Фредерик Форсайт
Кобрата (10)

8

Хулио Лус, адвокатът от Богота, кацна в Ню Йорк външно невъзмутим, но вътрешно крайно изплашен. След ареста на Летиция Аренал преди три дни той бе провел две дълги и вледеняващи кръвта срещи с един от най-жестоките мъже, които бе виждал.

Макар и преди да бе участвал с Роберто Карденас в заседания на Картела, те винаги се провеждаха под председателството на дон Диего, чиято дума беше закон и който изискваше от другите ниво на достойнство, съпоставимо с неговото.

Само че в стаята в някаква ферма на километри от други човешки същества Карденас бе забравил за всякакви задръжки. Изпаднал в бяс, той сипеше заплахи. Също като Лус, той нямаше никакви съмнения, че в багажа на дъщеря му е бъркано, и бе убеден, че поставянето на кокаина е дело на някое нищожество в товарното отделение на летище „Барахас“ в Мадрид.

Започна най-подробно да описва какво ще се случи на въпросния нещастник, когато го хване, и на Хулио Лус буквално му призля. Накрая двамата съчиниха историята, която щяха да представят на властите в Ню Йорк. И двамата не бяха чували за никакъв Доминго де Вега и съответно не можеха да си представят какво я е прихванало да лети за Америка.

Изходящата поща на затворниците в Щатите се цензурира и Летиция се бе въздържала да пише писмо. Единственото, което Лус знаеше, бе онова, което му бяха казали от външното министерство.

Обяснението на адвоката щеше да бъде, че младата жена е сирак и той й е настойник. Бяха изработени документи, потвърждаващи това. Беше недопустимо да се използват пари, които можеха да се проследят до Карденас, затова Лус щеше да изтегли пари от сметката на собствената си фирма, а Карденас щеше впоследствие да му ги върне. Идеята бе Лус да пристигне в Ню Йорк, без да се безпокои за финансовата страна, да се срещне с повереницата си в затвора и да наеме най-добрия криминален адвокат, достъпен срещу пари.

Лус го направи, при това в същия ред. Очи в очи със своя сънародник, макар в ъгъла на стаята да седеше испаноговоряща служителка на УБН, Летиция Аренал изля историята си пред човека, когото бе срещала само на вечеря и закуска в хотел „Вия Реал“.

Лус се ужаси, но не от разказа за изкусително красивия псевдодипломат от Пуерто Рико, нито от невероятно тъпото й решение да пренебрегне забраната на баща си да лети някога през Атлантика, а от предстоящия изблик на вулканична ярост, когато бащата чуеше всичко това от него — а той щеше да го чуе.

Адвокатът можеше да събере две и две и да получи четири. Фалшивият любител на изкуството „Де Вега“ явно бе част от базирана в Мадрид банда контрабандисти, използващи таланта му на жиголо, за да вербуват нищо неподозиращата млада жена да стане „муле“ и да внесе кокаин в Щатите. Лус изобщо не се съмняваше, че скоро след връщането му в Колумбия в Мадрид ще се изсипе цяла армия от испански и колумбийски главорези с единствената задача да намерят изчезналия „Де Вега“.

Глупакът щеше да бъде заловен, откаран в Колумбия, предаден на Карденас и оттам нататък дори Бог нямаше да може да му помогне. Летиция бе споделила, че в чантичката й има снимка на годеника й, а в апартамента си в Монклоа пази дори и по-голяма. Едно от първите неща, които Лус щеше да направи, бе да поиска връщане на чантичката и да организира вземането на по-голямата снимка от мадридския апартамент. Това щеше да подпомогне издирването на подбудителя на тази катастрофа. Лус смяташе, че младият контрабандист едва ли ще се крие от човешки поглед, защото не можеше да има представа какво иде по петите му, а само щеше да предполага, че е загубил един от товарите си.

Но изтезанията щяха да развържат езика му и той щеше да издаде името на онзи служител в багажното отделение на летището в Мадрид, който бе поставил пакета в куфара. Пълните му самопризнания щяха да принудят Ню Йорк да свали обвинението. Така смяташе Лус.

Само че по-късно в конфискуваната на летище „Кенеди“ чантичка нямаше да се намери никаква снимка, а онази в Мадрид отдавна бе изчезнала. Пако Ортега се бе погрижил за това. Но преди това бе ред на други неща. Лус нае услугите на г-н Боузман Бароу от „Мансън Бароу“, смятан за най-добрия сред асоциацията на криминалните адвокати в Манхатън. Сумата, срещу която г-н Бароу се съгласи да зареже текущите си ангажименти и да прекоси реката, за да отиде в Бруклин, бе наистина впечатляваща.

Но когато на следващия ден двамата мъже поеха от затвора обратно към Манхатън, лицето на нюйоркчанина бе мрачно. Вътре в себе си той изобщо не бе мрачен, защото виждаше месеци наред работа на астрономичен хонорар.

— Сеньор Лус, ще съм брутално прям. Нещата не изглеждат добре. За себе си нямам никакви съмнения, че повереницата ви е била подмамена в катастрофална ситуация от контрабандист на кокаин, нарекъл се Доминго де Вега, и че изобщо не е съзнавала какво прави. Била е подлъгана. Случва се открай време.

— Това не е ли добре? — прекъсна го колумбиецът.

— Добре е, доколкото аз вярвам в това. И след като сте ме наели да я представлявам, ще го направя. Проблемът е, че не съм нито журито, нито съдията, а още по-малко съм УБН, ФБР или окръжната прокуратура. Много по-големият проблем е, че този Де Вега не само се е изпарил, а няма и намек от доказателство, че изобщо е съществувал.

Лимузината на адвокатската кантора минаваше по моста над Ист Ривър и Лус навъсено се бе загледал в сивата вода.

— Но не Де Вега е обработил багажа й — протестира той. — Трябва да има друг човек, онзи в Мадрид, който е отворил куфара й и е сложил в него пакета.

— Уви, това не ни е известно със сигурност — въздъхна манхатънският адвокат. — Може той да е манипулирал и багажа й. Или да е имал по някакъв начин достъп до багажното отделение, например като се е представил за служител на „Иберия“ или митничар с право на достъп. Нищо не пречи да е бил едно от двете. Следва да се запитаме колко присърце ще вземат мадридските власти задачата да откъснат от скъпоценните си ресурси с цел да се постигне освобождаването на лице, на което те несъмнено гледат като на контрабандист на наркотици.

Завиха по Ист Ривър Драйв в посока на зоната на комфорт на Боузман, а именно деловото сърце на Манхатън.

— Разполагам със средства — напомни Хулио Лус. — Мога да наема частни детективи от двете страни на Атлантика. Не съществуват финансови ограничения.

Г-н Бароу изгледа събеседника си с лъчезарна усмивка. Съзнанието му вече рисуваше картината на новото крило на имението му в Хамптън. Да, нещата определено вървяха към проточване с месеци.

— На наша страна е мощен аргумент, сеньор Лус: напълно ясно е, че техниката за преглед на багажа на мадридското летище се е издънила.

— Издънила?

— Провалила се е, сработила е неправилно. В нашето параноично време целият багаж за Щатите следва да бъде прегледан с рентген още на летището, от което самолетът излита. Това е валидно с особена сила за Европа. Има сключени двустранни споразумения. Очертанията на подозрителния пакет е трябвало да бъдат забелязани още в Мадрид. На всичко отгоре там използват обучени кучета. Къде са били кучетата? Защо не са били по всички точки на възможна манипулация на багажа след чекирането му?

— Значи можем да поискаме обвиненията да паднат?

— По-скоро да пледираме бюрократична грешка. Опасявам се, че отпадането на обвинението е немислимо. Шансовете ни в съда, ако не изникне някое ново веществено доказателство в нейна полза, не изглеждат добри. Никое нюйоркско жури няма просто да повярва на твърдение, че испанците са оплескали нещата на летището в Мадрид. Те ще гледат съществуващите доказателства, а не възраженията на защитата: пасажер от не къде да е, а от Колумбия, опит за промъкване през зеления канал, килограм чист колумбийски кокаин, море от сълзи. Опасявам се, че това е много, много често срещано. И на нюйоркчани вече започва да им писва от него.

Г-н Бароу предпочете да не споменава, че и неговото лично участие няма да изглежда много добре. Средните нюйоркчани са склонни да свързват олимпийските количества пари с кокаиновата търговия. Обикновено невинно „муле“ би било изоставено на грижите на службата за обществена защита. Но Бароу не искаше сам да предизвиква отстраняването си от случая.

— Какво следва? — поинтересува се Лус. Вътрешностите му отново започваха спазматично да се свиват при мисълта, че ще трябва лично да съобщи подобни новини на Роберто Карденас.

— Ами тя скоро ще се изправи пред федералния областен бруклински съд. Съдията няма да я освободи под гаранция. Това е сигурно. Ще бъде прехвърлена под арест във федерален съд на север в очакване на процеса. Не бих казал, че тези места са особено комфортни. Казахте ми, че е израсла не на улицата, а в лицей. Господи… Ще се сблъска с много агресивни лесбийки. Съжалявам, че трябва да го кажа, но се съмнявам, че в Колумбия е много по-различно.

— Dios mio — прошепна Лус. — И колко ще трябва да изтърпи там?

— Ами… не по-малко от шест месеца, опасявам се. Това време е нужно на кабинета на прокурора да подготви обвинението… все пак това е само един от многото случаи, които им висят на главата. Същото се отнася и до нас. А и вашите частни детективи ще трябва да се потрудят да изровят нещо.

Хулио Лус също предпочете да не бъде откровен. Той нямаше никакви съмнения, че неколцината частни детективи ще бъдат като невинни скаутчета в сравнение с армията корави мъже, които Роберто Карденас щеше да прати да открият унищожителя на дъщеря му. Но бъркаше. Кадренас нямаше да направи нищо подобно, защото дон Диего щеше да надуши. Дона не знаеше за тайната дъщеря, а Дона държеше да знае всичко. Дори Хулио Лус бе смятал, че се среща с приятелка на гангстера, а в пликовете носи издръжката й. Имаше само един плах въпрос. Лимузината се носеше със свистене на гумите през дъжда и най-сетне спря пред луксозната административна сграда, в чийто мансарден офис се бе подслонила скъпата адвокатска кантора „Мансън Бароу“.

— Ако бъде намерена за виновна, сеньор Бароу… каква може да бъде присъдата?

— Трудно е да се каже, наистина. Зависи от уличаващите доказателства, ако бъдат представени такива, от качеството на моята адвокатска защита, от съдията. Но се опасявам, че обществената нагласа в момента е да се даде урок. Да се създаде възпиращ пример. Предполагам, че говорим за двайсетина години във федерален затвор. Слава богу, че няма родители, които да видят това!

Хулио Лус простена. Бароу го съжали.

— Разбира се, картината може коренно да се промени, ако тя се съгласи да стане информатор. Тук наричаме това „съдебно споразумение“. УБН има практиката да сключва сделка срещу информация, която води до залавянето на по-едра риба. Ако разгледаме тази…

— Не може — изпъшка Лус. — Тя нищо не знае и е напълно невинна.

— Е, в такъв случай… много жалко.

Лус беше съвсем откровен. Единствен той знаеше с какво се занимава бащата на младата арестантка, но дори не можеше да си представи, че може да й каже истината.

Май се изниза в юни. „Мишел“ безшумно се рееше в методична схема на контролиране на Източните и Южни Кариби, подобно на истински ястреб, използващ възходящите термални потоци във вечно търсене на жертва. И не му беше за пръв път.

През пролетта на 2006 година съвместна програма на военновъздушните сили и УБН изпрати един „Глобал Хок“ над Карибско море с база във Флорида. Това беше краткосрочна програма за демонстрация на възможностите за контрол над морското пространство. През краткото време на провеждането й безпилотният самолет успя да прехване стотици морски цели. Резултатите бяха достатъчни да убедят флота, че ШИНАМОТ има бъдеще, след което бе направена голяма поръчка.

Но военноморските сили си представяха цели като руския флот, иранските канонерки и севернокорейските шпионски кораби. А УБН си мислеше за контрабандистите на кокаин. Проблемът беше, че през 2006 година „ястребът“ показа каквото можа, но никой не беше способен да разграничи виновните от невинните. Благодарение на талантливия заварчик Хуан Кортес сега властите разполагаха с имената и тонажите на регистрирани в „Лойдс“ товарни кораби. И то не няколко, а близо 40 на брой.

Във ВВБ „Крийч“, Невада, смени мъже и жени наблюдаваха екрана на „Мишел“ и на всеки 2–3 дни малкият й бордови компютър правеше разпознаване чрез установяване на съответствието на предоставеното от Джереми Бишоп подреждане на палуба с истинската палуба на нещо движещо се там долу.

В такъв случай „Крийч“ се обаждаше в запуснатия склад в Анакостия и съобщаваше нещо от рода на:

— До „Кобра“: имаме кораб „Марипоса“, който излиза от Панамския канал в Карибско море.

Бишоп потвърждаваше и въвеждаше в компютъра подробностите за текущия курс на „Марипоса“. Карго за Балтимор. Възможно бе да е взел товар кокаин в Гватемала или в открито море. Или още не бе го получил. Можеше да откара кокаина направо в Балтимор или да го прехвърли нощем на моторница някъде из необятния мрак на залива Чесапийк. А можеше този път изобщо да не прекарва кокаин.

— Да уведомим ли митницата на Балтимор? Или крайбрежната охрана на Мериленд?

— Не още — беше отговорът.

Пол Деверо нямаше навик да обяснява на подчинените си. Запазваше логиката за себе си. Ако търсещите попаднеха веднага на тайника или дори се престореха, че го откриват благодарение на кучетата, два-три поредни подобни успеха щяха да се сторят твърде много на Картела, за да се примири с тях като игра на случайността.

Той не искаше да залавя карго или да предава на други готова информация за подобна операция, след като товарът достигнеше суша. Беше готов да остави на местните власти американските и европейски банди, занимаващи се с внос на кокаин. Целта му бе Братството, а тях ги „болеше“ само ако прехващането бе по море, преди смяната на собственика.

По навик, който си бе създал от времето на борбата срещу КГБ и наемните им убийци от сателитните държави, той изучи врага си крайно внимателно. Вярваше в мъдростта на Сун Дзъ, изразена в „Пин Фа“ — „Изкуството на войната“. Боготвореше древния китайски мъдрец, чийто многократно повтарян съвет бе „изучи врага си“.

Деверо знаеше кой оглавява Братството и бе изучил дон Диего Естебан — собственик на земя, джентълмен, католически учен, филантроп, властелин на кокаина и убиец. Знаеше за Дона, но Дона не знаеше нищо за Кобрата.

На другия край на Южна Америка, точно над бразилското крайбрежие, „Сам“ също патрулираше в стратосферата. Всичко, което виждаха камерите му, се изпращаше на екран в Невада и оттам се препредаваше до компютрите в Анакостия. Търговските кораби бяха много по-малко. Търговията с помощта на големи морски съдове, кръстосващи между Южна Америка и право на изток до Западна Африка, бе нищожна. Всичко се фотографираше и макар имената на корабите да оставаха неразличими от височина 18000 метра, изображенията им се сравняваха с файловете на ОАМЦ в Лисабон, БНП към ООН във Виена и британската АТОП в Акра, Гана.

На пет съвпадения можеха да бъдат дадени имена от списъка на Кортес. Кобрата се вгледа в екраните на Бишоп и си обеща, че и тяхното време ще дойде.

Но имаше още нещо, което „Сам“ бе забелязал и записал.

Самолетите, напускащи бразилското крайбрежие, се насочваха на изток или североизток към Африка. Товарните сред тях не бяха много и не представляваха проблем. Но всеки профил се изпращаше в „Крийч“ и стигаше до Анакостия. Джереми Бишоп бързо ги идентифицираше по типа им и скоро започна да се оформя картина.

Много от тях нямаха обсег. И не можеха да прелетят разстоянието. Освен ако не бяха вътрешно модифицирани. Така че „Сам“ получи нови инструкции. Презаредиха го в базата на Фернандо де Нороня, след което той излетя, за да се съсредоточи върху по-малките самолети.

Наблюдавайки в обратна посока — все едно по спиците на велосипедно колело към главината, — „Сам“ установи, че почти всички такива самолети излитат от голяма естанция, навътре в страната спрямо град Форталеза. Карти на Бразилия от космоса, изпратените от „Сам“ изображения и дискретни запитвания в нотариалната агенция в Белем позволиха ранчото да бъде идентифицирано. Казваше се Боависта.

Американците пристигнаха първи, понеже ги чакаше най-дълъг курс. Дванайсет души се изсипаха в средата на юни на международното летище в Гоа, облечени като туристи. Ако някой се бе поровил из багажа им — а никой не прояви такова желание, — щеше да открие, че в резултат на забележително съвпадение и дванайсетимата бяха напълно правоспособни търговски моряци. В действителност това бе все същият екипаж от американския флот, докарал тук първоначално зърновоза, който сега бе преобразен в „Чесапийк“. Нает от Макгрегър рейс ги докара на брега, където се намираше корабостроителницата „Капур“.

„Чесапийк“ ги очакваше и понеже към корабостроителницата нямаше хотел, мъжете се качиха на кораба, за да си отспят. На следващата сутрин започнаха двудневното запознаване с техниката.

Старшият офицер — а той бе и новият капитан — бе флотски капитан трети ранг, а първият му помощник — един ранг под него. Имаше двама лейтенанти, а останалите бяха от главен старшина надолу. Всеки специалист се съсредоточи в своята конкретна област: командния мостик, машинното отделение, камбуза, радиокабината, капаците на трюмовете.

Когато попаднаха в петте огромни трюма за зърно, моряците застинаха изумени. Долу имаше изцяло оборудвана казарма за специалните сили, разбира се, без илюминатори и дневна светлина, но за сметка на това напълно невидима отвън. Обясниха им, че по време на плаване в открито море нищо няма да налага излизането им на палубата. „Тюлените“ щяха да си готвят сами и пак сами щяха да се грижат за себе си.

Екипажът щеше да се настани в обичайните за всеки кораб помещения, които бяха по-просторни и по-комфортни, отколкото например на ескадрен миноносец.

Имаше каюта за гости с две койки, чието пред назначение засега оставаше неизвестно. Ако командирите на „тюлените“ пожелаеха да разговарят с мостика, можеха да го направят, като се придвижат под палубата през четирите разделящи трюмовете врати и едва тогава се качат в залата на командния мостик.

Не им казаха, понеже не се налагаше да го знаят — поне не засега, — защо трюмът при носа прилича на затвор. Но определено им бе показано как да свалят капаците над два от петте трюма, за да освободят достъпа до съдържанието им. Това упражнение щяха да провеждат многократно по време на дългия курс — отчасти, за да мине времето, отчасти, за да могат да го правят колкото може по-бързо дори и насън.

На третия ден Макгрегър — кожата му бе заприличала на древен пергамент — ги изпрати в морето. Беше застанал на най-издадения край на вълнолома, докато „Чесапийк“ се плъзгаше покрай него, с чаша кехлибарена течност в ръка. Беше готов да живее в жега и малария, пот и воня, но никога без поне няколко бутилки запас от дестилата на родните му Хебридски острови.

Най-краткият път до дестинацията би бил през Арабско море и Суецкия канал. Но за да се избегне евентуален неприятен контакт със сомалийските пирати, действащи в района на Африканския рог, и понеже имаше време, се взе решение корабът да поеме на югозапад към нос Добра надежда и после на северозапад към срещата в морето край бреговете на Пуерто Рико.

Три дни по-късно пристигнаха и британците, за да приемат „Балморал“. Бяха четиринайсет души, всички от Кралския флот, и под ръководството на Макгрегър също преминаха през двудневния процес на запознаване. Тъй като американския флот е „сух“ в алкохолен смисъл, американците не бяха донесли със себе си евтин безмитен алкохол от летището. Наследниците на Нелсън обаче не са принудени да търпят подобни ограничения, така че отбелязаха срещата си с Макгрегър, като му донесоха няколко бутилки малцово уиски от Айлей — любимата му спиртоварна.

Накрая и „Балморал“ излезе в открито море. За него мястото на срещата беше по-наблизо — покрай нос Добра надежда и на северозапад към остров Асеншън, където далеч от сушата щеше да се присъедини към РФА, които щяха да докарат допълнението към екипажа, състоящо се от десантните части на СВМС, както и необходимото допълнително оборудване.

Когато „Балморал“ се скри зад хоризонта, Макгрегър събра малкото останало. Механиците и монтажниците отдавна си бяха отишли, а караваните им бяха прибрани от компанията, която ги бе отдала под наем. Старият шотландец живееше в последната оставена и беше на диета от уиски и хинин. На братята Капур беше платено още в началото от непроследима банкова сметка и те моментално бяха загубили всякакъв интерес към двата зърновоза, модифицирани в бази за водолазна работа. Корабостроителницата се бе върнала към обичайната си дейност, състояща се в разчленяване на кораби, пълни с токсични отпадъци и азбест.

Колийн Кек приклекна върху крилото на буканиъра и присви очи срещу вятъра. Голите равнини на Линкълншир не можеха да се стоплят дори през юни. Беше дошла да се сбогува с бразилеца, към когото се бе привързала.

До нея, в предната кабина на изтребителя-бомбардировач, седеше майор Жоао Мендоса и приключваше проверката по показанията на таблото. Седалката в задната кабина, където тя бе седяла в процеса на обучението му, вече беше демонтирана. На нейно място имаше още един допълнителен резервоар и радио, чийто сигнал се подаваше направо в слушалките на пилота. Зад тях двата двигателя „Спей“ ръмжаха в режим на подгряване.

Когато вече нямаше смисъл да се чака повече, тя се наведе напред и го целуна бързо по бузата.

— Лек полет, Жоао — извика му. Той видя устните й да се мърдат и се сети какво му е казала. Усмихна й се и вдигна дясната си ръка в юмрук с изпънат палец. Свистящият вятър, ревящите двигатели и гласът от кулата в ушите му не позволява да чуе нищо.

Капитан Кек се плъзна от крилото и скочи на пистата.

Прозрачният капак от перспекс се плъзна напред и заключи пилота в неговия свят — света на щурвалната колона, лоста за управление на двигателя, уредите, прицела за стрелба, индикаторите за нивото на гориво и тактическия авионавигатор — ТАКАН.

Мендоса поиска и получи последно разрешение, рулира към пистата, спря пак, провери спирачките, освободи ги и се понесе напред. Секунди по-късно екипът във вана до пистата, дошъл да проследи излитането му, видя как 10-те тона реактивна тяга от двата „Спей“ издигнаха буканиъра в небето.

Поради направените модификации беше решено майор Мендоса да стигне до средата на Атлантика по различен маршрут. На португалските Азорски острови се намира американската ВВБ „Лажес“, дом на 64-та ескадрила, и Пентагонът — задействан по невидими канали — се бе съгласил да дозареди с гориво „музейния експонат“, който очевидно се връщаше в Южна Африка. Прелитането на 1395 морски мили до базата явно нямаше да е проблем.

Мендоса пренощува в офицерския клуб в Лажес, за да може да излети към новия си дом на разсъмване. Излетя призори. Втората отсечка беше от 1439 морски мили до Фого, т.е. доста под обсега от 2200 мили.

Небето над Кабо Верде бе ясно. Той се спусна от височина 10000 метра и видя островите под себе си като на пощенска картичка. От 3000 метра височина килватерите на няколкото моторници в морето изглеждаха като бели пера, потопени в синята вода. В южния край на групата, западно от Сантяго, различи стърчащия кратер на угасналия вулкан и свършващата в северозападната страна на скалата сребриста ивица на самолетната писта.

Спусна се още малко, като направи плавен заход над океана, така че вулканът да се вижда от лявата му страна. Знаеше, че има собствена радиопозивна и честота, както и че езикът няма да е португалски, а английски. Той беше „Пилигрим“, а кулата на Фого — „Прогрес“. Натисна бутона за предаване и се обади.

— „Пилигрим“, „Пилигрим“ вика „Прогрес“, чувате ли ме?

Отговори му глас, който познаваше. Гласът на един от шестимата от Скамптън, които щяха да са негов екип за техническа поддръжка. Приятелят му седеше в кулата за контрол на въздушното движение до кабовердския диспечер.

— Чуваме те на пет, „Пилигрим“.

Ентусиастът от Скамптън, друг запасняк, вербуван от Кал Декстър с парите на Кобрата, погледна през дебелото стъкло на ниската контролна кула, различи захождащия откъм морето „Буканиър“ и изрецитира указанията за кацане: ориентация на пистата, сила и посока на вятъра.

На триста метра Жоао Мендоса свали колесника, спусна задкрилките в положение за кацане и започна да следи спадането на скоростта и височината. При такава идеална видимост нямаше особена нужда от помощта на технологията — това беше летене, както бяха летели някога. На три километра от пистата изравни. Пяната на разбиващия се прибой се стрелна под него, колесникът докосна с леко чукване пистата при самия маркер — тя беше двойно по-къса от тези в Скамптън — и той плавно натисна спирачките. Не беше тежък с гориво и беше невъоръжен. Нямаше никакъв проблем.

Спря с двеста метра резерв и пред него се настани малък пикап: човекът в него му направи знак да го следва. Мендоса рулира встрани от терминала в посока на комплекса на училището за пилоти и най-сетне спря.

Заобиколиха го петимата от Скамптън, които бяха дошли тук преди него. Докато слизаше по стълбата, се разнесоха приветствени възгласи. Шестият идваше откъм кулата с нает скутер. Всички бяха дошли преди два дни с британски „Херкулес С130“. Бяха донесли ракетите за подпомогнатото излитане с ускорител, всички мислими инструменти, нужни за поддръжката на „Бука“, и крайно важните муниции за оръдието „Адън“. Сред шестимата — вече сигурни в своите много по-солидни отколкото преди шест месеца пенсии — имаше монтажник, механик, механик по въоръжението („каналджия“), експерт по авиационна електроника и по въздушни комуникации, планшетист — плюс авиодиспечера, който вече го бе насочвал за кацането.

Повечето от предстоящите мисии щяха да се провеждат в тъмнина, както при излитане, така и при кацане, но имаха цели две седмици за тренировъчни полети. Сега просто го отведоха до жилищното му помещение, където вече бе разстлана екипировката му. После Мендоса отиде в столовата, за да се запознае с колегите си бразилски инструктори и говорещите само португалски кадети. Новият командир и личният му „музеен експонат“ бяха пристигнали. Младежите с нетърпение очакваха предстоящото, защото след четири седмици стоене в класните стаи и запознаване със самолетите на следващата сутрин най-сетне щяха да започнат полети с инструктор.

В сравнение с простичките малки „Тукано“ бившият убиец на кораби изглеждаше направо впечатляващо. Но той скоро бе изтеглен на буксир в хангара с желязна врата, далеч от любопитните им погледи. Същия следобед самолетът бе зареден с гориво, монтираха ракетите на ускорителя и заредиха с муниции оръдейните блокове. Предстоеше нощен тренировъчен полет, но това щеше да стане след два дни. Няколкото пасажери, слезли от совалката от Сантяго в терминала на летището, не видяха нищо.

Същата вечер Кал Декстър проведе по телефона разговор с майор Мендоса и в отговор на очевидния въпрос му каза да има още малко търпение. Наистина нямало да се наложи да чака дълго.

Хулио Лус се опитваше да се държи нормално. Роберто Карденас го бе заклел да пази тайна, но самата мисъл, че мами Дона, та дори и чрез неразкриване на нещо, го изпълваше с ужас. Всъщност и двамата го ужасяваха.

Беше подновил двуседмичните си посещения в Мадрид сякаш нищо не се бе случило. При това пътуване — първото след отиването му до Ню Йорк и след поредния отвратителен едночасов отчет пред Карденас — той отново бе деликатно проследен. Нямаше никаква представа, че е обект на операция, така както нямаше представа и отличната управа на хотел „Вия Реал“, че в стаята му има подслушващо устройство, монтирано от двама души от ФБР под указанията на Кал Декстър. Всеки издаден в стаята звук се чуваше от друг клиент на хотела, настанен в стая два етажа над неговата.

Човекът седеше търпеливо със слушалки на ушите и благославяше бившия тунелен плъх, който му бе запазил удобна стая вместо обичайното в такива случаи — тесен ван на паркинга с ужасно кафе и никакви „удобства“. Когато обектът беше навън в банката, на обяд или на закуска, агентът можеше да се отпусне пред телевизора или със забавните истории в „Интернешънал Хералд Трибюн“, взет от стойката във фоайето. Но тази конкретна сутрин, в деня на връщането на обекта до аерогарата за обратния полет, той слушаше напрегнато с мобилен телефон в лявата си ръка.

Личният лекар на адвоката можеше лесно да разбере хроничния проблем на пациента си: той все пак беше на средна възраст и постоянните полети през Атлантика в никакъв случай не се отразяваха добре на физиологическите му функции. Така че сеньор Лус винаги носеше със себе си обичайния сироп от смокини. Това бе установено при огледа на стаята му, докато се намираше в банката.

След като си поръча каничка „Ърл Грей“ в леглото, сеньор Лус влезе в мраморната си баня, а след това и в тоалетната, както правеше винаги. Там търпеливо изчака облекчение на естествените си нужди, нещо, което отне десетина минути. През това време, зад затворената врата, той не можеше да чуе нищо от спалнята. Именно тогава подслушващият позвъни по телефона.

Въпросната сутрин отново бе осъществено влизане в стаята. Кодът, разбира се, беше различен от онзи при предишното посещение — в действителност той се сменяше за всеки нов гост в тази стая, — но това не можа да затрудни специалиста по ключалки, доведен пак от Кал Декстър. Дебелият мокет заглушаваше всякакви стъпки. Декстър веднага отиде до скрина, където лежеше дипломатическото куфарче. Кодът за него продължаваше да е номерът на членската карта за адвокатската асоциация. Вдигна капака, свърши си работата и отново го затвори. После върна колелцата на ключалката в първоначалното им положение и излезе. Зад вратата на банята сеньор Лус седеше и се напъваше.

Може би щеше да стигне до чакалнята за пътниците в бизнес класа на летище „Барахас“, без да отвори куфарчето си, ако бе оставил самолетния билет в нагръдния си джоб. Само че го бе оставил в папката с документи за пътуването, сложена в страничната преграда на куфарчето. Така че докато на рецепцията разпечатваха сметката му от престоя, той отвори куфарчето си, за да приготви билета.

Ако преживеният преди десетина дни шок след обаждането от колумбийското министерство на външните работи беше тежък, този бе направо унищожителен. Обхвана го такава слабост, че едва не получи сърдечен удар. Без да обръща внимание на подадената му сметка, той се отдръпна и седна на едно кресло във фоайето, с куфарче в скута и невярващ поглед, забит в пода. Пиколото трябваше да му каже три пъти, че лимузината го чака пред вратата. Накрая той стана, слезе залитайки по стълбите и се качи в колата. Тя потегли и той погледна назад. Дали го следяха? Щяха ли да го спрат, да го замъкнат в килия и да го подложат на разпит трета степен?

В действителност се намираше в пълна безопасност. Следен във всяка минута след кацането му, той сега все така незабележимо беше ескортиран до летището. Когато лимузината напусна и предградията, той отново отвори куфарчето, за да се увери, че не му се е привидяло. Но не, нямаше оптическа илюзия. Беше си там, най-отгоре. Кремав плик. Адресиран до „Папа“.

 

 

„Балморал“ се срещна с нейния РФА на 50 морски мили от Асеншън. Както повечето от по-старите РФА, корабът бе наименуван на един от рицарите на Кръглата маса, в този случай „Сър Гауейн“, и наближаваше края на дългата си кариера, а именно зареждане с гориво.

Далеч от всякакви любопитни погледи двата кораба направиха прехвърлянето и екипът на СВМС се качи на борда.

Специалната военноморска служба, много дискретно базирана на брега на Дорсет, Англия, е много по-малка от еквивалентната й американска служба, известна като „тюлените“. При англичаните рядко има на щат повече от 200 души. Макар деветдесет процента от персонала да се набират сред морските пехотинци, те действат също като американските си „братовчеди“ на суша, по море или във въздуха. Провеждат операции в планини, пустини, джунгли, реки или в открития океан. В случая отрядът се състоеше от шестнайсет души.

Командирът майор Бен Пикъринг, ветеран с двайсетгодишна служба, бе участвал в малкия екип, станал свидетел на избиването на затворниците от Северния Алианс в крепостта Кала-и-Джанги, Северен Афганистан, през 1991 година. Тогава още бе тийнейджър. Лежаха върху ръба на стената на крепостта и гледаха надолу към кървавата баня, докато узбеките на генерал Достум колеха затворниците след талибанското въстание.

Затворниците талибани вече бяха убили един от командированите там специални агенти на ЦРУ, Джони Спан, известен като „Майк“, а колегата му Дейв Тайсън беше отвлечен.

Бен Пикъринг и още двама слязоха в адската дупка, „неутрализираха“ тримата талибани, задържащи американеца, и измъкнаха Тайсън.

Майор Пикъринг беше служил в Ирак, в Афганистан (пак) и Сиера Леоне. Имаше голям опит в прехващане на незаконно карго в море, но досега не бе командвал отряд на борда на тайно действащ кораб поради простата причина че след Втората световна война такова нещо не бе правено.

Когато Кал Декстър, представил се за слуга на Пентагона, бе обяснил естеството на мисията в базата на СВМС, майор Пикъринг се бе усамотил в обсъждане на въпроса със своя началник и оръжейниците, за да установят какво им е нужно.

За прехващането в море той бе избрал две 8,5-метрови надуваеми бойни лодки с твърд корпус, наричани за кратко НБЛ, като се бе спрял на „арктическата“ им версия. Щяха да са нужни осмина гребци, седящи по двойки зад командира, и кормчия, за да бъде задвижена лодката. Но той щеше да приеме на борда си още заловен контрабандист на кокаин, двама експерти по обиск на багаж от Кралската митница и две кучета, обучени за откриване на наркотици. Те щяха да следват атакуващата НБЛ, но по-бавно, за да не се разтревожат кучетата.

Специалистите по обиск имаха огромен опит в откриването на тайници, вмъкването във възможно най-тесни помещения и откриването на всякакви остроумни методи за скриване на незаконен товар. Кучетата бяха кокер шпаньоли, обучени не само да надушват миризмата на кокаинов хидрохлорид през няколко прикриващи слоя, а да откриват промяната в миризмата на въздуха. Скула^[1], отваряна наскоро, мирише различно от скула, неотваряна с месеци.

Майор Пикъринг стоеше до капитана на откритото крило на мостика на „Балморал“ и наблюдаваше плавното спускане с крана на неговите НБЛ в заделения за тях трюм.

От четирите ескадри на СВМС майорът имаше отряд от ескадра М, специализирана в морски антитероризъм или МАТ. Това бяха мъже, които намираха тръпка, като скачаха във въздуха след спусканата НБЛ, а върху тях се изсипваше хвърлената екипировка.

А екипировката включваше какво ли не, например: карабини в снайперска версия, леководолазно оборудване, водонепроницаеми дрехи, куки за захващане, стълби за изкачване и маса муниции. В това число и двама американски радисти за връзка с Вашингтон.

Поддържащият персонал се състоеше от оръжейници, техници с единственото задължение двете НБЛ да бъдат винаги в идеално състояние и двама хеликоптерни пилоти от армейската авиация със собствени инженери по поддръжката. Обект на техните грижи бе малкият хеликоптер, който беше прехвърлен последен — американски „Литъл Бърд“.

Кралският флот със сигурност би предпочел „Сий Кинг“ или поне „Линкс“, но проблемът бе в размера на трюма.

С разтворен винт големите хеликоптери просто нямаше да минат през отвора за капака на трюма, за да се издигнат във въздуха. Но при общ размах на винта под 9 метра „Литъл Бърд“ на „Боинг“ можеше лесно да мине през широкия 12 метра отвор.

Хеликоптерът бе единствен от цялата екипировка, който не можеше да се прехвърли с кран през междината, разделяща двата кораба, полюшващи се от лекото вълнение. Освободен от маскировъчното покривало, под което бе пътувал, той излетя от бака на „Сър Гауейн“, направи два кръга и кацна на затворения преден трюм на „Балморал“. Щом двата му винта — основен и опашен — спряха да се въртят, кранът го вдигна и внимателно го спусна в уголемения трюм, където го фиксираха за пода.

След като не остана нищо повече за прехвърляне и резервоарите за гориво на „Балморал“ бяха напълнени, двата кораба се разделиха. РФА щеше да отплава обратно на север за Европа, а вече крайно опасният кораб щеше да се насочи към първата си патрулна станция, северно от Кабо Верде, по средата на Атлантика между Бразилия и провалените държави по западноафриканското крайбрежие.

Кобрата бе разделил Атлантика на две с линия, започваща от Тобаго в посока север-северозапад и свършваща източно от Антилските острови, в Исландия.

Западно от тази линия се намираше според неговата терминология „Оперативна зона САЩ“, а източно се простираше „Оперативна зона Европа“. „Балморал“ имаше грижа за Атлантика. „Чесапийк“ — на него му предстоеше среща с кораба за зареждане край брега на Пуерто Рико — поемаше Карибите.

Роберто Карденас гледаше писмото с яростен поглед. Беше го прочел поне десет пъти. Хулио Лус трепереше в ъгъла.

— Това е онзи… Де Вега — неспокойно се обади той. Вече се питаше съвсем сериозно има ли някакъв шанс да излезе от тази стая жив.

— Няма нищо общо с Де Вега.

Писмото поне обясняваше какво се бе случило с дъщеря му. Разправата с Де Вега се отменяше. Нямаше Де Вега. Никога не бе имало Де Вега. Нямаше и никакъв мръсник в багажното отделение на летище „Барахас“, който бе сбъркал куфара, където да сложи пакета с кокаина. И никога не бе имало. Единственото реално нещо бяха двайсетте години американски затвор за Летиция. Посланието в кремавия плик, подобен на онези, в които той бе изпращал писмата си до нея, бе простичко. То казваше:

Мисля, че трябва да поговорим за дъщеря ти Летиция. Следващата неделя, в 4 часа следобед, ще бъда в апартамент, нает на името на Смит в хотел „Санта Клара“, Картахена. Ще бъда сам и невъоръжен. И ще чакам точно един час. Ела, ако обичаш.