Фредерик Форсайт
Кобрата (3)

1

Хлапето умираше… само. Никой не знаеше за това, но и никой не би се развълнувал. Лежеше като покрит с кожа скелет, унищожен от наркотиците, отпуснат върху вонящ сламеник в ъгъла на мръсна стая в изоставен блок. Порутената сграда бе част от поредния провалил се строителен проект в Анакостия — част от столицата Вашингтон, с която градът не се гордееше, а туристите отбягваха.

Дори момчето да знаеше, че смъртта му ще сложи началото на война, то едва ли щеше да разбере, а още по-малко щеше да го е грижа. Това причиняват наркотиците на младия мозък — унищожават го.

Късната лятна вечеря в Белия дом бе малка според стандартите на президентското гостоприемство. Само двайсет гости, поканени като десет двойки, седяха в приемната на по питие преди вечерята и осемнайсет от тях бяха страшно впечатлени от обстановката.

Деветима от дошлите бяха видни доброволци, работещи за Администрацията на ветераните — национален орган, поставил си за цел грижата за благосъстоянието на онези, които са носили униформата на който и да било род американски въоръжени сили.

Деветте години, предхождащи 2010, бяха дали на света голям брой мъже и жени, завърнали се ранени или травматизирани от Ирак и Афганистан.

Като върховен главнокомандващ президентът изказваше своята благодарност за онова, което деветимата от АВ бяха успели да сторят. Израз на тази благодарност бе поканата до тези достойни мъже и съпругите им да вечерят в компанията му там, където някога бе се бе хранил Ейбрахам Линкълн. Вече бяха приключили с обиколката из апартаментите със самата Първа дама в ролята на екскурзовод. Сега седяха под зоркия поглед на салонния управител в очакване да бъде поднесена супата. И затова бе малко притеснително, когато сервитьорката се разплака.

Не издаде звук, но ръцете й се разтрепериха. Масата беше кръгла и Първата дама се намираше откъм далечната страна. Тя вдигна поглед от чинията на госта, когото обслужваха в момента, и видя сълзите, стичащи се по бузите на възрастната жена.

Салонният управител, който не пропускаше нищо, което би могло по някакъв начин да подразни президента, проследи погледа й и без да проговори, тръгна бързо да заобикаля масата. Кимна настойчиво на най-близкия сервитьор да вземе супника, преди да е станало невъобразимото, и внимателно, но с твърда ръка поведе жената покрай масата и към вратата за кухнята. Щом двамата излязоха, Първата дама попи деликатно устните си, извини се шепнешком на генерала от запаса, който седеше вляво от нея, и ги последва.

Жената седеше на един стол в помещението пред кухнята, раменете й се тресяха и не спираше да повтаря:

— Съжалявам… страшно съжалявам…

Изражението на салонния управител издаваше, че не е в настроение да прощава. Недопустимо е да си изпуснеш нервите пред държавния глава.

Първата дама му направи знак да се върне при гостите, след това се наведе над ридаещата жена, която попиваше сълзите си с края на сервитьорската си престилчица и не спираше да се извинява.

След няколко тихи подпитвания Мейбъл обясни причината за необичайното си прегрешение. Полицията бе намерила тялото на единствения й внук — била го отгледала след смъртта на баща му в руините на Световния търговски център преди девет години, тогава детето било само на шест.

Бяха й обяснили причината за смъртта, както бе установена от патолога, и я бяха информирали, че трупът е в моргата и може да го вземе.

И така Първата дама на Съединените щати и една възрастна сервитьорка, и двете произлезли от робите, седяха една до друга и се утешаваха взаимно, докато на метри от тях дейците на АВ водеха скован разговор на супа с крутони.

Нищо повече не се каза по време на вечерята и едва два часа по-късно, докато събличаше фрака си в частния апартамент, президентът зададе очевидния въпрос.

Пет часа по-късно, в почти пълния мрак на спалнята, нарушаван само от слабата светлина от сиянието над Вашингтон, която се процеждаше през непробиваемото стъкло и намираше път през процепа на пердето, Първата дама усети, че съпругът й не спи.

Президентът бе отгледан най-вече от баба си, така че връзката между внук и баба му беше позната и за него бе много важна. И макар по природа да беше ранобуден и да имаше навика да прави енергична утринна гимнастика, този път не успя да заспи. Лежеше в мрака и мислеше.

Вече бе решил, че петнайсетгодишното момче, което и да бе то, няма да свърши в гроб за просяци, а по по-достоен за човешко същество начин в прилично гробище. Но бе заинтригуван как подобна смърт е споходила младеж, израсъл в може би бедно, но свястно семейство.

Така че малко след три сутринта той измъкна дългите си тънки крака изпод завивката и посегна за халата си.

— Къде отиваш? — попита сънено Първата дама.

— Ей сега идвам — отговори той, завърза колана на халата и тръгна към дневната.

Реакцията последва само две секунди след като вдигна слушалката. Дори да беше изморена в този час на денонощието, когато човешкият организъм е в най-ниската точка от цикъла си, операторката с нищо не го издаде. Гласът й беше жизнен и бодър.

— Да, господин президент?

Индикаторът на таблото пред нея й казваше кой се обажда. Дори след две години живот в тази забележителна сграда мъжът от Чикаго трябваше да си напомня, че може да има всичко, което пожелае, по всяко време на деня или нощта, стига само да го поиска.

— Събуди, ако обичаш, директора на УБН в дома му или където и да се намира — каза той.

Операторката не се изненада. Когато си Шефа, дори да ти се прииска да размениш няколко любезни приказки с президента на Монголия, това може да се уреди.

— Веднага — отвърна младата жена в стаята за свръзка и бързо въведе нещо на компютъра пред себе си. Електронните схеми свършиха работата си мигновено и на екрана се изписа десетцифреният частен телефонен номер в елегантен дом в Джорджтаун. Операторката направи връзката и зачака. На десетото позвъняване се чу сънен глас.

— Търси ви президентът, сър — каза тя и сънливостта на висшия държавен служител на средна възраст мигновено изчезна. Операторката прехвърли шефа на онова, което официално бе известно като Управление за борба с наркотиците, към линията в стаята на горния етаж. Не остана да слуша. Индикаторът щеше да й покаже кога разговорът е свършил, за да изключи.

— Съжалявам, че те безпокоя в този час — започна президентът и веднага получи уверение, че не може да става дума за никакво безпокойство. — Имам нужда от информация… може би съвет. Би ли дошъл в девет часа при мен в Западното крило, с каквото си успял да намериш?

Въпросът беше само от учтивост. Президентите издават заповеди. Директорът на УБН щеше да е в Овалния кабинет точно в девет. Президентът затвори и се върна в леглото. И най-сетне заспа.

Но в елегантната тухлена къща някъде из Джорджтаун светлините в спалнята не угаснаха и вместо това директорът риторично попита нищо неразбиращата си жена с ролки за къдрене в косата какво по дяволите означава всичко това. Когато бъдат събудени в три сутринта лично от Върховния, висшите служители в администрацията нямат друг избор, освен да предположат, че е станала някаква издънка. Голяма при това. Така че директорът изобщо не се върна в леглото си, а слезе в кухнята да си направи кафе и да започне да се безпокои за най-лошите варианти.

 

 

От другата страна на Атлантика се развиделяваше. В неприветливото, сиво и разкъсвано от дъжда море северно от германското пристанище Куксхавен на борда на търговския кораб „Сан Кристобал“ се качи лоцман. На руля застана шкиперът, капитан Хосе-Мария Варгас, а лоцманът до него тихо го напътстваше. Говореха на английски — общоприетия език във въздуха и морето. „Сан Кристобал“ завъртя нос и навлезе в едно от външните трасета в естуара на Елба. След шейсет мили щеше да стигне Хамбург — най-голямото речно пристанище на Европа.

Трийсет хиляди тонният „Сан Кристобал“ бе търговски кораб с общо предназначение, плаващ под панамски флаг. Пред мостика, откъдето двамата мъже се взираха в мрака, за да различат маркиращите канала шамандури, имаше редици стоманени контейнери.

Под палубата, на която се намираха, имаше осем нива, а над нея — четири. По дължина имаше място за 14 редици, като се започнеше от носа и се стигнеше до мостика, а ширината бе достатъчна, за да поеме по осем контейнера от борд до борд.

В документите съвсем правилно бе вписано, че корабът е тръгнал от Маракайбо, Венесуела, после е продължил на изток, за да добави към каргото си още осемдесет контейнера банани в Парамарибо — столица и единствено пристанище на Суринам. Онова, което документите не казваха, бе, че един от тези последни контейнери е по-специален, понеже съдържаше и друга стока, освен бананите.

Допълнителното карго бе докарано със стар товарен самолет „Трансол“, купен втора ръка някъде в Южна Африка, излетял от отдалечена хасиенда в Северна Колумбия и прелетял над Венесуела и Гаяна, за да кацне в също така уединена бананова плантация в Суринам.

Товарът в стария самолет бе струпан „тухла“ по „тухла“ в най-задния край на един от стоманените контейнери. Тухлите бяха подредени плътно от стена до стена и от пода до тавана. Когато се получиха седем слоя в дълбочина, отделението бе запечатано със заварена фалшива задна стена, която после бе шлайфана и боядисана така, че да не се отличава от останалите. Едва след това идваше ред на твърдите, висящи на куки още неузрели, охладени, но не замразени банани, за да издържат дългото плаване до Европа.

Мощни товарни платформи бяха ръмжали през джунглата, за да докарат стоката за експортиране до брега, където „Сан Кристобал“ я бе приел на борда си, за да попълни празните места, а след това бе отплавал за Европа.

Капитан Варгас, честен до мозъка на костите си моряк, който нямаше представа за естеството на допълнителното карго, което бе приел, беше идвал в Хамбург и преди, но винаги се удивляваше на размера и ефективността на града. Старото ханзейско пристанище сякаш бе не един, а два отделни града. Единият бе самият град, където хората живееха по протежение на двата плавателни канала Външен и Вътрешен Алстер, а другият бе разпрострелият се във всички посоки пристанищен град, дом на най-голямото в Европа съоръжение за обработка на контейнери.

Годишно тук акостираха 13000 кораба, на които се товареха и от които се разтоварваха 140 милиона тона товари, а имаше място за 320 котвени стоянки. Самото пристанище за контейнери разполагаше с четири терминала и „Сан Кристобал“ бе насочен към Алтенвердер.

Търговският кораб минаваше бавно — само с пет възела — покрай Харбург. Градът на западния бряг постепенно се събуждаше. Донесоха им силно колумбийско кафе. Лоцманът вдъхна аромата му и кимна одобрително. Дъждът бе спрял, слънцето се мъчеше да пробие облаците, екипажът с нетърпение чакаше да слезе в отпуск на брега.

Малко преди пладне „Сан Кристобал“ се швартова в отредената му стоянка и без никакво забавяне един от петнайсетте подемни крана на Алтенвердер започна да пренася до кея контейнерите от палубата.

Капитан Варгас се сбогува с лоцмана и той тръгна за дома си в Алтона, понеже смяната му бе изтекла. С изгасени двигатели, на генератор за поддържане само на минималните необходими функции и с екипаж с паспорти в ръка, готов да нападне баровете по Репербан, „Сан Кристобал“ изглеждаше омиротворен — точно както най-много харесваше на капитан Варгас, за когото корабът бе не само кариера, но и дом.

Той, разбира се, изобщо не подозираше, че четири редици пред мостика, два слоя надолу и три колони от щирборда има контейнер с необичайно карго. Човек трябваше специално да го търси, за да го открие сред морето контейнери, изподраскани, изпоцапани и маркирани с всевъзможни кодове и имена на собственици. Конкретното лого беше с формата на два концентрични кръга, във вътрешния имаше изрисуван малтийски кръст. Това бе тайният идентификационен код на Хермандад или Братството — отговорната за деветдесет процента от колумбийския кокаин банда. А на кея имаше само едни очи, способни да разпознаят този знак.

Кранът пренасяше контейнерите от палубата до цяла армия компютърно управлявани колесни машини — робокар. Насочваните от издигащата се над кея контролна кула робокари откарваха грамадните стоманени сандъци по складовете. Един служител, който незабелязано слаломираше между робокарите, забеляза логото с двата концентрични кръга, извади мобилния си телефон, обади се и побърза да се прибере в офиса си. Една намираща се далеч от Хамбург товарна платформа пое към кея.

Именно в този час директорът на УБН бе въведен в Овалния кабинет. Беше идвал тук няколко пъти, но необятното едновремешно писалище, окачените знамена и Печатът на републиката продължаваха да го впечатляват. Той уважаваше властта, а това място сякаш излъчваше чиста проба власт.

Президентът бе приветлив, разкършен след гимнастиката си, избръснат, закусил и неофициално облечен. Посочи му един от диваните и също седна.

— Кокаин — започна президентът. — Искам да знам всичко за кокаина. Сигурно имаш много материал за него.

— Огромно количество, господин президент. Положително ще мога да ви предложа цял метър висока купчина папки.

— Е, това е прекалено много — каза президентът. — Трябват ми десет хиляди думи. И не искам статистика на много страници. Само фактите. Синтезирано. Какво представлява, откъде идва — сякаш не знам, — кой го прави, кой го транспортира, кой го купува, кой го използва, колко струва, къде отива печалбата, как се разделя, кой губи и какво правим ние по въпроса.

— Само кокаинът ли, господин президент? Нищо друго? А хероин, РСР^[1], ангелски прах, метиламфетамин и вездесъщият канабис?

— Само кокаин. Само за мен. За еднократно прочитане. Трябва да знам основните факти.

— Ще възложа нов доклад, сър. Десет хиляди думи. Без разните му там термини. Строго поверително. Шест дни, господин президент?

Върховният главнокомандващ стана, усмихна се и му протегна ръка. Срещата бе приключила. Вратата вече бе отворена.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Три дни.

Колата му — „Краун Виктория“ — вече идваше към входа на Западното крило. След четиридесет минути той вече бе в Арлингтън и се качи в мансардния си офис на Арми Нейви Драйв номер 700.

Възложи задачата на заместника си, завеждащия оперативния отдел Боб Бериган. Доста по-младият мъж, чиято кариера до неотдавна се бе развивала на терен, а не зад бюро, кимна, но измърмори:

— Три дни?

— Да. Няма да ядеш и няма да спиш. Минаваш на кафе. И, Боб… не спестявай нищо. Покажи нещата толкова черни, колкото са. Току-виж зад всичко това се крие увеличение на бюджета.

Бившият оперативен агент тръгна по коридора, за да каже на секретарката си да отмени всичките му срещи, интервюта и ангажименти за следващите три дни. „Бюрократи нещастни — помисли си. — Прехвърли работата, поискай невъзможното, после излез на вечеря и плачи за пари“.

 

 

Към залез каргото на „Сан Кристобал“ беше на брега, но все още в периметъра на пристанището. Тежки платформи задръстваха трите моста, по които трябваше да минат, за да се доберат до товарите си. В колоната по Нийдерфелде Брюке чакаше реда си платформа с регистрационен номер от Дармщат. Зад волана седеше мургав мъж. Ако някой погледнеше документите му, щеше да разбере от тях, че е германец от турски произход. Турците са едно от най-многобройните малцинства в Германия. Това, което документите нямаше да покажат, бе, че мъжът е член на турската мафия.

В очертанията на периметъра нямаше да има опашки и колони камиони. Освобождаването от митница на някакъв си контейнер с банани от Суринам не можеше да създаде никакъв проблем.

Толкова огромно е количеството товари, които влизат в Европа през Хамбург, че изчерпателният оглед на всеки контейнер е абсурден. Германската митница, съкратено ЦКА, прави каквото е по силите й. Около пет процента от пристигащите контейнери се подлагат на щателна проверка. Част от тези огледи са вследствие на случаен подбор, но повечето са в резултат на сигнал, нещо странно в описанието на каргото и пристанището, от което е отплавал корабът (например бананите не идват от Мавритания), или просто калпаво оформени документи.

Проверката може да се състои в разпечатване на контейнера, измерване на габаритите му, за да се открият скрити отделения, химически изследвания в лабораторията на пристанището, оглед със следово куче, обучено да открива наркотици, и дори инспекция на приемащия камион с рентгенови лъчи. Всеки ден на такъв преглед се подлагат около 240 камиона. Но един контейнер с банани не може да предизвика такова внимание.

Контейнерът не бе откаран в хладилния склад, защото беше маркиран за незабавно вземане, което обезсмисляше складирането му. Освобождаването на товар в Хамбург се осъществява от компютъризираната система „Атлас“. Някой бе въвел 21-цифровия регистрационен номер на контейнера в компютъра на ЦКА и го бе освободил за вземане още преди „Сан Кристобал“ да бе заобиколил последния завой на Елба.

Когато турският шофьор най-сетне изпълзя в началото на колоната пред портала на кея, контейнерът вече бе обработен и го очакваше. Той представи документите си, служителят на ЦКА в будката до портала въведе данните в компютъра, видя, че става дума за малък внос на банани, осъществен от скромна малка фирма в Дармщат, търгуваща с плодове, и му кимна да действа. След трийсет минути турчинът беше отново на моста, но в обратна посока към гъстата мрежа германски аутобани.

Зад него бе натоварен един метричен тон чист колумбийски кокаин. Преди да попадне в ръцете на онези, за които бе предназначен, той щеше да бъде „разреден“ с примеси, които щяха да увеличат обема му 6–7 пъти. Използваха се най-различни вещества, като бензокаин, креатин, ефедрин и дори конският транквилизатор кетамин. Идеята бе консуматорът да се убеди, че получава по-голяма тръпка от онази, която може да очаква от инхалираното през носа количество кокаин. По-нататъшното увеличение на обема се постигаше с прости, но безвредни бели прахообразни вещества като сода бикарбонат и пудра захар.

Всеки килограм от хиляда грама се превръща в седем хиляди и тъй като клиентите „кихат“ по 10 американски долара на грам, това прави 70000 долара за един килограм чист кокаин. Шофьорът превозваше хиляда такива килограма, чиято улична цена съответно бе седемдесет милиона долара. Селяните в колумбийската джунгла продават изходната „паста“ за 1000 долара килограма, което оставя предостатъчно, за да се плати на транспортния самолет до Суринам, за таксата на банановата плантация, нищожната цена за превоза на контейнера от „Сан Кристобал“ и петдесетте хиляди долара, внасяни по сметката на Голям Кайман на името на корумпирания митнически служител в Хамбург.

Европейските гангстери поемат цената за превръщането на твърдите „тухли“ във фин като талк прах, дозирането на целия обем и пласирането му по улици и барове. Но понеже разходите от джунглата до Хамбург са пет процента и разходите в Европа нови пет процента, това оставя цели деветдесет процента печалба, която се разпределя между картела, мафиите и гангстерите в Европа и Щатите.

Американският президент щеше да научи всичко това от „Доклада Бериган“, който щеше да бъде поставен на писалището му след три дни, както бе поискал.

Докато той четеше доклада, нови два тона чист колумбийски кокаин в пикап щяха да се промъкнат през тексаската граница недалеч от градчето Нуево Ларедо, за да изчезнат в необятното сърце на Америка.

Г-н Президент,

Имам честта да Ви представя доклад за наркотика кокаин, както бе поискано от Вас.

ПРОИЗХОД: Кокаинът се произвежда единствено от растението кока — невзрачен, подобен на плевел храст, — растящо от незапомнени времена по хълмовете и в джунглата на северозападната дъга на Южна Америка.

Никой не знае откога то се дъвче от местните племена, които случайно са открили, че това приглушава постоянния им глад и стимулира настроението им. Растението рядко цъфти или дава плодове, стъблото и клоните му не стават за нищо. Наркотикът се съдържа единствено в листата.

Даже и така наркотикът съставлява доста под един процент от теглото на листната маса. Нужни са 375 килограма събрани листа — количество, достатъчно да напълни каросерията на пикап, — за да се получат 2,5 килограма „паста“ — междинната фаза, — от която на свой ред може да се получи един килограм чист кокаин в познатата ни бяла прахообразна форма.

ГЕОГРАФИЯ: В глобален мащаб 10 процента от производството идва от Боливия, 29 процента от Перу и 61 процента от Колумбия.

Но колумбийските банди изземат продукцията на малките производители на кока паста, което означава, че са отговорни за практически 100 процента от рафинирането и пласмента.

ХИМИЯ: Нужни са само два химически процеса, за да се превърнат събраните листа в завършения продукт, и тези два процеса са изключително евтини. Това е обяснението защо въпреки отчайващата бедност на фермерите от джунглата, които се препитават с някакъв жилав дървесен плевел, изкореняването на източника до момента се е оказало невъзможно.

Суровите листа се накисват в стари варели от нефт в киселина — може да се използва дори евтина киселина за акумулатори, — която извлича кокаина. След това самите листа се изгребват и изхвърлят, а на тяхно място остава кафеникава „супа“. Тя енергично се разбърква с алкохол или дори бензин, което извлича алкалоидите.

Те на свой ред се обират както каймака от млякото и се обработват със силна основа, напр. натриев бикарбонат. Смесването произвежда белезникава пяна, която представлява основата за пастата. Кокаинът в Южна Америка се търгува под формата на паста. Точно нея купуват гангстерите от селяните. Около 150 кг листа се превръщат в 1 кг паста. Химикалите са леснодостъпни, а продуктът е лесен за транспортиране от джунглата до рафинерията.

ЗАВЪРШВАНЕ: В тайни рафинерии, обикновено скрити дълбоко в джунглата, пастата се превръща в прахообразен снежнобял кокаинов хидрохлорид (химическото наименование) чрез добавяне на нови химикали като солна киселина, калиев перманганат, ацетон, етер, амоняк, калциев карбонат, натриев карбонат, сярна киселина и още бензин. Сместа се редуцира, остатъкът се изсушава и онова, което остава, е прахът. Всички използвани химикали са евтини и леснодостъпни, защото има множество съвсем законни начини на тяхната употреба.

СЕБЕСТОЙНОСТТА: Ако един отглеждащ кока селянин — наричат ги „кокалеро“ — работи като вол целогодишно, може да получи до шест реколти от своето парче джунгла, като всяка реколта се състои от около 125 кг листа на кока. Общата му продукция от 750 кг листа ще позволи произвеждането на 5 кг паста. След приспадане на незначителните му собствени разходи той може да спечели до 5000 долара годишно. След рафиниране до прах един килограм може да струва около 4000 долара.

ПЕЧАЛБАТА: Тя е най-високата за каквато и да било стока по света. Същият един килограм чист колумбийски кокаин повишава стойността си от 4000 до 60000–70000 долара след транспортирането му на 5 хиляди километра от брега на Колумбия до Съединените щати или на 8 хиляди километра до Европа. Но дори и това не е всичко. При купувача килограмът се разрежда, като теглото и обемът му се увеличават 6–7 пъти, без това да намалява цената му. Потребителите плащат на последния във веригата доставчици 70000 долара за скромния пакет кокаин, напуснал брега на Колумбия на цена 4000 долара.

РЕЗУЛТАТИТЕ: Гореописаната печалба гарантира на операторите възможността да си позволят най-добрата технология, оборудване, оръжие, знания. Те могат да наемат най-умните, да подкупят бюрократите — в някои случаи става дума до нивото на президенти на страни — и просто се чудят как да отказват на пълчищата желаещи да им помогнат в транспортирането и пласмента на продукцията, за да си гарантират дозата. Без значение колко на брой „мулета“ биват заловени и тикнати в затворите, винаги се намират хиляди мизерстващи и/или достатъчно глупави доброволци, готови да поемат рисковете.

СТРУКТУРИТЕ: След ликвидирането на Пабло Ескобар от Меделинския картел и оттеглянето от бизнеса на братята Очоа от Кали, гангстерите в Колумбия се разцепиха в стотици миникартели. Но през последните три години започва да се оформя нов гигантски картел, които доминира над всички и ги обединява. Независимите, опитали се да устоят на натиска, биват откривани мъртви с явни следи от жестоки изтезания. Малко по малко съпротивата срещу „обединителите“ угасва. Мегакартелът се нарича Хермандад (в превод. Братството) и действа по подобие на голяма индустриална корпорация, използваща частна армия, за да охранява собствеността си, и отряд за психологически травмиращи наказания, налагащ дисциплина.

Братството не произвежда кокаин. То изкупува цялата продукция на всички миникартели под формата на завършен бял прах. Предлага „справедлива“ (по неговите критерии) цена на база не „Ако искаш“, а „Приемаш или умираш“. След това Хермандад пласира продукцията си по света.

КОЛИЧЕСТВО: Общата продукция е около 600 тона годишно и се разпределя на два пъти по 300 тона за Европа и Съединените щати — може да се каже единствените два континента, използващи този наркотик. При споменатата по-горе норма на печалба става дума за десетки милиарди долара.

ТРУДНОСТИТЕ: Поради огромната печалба е възможно да има до двайсетина посредника между картела и крайните потребители. Става дума за превозвачи, пласмент на едро и улични пласьори. Това силно затруднява ПОО (правоохранителните органи) на всяка страна да се доберат до големите играчи. Те са добре защитени, използват крайни форми на насилие с възпираща цел и никога не докосват продукта лично. „Дребните риби“ биват залавяни, съдени и вкарвани в затвора, но рядко „пропяват“ и веднага им се намират заместници.

ПРЕХВАЩАНЕ: Американските и европейските ПОО са в постоянно състояние на война с кокаиновата индустрия, вследствие на което има непрестанни залавяния на карго в момент на транспортиране или на стока на склад. Но ПОО и на двата континента могат да контролират само 10–15 процента от кокаиновия пазар, което при съществуващата печалба изобщо не е достатъчно. Трябва да се повиши нивото на прехващане и конфискация до 80 процента, за да се удари индустрията в корен. Ако загубят 90 процента, картелите ще имплодират и кокаиновата индустрия най-сетне ще бъде унищожена.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ: само преди 30 години на кокаина се гледаше като на „бонбонки за нос“, ползвани от хайлайфа, брокерите и музикантите. Днес това е повсеместно бедствие, което дълбоко наранява обществото. Според ПОО на двата континента около 70 процента от уличната престъпност (кражби на коли, грабежи, нападения) се извършват с цел набавяне на средства за поддържане на навика. А ако извършителят е под влияние на опасната странична форма на кокаина, известна като крек, към грабежа може да се прибави невъздържано насилие.

Освен това, след изпиране, печалбата от кокаина се използва за финансиране на други форми на престъпление, в частност трафик на оръжие (също използвано за насилие и тероризъм) и на хора, особено нелегални имигранти и отвлечени девойки, които стават сексробини.

РЕЗЮМЕ: Страната ни пострада тежко след унищожението през есента на 2001 година на Световния търговски център и атаката срещу Пентагона. Това ни струва 3000 човешки живота. Оттогава нито един американец на родна земя не е загинал от някаква форма на чуждестранен тероризъм, но войната срещу тероризма продължава и трябва да продължава. Дори една консервативна оценка би показала, че през изтеклото десетилетие сме загубили от наркотиците десетократно повече от онова, което в крайна сметка ни струваше 11 септември, а поне половината от тази загуба се дължи на кокаина.

Имам честта да остана искрено Ваш, г-н Президент:

Робърт Бериган Заместник-директор (Специални операции) Управление за борба с наркотиците

Горе-долу по времето, когато „Докладът Бериган“ се доставяше със специален куриер в Белия дом, един бивш британски митнически служител гледаше с нарастващо чувство на безпомощност снимката на очукан стар траулер.

Тим Менхайър бе прекарал целия си живот на зрял мъж като служител на акцизните служби — вярно, невинаги най-популярната професия, но абсолютно необходима според него. Събирането на средства от алчното правителство за сметка на безпомощния турист може и да не беше най-възбуждащото нещо на света, но неговата работа по мръсните задни улички в района на лисабонските докове бе форма на реализация и това щеше да е вярно в още по-голяма степен, ако не бяха разочарованията от стария враг — липсата на ресурси.

Малката агенция, която оглавяваше, се наричаше ОАМЦ-Н — поредното съкращение в света на закона и реда. На човешки език това означаваше „Оперативно аналитичен морски център за наркотици“ и в него работеха експерти от седем различни страни. Шестте партньора на Великобритания бяха Португалия, Испания, Ирландия, Франция, Италия и Холандия. Португалия бе домакин, а директорът беше британец, прехвърлен от ДУНВ (Данъчното управление на Нейно величество) в АТОП (Агенция за тежка и организирана престъпност), за да поеме работата.

Работата на ОАМЦ бе да се опитва да координира усилията на европейските ПОО и военноморските им сили да попречат на контрабандата на кокаин от Карибския басейн до западните брегове на Европа и Африка.

Причината за чувството на безпомощност на Тим Менхайър в тази слънчева утрин бе, че той виждаше още една риба с голямо и ценно карго, върху която да се хвърли мрежата.

Снимката бе направена от въздуха, но освен да прави красиви снимки патрулният самолет бе безпомощен. Така че просто бе изпратил веднага снимката до намиращия се далече от мястото ОАМЦ.

Снимката показваше доста занемарен траулер, върху чийто нос беше изписано „Есмералда-Г“. Засичането му бе въпрос на чист късмет в призрачната светлина на развиделяването, а отсъствието на килватерна следа подсказваше, че корабът е спрял, след като е плавал невидян от никого през нощта. Разделителната способност на снимката бе добра и Менхайър, който я разглеждаше под увеличително стъкло, без проблем забеляза, че екипажът се готви да „драпира“ траулера от носа до кърмата със синьо покривало. Това беше стандартната практика на контрабандистите на кокаин в морето, за да избегнат засичането, доколкото е възможно.

Пътуваха през нощта, а деня прекарваха, подскачайки по вълните под покривалото, чийто цвят се сливаше със заобикалящото ги море и правеше невъзможно забелязването им отвисоко. След залез екипажът събираше покривалото, сгъваше го и продължаваше по пътя си. Отнема време, но пък носи безопасност. Да бъдат хванати в момент на разпъване на покривалото беше много издайническо. Не можеше да става и дума, че това е риболовен кораб. Каргото се намираше в трюма му — вероятно около тон бял прах, опакован в няколко защитни слоя и балиран, за да се избегне повредата от солта и влагата — и без съмнение се намираше там от момента на натоварването му на някой прогнил пристан някъде из Венесуела.

„Есмералда-Г“ несъмнено се насочваше към Западна Африка, вероятно към наркодържавата Гвинея-Бисау. „Защо — простена наум Менхайър — не е малко по на север, край испанските Канарски острови, португалската Мадейра или Азорските острови?“ Всяка от тези страни можеше да изпрати крайбрежен катер в открито море и да прехванат трафиканта.

Но… корабът си плаваше много, много по на юг, на стотина мили северно от островите Кабо Верде, които не можеха да помогнат по никакъв начин. Защото нямаха оборудване. А нямаше никакъв смисъл да се молят провалилите се държави по брега от Сенегал до Либерия. Те бяха част от проблема, а не неговото решение.

Затова Тим Менхайър се бе обърнал към шестте европейски флотилии и Щатите, но никоя от тях нямаше наблизо фрегата, разрушител или кръстосвач. На „Есмералда-Г“ несъмнено бяха забелязали снимащия ги самолет, щяха да се досетят, че са разкрити, и щяха да зарежат номера с покривалото, за да се доберат колкото може по-бързо до суша. Имаха да изминат само двеста морски мили и дори влачейки се с 10 възела, щяха да се мушнат в мангровите блата по крайбрежието на Гвинея.

Но дори и залавянето насред морето не слагаше край на разочарованията. При друго случайно засичане една френска фрегата бе откликнала на апела му и бе открила на подадените от ОАМЦ координати пренасящ кока търговски кораб на четиристотин мили в открито море. Само че французите се оказаха маниаци на тема юридически тънкости. Според техния закон капитанът на контрабандистите трябваше да бъде изтеглен на буксир до най-близкото „приятелско“ пристанище. То обаче се оказа в друга провалена държава — Гвинея-Конакри.

След това се разбра, че трябва да се транспортира по въздух френски магистрат от Париж на борда на заловения кораб за les formalites. Нещо свързано с правата на човека — les droits de Thomme.

„Droits de mon cul“, ядосал се бе Жан-Луи, колега на Менхайър от френска страна. Дори англичанин можеше да си преведе това като „правата на задника ми“.

Така че търговският кораб бе взет на отговорно пазене, екипажът — задържан, а кокаинът — конфискуван. Само че не изтече и седмица и корабът се измъкна и отплава. На борда му беше целият екипаж, освободен под гаранция от съдия, сменил ръждясалото си пежо за нов мерцедес, а конфискуваните бали се бяха изпарили.

Затова директорът на ОАМЦ въздъхна, заведе нова папка на името на „Есмералда-Г“ и сложи снимката в нея. Ако корабът някога бъдеше засечен отново… Което едва ли щеше да стане. Прелетелият над него самолет щеше да ги накара да го префасонират като риболовен кораб и да го преименуват, преди пак да излезе в Атлантика. А дори и да излезеше, едва ли пак щеше да се намери удобно летящ наоколо самолет, принадлежащ на европейска флотилия, който да улучи момента, когато покривалото се развява от бриза. Хиляда към едно.

„Това — каза си Менхайър — е големият ми проблем. Нищожни ресурси и никакво наказание за контрабандистите. Дори ако бъдат заловени“.

Седмица по-късно американският президент седеше с директора на Националната сигурност — суперагенцията, обединила тринайсетте основни разузнавателни агенции на САЩ. Директорът изумено изгледа своя върховен главнокомандващ.

— Сериозно ли говорите, господин президент?

— Мисля, че да. Какво ще ме посъветвате?

— Ами… ако искате да се опитате да унищожите кокаиновата индустрия, това означава да се изправите срещу най-злите, най-яростните и най-безжалостните хора на света.

— В такъв случай ни трябва някой по-добър от тях.

— Искате да кажете по-лош, сър?

— Имаме ли такъв човек?

— Хм… хрумва ми едно име или по-скоро една репутация. Бил е години наред шеф на контраразузнаването в ЦРУ. Помогнал е да се постави капан на Олдрич Еймс^[2], когато най-сетне му разрешили да го направи. След това оглавил Специални операции. Едва не ликвидирал Осама бен Ладен, при това още преди 11 септември. Освободен е преди две години.

— Освободен?

— Уволнен.

— Защо?

— Твърде безжалостен.

— Към колегите си?

— Не, сър. Мисля, че по отношение на нашите врагове.

— Няма такова нещо. Искам да го върнете обратно. Как се казва?

— Не помня, сър. В Лангли е известен най-вече с прякора си — Кобрата.