Фредерик Форсайт
Кобрата (14)

12

Главореза бе посрещнат на летището в Бисау от шефа на операциите за Картела в страната Игнацио Ромеро. Въпреки високата си позиция Ромеро бе подчертано почтителен. От една страна, Валдес бе личен емисар на Дона, от друга, репутацията му всяваше страх в цялата кокаинова индустрия, от трета, Ромеро се бе оказал принуден да докладва за непристигането на 4 големи пратки — две по море и две по въздух.

В подобен бизнес загубата на карго се приема като елемент на неотстранимия риск. На много фази в кокаиновата търговия, особено директните маршрути до Северна Америка и Европа, тези загуби достигат до 15 процента, което щеше да бъде прието от Дона, ако обясненията за тях бяха логични и убедителни. Но загубите по пътя до Западна Африка по време на цялата досегашна служба на Ромеро се бяха оказали близки до нула, което бе основната причина за увеличаване от 20 на 70 процента от цялото количество на доставките през Африка за Западна Европа.

И Ромеро бе много горд от практически стопроцентовата си успеваемост. Имаше на свое разположение в Бижагош цяла флотилия канута и няколко псевдорибарски лодки, всички екипирани с джипиес локатори, за да се осигурят надеждни срещи в морето с цел прехвърляне на кокаина.

Към това следваше да се прибави и обстоятелството, че Ромеро държеше местните военни в джоба си. Войниците на генерал Гомес вършеха хамалската работа по разтоварването, а генералът само прибираше тлъстия си пай под формата на дял от кокаина, след което въртеше собствена мрежа за доставки на север към Европа в сътрудничество с нигерийците. Платен с посредничеството на западноафриканската армия от ливански брокери на парични сделки, генералът вече беше много богат човек по стандартите на цивилизования свят, а по местните беше истински африкански Крез.

И изведнъж да му се натресе всичко това! Не просто четири доставки, а пълно изчезване без намек за обяснение. Сътрудничеството му с емисаря на Дона нямаше алтернатива и той просто бе доволен, че човекът с прозвище Животното е така сърдечен и добронамерен с него. Защо ли си бе представял по-различна картина?

Както винаги, показването на колумбийски паспорт на летището бе знак за край на всякакви формалности. На тримата от екипажа бе наредено да останат на борда на самолета, като използват удобствата на ВИП апартамента, и под никакъв претекст да не слизат, без да оставят поне един на борда през цялото време. После Ромеро откара гостите си със скъпия си джип през изтърбушения от войната център и покрайнините до резиденцията си на десет мили извън града.

Валдес взе двамата си помощници. Единият беше нисък, но несъразмерно широкоплещест. Другият бе висок, кльощав и с обезобразено от шарка лице. И двамата носеха чанти, на които бе спестен митническия контрол. В крайна сметка всички експерти се нуждаят от работните си инструменти.

Главореза изглеждаше непретенциозен гост. Поиска самостоятелна кола и се поинтересува за добър ресторант извън града. Ромеро му предложи „Мар Азул“ на брега на Мансоа зад Куинхамел, заради пресния омар, който бе емблема на заведението. После предложи сам да откара гостите си дотам, но Валдес отклони идеята, взе карта и напусна с едната горила зад волана. Отсъстваха почти до края на деня.

Ромеро бе заинтригуван. Тези хора, изглежда, не се интересуваха от неговите безотказни процедури за приемане на карго и изпращането му по трасетата към Северна Африка и Европа.

На следващия ден Валдес заяви, че обядът край реката бил толкова великолепен, че искал този път да го повторят четиримата. После се качи на джипа до горилата, който, изглежда, щеше да замести трайно редовния шофьор на Ромеро. Ромеро и кльощата седнаха отзад.

Новодошлите като че ли познаваха маршрута добре, защото без да правят справки с картата, безпогрешно се провираха през Куинхамел — неофициалната столица на племето папел. Папел бяха загубили влиянието си, след като предната година президентът Вейра — един от тях — бе насечен с мачете на парчета от армията. След това диктатор бе станал генерал Гомес, той пък баланта.

След града обозначеният с табели път за ресторанта се отклоняваше от основното шосе и поемаше по пясъчна алея в продължение на десетина километра. Някъде по средата на разстоянието Валдес кимна встрани и горилата зави по почти несъществуваща пътека към явно изоставена ферма за кашу. В този момент Ромеро започна да ги умолява.

— Тихо, сеньор — спокойно нареди Главореза. Но понеже Ромеро не спря, кльощавият извади нож с тънко острие и опря върха под брадичката му. Ромеро се разплака.

Фермата беше най-обикновена барака, но в нея имаше стол. Ромеро бе прекалено разстроен, за да забележи, че някой е завинтил краката на стола за пода, за да не може да се клати.

Разпитвачите бяха много делови и безстрастни. Валдес не правеше нищо, освен да разглежда с ангелското си малко личице дърветата кашу наоколо — бяха буренясали, а плодовете необрани. Помощниците му измъкнаха Ромеро от джипа, вкараха го в бараката, съблякоха го до кръста и го вързаха за стола. Онова, което последва, отне час.

Започна Животното, защото за него удоволствието продължаваше до момента, когато разпитваният губеше съзнание — тогава той предаваше щафетата. Помощниците му използваха амоняк за свестяване и след това Валдес просто задаваше въпроса. Въпросът беше само един. Какво е направил Ромеро с откраднатото карго?

След около час нещата отиваха към приключване. Човекът на стола вече беше престанал да крещи и от разбитите му устни се процеждаше тихо стенание. След кратка пауза двамата мъчители започнаха отново. Якият отговаряше за удрянето, слабият — за рязането. Това си им бяха специалностите.

Към края Ромеро бе станал неразпознаваем. Вече нямаше уши, очи и нос. Всичките му стави бяха счупени, а ноктите изтръгнати. Краката на стола бяха стъпили в локва кръв.

Валдес забеляза нещо в краката си, наведе се, взе го и го изхвърли през отворената врата в огнената пещ навън. Към парчето веднага се приближи краставо куче. По муцуната му се стичаше бяла пяна — беше бясно.

Главореза извади автоматичен пистолет, прицели се и стреля. Куршумът мина през задницата на животното. То остро изквича и се свлече, предните му лапи задраскаха безпомощно, защото задните му крака вече бяха безполезни. Валдес се извърна, прибра пистолета и меко нареди:

— Довършете го. Не го е направил.

Останките на Ромеро умряха след мушване с острия нож в сърцето.

Тримата от Богота дори не опитаха да скрият онова, което бяха направили. Тази задача можеше да се остави на заместника на Ромеро Карлос Сонора, който щеше да поеме нещата. Почистването щеше да е полезно за делото, а едновременно с това щеше да е и гаранция за бъдеща лоялност.

Тримата съблякоха изплесканите си с кръв пластмасови дъждобрани и ги навиха. Всички бяха плувнали в пот. Когато си тръгнаха, бяха особено внимателни да стъпват далече от окървавената муцуна на умиращото куче. То лежеше и щракаше с челюсти във въздуха, но до хвърленото парче, което го бе подлъгало да излезе от бърлогата си, оставаше цял метър. Парчето бе човешки нос.

Съпроводен от Сонора, Пако Валдес направи визита на учтивост при генерал Диало Гомес, който ги прие в кабинета си в щаба на армията. Като обясни, че спазва обичай на своя народ, Валдес извади личен подарък от дон Диего Естебан за уважавания му африкански колега. Беше красива ваза за цветя, фина изработка от керамика, красиво оцветена на ръка.

— За цветя — поясни Валдес, — така че щом ги погледнете, да си спомняте за нашето доходоносно и дружеско начинание.

Сонора преведе на португалски. Клощавият донесе вода от банята към кабинета. Горилата беше дошъл с букет цветя и двамата грижливо ги подредиха във вазата. Генералът гледаше щастливо усмихнат. Никой не обърна внимание, че вазата пое доста малко вода и че дръжките на цветята са необичайно къси. Валдес обаче запомни номера на телефона върху бюрото — един от малкото в града, които работеха.

Следващият ден бе неделя. Групата от Богота се готвеше да замине. Сонора щеше да ги откара на летището. На около километър от щабквартирата на армията Валдес заповяда да спрат и с мобилния си телефон, свързан към Ем Ти Ен — единствения местен доставчик на услуги, използван само от елита, белите и китайците тук — набра стационарния телефон в кабинета на генерал Гомес.

На генерала му трябваха няколко минути да измине разстоянието от съседния апартамент, в който живееше, до кабинета си. Когато гласът му се разнесе в слушалката, той се намираше на около метър от вазата. Валдес натисна бутона на детонатора.

Експлозията срути по-голямата част от сградата и изличи кабинета от лицето на земята. Впоследствие от диктатора бяха намерени само няколко окървавени парчета, които бяха занесени на територията на баланта за ритуално погребение сред духовете на предците.

— Ще ти трябва нов бизнес партньор — обясни Валдес на Сонора, когато продължиха за летището. — Честен. Дона не харесва крадците. Така че се погрижи.

„Груман“-ът беше готов за излитане, напълно зареден с гориво. Прелетя северно от бразилския остров Фернандо де Нороня, където „Сам“ го забеляза и докладва за него. Превратът в Западна Африка бе излъчен като водеща новина по Би Би Си, но не беше съпроводен с видеоматериал и не стана сензация.

Преди това имаше друг материал, който също не повдигна ничии вежди, но той бе на Си Ен Ен от Ню Йорк. Обикновено депортирането от „Кенеди“ на млада колумбийска студентка обратно в Мадрид към учението в университета след оттегляне на всички обвинения срещу нея в Бруклин нямаше да бъде сметнато за заслужаващо излъчване. Но някой се бе обадил тук-там и бе изпратен екип, който да отрази събитието.

Самият материал бе дълъг две минути и бе излъчен във вечерната емисия. Към 21:00 часа излъчването му бе спряно от редакторите. Но докато беше включен, обектът показваше приближаването на кола до терминала за заминаване, а след това двама шерифи, придружаващи видимо потисната симпатична млада жена през залата до бариерата за проверка, където групата бе пропусната без задържане.

Саундтракът обясняваше без навлизане в подробности, че преди няколко седмици г-ца Аренал е станала жертва на опит от престъпник в багажното отделение на мадридското летище да използва куфара й по време на пътуване до Ню Йорк за пренасянето на килограм кокаин, който впоследствие бил открит при случайна проверка на „Джон Кенеди“. Арестът и направеното впоследствие признание в Испания бяха оневинили колумбийската студентка, която бе освободена да се върне към занятията си по изобразително изкуство в Мадрид.

Материалът в никакъв случай не предизвика сътресение в обществото, но бе видян и записан в Колумбия.

 

 

Подобно на много други във висшия ешелон на кокаиновата търговия Карденас не бе развил вкус към показност и лукс. Беше изпълзял от гетото и се бе борил със старите картели за всяка крачка нагоре. Беше един от първите забелязали изгряващата звезда на дон Диего и бе разбрал ползата от централизацията и концентрацията. Точно затова и Дона го бе взел още в началото в новосформирания Хермандад.

Карденас имаше животинските инстинкти на плашлив дивеч — познаваше „гората“, подушваше опасността, но никога не пропускаше да се разправи с противника. Имаше само едно слабо място и един адвокат, чиито прекалено редовни командировки до Мадрид бяха засечени от компютър някъде във Вашингтон, го бе направил достъпно за атака. Когато Кончита, която след раздялата им бе отгледала Летиция сама, почина от рак, той измъкна дъщеря си от гнездото на пепелянки, в което беше обречен да живее, понеже нямаше избор.

Трябваше да избяга в безопасност след залавянето на Еберхарт Милк в Хамбург. Знаеше го — антените му отново не го бяха подвели. Но просто отказа да послуша инстинктите си. Мразеше онова място, наречено „чужбина“ — управляваше армията си от подкупни чуждестранни длъжностни лица посредством млади хора, които се движеха там като риби във вода. Той не можеше да го прави и отлично съзнаваше това.

Като животно в джунглата се преместваше от едно укритие в друго, та макар и в собствената си гора. Имаше 50 убежища, повечето в района около Картахена, купуваше предплатени мобилни телефони за еднократна употреба, както хората купуват бонбонки, и никога не правеше повече от едно обаждане от един и същи телефон, а го хвърляше в някоя река. Беше толкова неуловим, че понякога на Картела му трябваше цял ден, за да го открие. Нещо, което изобщо не бе по силите на свръхефективния полковник Дос Сантос — началника на разузнаването към Полисия Худисиал.

Убежищата му бяха по правило извънградски вили, които използваше за работа — уединени, частично мебелирани, практически спартански. Имаше обаче нещо, в което си угаждаше — телевизията. Притежаваше най-новия модел с плазмен екран и най-чувствителната сателитна антена и навсякъде пътуваше с тях.

Обичаше да сяда на стекче бира, да прескача набързо през сателитните канали или да гледа нещо на DVD плейъра. Обичаше анимационни филми, защото Уили Койота го караше да се смее, а той по природа не беше весел човек. Харесваше полицейските драми на „Холмарк“, защото можеше да се надсмива над некомпетентността на престъпниците, които винаги биваха залавяни, и над безпомощността на детективите, които никога нямаше да заловят Роберто Карденас.

Но днес най-много му харесваше записаният репортаж и той го пускаше отново и отново и гледаше красивата, макар и измъчена млада жена на тротоара пред летище „Кенеди“. Понякога натискаше бутона за стопкадър и оставаше загледан за половин час в дъщеря си — не я бе виждал от години и му напомняше за майка си, Кончита, която наистина му бе останала вярна.

Карденас знаеше, че след онова, което беше направил, за да стане този видеоклип факт, рано или късно някой ще допусне грешка.

Грешката стана в Ротердам. Този древен холандски град едва ли щеше да бъде разпознат не само от търговците, живели в него преди стотина години, но и от британските войници, марширували по улиците сред море от цветя и порой от целувки в началото на 1945-а година. Само малкият Стар град все още бе съхранил елегантните имения от 18-и век, а гигантският „Юропоорт“ беше напълно съвременно съоръжение — втори град от стомана, стъкло, бетон, хром, вода и кораби.

В по-голямата си част разтоварването на огромните количества петрол, нужни, за да поддържат живота в Европа, се извършва на морски острови от терминали, тръби и помпи, но втората специалност на ротердамското пристанище е обработката на контейнери. Мащабът не е чак като в Хамбург, но техниката е също толкова съвременна.

Холандската митница в сътрудничество с полицията и придържайки се към утвърдената от времето максима да се действа въз основа на всяка получена информация, бе разкрила и арестувала старшия митнически инспектор Петер Хоогстратен.

Той беше умен, изобретателен и решен да обори обвиненията. Знаеше какво е направил и къде са парите, тоест къде Картелът ги превежда по негова сметка. Възнамеряваше да се пенсионира и да се наслади до последния грош на натрупаното. Нямаше никакво намерение да признава каквото и да било. Напротив, смяташе да отстоява „гражданските“ и „човешките“ си права до последната карта на масата. Единственото, което донякъде го притесняваше, бе откъде властите знаят толкова много. Някой някъде го бе предал — в това вече бе сигурен.

Холандия може да се гордее със своя ултралиберализъм, но е подслонила огромен подземен свят и може би заради нейната търпимост голяма част от този подземен свят е в ръцете на чужденци от Европа и извън нея.

Хоогстратен работеше частно за една от тези банди, чиито членове бяха турци. Знаеше правилата на кокаиновата търговия. Продуктът принадлежеше на Картела, докато не излезеше от пристанището за контейнери на шосетата на Европейския съюз. Там вече ставаше собственост на турската мафия, предплатила 50% от товара, като останалите 50% бяха дължими при предаване на доставката. По този начин залавянето на товар в митницата беше в ущърб и на двете страни.

Турците щяха да повторят поръчката си и да откажат да плащат пак. Само че турците имаха клиенти, които също бяха направили поръчки при тях и си искаха стоката. Уменията на Хоогстратен при освобождаване на контейнери и друг вид карго бяха безценни и съответно много скъпо платени. Макар да бе само едно звено във веригата на процедурата, в която между колумбийската джунгла и вечерното парти в нечий холандски дом можеше да има до двайсет слоя най-различни участници, като всички очакваха своя дял, Хоогстратен беше ключовото звено в тази верига.

Грешката се получи поради личен проблем на главен инспектор Ван дер Мерве. Той беше прекарал целия си трудов живот в Кралската холандска митница. Беше постъпил в отдела за криминално разследване само три години след започване на работа и през годините бе заловил истинска планина от контрабанда. Но и годините бяха оставили своя отпечатък. Простатата му беше уголемена, а пиеше твърде много кафе, което поставяше на изпитания и без това слабия му пикочен мехур. Това на свой ред бе повод за скрити усмивки у колегите му, но той като потърпевш не виждаше нищо смешно. Така че по средата на шестия разпит на Петер Хоогстратен просто му се наложи да излезе.

Това не би трябвало да се превръща в проблем. Ван дер Мерве кимна на колегата до себе си в знак, че няма да е зле всички да си починат малко, колегата каза „Разпитът се прекъсва в…“ и изключи цифровото записващо устройство. Хоогстратен настоя за цигара, а това означаваше, че се налага да отиде до зоната за пушене.

Политическата коректност го забраняваше, но гражданските права го разрешаваха. Ван дер Мерве бленуваше за пенсионирането и усамотяването си в извънградската си вила край Грьонинген. Там, в любимите си градини — зеленчукова и овощна, до края на живота си щеше да прави каквото, по дяволите, си иска. И тримата станаха.

Ван дер Мерве се извърна и забърса с гърба на сакото си дебелата папка, която бе лежала пред него на масата. Тя се завъртя на 90° и от нея се подаде един лист. На листа имаше колона числа. Секунда по-късно листът бе обратно в папката, но тази секунда бе достатъчна Хоогстратен да види каквото не трябваше. Той веднага позна числата — това беше извлечение от банковата му сметка на островите Търкс и Кайкос^[1].

Лицето му не издаде нищо, но в главата му светна лампичка. Тези свине разполагаха с конфиденциална информация от банката. Освен него имаше само два други източника, които можеха да знаят тези числа и коя е банката — част от името й се бе показала за съвсем малко. Единият източник беше самата банка, другият бе Картелът, който правеше преводите. Съмнително бе да е банката, освен ако американското УБН не беше разбило компютрите, които защитаваха сметките.

Последното не бе невъзможно. На този свят вече имаше малко недосегаеми тайни и фактите бяха до казали, че дори защитните стени на АНС и Пентагона не са непробиваеми. Така или иначе Картелът трябваше да бъде уведомен за съществуването на изтичане на информация, при това на критично важна информация. Ван дер Мерве нямаше никаква представа как да се свърже с колумбийския Картел, за чието съществуване бе прочел в дълга статия за кокаина в „Де Телеграф“. Но турците щяха да знаят.

Два дни по-късно съдбата за втори път изигра лоша шега на холандската митница по време на слушане на искане за пускане под гаранция. Съдията се оказа фанатик на тема граждански права, който на всичко отгоре вътре в себе си одобряваше легализирането на кокаина, понеже го използваше. Така че разреши пускане под гаранция, Хоогстратен излезе на бял свят и първата му работа бе да се обади по телефона.

В Мадрид главен инспектор Пако Ортега най-сетне нанесе своя удар с пълната благословия на Кал Декстър. Перачът на пари Хулио Лус вече не му беше нужен. Проверка на резервациите на летището в Богота показа, че той отново е взел полета до Мадрид.

Ортега го изчака да излезе от банката и двамата яки служители да му предадат двата обичайни тежки куфара „Самсонайт“ с твърд корпус. В следващия момент улицата се задръсти от въоръжени полицаи на Гуардия Сивил, ръководени от цивилни служители на УДИКО.

В уличката зад банката екип, насочван по радиото от наблюдател на УДИКО на позиция върху покрив на 500 метра от центъра на събитията, задържа служителите на банката с куфарите, плюс двама души, за които по-късно бе доказано, че са наети биячи, работещи за галисийските банди. В самите куфари бе двуседмичният баланс на сметките между целия подземен свят в Испания и колумбийския Картел.

Общата сума бе над 10 милиона евро в банкноти по 500, опаковани на „тухли“. В еврозоната такава банкнота рядко може да се види, понеже стойността зад нея е толкова голяма, че я прави практически неизползваема в брой. Има някакъв смисъл при големи разплащания в наличност и има само един вид бизнес, който постоянно се нуждае от нея.

Хулио Лус бе арестуван пред входа на банката, а братята Гузман и главният им банкер — вътре. Разполагащият със съдебна заповед екип на УДИКО конфискува всички счетоводни документи. Доказването на съучастие в международно пране на пари щеше да отнеме на екип от петима експерт-счетоводители месеци работа, но двата иззети куфара бяха предостатъчни за мярка за задържане. Нямаше никакъв начин да се обясни законното им предаване в ръцете на известни гангстери. И все пак нещата щяха значително да се опростят, ако някой признаеше нещо.

На път за килиите преведоха галисийците покрай отворена врата. Вътре се виждаше разстроеният Хулио Лус. Широко усмихнатият Пако Ортега му предлагаше кафе и сладки.

Един от униформените злорадо се усмихна на арестанта, когото придружаваше, и подметна:

— Ето го тоя, дето ще те вкара до живот в толедския.

В стаята колумбийският адвокат се обърна към вратата и за секунда погледна в очите озъбения гангстер. Още не беше имал време дори да протестира. Пазачът блъсна гангстера по коридора… След два дни той успя да избяга при прехвърлянето му от центъра на Мадрид до сградата на временния арест някъде из покрайнините.

Случилото се се оказа резултат от ужасен пропуск в мерките за сигурност и Ортега се извини многословно на началниците си. Разбра се, че белезниците на арестанта били лошо заключени и той всъщност бил с една свободна ръка във вана. На всичко отгоре колата не влязла в двора на ареста, а спряла на тротоара. Докато сваляли двамата на тротоара, единият се отскубнал и в суматохата успял да се измъкне.

Два дни по-късно Пако Ортега влезе в килията на Лус и заяви, че не е успял да удължи мярката за задържане срещу него. Така че той можел да си върви. Нещо повече, щели да го откарат до летището за сутрешния полет на „Иберия“ за Богота и да изчакат да се качи на самолета.

Хулио Лус лежа буден цяла нощ. Обмисляше положението. Нямаше жена и деца и сега беше благодарен на това. Родителите му бяха починали. Нищо не го връзваше за Богота, а дон Диего го ужасяваше.

Клюкарската мрежа в затвора се нажежи от новините за бягството на галисийския бандит и неспособността на властите да го заловят. Но никой не се съмняваше, че земляците му северозападно от Мадрид, някои от които бяха част от подземния свят, ще му дадат убежище.

Хулио Лус обмисли купчината лъжи, доловени в откъслечните думи между полицаите в коридора. И на сутринта отказа да напусне. Защитаващият го адвокат не знаеше какво да мисли. Но Лус твърдо не желаеше да си тръгва.

— Нямате избор, сеньор — каза му главен инспектор Ортега. — Както изглежда, не можем да изградим обвинение срещу вас. Адвокатът ви тук е прекалено умен за мен. Налага се да се върнете в Богота.

— Но ако си призная…?

В килията се възцари тишина. Адвокатът вдигна безпомощно ръце във въздуха и гневно напусна. Беше направил каквото бе по силите му. И бе успял. Но дори той не можеше да защити глупак. Пако Ортега заведе Лус в стая за разпити.

— А сега — почна Пако, — сега да поговорим. Но ще говорим сериозно. Това е условието да получите убежище тук.

И Лус започна да говори. Знаеше много, и то не само за „Банко Гузман“, но и за останалите. Също като Еберхарт Милк, и той не бе роден да се занимава с тези неща.

 

 

Третият удар на Жоао Мендоса бе срещу някогашен френски „Норатлас“, който просто не можеше да бъде сбъркан под лунната светлина заради двойния си опашен стабилизатор и отварящата се отзад товарна врата. И дори не беше по курс за Гвинея-Бисау.

Морето край Дакар, столицата на Сенегал, гъмжи от едра риба и привлича спортисти от цял свят. Навътре в открито море, на 50 морски мили в Атлантика, чакаше голяма лодка за спортен риболов модел „Хатерас“. Беше идеалният „параван“, защото гледката на бързия бял морски съд с балансиращи поплавъци и наклонените под ъгъл през борда при кърмата му рибарски пръти разсейва всякакви подозрения.

„Синият марлин“ се поклащаше леко в нощното вълнение и сякаш чакаше рибата да започне да кълве призори. Благодарение на удобствата на джипиес технологията позицията на лодката бе известна с точност до 100 метра. А екипажът й чакаше с мощни фенери в ръка, за да излъчи нагоре уговорения код, когато чуят приближаването на самолета. Само че не се приближи никакъв самолет.

„Норатлас“ — или по-точно парчетата от него — лежеше на морското дъно на 500 морски мили югозападно от това място. На разсъмване екипажът на „Синият марлин“, който изобщо не се интересуваше от риболов, спортен или какъвто и да било, пое обратно за Дакар, откъдето изпрати кодиран имейл, че не е имало среща в морето и че в тайника под машинния отсек няма никакъв тон скрит кокаин.

Септември премина в октомври и дон Диего свика извънредно заседание. Ставаше дума не за анализ, а по-скоро за аутопсия.

Двама от борда не се явиха. За ареста на Хулио Лус в Мадрид вече се знаеше, макар не и за факта, че е минал на другата страна.

А Роберто Карденас просто не можа да бъде открит. Дона смяташе най-сетне да загуби търпение относно навика на картахенеца да изчезва в джунглата и да не се обажда дори на мобилния си телефон. Но така или иначе основната цел на съвещанието бе обсъждането на някои числа и тук облаците се сгъстяваха над главата на Алфредо Суарес.

Новините определено бяха лоши и ставаха все по-лоши. Направените вече поръчки изискваха най-малко 300 тона чист кокаин да стигат до Съединените щати и Европа всяка година. Към тази дата поне 200 тона вече трябваше да са преминали безопасно. Но всъщност бяха успели да го направят само 100 тона.

Катастрофите се разгръщаха едновременно на три фронта. В пристанища по границите на Щатите и Европа все повече контейнери биваха подлагани на случайни проверки, но честотата на тези проверки беше достигнала такова ниво, че те вече не можеха да се разглеждат като „случайни“. На Дона отдавна му бе станало кристално ясно, че е под атака. Черният облак на подозрението бе паднал върху Експедитора, Суарес. Той единствен знаеше кои точно контейнери пренасят и кокаин.

Защитата му бе, че от над 100 пристанища на два континента, където се получаваха контейнери, само в четири митниците правеха поредица от успешни удари. Онова, което Суарес още не знаеше, бе, че реда си чакаха още седем други пристанища, за които Кобрата бе дал данни, че там оперират корумпирани длъжностни лица.

Вторият фронт бе с участието на търговските кораби в открито море. Забелязваше се пик в броя на големите кораби, спирани и претърсвани насред океана. Не можеше да има никакво съмнение, че целта са именно те. В някои случаи кокаинът беше скрит на борда още на пристанището, от което се тръгваше, и оставаше на мястото си до акостирането на кораба в пристанището на дестинацията му.

Но Суарес съществено беше разширил практиката корабите да напускат пристанищата чисти и да получават кокаина в открито море при среща с моторница или рибарска яхта. Такова карго се разтоварваше по същия начин преди пристигането на кораба на мястото на дестинацията му, тоест корабът можеше да пристигне в пристанището чист подобно на „Вирген де Валме“ в Сиатъл.

Недостатъкът на този метод бе, че по този начин целият екипаж ставаше свидетел и на двете прехвърляния. Понякога претърсваните кораби наистина се оказваха чисти и екипите трябваше да ги напуснат с извинения и с празни ръце. Но делът на разкриване на тайници, в които имаше кокаин, бе недопустимо висок. Още повече че никой не очакваше тайниците изобщо да бъдат открити.

В западния сектор в открито море кръстосваха флотилиите на три страни — Канада, САЩ и Мексико — в сътрудничество с митниците и бреговите охрани на страните. На изток четири европейски флота проявяваха нарастваща активност.

Ако се вярваше на официалната западна пропаганда, откриването на кокаина било в резултат на съвършено нова технология, разработена на базата на уред, който можел да открива трупове под бетон и който се използвал от криминалните полицейски отдели по света. Разработката — заявяваше се официално — позволявала проникването през стомана, както рентгеновите лъчи проникват през меките човешки тъкани, което показвало балите и пакетите, държани в тайните кухини. Това не беше принципно невъзможно, но засега си оставаше пълна глупост.

Но конфискуваният кораб е кораб, който не може да носи печалба, така че дори малката част търговски кораби, готови да поемат рисковете от превоз на контрабанда, сега се обръщаха срещу Картела въпреки съблазнителното възнаграждение.

Дона обаче се безпокоеше най-много от третия фронт. Дори за провалите има причина, а за катастрофите — обяснение. Онова, което го влудяваше, бяха безследните изчезвания.

Той не знаеше за двата „Глобал Хок“, които извършваха ШИНАМОТ. Не знаеше за идентифицирането на облика на палубата, което „Мишел“ и „Сам“ можеха да извършат за секунди и да предадат във ВВБ „Крийч“, Невада. Не знаеше за списъка на Хуан Кортес, който сега се използваше в един склад във Вашингтон. Не знаеше за способността на безпилотните самолети да заглушават всякакви електромагнитни сигнали в радиус десет морски мили за избрана координата в морето. И разбира се, не знаеше за двата кораба, маскирани като зърновози в Карибите и Атлантика.

А най-вече не знаеше, че правилата на играта са променени и че корабите и екипажите му се изваждат от играта без никаква публичност и без никаква процедура. Единственото, което знаеше, бе, че изчезват кораб след кораб и самолет след самолет. Не знаеше, че той и картелът му сега се разглеждат като чуждестранни терористи, попаднали под ударите на закона.

И всичко това имаше ефект. Не само ставаше все по-трудно да се намери голям търговски кораб, готов да поеме риска, но и екипажите на свръхбързите моторници не бяха някакви наемници по пристанищата, а хора с много специални умения, които все по-често отказваха да приемат предложения. А пилотите със собствени самолети все по-често се оправдаваха, че самолетите им са в ремонт и точно в този момент не могат да летят.

Дон Диего беше едновременно способен на логично мислене и крайна параноя. Тези две неща обясняваха факта, че е жив и богат. Така че той беше напълно убеден, че има предател и че този предател е в Картела, Братството, неговия Хермандад. Много безсънни нощи наред той бе разигравал във фантазиите си картината на онова, което щеше да направи на жалкия нещастник, когато го разкриеше.

Отляво на него някой дискретно се прокашля. Беше Хосе-Мария Ларго, директорът на пласмента.

— Дон Диего, съжалявам, че трябва да го кажа, но се налага. Клиентите ни на територията на цели два континента започват да губят търпение, особено мексиканците и италианската ндрангета, която доминира в голяма част от Европа. Ние спечелихме двата конкордата с Ла Фамилия в Мексико и с калабрийците, които сега държат лъвския дял на нашата продукция в Европа… Сега обаче те се оплакват от недостиг на продукта, неизпълнение на поръчките и от качване на цените заради задаващия се дефицит.

Дон Диего едва се сдържа да не го удари. Вместо това кимна сериозно и отвърна:

— Хосе-Мария, скъпи приятелю, мисля, че трябва да направиш обиколка. Посети десетте ни най-големи клиенти. Кажи им, че е имало местен и временен проблем, който е в процес на отстраняване. — После се обърна към Суарес. — И ние ще го отстраним, нали така, Алфредо?

Заплахата се усещаше във въздуха и бе отправена към всички. Трябваше да се увеличи производството, за да се компенсира недостигът. Трябваше да се открият и наемат нови рибарски лодки и малки търговски кораби, които досега не са били използвани. Трябваше да се намерят нови пилоти, на които да бъде предложен неустоим хонорар, за да поемат риска на полетите за Африка и Мексико.

И трябваше — дон Диего се закле наум, че ще го направи — да се ускори откриването на ренегата. А после с него щеше да бъде постъпено по начин, който щеше да е всичко останало, но не и приятен.

 

 

В началото на октомври „Мишел“ видя от джунглите на Колумбия да излиза точка и да се отправя на север през морето. Увеличението разкри, че става дума за „Чесна 441“. Вниманието към точно този самолет бе привлечено, защото той излетя от малка писта в средата на нищото, откъдето обикновено не излитаха самолети по международни дестинации, т.е. това не можеше да е самолет на частна фирма, пълен с изпълнителни директори. А курсът 32,5° означаваше посока към Мексико.

„Мишел“ започна да преследва точката. Минаха над бреговете на Никарагуа и Хондурас, където, ако нямаше допълнителни резервоари, самолетът трябваше да кацне и да дозареди. Но това не се случи — той премина над Белийз и после прелетя над Юкатан. В този момент ВВБ „Крийч“ предложи на мексиканските ВВС да извършат прехващане и те с готовност приеха. Който и да беше този глупак, той летеше денем, без да съзнава, че е наблюдаван и че наблюдателят му знае, че горивото му трябва да е свършило.

Чесната бе прехваната от два мексикански изтребителя, които се опитаха да се свържат с нея по радиото. Отговор нямаше. Махнаха с ръка на пилота да се отклони и да кацне в Мерида. В този момент наближаваха голяма облачна формация и чесната внезапно пикира към облака в опит да се измъкне. Пилотът сигурно беше един от новаците на Дона — явно не много опитен. Само че пилотите на изтребителите бяха лишени от всякакво чувство за хумор.

Чесната полетя надолу, обхваната от пламъци, и се заби в морето край Кампече. Самолетът се бе опитал да пренесе кокаин до писта във ферма за говеда в околностите на Нуево Ларедо, до границата с Тексас. Оцелели нямаше. Местните рибари извадиха от плитчините в океана бали с общо тегло към 500 кг. Част бе предадена на властите, но не беше голяма.

През октомври и двата кораба трябваше да се преокомплектоват. „Чесапийк“ се срещна със своя спомагателен кораб за зареждане в океана южно от Ямайка. Резервоарите му бяха напълнени до ръба, прехвърлена бе храна, сменени бяха „тюлените“. Този път беше ред на Екип-3 от Коронадо, Калифорния. По-важното бе, че го напуснаха всички арестанти.

Изведени от карцера на палубата, с качулки на главите, арестуваните разбираха по гласовете, че са в ръцете на американци, но нямаха представа нито къде се намират, нито на кой кораб са. В крайна сметка щяха да слязат на брега — все така с качулки — и да бъдат транспортирани със специален автобус без прозорци до ВВБ „Еглин“, където щяха да се качат на борда на товарен самолет С-5 за дълъг полет до островите Чагос, а там най-сетне щяха да видят дневна светлина и да изчакат края на войната.

„Балморал“ също презареди в морето. Неговият екип на СВМС остана на борда; понеже се състоеше от два взвода, дошли от Афганистан. Арестантите на борда заминаха за Гибралтар, където същият С-5 взе и тях. Британският улов от 18 тона кокаин беше предаден на американците в Гибралтар.

Всъщност конфискуваният кокаин — 23 тона от „Чесапийк“ и 18 тона от „Балморал“ — беше прехвърлен на друг морски съд, много по-малък товарен кораб, използван от Кобрата.

Кокаинът, залавян в различните входни точки по териториите на САЩ и Европа, се унищожава от местните полицейски власти. Каргото, иззето по море от флотите или бреговите охрани, се разтоварва на брега и се унищожава там. Онова, което пада с останките на самолетите в морето, е загубено завинаги. Но заловеното в рамките на проекта „Кобра“ по разпореждане на Пол Деверо се складираше под охрана на нает малък остров — един от Бахамските.

Струпаните в редици бали се подреждаха под камуфлажна мрежа между палмите и малко подразделение на морската пехота. Пехотинците живееха в каравани, паркирани на сянка край плажа до пристана. Единственият им посетител беше малък товарен кораб, който носеше пресни продукти. Никой от пехотинците нямаше представа, че след първите успешни удари именно този малък кораб се бе срещнал в открито море с корабите, за да ги освободи от грижата за балите.

В средата на октомври съобщението на Хоогстратен стигна до Дона. Той не можеше да повярва, че банките са разкрили най-съкровените си тайни пред властите. Веднъж… може би, но два пъти? Никога! Така че оставаше само един човек, който знаеше номерата на банковите сметки, в които се превеждаха подкупите, гарантиращи безпрепятственото освобождаване на кокаиновото карго по пристанищата на Щатите и Европа. Дона беше открил своя предател.

Роберто Карденас гледаше видеоклипа, на който дъщеря му пресичаше тротоара пред летище „Кенеди“, когато вратата му се стовари в стаята.

Успя да убие един от хората на Главореза и да прониже с куршум ръката на Ел Анимал, но после го събориха на пода. Численото превъзходство винаги е решаващо, а Пако Валдес — понеже знаеше срещу какво се изправя — беше взел достатъчно хора.

Живият Роберто Карденас беше груб, твърд, лош човек. В смъртта си бе просто поредният труп. На пет парчета, когато верижният трион спря да стърже. Беше имал една дъщеря. И я бе обичал безкрайно.

През целия октомври атаката на Кобрата срещу кокаиновата империя на Дона продължаваше неумолимо и в крайна сметка това започна да дава отражение. Позицията на Картела сред многобройните му и склонни към крайно насилие клиенти започваше сериозно — макар и не още фатално — да се влошава.

Дон Диего отдавна бе осъзнал, че дори ако го бе предал Роберто Карденас, човекът, в чиито ръце се намираше списъкът на „плъховете“, не може да е единственият му враг. Нямаше начин Карденас да знае за умело конструираните от Хуан Кортес тайници на корабите. Не можеше да знае имената на корабите и пристанищата, от които потегляха. Не можеше да има представа за нощните полети до Западна Африка и използваните самолети. Но имаше един човек, който знаеше тези подробности.

И параноята на Дона започна да клони към онзи, който знаеше всичко това — Алфредо Суарес. Суарес пък отлично знаеше какво се бе случило на Карденас и започна да се страхува за живота си.