Включено в книгата
Оригинално заглавие
Six Graves To Munich, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 16 гласа)

Деветнадесета глава

Докато пиеше кафе сутринта, Майкъл написа името и адреса на своя адвокат в Щатите и даде листа на Розали.

— Ако имаш и най-малките неприятности, пиши на този човек и той ще пристигне тук, за да ти помогне.

Откакто Майкъл се отказа да убие Бейли и Вроцк, Розали сякаш се примири с решимостта му да отнеме живота на фон Остен. Този път не се опита да го разубеждава. Искаше й се обаче той да събере сили няколко дни. Изглеждаше болен и преуморен. Майкъл врътна глава. Чакаше от толкова години и не искаше да отлага дори с един ден.

Малко го болеше главата, усещаше и натиск около сребърната плочка. Розали му донесе чаша вода, за да преглътне таблетките, които винаги носеше. Гледаше го как проверява за пореден път пистолета и го пуска в джоба на сакото си.

— Без заглушител ли? — само попита тя.

— Пистолетът е твърде неточен със заглушител. Трябва да бъда на пет метра от него, за да знам, че ще улуча. Може и да не успея да го доближа толкова…

Розали разбираше какво премълча Майкъл — щом не се и надяваше да избяга, защо да прави оръжието по-тихо? Преди да излязат, тя се притисна в него, но не намери облекчение в прегръдката.

Майкъл я помоли да кара колата. Не разчиташе на влошеното си периферно зрение в толкова решаващ момент. При силно напрежение увредените му зрителни нерви го подвеждаха още повече, а и искаше да закрива лицето си с длан, докато се движат по улиците. Предполагаше, че цялата полиция в Мюнхен го издирва.

Минаха покрай широките стъпала на главния вход на Съдебната палата, през площада, неприятно познат на Майкъл с всички тези масивни сгради и пищните им колони. Розали спря малко преди страничния вход. Двамата прекосиха заедно големия двор.

Майкъл стъпваше по каменни плочи, някога изцапани с кръвта му. Може би в тесните пролуки между тях още имаше мънички парченца от раздробения му череп. Скован от напрежението, той влезе след Розали в кабинета за спешна помощ и изчака тя да облече бялата престилка.

Розали се обърна към него и попита тихо:

— Готов ли си?

Майкъл кимна.

Тя го поведе по вътрешна стълба и накрая излязоха в хладен, мъждиво осветен мраморен коридор. На всеки петнадесет метра от двете му страни имаше големи, двукрили дъбови врати пред съдебните зали. В дълбоки ниши до вратите стърчаха рицарски доспехи, но някои от нишите зееха празни — някой бе отмъкнал бронята като военен трофей и още не я бяха заменили с подобна безсмислена украса.

Майкъл поглеждаше разсеяно обвиняемите, очакващи пред залите отредената им от правосъдието участ — джебчии, обирджии, насилници, сводници, убийци… и невинни. Вървеше по дългия коридор и главата му натежаваше от плашещата бъркотия на събраните тук преживелици. Насищаха въздуха като зловреден електрически заряд. Стигнаха до табела с надпис „Наказателна колегия“, а отдолу — „Председател на съдебния състав Клаус фон Остен“.

Розали докосна ръката му и прошепна:

— В тази зала е. От тримата Клаус фон Остен е седналият по средата.

Майкъл мина край съдебния пристав и се промуши на по-заден ред. Розали седна до него. Той вдигна глава полека и се взря в съдиите на техния подиум в другия край на залата. Някакъв едър мъж пред него му пречеше и Майкъл се наведе встрани, за да вижда по-добре. Никой от тримата съдии не му се стори познат.

— Няма го тук.

— По средата е! — повтори тя почти беззвучно.

Майкъл насилваше очите си да различат всяка подробност. Седящият по средата съдия нямаше никаква прилика с онзи фон Остен отпреди десет години. Гестаповецът се отличаваше с острите, аристократични черти на лицето си, с тънкия орлов нос. Лицето на този сякаш бе слепено от малки бучки, дори челото му беше по-тясно. Майкъл недоумяваше как е възможна такава промяна и след малко прошепна на Розали:

— Това не е фон Остен. Двамата са съвсем различни.

Тя изви глава бавно и се вторачи в него.

— Значи този не е седмият от мъчителите?

Майкъл въртеше глава. Виждаше колко й олекна изведнъж, но самият той нищо не разбираше.

Все пак тя настоя:

— Онзи там наистина е фон Остен. Проверих отдавна и знам.

Изведнъж му се зави свят. Тези гадове го надхитриха и накрая… Помнеше лукавите гримаси на братя Фрайзлинг, когато му дадоха сведенията за фон Остен. Помнеше и озадачилата го увереност на Бейли — агентът май се веселеше тайничко. Сега проумя и на какво се зарадва Розали. Той никога нямаше да открие седмия мъчител, против волята си щеше да се откаже от възмездието и щеше да се върне към нормалния живот на другите хора. Това беше най-съкровената й надежда.

Прониза го болка под сребърната плочка в черепа и просмукалата се дори в кръвта ненавист към целия свят изцеди силите му за миг-два. Той се килна върху рамото на Розали. Тя успя да го хване, преди да се е свлякъл в безсъзнание. Мускулест пристав забеляза какво се случи и помогна да заведат Майкъл от залата в кабинета за спешна помощ. Розали прикрепяше Майкъл отдясно и усещаше ръбестия пистолет в джоба му.

Настани го на едно от четирите легла и разгъна параван около него. Повдигна малко главата му и го накара да глътне две таблетки. Малко по-късно бузите на Майкъл порозовяха леко и той отвори очи.

Тя го заговори тихо, но той не продумваше. След малко Розали го остави сам зад паравана, защото дойде поредният пациент.

Майкъл рееше поглед в тавана и принуждаваше мозъка си да намери ключа към загадката. Отхвърли обяснението, че братя Фрайзлинг са го измамили, когато написаха поотделно имената на съучастниците си. И Бейли призна, че именно фон Остен е човекът, когото Майкъл търси. Нито за миг не допусна, че Розали го е излъгала. Какво друго оставаше, освен да намери Бейли и да изтръгне насила истината от него? Но първо имаше нужда от покой. Майкъл затвори очи и се унесе за малко. Събуди се внезапно, убеден, че пак е попаднал в поредния кошмар.

Иззад паравана се чуваше гласът на старшия офицер сред мъчителите, който толкова дълго се гавреше с човешката му същност. Същият глас с могъщо обаяние, наситен с топло съчувствие. Питаше как е човекът, припаднал в съдебната зала.

Майкъл чуваше и почтителните отговори на Розали — тя уверяваше мъжа, че пациентът просто не е издържал в задушния въздух на залата и скоро ще се възстанови, и благодари на уважаемия съдия за неговата загриженост.

Щом вратата се затвори, Розали дойде при него и го завари седнал на леглото. Той се подхилваше мрачно, но въпреки това попита:

— Кой беше този?

— Съдия фон Остен — увери го тя. — Дойде да попита как си ти. Нали ти казах, че е благ човек? Отдавна си мислех, че не е този, когото издирваш.

Майкъл промърмори по-скоро на себе си:

— Ето защо ми се присмиваха братя Фрайзлинг, а и Бейли. Знаели са, че няма да го позная. Но цялата власт над хората е в гласа му, няма как да го забравя. — Въпреки покрусата в очите й той попита: — Съдия фон Остен ще бъде ли в съдебната зала и следобед?

Розали се отпусна на леглото с гръб към него.

— Да.

Майкъл я погали по рамото. Чувстваше как бясното ликуване кипи в него. След няколко часа всичко щеше да свърши. Край на отвратителните кошмари. Нуждаеше се обаче от цялата си сила. Обясни на Розали какво да му инжектира от запасите лекарства в кабинета. Докато тя подготвяше спринцовките, Майкъл пак се замисли за променената външност на Клаус фон Остен.

Спомняше си гордостта, запечатана в лицето му. Не би предположил, че такъв човек ще се подложи на пластична операция, за да се избави от надвисналата опасност. Значи през тези години и фон Остен бе преживял свой, личен ад. Какво ли го засягаше това… Още днес щеше да настъпи краят на собствените им светове, в които живееха и двамата.