Фредерик Форсайт
Кобрата (11)

9

Американските „тюлени“ се качиха на борда на кораба на сто морски мили северно от Пуерто Рико, а доставящият кораб беше на свой ред зареден в Рузвелт Роудс — американската база на острова.

„Тюлените“ общо бяха поне четирикратно повече от британската СВМС. Бяха част от подразделението Военноморска команда за специални операции с персонал от 2500 души, от които 1000 бяха на оперативна работа, а останалите — поддръжка.

Онези, които носеха мечтаната емблема с тризъбец на „тюлен“, бяха допълнително разделени в осем екипа, всеки от по три отряда с по 40 бойци. Рота с численост половин отряд беше командирована на борда на „Чесапийк“, като момчетата идваха от Втори екип на „тюлените“, базиран на Източното крайбрежие в Литъл Крийк, на брега на Вирджиния.

Командир им беше капитан-лейтенант Кейси Диксън. Подобно на британския си колега, който вече бе в Атлантика, той също беше ветеран. Още като обикновен матрос бе участвал в „Операция Анаконда“. Докато британецът от СВМС се бе намирал в Северен Афганистан и бе наблюдавал клането при Кала-и-Джанги, матрос Диксън бе преследвал Ал Кайда из планините Тора-Бора, когато късметът ги изостави.

Диксън бе един от отряда, който се спускаше за кацане на равно място в планината, когато техния „Чинук“ попадна под картечен огън от огнево гнездо, скрито някъде сред скалите. Огромният хеликоптер бе фатално поразен и диво се разлюля във въздуха, докато пилотът се мъчеше да го овладее. Един от екипажа се подхлъзна на хидравличната течност, стичаща се по пода, и изхвръкна в мрака навън през отворения заден люк. Спаси се от падане само благодарение на осигурителното въже.

Един от „тюлените“ зад него, вахтен боцман Нийл Робъртс, се опита да го спре, обаче също се подхлъзна и излетя навън. Само че нямаше осигурително въже и падна върху скалите от няколко метра височина. Кейси Диксън се пресегна да го улови за ремъците на екипировката, но не му стигнаха няколко сантиметра и само проследи падането му с поглед.

Пилотът все пак овладя машината, не дотолкова, че да я спаси, но поне успя да се отдалечи на четири-пет километра от обстрела и да кацне в относителна безопасност. Само че Робъртс остана сам върху скалите в обкръжението на двайсетина убийци на Ал Кайда. „Тюлените“ се славят с това, че никога не изоставят своите, независимо дали са живи, или мъртви. Отрядът — Диксън и останалите — взе със себе си група зелени барети, прехвърли се на друг „Чинук“, взе по пътя и няколко бойци на британските САС и се върна за Робъртс. Последвалото е изписано със златни букви в историята на „тюлените“.

Нийл Робъртс беше активирал насочващия си маяк, за да извести своите, че е жив. Беше разбрал също, че картечното гнездо още е активно и готово да разстреля евентуалните му спасители още в небето. Беше използвал ръчните си гранати, за да взриви гнездото, но така бе издал позицията си и Ал Кайда бе тръгнала към него. Беше продал живота си много скъпо: бе се сражавал до последния си патрон и бе умрял с бойния си нож в ръка.

Когато спасителите му успяха да се доберат до не го, за Робъртс вече бе много късно, но хората на Ал Кайда още бяха там. Сред скалите се разрази осемчасова престрелка, понеже стотици джихадисти дойдоха на помощ на шейсетимата, атакували хеликоптера. Загинаха шестима американци, а двама британци бяха тежко ранени. Но на сутринта преброиха триста трупа на Ал Кайда. Убитите американци бяха откарани у дома, включително тялото на Нийл Робъртс.

Кейси Диксън лично пренесе трупа му до спасителния хеликоптер и понеже междувременно го бяха простреляли в бедрото, се върна в Щатите и седмица по-късно присъства на опелото в параклиса на базата на Литъл Крийк. След това, винаги когато погледнеше назъбения белег на бедрото си, в съзнанието му изплуваше онези безумна нощ сред скалите на Тора-Бора.

Сега, девет години по-късно, той стоеше в топлата нощ източно от островите Търкс и Кайкос и наблюдаваше прехвърлянето на отряда и екипировката от кораба-майка в новия им дом, бившия зърновоз, вече „Чесапийк“. Патрулиращият високо в небето ЕР-3, изпратен от базата в Рузвелт Роудс, съобщаваше, че морето е чисто. Никой не ги наблюдаваше.

За атака по вода Диксън бе взел една голяма 11-метрова надуваема лодка с твърд корпус, или НЛТК. Тя можеше да побере целия му взвод и да се носи по морето с четиридесет възела. Имаше и две по-малки бойни гумени надуваеми лодки тип „Зодиак“, известни като БГНЛ. Те бяха дълги само по 4,5 метра, но бяха пак толкова бързи и можеха да поемат без проблем четирима напълно въоръжени бойци.

Сред прехвърлящите се бяха и двама експерти по издирване на кораби от американската брегова охрана, двама водачи на кучета от митническата служба, двама радисти от щаба и двама пилоти от флота, които в момента чакаха на хеликоптерната площадка при кърмата на кораба-майка. Момчетата вече седя ха в кабината на своя „Литъл Бърд“ — нещо, което „тюлените“ рядко бяха виждали и не бяха използвали досега.

Ако им се бе налагало досега да излизат в мисии с хеликоптер — а това определено бе така, — това винаги бе ставало с новия „Найт Хок“ на „Боинг“. Но „птичката“ за откриване на кораби бе единствената летяща машина, чиито винтове можеха да минат през отвора на трюма на „Чесапийк“.

В прехвърляната екипировка можеха да се видят обичайните германски автомати „Хеклер и Кох MP5А“ — любимото оръжие на „тюлените“ за бой отблизо, леководолазно оборудване „Дрегер“, карабините на четиримата снайперисти и огромно количество муниции.

Небето притъмняваше. ЕР-3 над тях продължаваше да съобщава, че морето е чисто. „Литъл Бърд“ излетя, обиколи като разгневена оса и кацна на „Чесапийк“. Двата винта спряха и бордовият кран вдигна малкия хеликоптер и го спусна в определения за него трюм. Капаците на трюма плавно се плъзнаха по релсите си върху отвора, а уплътненията го запечатаха срещу дъжд и пръски от вълните.

Двата кораба се разделиха и корабът майка се скри в спускащия се здрач. На мостика му някакъв шегобиец примигна съобщение с лампа „Алдис“ — технология отпреди век. Но капитанът на мостика на „Чесапийк“ го разчете без затруднение: „На добър път“.

През нощта „Чесапийк“ се промуши между островите в зоната си за патрулиране, а именно Карибския басейн и Мексиканския залив. Ако някой бе по любопитствал в интернет, щеше да научи, че това си е най-нормален зърновоз, превозващ пшеница от залива на Сейнт Лорънс за гладните гърла за Южна Америка.

Под палубата „тюлените“ чистеха и проверяваха оръжието си, инженерите привеждаха лодките и хеликоптера в бойна готовност, готвачите скалъпваха нещо за ядене и междувременно зареждаха хладилниците с припаси, а радистите настройваха за денонощно подслушване честотата на секретния шифрован канал за връзка с неугледния склад в Анакостия, Вашингтон.

Повикването, което им бе казано да очакват, можеше да дойде след десет седмици, десет дни или десет минути. Но когато дойдеше, те трябваше да са готови за битка.

 

 

„Санта Клара“ е луксозно място за живот в историческия център на Картахена и е резултат от превръщането в хотел на женски манастир на стотици години. Пълните подробности за него бяха препратени на Кал Декстър от агента на АТОП, който живееше под прикритие като преподавател в школата за флотски кадети. Декстър бе огледал строителния план и бе настоял за един конкретен апартамент.

Регистрира се като г-н Смит по обед в уречената неделя. Съзнавайки отлично, че петима яки като канари гангстери седят край маса във вътрешния двор, без да са си поръчали нищо за пиене и дори без да се преструват, че четат историческите бележки по табелите на стените във фоайето, той обядва леко в атриума под дърветата. Докато се хранеше, изпод листата изпърха тукан, настани се на отсрещния стол и го загледа.

— Приятелю, подозирам, че си в много по-голяма безопасност тук от мен — прошепна му г-н Смит. После приключи с обяда, подписа чек на номера на стаята и взе асансьора до най-горния етаж. Всичко това целеше да демонстрира, че е дошъл и е сам.

Деверо, в рядка проява на загриженост, му бе предложил да вземе подкрепление под формата на вече „осиновените“ от него зелени барети от Форт Кларк. Той отказа.

— Колкото и да са добри — обясни Декстър, — те не са невидими, а ако Карденас види нещо, което не му хареса, няма да се покаже. Ще си помисли, че сме отишли да го ликвидираме или да го отвлечем.

Слезе от асансьора на петия и последен етаж и тръгна по отворения от едната страна коридор към апартамента си. Знаеше, че е спазил съвета на Сун Дзъ: винаги оставяй да те подценят.

Стигна до стаята си и видя по-нататък в коридора мъж с кофа и бърсалка за под. Не беше много хитро. В Картахена подовете ги миеха жени. Влезе в стаята си. Знаеше какво ще намери в нея. Беше видял снимки на интериора. Голяма стая с климатик, теракотен под, мебелировка от тъмен дъб, широка двукрила врата, извеждаща на терасата. Минаваше три и половина.

Той спря климатика, дръпна завесите, отвори стъклената врата и излезе на балкона. Над всичко се простираше чистата синева на колумбийския летен ден. Зад главата му и само метър по-нагоре имаше улук, а над него охреночервен керемиден покрив. Напред и пет етажа надолу блещукаше плувен басейн. Ако опиташе скок „лястовица“, можеше и да стигне до плиткия край на басейна, но по-вероятно щеше да свърши на каменните плочи на пътеката. Но нямаше такова намерение.

Върна се в стаята и премести креслото така, че от едната му страна оставаше отворената балконска врата, а в другата посока имаше ясна видимост към вратата на стаята. Поседя, после стана, мина през стаята, отвори вратата, която като всички хотелски врати беше на автомат и можеше да се самозатваря, остави я открехната един сантиметър и се върна на мястото си. Зачака, без да отделя поглед от вратата. В четири часа някой я бутна навътре. В отвора, със силует, очертан на фона на синьото небе навън, стоеше Роберто Карденас, гангстер от кариерата и убиец на много хора.

— Сеньор Карденас, заповядайте… Разполагайте се.

Бащата на задържаната в нюйоркски затвор млада жена направи крачка напред. Вратата зад него се затвори и резето на бронзовата ключалка щракна. Сега, за да бъде отворена отвън, беше необходима пластмасова карта с правилен код или таран за разбиване.

Карденас приличаше на боен танк с крака. Беше набит и широкоплещест и излъчваше усещане за непреместваемост. Може и да беше прехвърлил 50-те, но представляваше планина от мускули с лице на жаден за кръв ацтекски бог.

Бяха му казали, че човекът, който бе прехванал мадридския му куриер и му бе изпратил лично писмо, ще е сам и невъоръжен, но той, естествено, не бе повярвал на това. Собствените му хора бяха държаха хотела и околностите му под наблюдение още от сутринта. Самият той носеше 9-милиметров „Глок“, пъхнат под колана на кръста, и остър нож в калъф на десния глезен. Очите му огледаха стаята за скрит капан, например чакащ в засада отряд американци.

Декстър нарочно бе оставил вратата на банята отворена, но Карденас не му се довери и все пак надникна за миг в нея. Беше празна. Изгледа ядно Декстър като бик на арена. Явно не можеше да проумее защо този човек е дошъл тук без подкрепа. Декстър направи знак към другото кресло, същото като неговото. И заговори на испански:

— И двамата знаем добре, че има случаи, когато насилието върши работа. Този случай не е такъв. Да поговорим. Моля, седнете.

Без да сваля очи от американеца, Карденас се отпусна в тапицираното кресло. Пистолетът на кръста му го караше да седи леко изнесен напред. Декстър не пропусна да забележи това.

— Хванал си дъщеря ми. — Явно не обичаше празните приказки.

— Дъщеря ви е задържана от нюйоркските власти.

— За теб ще е най-добре, ако тя е наред.

Почти напиканият от страх Хулио Лус му беше споменал какво бе казал Боузман Бароу за затворите за жени в северната част на щата.

— Тя е добре, сеньор. Разстроена е, разбира се, но никой не я малтретира. Задържана е в Бруклин, където условията са съвсем прилични. В действителност е под наблюдение поради опасения от опит за самоубийство… — Той вдигна ръка, за да спре Карденас, който бе готов да скочи с рев от креслото си. — Само проформа, уверявам ви. Означава, че разполага със стая в болничното крило. Не се налага да се смесва с другите затворнички… сганта, така да се каже.

Човекът, който бе излязъл от мизерията на бариот, за да се издигне до положението на ключов член на Братството — Картела, контролиращ световната търговия с кокаин, — изгледа Декстър, Все още не разбираше що за птица е той.

— Ти си глупак, гринго. Това е моят град. Мога да се разправя с теб тук и сега. С лекота. Няколко часа с мен и ще ме молиш да се обадиш по телефона. За да разменят дъщеря ми за теб.

— Напълно вярно. Можеш да го направиш и аз ще се обадя. Проблемът е, че хората от другата страна няма да се съгласят. Защото им е наредено. Мисля, че ти си човек, който е съвсем наясно с правилата за абсолютно подчинение. Аз съм дребна риба. Размяна няма да има. Единственият резултат ще е, че Летиция ще отпътува на север.

Изпълненият с омраза поглед в черните очи не трепна, но посланието явно бе прието.

Самата идея, че изтупаният сивокос американец може да е нещо повече от дребна риба, бе непостижима за Карденас. Самият той никога не би стъпил на вражеска територия сам и невъоръжен, така че защо би го направил янкито? Дори да го отвлечаха, пак същото — какъв бе смисълът?

Карденас се замисли за доклада на Лус относно съветите на Бароу. Двайсет години като урок за останалите. Невъзможна защита, кристално ясен случай и никакъв Доминго де Вега, който да си признае, че идеята е била негова.

Докато мислеше, Кал Декстър се почеса по гърдите е дясната си ръка. За част от секундата пръстите му се плъзнаха зад ревера на сакото. Карденас мигновено се наведе напред и посегна готов да извади скрития глок. „Г-н Смит“ се усмихна извинително и обясни:

— Комари. Много ме обичат.

Карденас не се интересуваше от глупости. Отпусна се и го загледа. Нямаше да си позволи такова отпускане, ако знаеше, че пръстите са включили тънкия като марка предавател, закрепен на вътрешния джоб на „г-н Смит“.

— Какво искаш, гринго?

— Ами… — проточи Декстър, без да обръща внимание на грубостта му. — Ако няма намеса, хората зад мен няма да могат да спрат машината на правосъдието. Не и в Ню Йорк. Не може да се купи и не може да се отклони. Скоро дори и закрилата над Летиция в Бруклин ще трябва да се снеме.

— Тя е невинна. Знаеш много добре. Пари ли искаш? Мога да те направя богат за цял живот. Изкарай я оттам. Искам си я.

— Сигурен съм. Само че, както подчертах, аз съм пионка. И все пак… може и да се намери начин.

— Как?

— Ако УДИКО в Мадрид успеят да открият служителя в багажното отделение и той направи пред свидетели пълно самопризнание, че е избрал по случаен начин куфар и е сложил в него кокаин, който по замисъл е трябвало да бъде изваден от негов колега в Ню Йорк, вашият адвокат ще има основание да настоява за извънредно слушане. А на съдията в Ню Йорк ще му е доста трудно да не прекрати процеса. Защото да го продължи би означавало отказ да се повярва на нашите испански приятели от другата страна на Атлантика. Според мен това е единственият начин.

Навън небето притъмняваше, разнесе се приглушеният тътен на далечна гръмотевица.

— Този… служител в багажното. Може ли да бъде открит и принуден да си признае?

— Би могло. Зависи от вас, сеньор Карденас.

Громоленето навън се засилваше и след малко се разпадна на отделни тътнежи. Карденас повтори въпроса си:

— Какво искаш, гринго?

— Мисля, че и двамата знаем какво. Искате размяна? Така да бъде. Онова, което имате, срещу Летиция.

Стана, хвърли на мокета малка картонена картичка, отиде до балконската врата и зави наляво. От покрива на хотела се спусна изплетена от стоманено въже стълба, извиваше се във въздушното течение.

Декстър скочи на перилата, помисли си: „Вече съм стар за тази акробатика“, и се хвърли към стълбата. Чу през рева на винтовете Карденас да излиза на терасата зад него. Изчака свит изстрела, но той така и не дойде. Всъщност ако Карденас стреляше, той така и нямаше да го чуе. Стисна стълбата, усети как въжетата остъргват дланите му, после черният „Блекхок“ излетя нагоре като ракета.

След няколко секунди го спуснаха на пясъчния плаж до стените на „Санта Клара“. Хеликоптерът кацна пред зяпналите от изумление двама-трима собственици на кучета, Декстър скочи в кабината и хеликоптерът се издигна отново. След двайсет минути беше в базата.

 

 

Дон Диего Естебан се гордееше, че управлява Хермандад — върховния кокаинов картел — като най-успешната корпорация на планетата. Дори си позволяваше да се самозаблуждава, че управлява щото тяло е бордът на директорите, а не самият той, макар за всички да бе очевидно, че това изобщо не е така. И въпреки големите неудобства, които причиняваше на своите колеги, които трябваше да полагат огромни усилия, за да се изплъзнат на следващите ги навсякъде агенти на полковник Дос Сантос, дон Диего настояваше на тримесечните заседания.

Имаше обичая да известява хората си чрез личен куриер в коя от петнайсетте му хасиенди ще се събере конклавът и предупреждаваше, че очаква поканените да дойдат непроследени. Дните на Пабло Ескобар, когато половината полиция бе в джоба на Картела, отдавна бяха минали. Полковник Дос Сантос бе неподкупно полицейско куче и Дона едновременно го уважаваше и ненавиждаше за това.

Летните срещи винаги се провеждаха в края на юни. Днес Дона беше извикал шестимата си колеги, без главореза Пако Валдес, Животното: неговото присъствие се налагаше само когато имаше проблеми с вътрешната дисциплина. Този път нямаше.

Дона изслуша с одобрение отчетите за увеличението на продукцията от селяните без съответно увеличение и на заплащането им. Отговарящият за производството, Емилио Санчес, го увери, че може да се отгледа и изкупи достатъчно паста за задоволяване на всякакви нужди от други клонове на Картела.

Родриго Перес го увери, че вътрешните кражби преди експорта са намалени благодарение на няколкото показни наказания, имащи за цел да демонстрират какво се случва на онези, които смятат, че могат да мамят Картела. Частната армия, вербувана основно от обитаващите джунглата остатъци от някогашната терористична група, известна като ФАРК, беше в добро състояние.

Дон Диего, вживял се в ролята на галантен домакин, лично доля вино на Перес — многозначителен знак.

Хулио Лус — адвокатът-банкер, който така и не събра кураж да погледне Роберто Карденас в очите — съобщи, че десетте банки по всички краища на света, които му помагаха в прането на милиарди евро и долари, били доволни и съгласни да продължат съвместната дейност и че в тях не само няма инфилтрирани шпиони на правителствата в съответните страни, но че те дори не будят подозрение у органите за банкова регулация.

Хосе-Мария Ларго имаше още по-добри новини за фронта на пласмента. Апетитът в двете целеви зони, Европа и Щатите, нарастваше до безпрецедентни нива. Четиридесетте гангстерски банди и различните им мафиотски клонове, които бяха клиенти на Картела, правеха все по-големи поръчки.

Две големи групировки — в Испания и Англия — бяха заловени и арестувани накуп, съдени и осъдени, и в резултат бяха изоставили пазара. Но на тяхно място безпроблемно се бяха наместили жадни за печалба новаци. Следващата година вещаеше рекордни нива на търсенето. Той извади таблици в потвърждение на прогнозата и присъстващите се наведоха да ги разгледат. Оформяше се необходимост от минимум по триста тона чист кокаин на континент, доставен без залавяне на пратките.

Това поставяше фокуса върху двамата, в чиито задължения влизаше гарантирането на тези доставки. Вероятно беше грешка да се уязви точно Роберто Карденас, чиято международна мрежа от платени служители по аерогари, пристанища и халета на митниците из двата континента бе от ключово значение, но Дона просто не харесваше този човек. Така че той отреди главната роля на Алфредо Суарес — маестрото на транспорта от източниците в Колумбия до купувача на север. Суарес се изпъчи като петел и не скри сервилността си пред Дона.

— На фона на всичко това, което чухме, аз нямам съмнение, че целевият обем от 600 тона може да бъде постигнат. Ако нашият приятел Емилио произведе 800 тона, това ще ни даде 25% запас при загуби от прехващане, конфискуване, кражби и загуби в морето. А аз никога не съм имал загуби в такова съотношение… Разполагаме с над 100 кораба, обслужвани от повече от 1000 лодки и яхти. Някои от специализираните ни кораби са големи товарни съдове, които приемат нашето карго в море и го предават, преди да стигнат до дестинациите си. Други пренасят от кей до кей, като и в двете крайни точки им помагат служебни лица на заплата при нашия приятел тук — Роберто… В някои от случаите корабите превозват контейнери, които вече се използват повсеместно за товари от всякакъв вид, включително нашите. Други в същата група използват тайници, създадени от изобретателния ни заварчик в Картахена, който почина преди месец… Не мога да се сетя името му.

— Кортес — изръмжа Карденас, който беше пристигнал от точно този град. — Казваше се Кортес.

— Именно. Няма значение. Освен това имаме по-малки морски съдове, трампери, рибарски лодки, лични яхти. Те пренасят и изкарват на сушата почти сто тона годишно. Най-сетне разполагаме с нашите над петдесет пилоти на свободна практика, които летят и кацат или летят и пускат от небето. Някои прелитат до Мексико и предават каргото на мексиканските ни приятели, които после го прекарват през границата на север. Други отиват направо до някое от милионите устия и заливи по южното крайбрежие на Щатите. А има и трета категория, които летят до Западна Африка.

— И какви са нововъведенията от миналата година? — поинтересува се дон Диего. — Защото не намираме съдбата на флотилията ни от подводници за особено забавна. Огромни разходи… и всичко загубено.

Суарес преглътна. Отлично помнеше какво бе сполетяло неговия предшественик, който бе подкрепил политиката на превоз чрез подводници и армията „мулета“ за еднократно използване. Само че колумбийският флот бе проследил и унищожил подводниците, а новите рентгенови апарати, разположени по всички входни точки на двата континента, бяха намалили успешните пратки с „гълтане“ на под 50%.

— Дон Диего, онази тактика е практически забравена. Както знаете, една подводница, която бе в открито море по време на морската операция, по-късно бе прехваната, принудена да изплува и арестувана край Гватемала. Тогава загубихме дванайсет тона. От друга страна, по мое лично нареждане намалихме на един килограм количеството, пренасяно от всяко „муле“… Аз си поставям целта от сто превоза на континент годишно от по три тона на карго. Гарантирам, ще мога да доставя безопасно триста тона на континент след нищожни загуби от по десет процента в резултат на прехващане и конфискация, плюс още пет процента като загуби по море. Това е много под двайсет и петте процента разлика, получаваща се от осемстотинте тона на Емилио и шестстотинте тона доставен кокаин.

— Гарантираш го значи? — Дона го изгледа въпросително.

— Да, дон Диего. Мисля, че мога да го гарантирам.

— Да го запомним в такъв случай — прошепна Дона. В стаята сякаш повя леден вятър. Благодарение на собственото си бомбастично изхвърляне Алфредо Суарес беше с единия крак в гроба. Дона не толерираше провалите. Дон Диего стана и се усмихна лъчезарно.

— А сега, приятели, ни чака обядът.

Малкият плик с предпазно уплътнение не изглеждаше особено впечатляващ. Пристигна с препоръчана поща в наетата за еднократна употреба конспиративна квартира, чийто адрес бе изписан на картичката, пусната от Кал Декстър на пода в хотелската стая. В него имаше флашка. Той я занесе на Джереми Бишоп.

— Какво има на нея? — попита компютърният експерт.

— Нямаше да ти я донеса, ако имах представа.

Бишоп смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че не си могъл да я поставиш в слота на лаптопа си?

Декстър малко се притесни. Той можеше да направи много неща, след които Бишоп щеше да се свести в интензивното отделение на болницата, но знанията му в компютърните технологии можеха да разсмеят и дете. Така че само изгледа елементарната процедура по поставянето на флашката в USB слота на компютъра.

— Имена — каза след малко Бишоп. — Колони имена, повечето чуждестранно звучащи. И градове… летища, пристанища, кейове. Аха, и длъжности… изглежда, става дума за някакви служители. Охо… и банкови сметки. Номера на сметки и депозитни касети. Кои са тези хора?

— Просто ми разпечатай каквото има. Да, в черно-бяло. На хартия. Угоди на стареца.

Отиде до един от телефоните, използващи секретна кодирана връзка, и набра номер в Стария град на Александрия. Вдигна му Кобрата.

— Имам списъка на плъховете — късо съобщи Декстър.

Същата вечер Джонатан Силвър се обади на Пол Деверо. Началникът на кабинета не беше в най-доброто възможно настроение, но никой никога не го беше виждал особено благоразположен.

— Деветте ти месеца изтекоха — отсече той. — Кога можем да очакваме и малко екшън?

— Наистина любезно от ваша страна да се обадите — отговори му гласът от Александрия. — И съвсем навреме. Всъщност започваме следващия понеделник.

— И какво ще видим да се случва?

— Първоначално нищо — невъзмутимо обясни Кобрата.

— А по-късно?

— Скъпи колега, за нищо не света ни искам да ви разваля изненадата.

И прекъсна разговора.

В Западното крило на Белия дом началникът на кабинета на президента установи, че гледа невярващо бръмчащата слушалка в ръката си.

— Затвори ми… — каза невярващо. — Пак ме отряза!