Фредерик Форсайт
Кобрата (16)

14

Още като млад хулиган в лондонския Ист Енд Даниълс си бе изградил репутация на жесток тип и я бе подплатил с дълъг списък престъпления. Но с успеха бе дошъл и краят на успешните дела срещу него. Беше станал прекалено едра риба, за да докосва с ръката си наркотиците, а свидетелите и без това не бяха много. По-плашливите сред тях бързо променяха показанията си, а по-смелите просто изчезваха, за да бъдат открити по-късно съвсем мъртви в крайречните тресавища или да не бъдат видени никога повече.

Бени Даниълс бе „белязана“ цел и в челото на списъка на най-желаните за залавяне престъпници в Лондон. Трябваше само да бъде намерен начин. Чаканата от Скотланд Ярд информация бе получена на база на списъка на „плъховете“, даден от вече покойния Роберто Карденас.

Великобритания бе имала късмета в този списък да попадне само едно британско служебно лице — митнически служител в пристанището Лоустофт, на източния бряг. Това означаваше, че директорите на митническата и акцизна служба бяха запознати със случая на най-ранна фаза.

Без много шум и в условия на пълна тайна бе сформирана работна група, екипирана с най-съвременна технология за подслушване и проследяване.

Службата на сигурност, повече известна със съкращението МИ-5, един от партньорите на АТОП, се включи с екип за проследяване, известен като Наблюдателите — смятаха ги за абсолютно най-добрите в страната.

Понеже вносът на едро на наркотици вече се смяташе за акт на тероризъм, на разположение бе предоставена и С019 на Скотланд Ярд — група за боравене със специално огнестрелно оръжие. Целият екип беше под командването на капитан Питър Рейнолдс от Скотланд Ярд, но най-близко до подкупния служител бяха колегите му в митницата. Малцината, които знаеха за неговите престъпления, изпитваха към него скрита, но откровена неприязън и тъкмо те бяха хората, които можеха най-добре да наблюдават всеки ход на въпросното лице, което се казваше Краудър.

Един от старшите служители в Лоустофт получи язвена криза и трябваше да излезе в отпуск по болест.

Това позволи да бъде „заместен“ от специалист по електронно проследяване. Капитън Рейнолдс не искаше да се задоволи с ареста на само един подкупен служител и конфискуването на само един камион с кокаин — той искаше да използва Краудър, за да сложи край на цялата дейност по внасянето на наркотика. За тази цел бе готов да прояви търпение, дори на цената на съзнателното пропускане на няколко доставки.

Поради географското разположение на Лоустофт — на Съфъкското крайбрежие, северно от Есекс — той подозираше, че Бени Даниълс може да има някакъв пръст някъде, защото не вярваше, че ще пропусне да се облажи, и се оказа прав. Част от извършваната в Лоустофт дейност бе обслужване на грамадни RoRo^[1] контейнери, идващи през Северно море, и Краудър бе забелязан да проявява активен интерес в освобождаването без проверка на точно няколко такива контейнера. Само че през декември Краудър допусна грешка.

С ферибот от Холандия бе пристигнал камион с карго от холандско сирене, предназначено за известна верига супермаркети. Един от младшите митничари се готвеше да разпореди инспекция на товара, когато Краудър се появи запъхтян, използва старшинството си и пусна камиона по бързата писта за освобождаване.

Младшият митничар не беше сред посветените, но заместникът наблюдаваше и успя да сложи малко джипиес проследяващо устройство отзад под бронята на камиона, докато той излизаше пред портала на дока. След това побърза да се обади по телефона. Три коли без отличителни знаци започнаха преследване, като се сменяха една друга, за да не привлекат вниманието на шофьора, които впрочем изглеждаше съвсем безгрижен.

Камионът прекоси половината Съфък и спря в една крайпътна отбивка. Там го посрещнаха хора, изсипали се от черен мерцедес. Една от проследяващите коли подмина мястото, без да спира, но взе номера. Секунди по-късно мерцедесът бе идентифициран. Принадлежеше на фиктивна компания, но преди две седмици беше регистриран да влиза в имението на Бени Даниълс.

Шофьорът холандец беше заведен по възможно най-приятелски начин в кафето зад отбивката. Двама от групата останаха с него през двата часа, през които камионът му бе взет. Когато го върнаха, дадоха на шофьора дебела пачка банкноти и той продължи по пътя си към рампата за разтоварване на супермаркета. Цялата процедура бе повторение на онази, която се използваше за прехвърляне на нелегални имигранти в Англия, поради което работната група се страхуваше да не се окаже накрая „спасител“ на неколцина объркани иракчани.

Докато холандецът пиеше кафе, другите двама от мерцедеса откараха камиона недалеч, за да разтоварят истинското съкровище — не търсещи нов живот иракчани, а един тон висококачествен колумбийски кокаин.

Камионът бе проследен на юг до навлизането в Есекс. Този път шофьорът и спътникът му внимаваха през цялото време, което принуди преследващите го коли да вложат цялото си умение в размяна на местата, изоставане и изпреварване, само и само да не събудят подозрение. Когато групата прекоси границата на графството, есекската полиция осигури още две коли без отличителни знаци, които да подпомогнат колегите им.

Накрая стигнаха крайната дестинация — стар и привидно изоставен хангар за самолети сред солните тресавища покрай естуара на река Блекуотър.

Околността бе толкова равнинна и пейзажът толкова безлюден, че Наблюдателите не посмяха да последват камиона. Наложи се да извикат хеликоптера на пътната полиция, от който докладваха, че виждат вратите на хангара да се затварят. Камионът остана в хангара четиридесет минути, преди да излезе от него и да се върне при чакащия в кафенето холандски шофьор.

Към този момент камионът вече не представляваше интерес, но сред тръстиките на блатата се бяха скрили четирима въоръжени с мощни бинокли експерти по проследяване в извънградски условия. После от склада бе извършено телефонно обаждане, записано от АТОП и Правителствената щабквартира по комуникациите в Челтнам. На позвъняването отговори някой в имението на Бени Даниълс на трийсетина километра от това място. В разговора стана дума за вземане на „стоката“ на следващата сутрин и оставен без избор, Рейнолдс нареди атаката да бъде извършена същата нощ.

В съответствие с предишните искания на Вашингтон бе решено атаката да се проведе с реверанс към публичността, затова бе поканен ТВ екип на програмата „Краймуоч“.

Дон Диего Естебан също имаше проблем с връзките с обществеността, при това съвсем сериозен. Само че неговата „общественост“ бе ограничена до двайсетте му основни клиенти: по десет в Щатите и Европа. Той нареди на Хосе-Мария Ларго да направи обиколка из Северна Америка и да увери десетте най-големи купувачи там, че проблемите, преследвали дейността на Картела от лятото насам, ще бъдат преодолени, а доставките — възобновени. Само че клиентите бяха истински ядосани.

Като десетте най-големи, те бяха и сред най-привилегированите и от тях се изискваше само 50% предплата. Но това означаваше по десетки милиони дола ри на банда. От друга страна, те трябваше да доплащат само половината от стоката при приемане на каргото.

Така че всяко прехващане, загубване или изчезване по пътя между Колумбия и някоя точка за доставка представляваше загуба за Картела. Благодарение на пораженията, нанесени от списъка на „плъховете“, американската митническа служба и щатската и градска полиция бяха извършили десетки успешни операции срещу депа и складове, а загубите вече започваха да болят.

Но имаше и друго. Всяка банда вносител разполага с огромна мрежа по-малки клиенти, чиито нужди трябва да бъдат задоволени. В този бизнес няма такова нещо като лоялност. Ако обичайният доставчик не може да осигури стока, а друг може, по-малкият дилър просто сменя навика си.

Най-сетне при само 50% удовлетворяване на търсенето беше напълно естествено да се оформи недостиг в национален мащаб. По чисто пазарни причини цените започнаха да се качват. Вносителите започнаха да разреждат пурото не шест или дори седем към едно, а десет към едно, за да увеличат изкуствено запасите си и да запазят клиентите си. Някои клиенти вече смъркаха едва седемпроцентова смес. Материалите за разреждане ставаха все повече и повече, а химици от всякакъв калибър започваха да добавят безумни количества заместващи наркотици като кетамин, за да заблудят глупаците, че са друсат с висококачествена дрога, вместо с голяма доза конски транквилизатор, който само по една случайност изглежда и мирише като кокаина.

Недостигът доведе до още едно опасно развитие. Сред професионалните престъпници като зараза плъзна опасна параноя, която така или иначе си беше част от занаята. Големите банди започнаха да се подозират взаимно, че другите получават преференциално обслужване. Самата възможност, че тайното депо на някоя от бандите може да бъде нападнато от съперниците, създаде предпоставките за избухване на изключително жестока война в подземния свят.

Задачата на Ларго беше да успокои басейна с развилнели се акули чрез уверения за бързо възобновяване на нормалното обслужване. Трябваше да започне с Мексико.

Макар в Щатите да влизат какви ли не леки самолети, моторници, частни яхти, пътнически еърлайнери и „мулета“ с пълни стомаси — всички пренасящи контрабандно кокаин, — голямата болка е 5000-километровата извиваща се граница с Мексико. Тя се простира от тихоокеанския юг на Сан Диего и стига до Мексиканския залив. Минава по границите на Калифорния, Аризона, Ню Мексико и Тексас.

Южно от границата Северно Мексико от години практически е военна зона, като враждуващите банди се бият за върховенство или поне за място под слънцето. Безброй трупове на измъчвани и екзекутирани хора се хвърлят по улиците или в пустинята, защото шефовете на картели и водачите на банди използват абсолютно откачени главорези, за да унищожават съперниците, а хиляди невинни минувачи стават жертва на кръстосания огън.

Задачата на Ларго беше да поговори с шефовете на картелите като Синалоа, Залива и Ла Фамилия — всички силно разгневени от неизпълнението на поръчките им. Щеше да започне със Синалоа и с това да покрие по-голямата част от тихоокеанския регион. За негово нещастие, макар „Мария Линда“ да бе преминал, в деня, в който емисарят излетя на север, следващият кораб просто изчезна без следа.

Европа бе поверена на заместника на Ларго, завършилия университет Хорхе Калзадо, който освен родния си испански говореше и перфектен английски, а можеше да общува и на италиански. Той пристигна в Мадрид в нощта, когато АТОП нападна стария хангар в тресавищата на Есекс.

Операцията бе добре подготвена и щеше да е още по-успешна, ако бяха заварили там цялата есекска шайка или поне Бени Даниълс. Само че гангстерът бе прекалено умен, за да се намира наблизо до дрогата, която бе внесъл в Южна Англия. За тази цел той си имаше подчинени.

В прехванатото телефонно обаждане се споменаваше вземане и прехвърляне на съдържанието на хангара „на сутринта“. Облечен в черно и без използване на светлини, малко преди полунощ екипът тихо се изнесе на позиция и зачака. Имаше пълна забрана върху говоренето, фенерчетата, дори пиенето на кафе. Малко преди 4 часа сутринта по черния път към тъмната сграда се приближи камион с включени фарове.

Наблюдателите чуха громоленето на издърпваните плъзгащи се врати, после някой запали осветлението вътре, ако се съдеше по мъждивата светлина, виждана отвън. Понеже не се чуваше приближаване на друга кола, екипът се приближи. Стрелците на С019 трябваше да обезопасят склада. След това идеше ред на мегафоните, през които се разнесоха заплашителни команди, после на дърпащите се на каишките кучета, отзад снайперисти присвиваха очи в търсене на въоръжена съпротива, а най-отзад мощни прожектори обляха целта с ослепителна бяла светлина.

Изненадата бе тотална, особено при наличието на петдесет мъже и жени, клечащи сред тръстиката, отрупани с оръжие. Уловът беше удовлетворителен, ако се броеше дрогата, но разочароващ в броя на престъпниците.

Те бяха само трима. Двама бяха дошли с камиона. Веднага се виждаше, че са дребна риба — момчета за всичко от най-ниско ниво, членове на мидландската банда, за която бе предназначена част от дрогата. Останалата част трябваше да бъде пласирана от Бени Даниълс.

Нощният пазач бе единственият член на Есекската шайка, заловен от мрежата. Казваше се Джъстин Кокър, гонеше трийсетте, мургав хубавец с дълго криминално досие. Но в никакъв случай не бе основен играч.

Онова, което беше дошъл да вземе камионът, бе струпано на голия циментов под, където някога бяха обслужвали леките самолети на отдавна несъществуващия авиоклуб. Дрогата беше около тон и все още бе опакована в пристегнатите с канап чувалчета от юта.

Камерите бяха допуснати вътре — една за телевизията и една за голяма новинарска агенция. Операторите заснеха квадратната купчина бали и проследиха как маскираният, за да запази анонимността си, старши митнически инспектор разрязва канапа и ютения чувал, под който се разкриха опакованите в полиетиленово фолио блокчета кокаин. Върху едно от блокчетата имаше дори хартиен етикет с номер. Всичко бе заснето, включително тримата арестувани с метнати връз главите им одеяла. Виждаха се само ръцете им в белезници. Но това беше повече от достатъчно, за да стане водещата новина по телевизията и да заеме челните страници на вестниците. Над есекските тресавища изгряваше розова зора. За полицаите и митничарите настъпваше един дълъг ден.

Пореден самолет бе свален източно от меридиана, съответстващ на 35° източна дължина. Придържайки се към дадените му инструкции, отчаяният млад пилот, не послушал съвета на по-старите от него да не лети натам, беше издавал къси и неразбираеми звуци по радиото като своеобразен „знак за живот“. Беше го правил на всеки петнайсет минути след напускане на бразилското крайбрежие. После бе спрял. Дестинацията му бе самолетна писта в неконтролиран от полицията район на Либерия, но той така и не бе пристигнал там.

Картелът разполагаше с приблизителни координати на мястото, където би трябвало да е свален, и изпрати самолет за наблюдение, който трябваше да прелети по същия курс, но през деня и ниско над водата, за да потърси някакви следи. Не бе открито нищо.

Когато даден самолет се забие в морето, но е цял или на няколко големи парчета, по повърхностна могат да се видят малки отломки, които след време потъват, напоени с вода. Това може да са облегалки на седалки, дрехи, книги с меки корици, пердета, изобщо всичко по-леко от водата, но когато самолетът се превърне в една голяма огнена топка от експлодирало на 3000 метра височина гориво, всичко горящо изгаря много бързо. В морето пада само металът, а металът потъва. Така че разузнавателният самолет не откри нищо. И това стана последният опит да се прелети над Атлантика.

Хосе-Мария Ларго излетя от Мексико за Щатите с частен чартърен самолет — ставаше дума за кратък полет от Монтерей до Корпус Кристи в Тексас. Паспортът му беше испански и изглеждаше доста истински, носеше неговото име и беше получен с посредничеството на вече несъществуващата „Банко Гузман“. Трябваше да му свърши добра работа, но в действителност банката му направи лоша услуга.

Същият паспорт някога бе принадлежал на истински испанец, който доста приличаше на Ларго. Обикновеното сравнение на снимката с лицето на притежателя сигурно щеше да заблуди имиграционния служител на летището в Тексас. Само че бившият собственик на паспорта вече бе посещавал Щатите и бе поглеждал в обектива на камерата за разпознаване по ирис. Ларго направи същото. Ирисът на човешкото око е като ДНК пробата. Не може да излъже.

Нито мускул не помръдна по лицето на служителя. Той погледна екрана, прочете информацията на него и помоли бизнесмена да влезе в съседната стая. Последвалите процедури отнеха половин час. След това Ларго получи извинение и бе пуснат да си върви. Топката в стомаха му се отпусна. Беше преминал, без да бъде разпознат.

Но бъркаше.

Скоростта на комуникациите по компютърните мрежи е такава, че всички данни за посетителя бяха изпратени в ИМК^[2], ФБР, ЦРУ и, като се имаше предвид откъде идваха, в УБН. Обектът вече беше скрито фотографиран и образът му се показа на един от екраните на Арми Нейви Драйв, Арлингтън, Вирджиния.

Неизменно услужливият полковник Дос Сантос в Богота бе предоставил снимки на всички високопоставени членове на Картела, за които беше сигурен, и Хосе-Мария Ларго бе един от тях. Макар лицето от архива в Арлингтън да бе по-младо и по-слабо от това на посетителя, който обикаляше из Южен Тексас, технологията за лицево разпознаване го идентифицира за секунди.

Южен Тексас, определено най-оживената зона в борбата срещу кокаина в Щатите, е буквално пренаселен с агенти на УБН. Когато Ларго излезе от сградата на летището, влезе в наетата кола и напусна паркинга, зад него се намърда двуместна кола без надписи с двама агенти на УБН. Той така и не ги забеляза до края на престоя си, но колата го следваше по местата на всичките му срещи.

Беше инструктиран да установи връзка и да успокои трите най-големи изцяло съставени от бели рокерски банди, внасящи кокаин в Щатите: Ангелите на ада, Разбойниците и Бандидос. Знаеше, че макар и трите да са склонни към психопатно насилие и взаимно да се мразят, никоя от бандите няма да е толкова глупава, че да направи нещо лошо на емисар на колумбийския картел, ако искат някога да видят още един грам кокаин от Дона.

Трябваше да се свърже и с двете изцяло чернокожи банди: Кървавите и Откачалките. Останалите пет в списъка му бяха испаноговорящи латино: Латинокралете, Кубинците, сънародниците му Колумбийците, Пуерториканците и определено най-опасните от всички — Салвадорците, известни още и като MS-13 и обитаващи основно Калифорния.

Прекара две седмици в разговори, спорове, убеждаване, успокояване и обилно потене, преди най-сетне да му позволят да избяга от Сан Диего и се върне в убежището на родната Колумбия. „При нас също има много жестоки хора — успокояваше се той, — но поне са на наша страна“. Посланието до Картела от клиентите му в Щатите бе пределно ясно: печалбата пада и са отговорни колумбийците.

Личната му преценка, която също сподели с Дона, бе, че ако вълците не бъдат удовлетворени с успешно пристигащи доставки, между бандите ще избухне война, която ще направи съседно Мексико да изглежда като селска вечеринка. И беше много доволен, че не се казва Алфредо Суарес.

Заключението на Дона бе малко по-различно. Може и да се наложеше да се раздели със Суарес, но не това беше решението. Важното бе, че някой крадеше огромни количества от неговия продукт — непростим грях. Трябваше да открие крадците и да ги унищожи, защото иначе те щяха да унищожат него.

Предявяването на обвиненията срещу Джъстин Кокър пред съда в Челмсфорд не продължи дълго. Обвинението бе притежание с намерение да се продава наркотик клас А, за разлика от… и т.н. и пр.

Юрисконсултът към магистратурата изчете обвинението и поиска мярка „задържане под стража“, защото „както ваша чест добре разбира, в ход е полицейско разследване…“ и т.н. и пр. Всички разбираха, че това е само формалност, но адвокатът на обвиняемия стана и поиска освобождаване под гаранция.

Докато слушаше, мировият съдия — тя нямаше диплома — прелистваше „Закон за освобождаване под гаранция“ изд. 1976 г. Преди да се съгласи да стане съдия, тя в продължение на години беше директорка на голямо девическо училище и бе чувала почти всички възможни извинения, известни на човешката раса.

Кокър, също като своя работодател, беше роден в лондонския Ист Енд. Беше започнал като малолетен дребен престъпник, бе се издигнал до „печен пич“ и бе привлякъл вниманието на Бени Даниълс. Предводителят на бандата го бе взел в ролята на момче за всичко. Нямаше талант за бияч — Даниълс разполагаше в антуража си с няколко типа с телосложението на булдозери за тази цел, — но беше израсъл на улицата и ставаше за изпълнение на по-невинни задачи. Точно това бе причината да му бъде поверен за една нощ цял тон кокаин.

Адвокатът на защитата завърши безнадеждната си молба за гаранция и съдията му предложи бърза окуражителна усмивка.

— Връщане под арест за седем дни — каза тя. Кокър бе измъкнат от скамейката и избутан надолу по стълбите към килиите. Оттам бе отведен до бял ван без прозорци, съпровождан от четирима мотоциклетисти от групата за специален ескорт, просто като предпазна мярка, ако на Есекската шайка й хрумнат идеи за измъкването му по време на транспортиране.

Но изглежда, Даниълс и хората му бяха уверени, че Джъстин Кокър ще си мълчи, защото бяха изчезнали без следа. Всички се бяха изпокрили.

В миналото беше правило британските гангстери да търсят убежище в Южна Испания, като си купуват вили в Коста дел Сол. Но след подписването на договора за бързо екстрадиране между Испания и Обединеното кралство Коста дел Сол загуби от притегателната си сила. Бени Даниълс си беше построил планинска хижа в Северен Кипър — една непризната минидържава, която нямаше договор с Великобритания. Имаше основателни подозрения, че е отлетял тъкмо там след операцията срещу хангара, за да остави нажежената ситуация да се охлади.

Скотланд Ярд обаче искаше Кокър по-наблизо в Лондон. Есекс нямаха възражения, така че от Челмсфорд той бе откаран в лондонския затвор Белмарш.

Историята за конфискуването на цял тон кокаин в склад из тресавищата беше добре приета от националната преса, а в местната стана направо сензация. „Есекс Кроникъл“ помести на цялата си челна страница снимка на купчината кокаин. До брикетите стоеше Джъстин Кокър с компютърно размазани очертания на лицето, за да се запази анонимността му, както изискваше законът. Разрязаните чували от юта също се виждаха, както и бледите „тухли“ под тях, а също и опаковъчната хартия с етикета, на който бе изписан номерът на партидата.

Обиколката на Хорхе Калзадо из Европа не бе по-приятна от тази на Хосе-Мария Ларго из Северна Америка. Отвсякъде го бомбардираха с гневни укори и настоявания за възстановяване на редовните доставки. Наличността беше нищожна, цените се качваха, клиентите се прехвърляха на други наркотици, а онова, което бе останало в ръцете на европейските банди, се разреждаше десет към едно и едва се усещаше.

Калзадо не трябваше да посещава галисийските банди, защото те вече бяха получили лични уверения от самия Дон, но имаше други важни клиенти и вносители, които бяха също толкова важни.

Макар в европейското пространство от Ирландия до границата на Русия да има над сто банди, доставящи и търгуващи с кокаин, повечето се запасяват от десетина гиганти, които имат преки отношения с Колумбия и разпределят между по-дребните доставчици стоката, след като тя безопасно пристигне на европейска почва.

Калзадо се свърза с руснаците, сърбите и литовците на изток, с нигерийските и ямайски „ярдита“, с турците, които макар териториално да се намираха на югоизток, доминираха в Германия, с албанците, от които косата му настръхна, и с трите най-големи престъпни групировки в Европа: сицилианската мафия, неаполитанската камора и калабрийската ндрангета.

Калабрия е на върха на ботуша, южно от Неапол, разделяна от Сицилия от Месинския пролив. Някога по тези изгорени от слънцето земи е имало гръцки и финикийски колонии, а местният език — почти чужд за другите италианци, има доловими гръцки корени. Името „ндрангета“ означава „почтено общество“. За разлика от широко популярната мафия от Сицилия или известната от по-нови времена камора от Неапол, калабрийците се гордеят с практическата си неизвестност по света.

Само че това е най-многобройната и с най-голямо международно присъствие групировка. А и както италианската държава е установила на свой гръб, тя е най-трудна за внедряване, а също такава, в която клетвата за абсолютно мълчание, известна като омерта, остава ненарушена.

За разлика от сицилианците, в ндрангета няма „дон на всички донове“ и структурата й изобщо не е пирамидална. Тя не е йерархична и членството е изцяло на семеен и кръвен принцип. Инфилтрирането от чужденец е абсолютно невъзможно, ренегатството — неизвестно, а успешните осъждания на членове — изключение. Това е вечният кошмар на римската комисия „Антимафия“.

Нейният дом, навътре в сушата зад провинциалната столица на областта Реджо ди Калабрия и основното крайбрежно шосе, е затворената за чужди погледи земя, осеяна със селца и малки градчета, опираща в планинската верига Аспромонте. В пещерите й до неотдавна са държани заложници в очакване на плащането на откуп или смъртта и пак тук се намира неофициалната столица Плати. Всеки приближил се насам с кола чужденец бива засечен от километри и към него се отнасят много негостоприемно. Това място в никакъв случай не е магнит за туристите.

Но не тук пристигна Калзадо да се срещне с босовете, защото почтеното общество е превзело целия подземен свят на най-големия град на Италия, индустриалния гигант и финансов двигател Милано. Истинската ндрангета е мигрирала на север и е създала в Милано кокаиновия център на страната и може би за континента.

Няма бос на ндрангета, който да помисли да заведе дори най-важния емисар в дома си. Та за какво друго са ресторантите и баровете, ако не за това? Три от южните предградия на Милано са населени с калабрийци и точно в Лайънс Бар в Бучинаско стана срещата с човека от Колумбия.

Да изслушат извиненията и уверенията на Калзадо дойдоха капо локале и двама служители, единият от които бе контабиле — счетоводителят, чиито сметки нагледно показваха, че нещата отиват на зле.

Една от причините, поради които дон Диего Естебан бе дал на почтеното общество честта да е негов основен европейски колега, бяха особените му характеристики, сред които потайността и безпощадната жестокост при налагане на ред. Именно благодарение на тези специални взаимоотношения обществото бе станало най-големият вносител и дистрибутор на континента.

Като се изключеше пристанището на Джоя, което ндрангета смяташе едва ли не за своя собственост, голяма част от доставките идваха по суша с автоколоните от Западна Африка през пустините до северноафриканския бряг срещу южното крайбрежие на Европа и от галисийците. На Калзадо бе обяснено, че и двата канала са силно засегнати, и му бе дадено много ясно да разбере, че калабрийците очакват колумбийците да направят нещо по въпроса.

Хорхе Калзадо се бе срещнал с единствените донове в Европа, осмеляващи се да разговарят с главата на Хермандад като с равен. Той се прибра в хотела си и също като по-старшия си колега Ларго очакваше с нетърпение да се завърне в Колумбия.

Полковник Дос Сантос рядко канеше на обяд журналисти, та дори да бяха главни редактори. В крайна сметка именно редакторите бяха онези с дебелите портфейли. Но сметката за обяда обикновено се озовава в ръцете на онзи, който очаква услугата. Този път това бе началникът на разузнаването към Полисия Худисиал. Нищо че го правеше за приятел.

Полковник Дос Сантос имаше добри работни отношения с ръководителите на американското УБН и английската АТОП в града. Сътрудничеството — станало много по-леко при управлението на президента Алваро Урибе — носеше дивиденти на всички. Макар Кобрата да бе запазил за себе си привилегията да борави със списъка на „плъховете“ — в крайна сметка той не засягаше пряко Колумбия, — имаше други находки, открити от камерите на вечно кръжащия в небето „Мишел“, които се бяха оказали адски полезни. Но тази услуга бе за английската АТОП.

— Историята е добра — настоя полицаят, сякаш редакторът на „Ел Еспектадор“ не бе способен да различи добрата история, когато му попадне. Редакторът отпи от виното си и погледна листа с новината, която му беше предложена. Като журналист той имаше своите съмнения, но като редактор ясно виждаше ответна услуга, ако помогне.

Самата новина се отнасяше до полицейска операция в Англия, проведена срещу стар склад, където била открита партида новодоставен кокаин. Да, количеството бе голямо — цял тон, — но напоследък подобни прехващания бяха зачестили и постепенно бяха станали прекалено „ежедневни“, за да правят новините. А и всички толкова си приличаха. Балираните пакети, широко усмихнатите митничари, навъсените арестувани в белезници. Какво правеше по-добра новината от Есекс, да не говорим, че самото име не му говореше нищо? Полковник Дос Сантос знаеше, но не смееше да каже.

— В този град има един определен сенатор — прошепна полицаят, — който често посещава един дискретен… да го наречем дом на удоволствието.

Редакторът се бе надявал на нещо в замяна, но това просто бе нелепо.

— Сенаторите обичат момичетата — възрази той. — Кажи ми сега, че слънцето изгрява на изток.

— Кой спомена „момичета“? — попита Дос Сантос.

Редакторът с наслаждение пое въздух през носа.

Това вече миришеше на по-сериозна компенсация.

— Добре, историята на твоя гринго излиза утре на втора страница.

— На първа — настоя полицаят.

— Благодаря за обяда. Бях забравил колко е приятно да не плащам сметката.

Редакторът знаеше, че неговият приятел крие нещо, но не можеше да си представи какво би могло да е то. Снимката и надписът под нея идваха от голяма лондонска агенция. Тя показваше млад бандит на име Кокър, застанал до купчина бали с кокаин, една от които бе разкъсана така, че хартиената опаковка се виждаше. И какво? Но все пак снимката излезе следващия ден на първа страница.

Емилио Санчес не си купуваше „Ел Еспектадор“, а и по принцип прекарваше по-голямата част от времето си в джунглата — занимаваше се с рафиниране в различните си лаборатории и опаковане за транспорт. Но два дни след публикацията, на връщане от Венесуела, мина с колата си покрай стойка с вестници. Картелът беше изградил големи лаборатории във Венесуела, защото лошите отношения между Колумбия и превърнатата във феодално имение на Уго Чавес държава бяха най-добрата протекция срещу вниманието на полковник Дос Сантос и неговата полиция.

Санчес каза на шофьора да спре край малък хотел в граничния град Кукута, за да ползва тоалетната и да изпие едно кафе. Във фоайето имаше стойка с вече остарелия брой на „Ел Еспектадор“. Нещо в снимката го накара да се закове на място. Купи единствения останал брой и не престана да е угрижен по целия път до анонимния си дом в родния си Мед елин.

Малко са хората, които помнят всичко, но Емилио Санчес обичаше работата си и се гордееше с методичния си подход и манията си да поддържа безукорна отчетност. Само той знаеше къде се съхранява документацията и по съображения за сигурност му отне цял ден да отиде там и да направи справка. Взе със себе си лупа и след дълго взиране в снимката и собствените си документи в един момент се изправи бледен като платно.

За пореден път стриктните условия за безопасност на Дона забавиха срещата, която бе поискана. Минаха три дни в изплъзване от преследвачите — реални или измислени, — преди двамата да се срещнат. Когато Санчес свърши да разказва, Дона остана необичайно притихнал. Накрая взе лупата на Санчес и лично разгледа снимката във вестника.

— И няма никакви съмнения в това? — попита с неестествено спокойствие.

— Никакви, дон Диего. Тази маркировка се отнася само до карго, което е било изпратено преди месеци на галисийците с венесуелския рибарски кораб „Белеса дел Мар“. Само че каргото така и не пристигна. Изчезна безследно в Атлантика. А сега се оказва, че все пак е пристигнало. Няма съмнение — каргото е същото.

Този път дон Диего Естебан замълча за дълго. Когато Емилио Санчес отваряше уста да каже нещо, знак с вдигната ръка го принуждаваше да замълчи. Главата на колумбийския Картел най-сетне знаеше със сигурност, че някой краде кокаина му при транспортиране и го лъже, че не е пристигнал. Но за да действа решително, трябваше да знае още много неща.

Трябваше да е наясно колко време продължава всичко това, кой точно от клиентите му прехваща транспортния канал и се преструва, че товарът не е пристигнал. Нямаше никакво съмнение, че корабите му се потопяват, а кокаинът му се краде. Но трябваше да разбере колко широка е мрежата на конспирацията.

— Искам от теб — каза накрая той на Санчес — да ми изготвиш два списъка. Единият да съдържа всички номера на изпратените партиди, които са били транспортирани с кораб, който е изчезнал и повече не е виждан: трампери, моторници, яхти, рибарски кораби… всичко, което не е пристигнало. И втори списък на всичко, което е пристигнало, с изброени партидните номера на балите.

Най-сетне боговете сякаш му се бяха усмихнали. Случили се бяха две неща в негова полза. На мексиканско-американската граница — американската митница в Ногалес, Аризона, бе заловила камион, преминал границата в мрака на нощта. Стоката беше конфискувана и оставена в охраняван склад в очакване на унищожаване. Събитието бе направено достояние по всички медии. Но охраната бе калпава.

Наложи се дон Диего да плати огромен подкуп, но в крайна сметка продажно длъжностно лице успя да вземе партидните номера на задържания кокаин. Някои от тях бяха транспортирани на борда на „Мария Линда“, който беше пристигнал непокътнат и екипажът бе предал балите на картела Синалоа. Други бали се бяха намирали на две моторници, изчезнали още преди месеци в Карибите. И те бяха предназначени за Синалоа. А сега се бяха оказали в ръцете на митничарите след залавянето при Ногалес.

Другото удачно за Дона стечение на обстоятелствата бе станало на територията на Италия. Този път ставаше дума за ТИР, пътувал през Алпите през Франция за Лондон, с италиански ризи от модна линия на известен милански дизайнер.

За нещастие камионът бе спукал гума в един алпийски проход и бе предизвикал гигантско задръстване. Карабинерите бяха настояли ремаркето да бъде изтеглено встрани, но това означаваше частично разтоварване. Само че един от кашоните се бе скъсал и от него се бяха посипали пакети, увити в чували от юта, които никак не изглеждаха като нещо, достойно да украси гърбовете на младите брокери от Ломбард Стрийт.

Контрабандата бе незабавно конфискувана, а понеже ТИР-ът бе тръгнал от Милано, не беше нужно карабинерите да се допитват до Айнщайн, за да стигнат до името „ндрангета“. Местният склад бе посетен още през нощта и от него не бе взето нищо, но номерата на партидите бяха записани и изпратени в Богота. Част от каргото се бе намирала на борда на „Бонита“, т.е. бе стигнала успешно до галисийския бряг. Други бали се бяха намирали в корпуса на „Арко Соледад“, който явно бе заловен с целия екипаж и Алваро Фуентес на път за Гвинея-Бисау. И двете доставки бяха предназначени за галисийците и ндрангета.

Дон Диего бе разкрил крадците и беше готов да ги накаже.

Нито американската митница в Ногалес, нито карабинерите в алпийския проход бяха обърнали голямо внимание на един тихо говорещ американец, чиито документи го бяха идентифицирали като служител на УБН и който се бе появил удивително бързо на двете места. Човекът говореше отличен испански и едва разбираем италиански. Беше слаб, жилест, във видимо добра физическа форма и с посребрели коси. Стойката му бе на ветеран от армията. Този човек си записа номерата на всички партиди в заловените бали. Никой не се поинтересува какво смята да прави с тях. Любопитен агент на УБН, по една случайност също озовал се в Ногалес, бе позвънил в Централата в Арлингтън, но никой там не бе чувал за въпросния Декстър. Не че това изглеждаше подозрително. Агентите под прикритие никога не се казват както пише на картите им.

Човекът на УБН в Ногалес не направи нищо повече, а в Алпите карабинерите бяха много щастливи да приемат като знак на приятелство кутия скъпи и трудни за намиране хавански пури и да позволят на своя съюзник и колега да влезе в склада с конфискуваната стока.

Във Вашингтон Пол Деверо изслуша доклада много внимателно и попита:

— Значи и двата пъти всичко мина без засечка?

— Така мисля. Тримата така наречени мексиканци в Ногалес ще трябва да полежат малко в аризонския затвор, но мисля, че ще ги извадим бързо оттам. Италианският шофьор от американски произход на ТИР-а в Алпите ще бъде оправдан, понеже нищо не може да го свърже с товара, който е превозвал. Мисля, че всичките ни хора до две седмици ще са при семействата си с добро възнаграждение в джоба.

— Чел ли си за живота на Юлий Цезар? — попита Кобрата.

— Не бих казал, че много. Моето училище премина отчасти в каравана, отчасти по строителни площадки. Защо питаш?

— Веднъж той се сражавал с варварски племена в Германия. Заобиколил лагера си с големи трапове, върху които нахвърлял клони. По стените и дъната на ямите набил колове с насочени нагоре остри върхове. Когато враговете атакували, много от тях свършили с доста остър връх на кол между бузите. Задните имам предвид.

— Болезнено и ефективно — отбеляза Декстър, който бе виждал подобни капани, подготвени от Виетконг.

— Да, така е. Но знаеш ли как нарекъл тези колове?

— Нямам представа.

— Нарекъл ги „стимули“. Не мислиш ли, че Цезар е имал доста мрачно чувство за хумор?

— И какво?

— Да се надяваме, че нашите стимули ще стигнат до дон Диего Естебан, където и да се намира той.

А дон Диего се намираше в ранчо в провинцията, източно от Кордилиерите, и въпреки отдалечеността на мястото дезинформацията наистина бе стигнала до него.

Вратата на килията в затвора „Белмарш“ се отвори и Джъстин Кокър вдигна поглед от боклука, в който се бе зачел. Понеже се намираше в единична килия, той и посетителят му нямаше как да бъдат подслушвани.

— Време е да си ходиш — каза капитан Питър Рейнолдс. — Обвиненията са оттеглени. Не питай. Но имай предвид, че ще си като шпионин, освободен от плен. Когато историята се раздуха, с прикритието ти е свършено. Отлична работа, Дани, наистина се справи много добре. И знай, че тази оценка е не само от мен, а от самия връх!

След шест години работа под прикритие в лондонска банда за разпространение на наркотици детектив-сержант Дани Ломакс излезе „на светло“ и получи повишение като детектив-инспектор.