятелки, но никое от тези запознанства не стигна до по-сериозна връзка. Приказната му памет все още беше негов враг. В някои тежки нощи пак чуваше писъците на Кристин да огласят Съдебната палата в Мюнхен. И пак усещаше как панталонът лепне влажно по кожата му, докато седмината му мъчители го зяпат презрително. Повтаряше си, че никога няма да се обвърже отново с жена.

 

 

През тези години Майкъл следеше неотклонно всеки съдебен процес срещу нацистките престъпници в Германия. Абонира се за услугите на европейска фирма, която му изпращаше всички вестникарски материали по темата. А щом доходите от регистрираните на негово име патенти потекоха като река към банковите му сметки, той нае и частна детективска агенция в Берлин — оттам му пращаха снимки на всички обвинени във военни престъпления, ако ще да са били обикновени редници. Изглеждаше, че се е захванал с безнадеждна задача в усилията си да издири седем мъже, чиито имена не знаеше, а те несъмнено правеха и невъзможното, за да се скрият сред обикновените граждани.

Най-сетне му провървя за пръв път, когато получи от детективската агенция поредната пратка. Към снимката на някакъв благообразен градски големец в Австрия бе прикрепен текст: „Алберт Молтке е оправдан по всички обвинения. Затова няма да подаде оставка от изборната си длъжност въпреки доказателствата за връзките му с нацистите“. Майкъл виждаше лицето на един от седмината, които издирваше.

Вече толкова години тъй и не можа да си прости за гибелното нехайство с радиостанцията в деня на съюзническия десант в Нормандия — грешка, която причини смъртта на цялата му група от съпротивата. Майкъл обаче умееше да се учи от грешките си. Сега обмисляше предпазливо и старателно всяка своя постъпка. И затова увеличи многократно таксата, която плащаше на детективската агенция, и поръча Алберт Молтке да бъде следен неотлъчно цяла година. Когато този срок беше към края си, Рогън вече разполагаше с още три снимки и три досиета на извергите, които убиха жена му и се гавреха с него в Мюнхен.

Единият беше Карл Пфан и се занимаваше с търговия в Хамбург.

Другите двама — братята Ерик и Ханс Фрайзлинг, притежаваха автосервиз и бензиностанция в Западен Берлин.

Майкъл реши, че е време да действа.

Подготви се усърдно. Поиска от компютърната фирма да го изпратят като свой търговски представител в Европа и получи препоръчителни писма до фирми с подобна дейност в Германия и Австрия. Не се страхуваше, че някой ще го познае. Ужасната рана и дългите терзания го промениха почти неузнаваемо. А и нали го смятаха за мъртвец? Какво би накарало мъчителите му да се усъмнят, че са убили капитан Майкъл Рогън?

Когато прецени, че е готов, той се качи в самолета за Виена, където щеше да бъде представителството. Настани се в хотел „Сахер“ и се наслади на вкусните гозби в ресторанта. За десерт му поднесоха прословутата торта с името на хотела. После се отби в бара да пийне чашка хубав коняк. Накрая се разходи в падащия сумрак, заслушан в звуците на цигулки и пиано, които звучаха в не едно кафене. Чак когато се успокои от дългото бродене по улиците, Майкъл се прибра в хотелската стая и заспа.

Сприятели се с австрийците в две компютърни фирми и чрез тях си уреди покани за всички приеми, на които се събираха видни особи.

Така срещна и Алберт Молтке — на бал, организиран от кметството. Там присъствието на градските управници беше неизбежно. Майкъл видя изненадан, че и Молтке се е променил видимо с времето. Лицето му се бе загладило и закръглило от охолния живот, но посивялата му коса лъщеше сребристо. И позата, и изражението му бяха подчинени на задължителната за политика приветлива учтивост.

Съпругата му стоеше до него — стройна жизнерадостна жена, която несъмнено беше по-млада с доста години, но гледаше мъжа си с обожание. Щом долови вниманието на Рогън, Молтке се поклони любезно, сякаш му казваше: „Да, благодаря ви, че гласувахте за мен. Разбира се, помня ви много добре. Заповядайте по всяко време в канцеларията ми, ако имате някакъв проблем“. Жест на обигран политикан.

Майкъл си рече, че явно няма защо да се учудва на оправдателната присъда. Засмя се безмълвно, тъй като осъзна, че разгласата на оправдателната присъда във вестниците всъщност е осъдила Молтке на смърт.

 

 

Алберт Молтке се поклони на непознатия, въпреки че краката му го заболяха да стърчи прав. Как му се искаше да си е у дома до камината и да пийне с удоволствие чаша кафе без захар, за да е още по-приятна сладостта на парчето торта. Тези натруфени сборища го отегчаваха, но в края на краищата партията трябваше да попълва предизборния си фонд, нали? А той беше задължен на съратниците си, които категорично го подкрепиха в тази неприятна история с прокуратурата. Молтке усети, че Урсула притисна по-плътно ръката му към хълбока си. Пак кимна на непознатия, защото се досещаше, че това е важен човек, когото би трябвало да помни по-добре.

Да, партията и милата му Урсула не се поколебаха да го защитят и подкрепят, когато прокуратурата поиска да бъде съден за военни престъпления. Но след като бе оправдан, Молтке разбра, че процесът е бил истински дар на съдбата. Сега политическото му бъдеще беше осигурено, макар да знаеше, че няма да се издигне чак до върха.

Животът му занапред бе предначертан. Но въпросите продължаваха да го човъркат отвътре.

Ами ако и съпартийците му, и Урсула научат някой ден, че обвиненията са били напълно основателни?

Дали жена му ще продължи да го обича?

Ще го напусне ли, ако узнае истината? Не, тя не била повярвала за нищо на света, че той е способен на такива злодеяния, каквито и доказателства да й пробутват.

Дори на самия него не му се вярваше.

Тогава беше друг човек — по-корав, по-безсърдечен… по-силен. Иначе не би оцелял по онова време. И все пак… нима беше възможно? Когато завиваше вечер двете си малки деца, случваше се ръцете му да замират нерешително. Не се престрашаваше да ги докосне. С тези ръце не биваше да мърси детската невинност.

Но нали съдебните заседатели го оправдаха?

Отхвърлиха обвиненията срещу него, след като обмислиха всички доказателства и свидетелски показания. Никой не можеше да го съди отново по същите обвинения. Такъв беше законът. Той — Алберт Молтке, оставаше невинен до края на живота си. И все пак…

Непознатият го доближи — висок мъж с телосложение на атлет и някак странна форма на главата. Вероятно изглеждаше доста привлекателен за жените. После Молтке се взря за миг в изкусно ушития му костюм. Аха, американец… Срещаше мнозина от тях по работа в годините след войната. Усмихна се приветливо, обърна се, за да представи съпругата си на този човек, но тя се бе отдръпнала да поговори с някого.

Американецът протегна ръка. Фамилията му прозвуча неясно — може би Рогър. Смътен спомен пак се мярна за миг в паметта на Молтке.

— Искам да ви поздравя — започна американецът — за избирането ви в градския съвет, както и за това, че наскоро изчистихте името си от обвиненията, които отправяха към вас.

Молтке отговори учтиво, както се бе случвало десетки пъти досега:

— Патриотично настроените съдебни заседатели не допуснаха да бъде извършена несправедливост срещу един почтен техен сънародник.

Заприказваха се и американецът подхвърли, че няма да му е излишна малко помощ за правните въпроси, свързани с представителството на неговата фирма.

Молтке се оживи. Знаеше за какво намеква събеседникът му — предпочиташе да даде подкуп, за да избегне някои от общинските данъци и такси.

Молтке имаше опит в такива уговорки и постепенно забогатяваше от тях. Дружески хвана американеца под ръка и предложи:

— Защо не отидем да подишаме чист въздух, да се поразтъпчем?

Другият кимна усмихнат. Урсула не забеляза, че съпругът й излиза от залата.

Щом тръгнаха по тротоара, американецът попита небрежно:

— Не помните ли лицето ми?

Молтке леко сви вежди.

— Драги господине, наистина ми изглеждате познат, но аз се срещам с толкова много хора…

Не успя да сдържи напълно нетърпението си — по-добре беше да подхванат веднага деловата част от разговора.

Огледа се и изпита първите тръпки на неясно безпокойство — неусетно бяха свърнали в безлюдна тясна пресечка. Американецът се наведе към него и прошепна думи, от които сърцето на Молтке щеше да спре:

— Помниш ли Розенмонтаг през 1945-та? В Мюнхен? В Съдебната палата?

Чак сега Молтке си спомни това лице и чу без изненада следващите думи на мъжа пред него:

— Аз съм Рогън.

Молтке се смръзна от страх, но у него надделяваше срамът, сякаш едва в този ден и час повярва искрено във вината си.

Майкъл видя в очите на дребосъка потвърждението, че го е познал. Избута Молтке по-навътре в уличката, усещаше треперенето на ръката му под пръстите си.

— Няма да ти сторя зло — каза Рогън. — Искам от тебе само сведения за другите, освен Карл Пфан и братя Фрайзлинг. Кажи ми имената на останалите трима и как да ги намеря.

Молтке обезумя от ужас и хукна тромаво по пресечката. Рогън подтичваше с лекота до него, сякаш двамата бяха излезли да бягат, за да поддържат форма. Изравни се с австриеца отляво и извади пистолета от кобура, след секунда вече завинтваше заглушителя на цевта.

Не изпитваше съжаление, нито пък имаше някакви колебания дали да не се смили над Молтке. Стореното от този мръсник се бе врязало в мозъка му, все едно бе изписано с киселина, и се бе връщало хиляди пъти в кошмарите му. Нали Молтке се бе засмял, докато слушаха писъците на Кристин от другата стая, и бе промълвил подканящо: „Струва ли си да бъдеш герой за сметка на горката си жена? Нима не искаш вашето дете да се роди?“.

Толкова разумен, толкова убедителен… а се оказа, че много добре е знаел, че Кристин отдавна е мъртва. Не беше най-отвратителният злодей сред седмината, но и спомените за него трябваше да изчезнат най-после.

Рогън изстреля два куршума в корема му.

Както тичаше, австриецът се килна напред и падна. Майкъл просто продължи да тича и излезе на бегом от уличката. Озова се на по-широка улица и се отдалечи.

На следващия ден беше отпътувал със самолет за Хамбург.

Със сведенията от детективската агенция намери много лесно Карл Пфан — онзи от мъчителите, който се държеше с грубостта на звяр. Толкова приличаше на озлобено животно, че Майкъл дори го презираше най-малко от всички тях. Пфан просто си беше такъв по нрав — тъп, жесток простак. Когато го уби, приливът на омраза беше далеч по-слаб от миговете, когато се разправи с Молтке.

Всичко се случи точно според предварителния замисъл.

Само едно не бе предвидил — че ще срещне немското момиче Розали с нейното ухание на цвете и тази озадачаваща безчувственост, която я правеше толкова чужда на доброто и злото.

 

 

Майкъл лежеше в хотелската си стая и леко плъзгаше пръсти по тялото на Розали. Разказа й всичко с непоклатимата увереност, че тя няма да го предаде… или може би с надеждата, че тя ще отиде в полицията и ще сложи край на неговия кървав стремеж към възмездие.

— Още ли ме харесваш? — подхвърли той.

Розали кимна и притисна дланта му към гърдите си.

— Позволи ми да ти помогна — каза тя накрая. — За никого не ме е грижа. Не ме интересува дали тези хора ще умрат. Но към тебе се привързах… мъничко. Заведи ме в Берлин и ще направя каквото поискаш от мен.

Рогън знаеше, че тя изрича съвсем искрено всяка дума. Взря се в очите й и отново се смути от тази детинска невинност, от пълната й безметежност, сякаш за нея убийствата и сексът бяха еднакво допустими и приемливи.

Реши да не я оставя в Хамбург. Приятно му беше да е до него, а и наистина можеше да му бъде полезна. Вярваше й, че никой и нищо друго не я интересува. А той нямаше намерение да я забърква в самите убийства.

На другия ден я поведе из скъпите магазини в центъра на града. Купи й два нови тоалета, които чудесно открояваха бледорозовия оттенък на кожата й и ярката синева на очите й. Върнаха се в хотела, събраха си багажа, вечеряха с удоволствие и тръгнаха към летището за нощния полет до Берлин.