Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (1)

Първа глава

Майкъл Рогън се загледа в крещящо ярката витрина на най-посещавания нощен клуб в Хамбург.

„Чувствено! Безсрамно! Греховно!“ Собствениците на „Червения Петер“ не се свеняха от онова, което предлагаха на клиентите си.

Майкъл извади малка снимка от джоба си и се вторачи в нея под червената лампа с форма на свиня. Стотици пъти се бе взирал в тази снимка, но се тревожеше дали ще познае мъжа, когото търсеше. Знаеше, че хората могат да се променят твърде много за десет години. Самият той се бе променил.

Подмина угоднически кланящия се портиер и влезе в клуба. Вътре беше тъмно, само малкият правоъгълен екран просветваше — прожектираха порнофилм. Майкъл се промъкна между масите, около които се бе скупчила шумната, воняща на алкохол тълпа. Изведнъж включиха осветлението и откроиха силуета на Рогън пред сцената, където над него танцуваха голи руси момичета. Погледът му се плъзна по лицата на хората, които седяха около близките маси. Сервитьорка спря до него, докосна ръката му и попита закачливо:

— Господинът от Америка желае ли нещо по-особено?

Той се отдръпна ядосан — нима беше толкова очевидно, че е американец?

Усети пулсирането под сребърната плочка, която закриваше дупката в черепа му. Опасен признак.

Добре би било да свърши работата по-бързо и да се прибере в хотела. Продължи да обикаля из клуба, надзърташе в по-тъмните кътчета, където клиентите се наливаха с бира от огромни халби и почти равнодушно опипваха минаващите сервитьорки. Проверяваше и сепаретата, където мъже се облягаха отпуснато на кожени дивани и зяпаха момичетата на сцената, преди да вдигнат слушалките на услужливо поставените на масите им телефони и да повикат любимките си.

Започваше да губи търпение. Нямаше много време.

Обърна се за миг към сцената. Зад голите танцьорки между завесите имаше широка пролука с прозорец. Клиентите можеха да гледат и следващите момичета, които се готвеха да излязат на сцената. Ръкопляскаха на всеки свален сутиен или чорап.

Отекна завалено провикване:

— Ах, милинките ми, всички ви искам да любя!

Рогън впери поглед в посоката, откъдето прозвуча гласът, и се подсмихна в сумрака. Помнеше този глас. Поне той си оставаше същият и десет години по-късно. Леко задавеният глас на надебелял баварец, преливащ от престорено дружелюбие.

Рогън се промъкна натам, без да се бави. Бръкна под сакото си и дръпна кожената закопчалка, която задържаше пистолета „Валтер“ в кобура. С другата ръка извади заглушителя от страничния джоб и го хвана небрежно, сякаш беше лула.

След миг беше до масата, пред лицето на мъжа, когото тъй и не забрави. Споменът за тази твар поддържаше волята му за живот цели десет години.

Гласът не го подлъга — това наистина беше Карл Пфан. Личеше, че немецът е затлъстял с двайсетина килограма, а и почти цялата му коса бе опадала — само няколко бледи кичура лепнеха по мазно лъщящото теме. Но малката уста още се кривеше с почти същата жестокост.

Майкъл се настани до съседната маса и си поръча питие. Когато угасиха осветлението за поредното филмче, той измъкна пистолета от кобура, скри ръцете си под масата и завинти заглушителя на цевта. Заглушителят нарушаваше равновесието на оръжието и отнемаше от точността му, но нямаше значение.

Рогън се наведе надясно и потупа Карл Пфан по рамото. Едрата глава се изви към него и гласът, който Майкъл чуваше в спомените си от десет години, изрече със захаросана сърдечност:

— Какво искаш, приятелче?

Рогън отвърна дрезгаво:

— Ние сме стари познайници. С тебе сключихме сделка точно на Розенмонтаг, в първия ден на карнавала, през 1945-та. Бяхме в съдебната палата на Мюнхен.

Екранът привличаше вниманието на Пфан като магнит.

— Няма начин да е вярно — сопна се той. — През 1945-та още бях на военна служба. Захванах се с бизнес чак след войната.

— Да, тогава беше нацист — кимна Майкъл. — Измъчваше хора… и убиваше. — Туптенето под сребърната плоча се засилваше. — Името ми е Майкъл Рогън. Аз пък служех тогава в американското разузнаване. Е, сега позна ли ме?

Издрънча счупено стъкло — туловището на Карл Пфан се обърна тежко към Рогън. Немецът изсъска заплашително:

— Майкъл Рогън отдавна е труп. Какво искаш от мен?!

— Живота ти — отговори Майкъл.

Измъкна пистолета изпод масата и опря оръжието в търбуха на Пфан. Натисна спусъка. Тежкото тяло на немеца се разтресе от силата, с която куршумът се заби. Майкъл стреля втори път. Гъгнивият предсмъртен вопъл на Пфан се изгуби в гръмовния смях, отекнал в нощния клуб — зрителите се радваха на нелепо забавна сцена на съблазняване.

Трупът се килна върху масата. Никой нямаше да разбере за убийството до края на филма. Рогън отвинти заглушителя и го прибра в сакото си, после пъхна пистолета в кобура. Стана и се изниза тихо от тъмната зала.

Портиерът със златни ширити на униформата му кимна почтително и наду свирката си, за да извика такси, Майкъл обаче се извърна и закрачи към морето. Вървя дълго по крайбрежната улица, докато диво учестеният му пулс се укроти. Под студената лунна светлина на германския север разрушените укрития и ръждясалите останки от подводниците, които се бяха приютявали в тях, върнаха в паметта му страшните призраци на войната.

Карл Пфан умря.

„С двама приключих, остават петима“ — мрачно си каза Майкъл.

Щом ги докопаше, щеше да се разплати за десетте години на кошмари, да се примири със сребърната плочка в черепа си, с нестихващите писъци на Кристин, която викаше името му и молеше да я спаси, с онези съсипващи мигове, когато седмината нацисти във високата стая на съдебната палата в Мюнхен решиха да го унищожат, сякаш беше някакво добиче. Опитаха се да превърнат убийството му в унижение, все едно се наслаждаваха на шега.

Премръзнал от вятъра, Рогън свърна по „Репербан“ и мина край полицейския участък. Не се боеше от полицията. Мъждивата светлина в нощния клуб не беше достатъчна, за да опише някой външността му точно и подробно. Но за всеки случай той се шмугна в улицата, пред която висеше голяма табела „Забранено за непълнолетни!“. Приличаше на всяка друга улица, докато не направиш, разбира се, няколко крачки по нея.

„Санкт Паули“, прословутото средище на узаконената проституция.

Под ярките лампи тук гъмжеше от мъже. С триетажните къщи, сякаш пренесени от илюстрациите в книжка с приказки, уж всичко беше наред, но само на пръв поглед. Във всяка се задоволяваше нагонът. Прозорците на първите етажи бяха широки като витрини. В стаите зад тях седяха, четяха, пиеха кафе, бъбреха или се излежаваха на дивани някои от най-хубавите момичета, които Майкъл беше виждал някога.

Някои пък се преструваха, че шетат… облечени единствено с къси престилчици. На всяка къща имаше табели с делови надпис: „30 марки на час“. Рогън забеляза прозорци, закрити с плътни щори. Там пък бяха поставени табели „Платено за цялата нощ“. Някой по-заможен мераклия щеше да се забавлява с момичето до сутринта.

Зад един от прозорците руса млада жена четеше до кухненската маса. Изглеждаше унила, нито веднъж не се озърна в очакване към оживената улица. До отворената книга имаше петно от разлято кафе. Майкъл спря на тротоара и зачака тя да вдигне глава, за да види лицето й, но тя бе забола поглед в страниците.

„Сигурно е грозновата“ — предположи той. Реши да й плати 30 марки, за да отдъхне при нея, преди да се върне в хотела. Лекарите му втълпяваха неуморно, че не бива да се вълнува прекалено, а грозно момиче нямаше да го възбуди. Не биваше и да пие концентриран алкохол, да прекалява със секса и дори да се ядосва. Но лекарите май бяха пропуснали да споменат, че му е забранено и да убива.

Влезе в ярко осветената кухня и откри, че пред него седи красавица. Тя затвори книгата със съжаление, изправи се, хвана ръката му и го поведе към стаята отзад. От внезапния изблик на желание коленете на Майкъл се подгънаха, главата му натежа. Сега усещаше с пълна сила последствията от убийството и припряното измъкване. Прилошаваше му. Тръшна се на леглото.

Мелодичният глас на момичето прозвуча сякаш отдалеч:

— Какво ви е? Да не сте болен?

Той завъртя глава, извади непохватно портфейла си и сложи няколко банкноти на леглото.

— Наемам те за цялата нощ. Пусни щорите и просто ме остави да поспя.

Тя се върна в кухнята, а Майкъл извади малкото шишенце с таблетки от джоба си и глътна две — последното нещо, което запомни, преди да се свлече в несвяст.

Събуди се в сивкавото утро, процеждащо се през прашния заден прозорец, и веднага се огледа. Момичето спеше на пода, завито с тънко одеяло. Долови слабо ухание на рози от тялото й. Той се претърколи, за да стане от другата страна на леглото. Опасните признаци ги нямаше — никакво туптене под сребърната плочка, никакво главоболие. Чувстваше се бодър и силен.

Нищо не липсваше от портфейла, пистолетът беше в страничния джоб на сакото. Реши, че е попаднал на честно момиче, което очевидно не страда от липса на здрав разум. Заобиколи леглото, за да я събуди, но тя вече се надигаше и прекрасното й тяло потръпваше от сутрешния хлад в стаята.

Рогън усети още по-ясно миризмата на рози, тези цветя бяха бродирани и по пердетата, и по чаршафите, дори по полупрозрачната нощница на момичето.

Тя му се усмихна.

— Името ми е Розали и обичам розите. Искам и парфюмите ми, и дрехите ми да ухаят на рози.

Стори му се забавно, че Розали се гордее толкова със своята привързаност към розите, сякаш това я отличаваше напълно от останалите.

Той седна на леглото и й кимна да дойде при него. Надушваше приятния й парфюм, докато бавно смъкваше нощницата от раменете й, виждаше стегнатите гърди и дългите бели бедра. После тялото й се уви около неговото с мекотата на цветче, пълните й устни се разтвориха под неговите с премилата на истинска и неподправена страст.