Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фредерик Форсайт

Заглавие: Кобрата

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-144-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3213

История

  1. — Добавяне

7

Кал Декстър имаше късмет, че социалният живот на Джереми Бишоп бе сравним с оживлението сред бомбардировка. Бишоп беше прекарал Великден в имитация на веселие в провинциален хотел, така че когато Декстър извинително спомена, че има спешна задача, изискваща компютърният гений да си седне на едното място, за него това прозвуча като лъч светлина в дъждовен ден.

— Разполагам с имената на няколко кораба — обясни Декстър, — всъщност доста повече, цели седемдесет и осем. Трябва да знам всичко за тях. Колко са големи, какво пренасят, кой е собственикът им — ако е възможно, защото може да е фиктивна компания. Трябват ми и транспортните им агенти, текущият им чартър и — най-важно от всичко — местонахождението им в момента. Опитай да се представиш за транспортна компания или поне виртуална такава, която разполага с карго за спешно транспортиране. Поинтересувай се с кой транспортен агент да се свържеш. Щом проследиш някой от корабите, се отказваш под някакъв претекст: неподходящ тонаж, неподходящо място, невъзможност за незабавно наемане — каквото и да е, Само ми кажи къде се намират и как изглеждат.

— Мога да направя нещо по-добро — увери го щастливият Бишоп. — Вероятно ще мога да ти дам снимка на всеки кораб.

— Снимка отвисоко?

— Отвисоко… това отгоре ли означава?

— Аха.

— Това не е ъгълът, под който обикновено се изобразяват корабите.

— Пробвай все пак. И се съсредоточи върху установените маршрути между Западните и Южните Кариби и пристанищата в Щатите и Европа.

През следващите два дни Джереми Бишоп не откъсна поглед от екраните, в резултат на което откри 12 от корабите в списъка на Хуан Кортес и предаде на Декстър установеното до момента. Всички кораби се намираха в Карибския басейн и или го напускаха, или навлизаха в него.

Декстър знаеше, че някои от интересуващите го кораби никога няма да излязат в никакъв списък на търговското мореплаване. Това бяха очукани стари рибарски шхуни или трампери под тонажа, който интересуваше търговските кораби. Намирането на корабите именно в тези две категории бе трудната, но критично важна задача.

Големите търговски кораби можеха да бъдат оставени на митниците. Напълно възможно бе те да вземат товари кокаин в открито море, като не бе изключено и да се освобождават от него по същия начин. Но те нямаше да се изплъзнат, ако специално обучените кучета надушеха следи от кокаин в тайните скривалища на бордовете им, което вероятно щеше да се случи.

Корабите, довели до отчаяние Тим Менхайър и неговите аналитици в Лисабон, бяха по-дребните контрабандисти, измъкващи се от скритите в гъста растителност устия и хвърлящи котва на дървените кейове по западноафриканското крайбрежие. Оказа се, че 25 от корабите в списъка на Кортес са регистрирани в „Лойдс“. Останалите обаче бяха „под радара“.

И все пак изваждането от обращение на 25 кораба щеше да отвори голяма пробойна в транспортния резерв на Картела. Но все още не. Кобрата не беше готов.

TR-1 обаче вече бяха готови.

Майорът от бразилските военновъздушни сили Жоао Мендоса кацна на „Хийтроу“ в началото на май. Кал Декстър го посрещна на митническия контрол, Терминал 3. Разпознаването не бе проблем — Кал бе запомнил лицето на бившия летец изтребител.

Майор Мендоса бе резултат на дълго и изчерпателно търсене, проведено преди половин година. В един момент Декстър бе на обяд в Лондон с бившия началник-щаб на Кралските военновъздушни сили, който сериозно се замисли над зададения му основен въпрос.

— Не мисля — каза накрая. — Просто ей така? Изневиделица? Без предупреждение? Според мен на нашите няма да им допадне особено. Ще имат проблем със съвестта. Не мисля, че мога да ви препоръчам някого.

Подобен отговор Декстър вече бе получил от един генерал-лейтенант от запаса на американските ВВС, който бе летял на „F-15 Орел“ по време на Първата война в Залива.

— Но имайте предвид — подхвърли на раздяла англичанинът, — че има едни военновъздушни сили, чиито пилоти ще свалят в небето контрабандист на кокаин, без да им мигне окото. Бразилските.

Декстър бе проучил общността на бразилските пилоти от запаса в Сао Пауло и се бе натъкнал на Жоао Мендоса. Мендоса беше 45-годишен и бе летял на „F5E Тигър“, преди да излезе в запас, за да помогне на бизнеса на застаряващия си баща. Но усилията му се бяха оказали напразни — икономическата криза, развихрила се през 2009 година, бе помела компанията.

Липсата на търсени на пазара умения бе накарала Жоао Мендоса да приеме работа в офис и да съжали за решението си да престане да пилотира. Освен това той още страдаше за по-младия си брат, когото сам бе отгледал след смъртта на майка им и поради дългия работен ден на баща им. Докато пилотът бе живял в базата си на север, младежът бе попаднал в лоша компания и бе умрял от свръхдоза. Жоао не бе забравил това и в никакъв случай не се бе примирил с него. А и предложеното му заплащане бе фантастично.

Декстър взе кола под наем и откара бразилеца на север към равнините край Северно море, които през Втората световна война бяха особено подходящи за бази на бомбардировачи поради липсата на хълмове и близостта до източния бряг. Скамптън бе една от тези бази. По време на Студената война тук бе домът на поне част от ескадрилата V-форс, пренасяща атомните бомби на Великобритания.

Към 2011 година тук се бяха настанили няколко нямащи нищо общо с армията фирми, сред които и група ентусиасти, заели се бавно да реставрират два самолета „Блекбърн Буканиър“. Бяха докарали самолетите до състояние да ускоряват по пистата, но все още не можеха да ги издигнат във въздуха. Срещу възнаграждение, решаващо всичките им други проблеми, ентусиастите се бяха съгласили да зарежат работата си и да се заловят с трансформирането на южноафриканския „Бук“, на който Гай Досън бе долетял от Тъндър Сити преди четири месеца.

Повечето хора в групата никога не бяха припарвали до бързолетящи реактивни самолети, защото бяха основно монтьори, механици, електротехници и инженери, поддържали буканиърите по времето, когато тези самолети продължаваха да са на въоръжение във флота и в Кралските ВВС. Повечето бяха местни хора, пожертвали уикенди и вечери, за да върнат във въздуха двата запазени ветерана.

Декстър и Мендоса преспаха в едновремешна странноприемница, стара крайпътна пивница за почивка на преминаващи междуградски рейсове, с тъмни стаи с нисък гредоред и бумтящи в камината пънове, с окачени по стените сбруи и репродукции на ловни сцени, които очароваха бразилеца. На сутринта отидоха до Скамптън, за да се запознаят с екипа — 14 души, наети до един от Декстър с парите на Кобрата, които с гордост показаха на новия пилот какво са направили.

Основната промяна бе монтирането на оръдията. През Студената война буканиърът бе носил на борда си муниции, подходящи за лек бомбардировач или за атакуване на кораби. Макар да си оставаше боен самолет, полезният товар представляваше страховит арсенал от бомби и ракети, в това число и тактически атомни бомби.

Във версията, която Мендоса огледа онзи пролетен ден в пронизвания от студено течение хангар в Линкълншир, целият този полезен товар бе превърнат в резервоари за гориво, което даваше на самолета невъзможен до този момент за него обсег. С едно изключение.

Макар по замисъл самолетите „Буканиър“ да не бяха изтребители прехващачи, екипът бе получил недвусмислени инструкции — на него трябваше да се монтират оръдия.

Под всяко крило, на пилоните, които някога поддържаха подвесните контейнери с ракети, бяха занитени оръдейни блокове. Всяко крило бе въоръжено с две 30-милиметрови оръдия „Адън“, чиято огнева мощ бе достатъчна, за да унищожи всичко, срещу което стрелят.

Задната кабина още не бе преоборудвана. Скоро там щеше да бъде монтиран още един допълнителен резервоар и свръхмодерен комуникационен комплекс. Пилотът на този „Бук“ никога нямаше да има зад себе си радио оператор и вместо това щеше да чува в ушите си достигащ от хиляди километри глас, който да му нашепва къде точно да открие своята цел. Но първо тук щеше да се качи инструкторът.

— Красив е — прошепна Мендоса.

— Радвам се, че ви харесва — разнесе се глас зад него. Той се обърна и видя слаба четирийсетинагодишна жена. Тя му подаде ръка. — Аз съм Колийн, вашият инструктор във връзка с модификацията.

Капитан трети ранг Колийн Кек никога не се бе качвала на „Бук“ — във времената на буканиърите във флотската авиация не бе имало жени пилоти. Тя бе постъпила във флота по принуда и оттам я бяха прехвърлили във ВВС. След като бе придобила права за хеликоптерен пилот, най-сетне бе постигнала мечтата на живота си — да лети на изтребители. След 20 години служба се бе уволнила и сега й бе хрумнало да се присъедини към ентусиастите. Бивш пилот на „Буканиър“ й бе помогнал да се преквалифицира за този тип самолет, преди да е остарял до степен да не може да лети.

— Очаквам го с нетърпение — отвърна Мендоса и се усмихна.

Върнаха се в странноприемницата и обядваха — плащаше Декстър. Обучението започваше на следващия ден. Майор Мендоса и шестчленният му екип по поддръжката, който щеше да го съпроводи до остров Фого, бяха нужни на Декстър за последния ден на юни, така че той замина за Вашингтон навреме за следващата група идентификации от Джереми Бишоп.

TR-1 рядко се споменава и още по-рядко може да се види. Това е невидимият наследник на прословутия шпионски самолет U-2, на който Гари Пауърс е свален над Сибир през 1960 година, но който въпреки това впоследствие е използван, за да се открият съветските ракетни бази, построени в Куба през 1962 година.

По време на Войната в Залива от 1990/91 година TR-1 е основният шпионски самолет на Америка, способен да лети по-високо и по-бързо от всички други и да носи камери, които могат да предават изображение в реално време. Декстър бе поискал да заеме един TR-1, който да оперира от американската база в Пенсакола, и той току-що бе пристигнал. Започна работа през първата седмица на май.

С помощта на неуморния Бишоп Декстър бе открил корабен конструктор, притежаващ таланта да идентифицира почти всеки кораб от почти всякакъв ъгъл. Конструкторът почна работа с Бишоп на последния етаж на склада в Анакостия, докато под краката им се трупаха одеяла за страдащите в Третия свят.

Обсегът на TR-1 достигаше Карибския басейн с презареждане при необходимост в Маламбо, Колумбия, или някоя от американските бази в Пуерто Рико. Шпионският самолет изпращаше снимки с висока разделителна способност на пристанища и заливи, задръстени с търговски кораби, както и снимки на кораби в открито море.

Въоръженият с лупа корабен експерт се взираше в изтегляните от Бишоп снимки и ги сравняваше с вече научените подробности за корабите от списъка на заварчика.

— Този — казваше от време на време и посочваше някой от десетките кораби в някое карибско пристанище — трябва да е „Селена“. — Или: — Ето го. Няма съмнение. Същите размери и без кранове. — И после поясняваше на объркания Бишоп: — Среден тонаж, една товарна стрела, монтирана на носа. Това е „Вирген де Валме“. Базиран в Маракайбо.

И двамата бяха експерти и като всички експерти не бяха способни да вникнат в специалността на другия. Но заедно постепенно идентифицираха половината от флотилията на Картела.

 

 

Никой не ходи на островите Чагос. Забранено е. Това са малка група коралови атоли в центъра на Индийския океан на две хиляди километра южно от полуостров Индостан.

Ако достъпът до архипелага беше разрешен, на островите — също като на Малдивите — можеше да има хотели, които да се възползват от тихите лагуни, целогодишното слънце и недокоснатите от човешка ръка коралови рифове. Вместо това на тях има бомбардировачи. И по-специално американски В-52.

Най-големият атол на групата се казва Диего Гарсия. Също като останалите, той е собственост на Великобритания, но е отдаден дългосрочно под наем на САЩ заедно с голямата ВВБ и станцията за зареждане на кораби с гориво. Това място е толкова забулено в секретност, че дори местните островитяни — напълно безобидни рибари — са преместени на другите острови и им е забранено да се връщат.

Онова, което се случи през зимата и пролетта на 2011 година на остров Игъл, беше британска операция, макар и платена частично от бюджета на Кобрата.

В крайбрежните води последователно хвърлиха котва четири кораба на РФА, натоварени с тонове оборудване. Военноморските инженери го използваха, за да построят малка колония.

Тя никога нямаше да стане курорт, но беше напълно обитаема. Имаше редици сглобяеми за ден бунгала. Изкопаха външни тоалетни. Сглобиха столова, към която имаше кухни, хладилници и инсталация за прясна вода чрез обезсоляване на морска. Всичко се захранваше от генератор.

Когато всичко бе завършено и готово за нанасяне, колонията можеше да подслони над 200 души, стига сред тях да имаше достатъчно инженери, готвачи и поддържащ персонал. Мислещите за всичко военни дори оставиха навес със спортни съоръжения, сред които маски, шнорхели и плавници. На когото и да предстоеше да бъде заточен тук, щеше поне да се гмурка из рифовете. На всичко отгоре имаше библиотека с книги на испански и английски.

За моряците и инженерите мисията в никакъв случай не можеше да се нарече изпитание. На хоризонта се виждаше Диего Гарсия — една мини-Америка в тропиците, където можеше да се намери очакваното от американските военнослужещи зад граница, т.е. всичко. Британските матроси пък бяха добре дошли и те с радост се възползваха от това. Единственото, което нарушаваше идилията на тропическия рай, беше постоянният рев на излитащите и кацащи в непрекъснати тренировъчни мисии бомбардировачи.

Остров Игъл имаше още една характеристика — намираше се на хиляда морски мили от най-близката континентална суша, насред гъмжащо от акули море, което го правеше невъзможно за бягство място.

Островите Кабо Верде са друго място, благословено с непрестанно слънце. Новото училище за летци на остров Фого бе официално открито в средата на май. Това отново стана с церемония. Министърът на отбраната пристигна със самолет от остров Сантяго, за да изиграе главната роля. За щастие на всички се говореше само на португалски.

След щателен подбор правителството бе избрало 24-ма млади кабовердци за кадети. Не всички от тях щяха да завършат с криле на петлиците, но трябваше все пак да има някакъв критерий за качествата им. Дузина инструктори за летене с „Тукано“ бяха пристигнали от Бразилия и дори се бяха строили в доста права редица. Друга дузина взети назаем от бразилските военновъздушни сили инструктори стояха изпънати в стойка „мирно“. Единственият отсъстващ беше командирът на школата, някой си майор Жоао Мендоса. Оказа се, че бил задържан някъде по служба и щял да се присъедини към подчинените си в рамките на месец.

Не че това имаше особено значение. Първите трийсетина дни така или иначе щяха да бъдат прекарани в класните стаи и в опознаване на машината. Информираният за тези подробности министър кимна важно и одобрително. Нямаше нужда да му се обяснява, че майор Мендоса ще кацне със собствения си самолет — разкош, който той вече можеше да си позволи.

Ако бе научил за самолета — което не стана, — министърът може би щеше да разбере защо резервоарът за гориво JP8, използвано в тренировъчните полети, се намира на разстояние от резервоара за много по-лесно възпламенимото и нестабилно гориво JP5, нужно за полетите на по-бързите самолети на морската авиация. Но той дори не надникна в допълнителния хангар, издълбан в скалната твърд и скрит зад желязна врата. Казаха му, че е склад, и той загуби интерес.

В крайна сметка кадетите се нанесоха в общежитията, официалната делегация отлетя от острова, а на следващия ден започна учебният процес.

В действителност липсващият командир се намираше на 7000 метра височина над сивото Северно море, източно от английския бряг, в рутинен тренировъчен полет заедно със своя инструктор. Капитан Кек бе в задната кабина. Там нямаше дублиращи уреди, така че инструкторът бе поставен в ситуация на „пълно доверие“. Но пък можеше да следи точността на прихващане на въображаемите цели. И това, което виждаше, напълно я удовлетворяваше.

Следващият ден бе свободен, защото важният нощен полет бе планиран за следващата нощ. След което идваше ред на излитане с ракетен ускорител и стрелкова тренировка, целите за която щяха да бъдат ярко оцветени варели, плаващи в морето, хвърлени на предварително уговорени места от един от членовете на групата, който притежаваше рибарска лодка. Капитан Кек нямаше никакви съмнения, че „ученикът“ й ще издържи с отличие. Не й беше нужно много време, за да забележи, че пилотирането е в кръвта му и че в неговите ръце старият „Бук“ е като гмурец във вода.

— Излитал ли си някога с ракетен ускорител? — попита го тя след седмица в бунгалото за екипажа.

— Не, Бразилия е много голяма — пошегува се той. — При нас има предостатъчно място, за да си построим дълги писти.

— На твоя S2 никога не е бил монтиран ракетен ускорител, понеже самолетоносачите ни бяха достатъчно дълги — обясни тя. — Но в тропиците въздухът често е много горещ. Това води до загуба на мощност. А и този самолет е бил в Южна Африка, Трябва му малко помощ. Така че нямаме избор и трябва да монтираме ускорител. Уверявам те, че ще ти спре дъхът.

Така и стана. Механиците решиха, че безкрайно дългата писта на Скамптън е твърде къса за неподпомогнато излитане, и инсталираха малките ракети под опашната пета. Колийн Кек инструктира Мендоса за последователността при излитане.

Жоао Мендоса спря самолета в самото начало на пистата и изтегли ръчната спирачка до упор. Вдигна оборотите на двигателите „Спей“ на спирачки. В момента, когато усети, че спирачките започват да изпускат, ги освободи, подаде мощност на максимум и завъртя ключа на ракетите. В следващия миг помисли, че е ударен от влак в гърба. Буканиърът вирна нос като пришпорен жребец и се хвърли напред по пистата. Тя се стрелна под него и преди да се усети, Мендоса установи, че самолетът вече е във въздуха.

Без Кек да разбере, майор Мендоса прекарваше нощите си в изучаване на пачката снимки, изпратени му в странноприемницата от Кал Декстър. Те показваха пистата на Фого, конфигурацията на светлините при заход, дълбочината на навлизане над пистата при кацане откъм морето. Бразилецът вече нямаше никакви съмнения. Щеше да е фасулска работа.

Кал Декстър крайно внимателно бе разгледал трите модела безпилотни самолети, произвеждани от американците. Тяхната роля щеше да е критично важна в надвисналата война на Кобрата. В крайна сметка отхвърли „Рийпър“ и „Предатор“ и избра невъоръжения „Глобал Хок“. Все пак работата се състоеше в наблюдение и само наблюдение.

Като използва президентските пълномощия, дадени на Пол Деверо, той проведе дълги преговори с „Нортроп Груман“ — производителя на RQ-4. Вече му бе известно, че през 2006 година е разработена версия за ШИНАМОТ (широкообхватно наблюдение над морска територия) и че американският флот е направил много голяма поръчка.

Нужни му бяха две допълнителни функционални възможности и получи уверения, че няма да има проблеми. Технологията съществуваше.

На първо място му трябваше бордови компютър с голям обем памет за запис на изображенията, изпращани от шпионските самолети TR-1 в резултат на наблюдението на над 40 кораба в морето. Разделителната способност на изображенията трябваше да е 5 сантиметра на пиксел. После компютърът трябваше да сравни онова, което се виждаше долу, със записаното в паметта и да информира операторите — а те щяха да се намират далече в базата — при намиране на съответствие.

На второ място му трябваше средство за заглушаване на комуникациите, позволяващо на „ястреба“[1] да обгърне кораба под него със зона с диаметър десет морски мили, в която не биваше да има никакви електронни комуникации.

Макар да не бе съоръжен с ракета, „RQ-4“ притежаваше всичко останало, от което Декстър се нуждаеше. Можеше да лети на 20000 метра височина, незабележим и безшумен за целта, която наблюдаваше. В слънце, дъжд, облаци и нощ можеше да огледа 100000 квадратни километра дневно, а икономичният разход на гориво му позволяваше да остава във въздуха до 33 часа. И за разлика от другите два модела можеше да лети със скорост 340 възела, много по-бързо от целите си.

Към края на май две от тези чудеса на технологията бяха изработени и предадени за нуждите на Проект „Кобра“. Единият бе конфигуриран да действа с център колумбийската крайбрежна база Маламбо, североизточно от Картахена.

Другият бе на остров Фернандо де Нороня край североизточния бряг на Бразилия. Всеки апарат бе скрит в съответната военновъздушна база далеч от любопитни погледи. По указание на Кобрата апаратите започнаха да дебнат от небето веднага щом бяха получени.

Макар да бяха под контрола на оператори във военновъздушните бази, сканирането се извършваше далеч от тях в пустинята Невада и по-конкретно в американската ВВБ „Крийч“. Тук непрестанно имаше хора, които следяха ставащото на екраните. Някои оператори в тихите климатизирани контролни зали в „Крийч“ управляваха работата на „Предатор“-ите над Афганистан и планините по границата с Пакистан. Други се грижеха за „Рийпър“-ите над Персийския залив.

Всеки имаше гарнитура със слушалки и микрофон на гърлото, винаги готов да получи указания и да информира висшестоящите за появата на желана цел в зрителното поле. Концентрацията на тези хора бе абсолютна и затова смените им бяха къси.

Контролната зала в „Крийч“ олицетворява бъдещите войни.

Със сухия си хумор Кал Декстър даде на всеки патрулиращ „ястреб“ отличително име. Източният беше наречен „Мишел“ по името на Първата дама, а другият стана „Сам“ по името на съпругата на британския министър-председател.

Всеки от безпилотните самолети имаше своята задача. Тази на „Мишел“ бе да гледа надолу, да идентифицира и проследява всички търговски морски съдове, изброени от Хуан Кортес, а впоследствие открити и фотографирани от TR-1. „Сам“ трябваше да открива и съобщава за всичко напускащо по въздух или море брега на Бразилия между Натал и Белем, както и насочено на изток през Атлантика след пресичане на географска дължина 40° на курс към Африка.

И двата наблюдаващи екипа в „Крийч“, отговорни за двата „ястреба“, бяха в непрекъснат пряк контакт със запуснатия склад във вашингтонското предградие.

 

 

Летиция Аренал знаеше, че онова, което прави, не е хубаво и е в нарушение на стриктните указания на баща й, но просто не можеше да се спре. Той й бе наредил никога да не напуска Испания, но тя беше влюбена, а любовта не признава такова нещо като „нареждания“.

Доминго де Вега и бе направил предложение и тя го бе приела. Вече носеше на пръста си годежен пръстен. Но той или трябваше да се върне на работа в Ню Йорк, или щеше да я загуби, а рожденият му ден бе през последната седмица на май. Беше й изпратил отворен билет с „Иберия“ до летище „Кенеди“ и я бе помолил да отиде при него, за да го отпразнуват.

Формалностите в американското посолство бяха нищожни, така че тя без проблем получи виза и раз решение от министерството на националната сигурност.

Билетът й беше за бизнес класа и тя се чекира на Терминал 4 практически без чакане. Пътната й чанта получи етикет за „Кенеди“, Ню Йорк, и замина по конвейера за багажното отделение. Момичето изобщо не обърна внимание на мъжа с издута пътна чанта зад себе си.

Не знаеше, че чантата е пълна с вестници, нито допускаше, че той ще се изтегли веднага след като я видя да се насочва към проверката на пътниците и паспортния контрол. Не бе виждала инспектор Пако Ортега досега и никога повече нямаше да го види. Но той бе запомнил всички подробности в облика на багажа й, както и дрехите, които тя носеше. Бяха я снимали с телеобектив от разстояние още когато бе слязла от таксито на идване в летището. И подробното й описание щеше да бъде в Ню Йорк, преди да е излетяла.

И все пак, за да се избегнат евентуални изненади, Пако Ортега остана зад прозореца и изчака самолетът на „Иберия“ да се насочи срещу вятъра, да поспре за малко, а после с рев да се понесе по пистата към заснежените върхове на Сиера де Гуадарама и оттам над Атлантика. След това се обади в Ню Йорк на Кал Декстър.

Полетът мина без проблеми. На летището „посрещач“ в униформа на служител на летището следеше потока излизащи пътници. Прошепна две думи в мобилния си телефон, но никой не му обърна внимание. Хората непрекъснато говорят по телефоните си.

Летиция Аренал мина през паспортния контрол с дребната формалност по даване на пръстови отпечатъци и гледане в обектива на малка камера за разпознаване по ириса.

Щом я пуснаха, имиграционният служител се обърна и мълчаливо погледна един мъж в коридора, по който всички пътници отиваха към залата за митнически контрол. Мъжът му кимна и тръгна зад младата жена.

В този час трафикът бе натоварен, така че изнасянето на багажа се забави с двайсетина минути. В крайна сметка конвейерът за багаж се събуди за живот с изръмжаване и лентата започна да бълва куфари. Нейният не беше нито сред първите, нито сред последните, а някъде по средата. Видя го да се преобръща през отвора и разпозна яркожълтия етикет с името и адреса си — беше го сложила, за да й е по-лесно да го открие.

Куфарът беше от моделите с твърд корпус и с колелца, така че тя метна чантата си през рамо и го задърпа към зеления канал. Беше преполовила разстоянието до изхода, когато един от лениво наблюдаващите митничари я привика с пръст. Случайна проверка. Никакви основания за безпокойство. Доминго щеше да я чака в залата за посрещане от другата страна на близката врата. Можеше да почака малко по-дълго.

Тя придърпа куфара си до масата, която й посочи служителят; и го постави на нея. Ключалките бяха от нейната страна.

— Бихте ли отворили куфара си, мадам? — Подчертано вежлив. Тези хора винаги са крайно вежливи и никога не се усмихват или шегуват. Тя отключи двете ключалки и ги вдигна нагоре. Служителят завъртя куфара към себе си и повдигна капака. Видя дрехите й отгоре и с ръка в ръкавица отметна най-горните. После спря. В този момент тя осъзна, че я гледа над ръба на вдигнатия капак. Предположи, че се готви да го затвори и да я пусне да си върви. Вместо това той я изгледа и каза с много студен глас: — Бихте ли ме последвали, мадам…

Но това не беше въпрос. Зад нея се материализираха едър мъж и набита жена със същите униформи. Ситуацията беше унизителна — останалите пасажери ги поглеждаха крадешком, докато се шмугваха покрай тях.

Първият митничар затвори капака, щракна ключалките, вдигна куфара за дръжката и тръгна пред нея. Без да продумат, другите двама я последваха. Първият мина през врата в ъгъла. Зад вратата имаше стая с маса в центъра и няколко съвсем обикновени стола до стените, по които нямаше картини. В два срещуположни ъгъла на тавана висяха камери. Митничарят сложи куфара на масата и нареди:

— Отворете отново куфара си, мадам.

Едва в този момент Летиция Аренал почувства, че нещо може да не е наред, но нямаше представа какво може да е. Отвори куфара и видя грижливо нагънатите си дрехи.

— Извадете дрехите си, ако обичате.

Проблемът се намираше под лененото яке, двете памучни поли и няколкото нагънати блузки. Не беше голям, може би с размера на еднокилограмов пакет захар в магазина. Беше пълен с нещо, което приличаше на талк. И тогава тя осъзна случилото се като вълна на прилошаване, удар в слънчевия сплит, безмълвен глас в главата й, който изкрещя: „Не, не съм аз, това не е мое, някой го е сложил тук…“.

Яката жена я задържа на краката й, но не беше от съчувствие, а заради камерите. Толкова придирчиви са нюйоркските съдилища към правата на обвиняемите и толкова зорко следят адвокатите на обвиняемите за дори нищожно отклонение от процедурата като основание за снемане на всякакви обвинения, че от бюрократична гледна точка не може да се пренебрегне дори най-нищожната формалност.

След отварянето на куфара и откриването на онова, което в този момент представляваше неидентифициран бял прах, Летиция Аренал попадна — какъвто е официалният жаргон — в „системата“. По-късно всичко това щеше да й изглежда като размит в съзнанието й кошмар.

Отведоха я в друга, по-добре обзаведена стая в комплекса на терминала. Там имаше цифрови записващи устройства. Дойдоха други хора. Тя не ги познаваше, но те бяха от УБН и ИМК — Имиграционния и митнически контрол на САЩ. Заедно с Митническата служба на САЩ това бяха трите институции, които я задържаха на различни основания.

Макар английският й да беше добър, бе повикан преводач на испански. Прочетоха й правата, така наречените права „Миранда“, за които никога досега не бе чувала. След всяко изречение я питаха: „Разбрахте ли, мадам?“. Въпреки вежливото обръщение израженията им ясно показваха, че я презират.

Междувременно паспортът й бе взет, изнесен от стаята и много подробно изследван. Куфарът и пътната й чанта получиха същото внимание. Пакетът бял прах бе изпратен за анализ, който бе извършен извън сградата на летището, във външна химическа лаборатория. Никой не се изненада, когато се оказа, че прахът е чист кокаин.

Фактът, че беше „чист“, бе от особена важност. Малко количество „смесен“ прах може да бъде обяснено като „за лични нужди“. За килограм чист кокаин подобно извинение е невъзможно.

Поискаха от нея да се съблече чисто гола в присъствието на две жени. Взеха дрехите й за изследване и й дадоха да облече нещо като хартиен комбинезон. Квалифициран доктор — жена — извърши обстоен преглед на всичките й телесни отвори, включително ушите. Към този момент Летиция вече плачеше неутешимо. Но попаднеш ли веднъж в „системата“, излизане от нея няма. И всичко бе запечатано от камери, за да може да се използва като доказателство. Дори и най-арогантният адвокат нямаше да може да измъкне тази кучка.

Накрая старши служител на УБН я информира, че има правото да поиска адвокат. И подчерта, че още не е била разпитвана, значи правата й по „Миранда“ не са били нарушени. Разплакана, тя каза, че не познава адвокати в Ню Йорк, и той й обясни, че при това положение ще й бъде назначен служебен адвокат, но това ще направи съдът.

Няколко пъти тя им каза, че годеникът й я чака отвън. Казаха й, че това е много важно, защото онзи, който я чака, би могъл да й бъде съучастник. Малко по-късно й казаха, че документите на всички посрещачи са били прегледани, но сред тях нямало Доминго де Вега. Така че или тя си го е измислила, или той е надушил нещо нередно и е избягал. На сутринта щели да проверят има ли изобщо пуерторикански дипломат с подобно име към мисията в ООН.

Тя настоя да им обясни всичко и се отказа от правото си да присъства адвокат. След това им разказа каквото й бе известно, т.е. практически нищо. Не й повярваха. Тогава й хрумна една идея.

— Аз съм колумбийка. Искам да видя някой от колумбийското посолство.

— Сигурно имате предвид консулството, мадам. Само че сега е десет вечерта. Ще се опитаме да уведомим някого на сутринта.

Уточнението бе на агента от ФБР, макар тя да не знаеше това. Контрабандното внасяне на наркотици в Съединените щати е федерално, а не щатско престъпление, затова случаят бе поет от федералните власти.

Летище „Джон Кенеди“ е в източната част на Ню Йорк и по-конкретно в района Бруклин. Така че накрая, някъде към полунощ, Летиция Аренал бе преместена в арест на този район, за да изчака съдебно заседание на следващата сутрин.

На сутринта федералните се свързаха с колумбийското консулство. Но ако задържаната бе очаквала някакво съчувствие, я чакаше разочарование. Представителката на консулския отдел — жена със строг де лови костюм — бе намръщена. Случаят бе от онези, които дипломатите ненавиждат.

Жената изслуша обяснението абсолютно безстрастно и не повярва на нито дума от чутото. Но нямаше избор, освен да се свърже с Богота и да поиска от външното министерство да се опита да издири адвокат на име Хулио Лус. Това бе единственото име, за което г-ца Аренал можа да се сети.

После се проведе първо слушане в съдебната палата, но неговата цел бе да се продължи мярката за задържане. Когато научи, че обвиняемата не е правно представена, съдията нареди да й бъде намерен служебен защитник. Издирен бе едва дипломирал се младеж и на двамата бяха дадени няколко минути уединение в килията, преди да се върнат в съдебната зала.

Защитникът направи безнадеждно искане за освобождаване под гаранция. Искането бе безнадеждно, защото обвиняемата бе чуждестранно лице, без средства и без семейство, а престъплението, в което се обвиняваше, бе изключително тежко, така че прокурорът изясни, че са нужни следствени действия с цел да се установи дали обвиняемата не действа в съучастие с много по-голяма верига контрабандисти на кокаин.

Защитникът пледира, че съществува годеник, който е дипломат в ООН. Един от федералните подаде на прокурора бележка, той я прочете и отново стана, този път за да обясни, че в пуерториканската мисия към ООН няма и никога не е имало дипломат на име Доминго де Вега.

— Оставате го за мемоарите си, господин Дженкинс — изръмжа съдията. — Обвиняемата остава под арест. Следващият случай.

И стовари чукчето си. Летиция Аренал бе отведена разплакана. Така нареченият й годеник, мъжът, когото обичаше, я бе предал.

Преди да я върнат в затвора, където се намираха килиите на предварителния арест, тя има последна среща с адвоката си, господин Дженкинс. Той й предложи визитната си картичка.

— Можете да ми се обадите по всяко време, сеньорита. Имате това право. Не се налага да плащате нищо. Служебният защитник е безплатен за хора без средства.

— Не разбирате, господин Дженкинс. Скоро от Богота ще пристигне сеньор Лус. Той ще ме спаси.

Когато се върна с обществен транспорт в мизерния си офис в Службата за обществена защита, Дженкинс си помисли, че момичето има неизтощимо въображение — първо си измисля несъществуващия Доминго де Вега, а сега този Хулио Лус.

Но за втория бъркаше. Същата сутрин сеньор Лус получи от колумбийското министерство на външните работи обаждане, от което едва не получи сърдечен удар.

Бележки

[1] „Хок“ (на английски hawk) означава „ястреб“ — Б.пр.