Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фредерик Форсайт

Заглавие: Кобрата

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-144-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3213

История

  1. — Добавяне

4

На Плаза де Боливар — площадът носи името на великия освободител — се издигат някои от най-старите сгради не само в Богота, но и в цяла Южна Америка. Това е центърът на Стария град.

Тук са били конквистадорите, довели със себе си в своята неистова страст към Бога и златото първите католически мисионери. Някои от тях — до един йезуити — през 1604 година основали училището „Свети Бартоломей“ в един от ъглите на площада, съвсем наблизо до църквата „Свети Игнатий“ в чест на техния основател Лойола. В друг ъгъл се издига оригиналният Национален провинциалат на Обществото на Исус.

От няколко години провинциалатът официално е преместен в съвременна сграда в по-новата част на града. Но в изпепеляващата жега, въпреки благата на модерната технология в лицето на климатиците, провинциалният епископ брат Карлос Руис продължаваше да предпочита студените камъни и подови плочи в старите сгради.

Точно тук бе избрал той да посрещне американския посетител в едно влажно декемврийско утро. Седнал зад дъбовото си писалище, докарано преди много години от Испания и вече почерняло от времето, отец Карлос отново отвори писмото, съдържащо молбата за тази среща. То идеше от неговия брат во Христе директора на Бостънския колеж и беше невъзможно да се откаже, но любопитството не е грях. Какво би могъл да иска този човек?

Пол Деверо бе въведен от млад послушник. Провинциалът стана и прекоси стаята, за да го поздрави. Посетителят бе на възраст близка до неговата — библейските седемдесет години. Беше възслаб и изискано облечен: копринена риза, клубна вратовръзка и кремав ленен костюм. Никакви джинси или щръкнали изпод яката косми. Руис си помисли, че за първи път вижда американски шпионин, но писмото от Бостън казваше нещата пределно прямо.

— Отче, правя го с нежелание, но се налага да започна с една молба: възможно ли е да гледаме на всичко казано в тази стая като на изповед?

Брат Руис наклони глава и покани с жест госта си да седне на един от тапицираните изцяло с кожа кастилски столове. После се върна на мястото си зад писалището.

— С какво мога да ти помогна, синко?

— Помолен съм от не кой да е, а лично от моя президент, да се опитам да ликвидирам кокаиновата индустрия, която нанася тежки поражения на моята страна.

Нямаше нужда повече да обяснява защо е дошъл в Колумбия. Думата „кокаин“ бе предостатъчна.

— Това вече е опитвано многократно. Не преувеличавам. Но апетитът на страната ви е огромен. Ако не съществуваше този ненаситен и прискърбен апетит към белия прах, нямаше да има и производство.

— Така е — призна американецът, — търсенето винаги води до предлагане. Но е вярно и обратното: предлагането създава търсене. Ако не веднага, то след време. Ако предлагането замре, апетитът постепенно ще угасне.

— Не стана така по време на прохибиционизма.

Този финт бе познат на Деверо. Забраната на алкохола се бе оказала катастрофа. Тя просто бе създала огромен подземен свят, който след отмяната й се бе прехвърлил във всички останали престъпни дейности. И с годините за Съединените щати цената на това неразумно решение се измерваше с трилиони.

— Смятаме, че сравнението е неудачно, отче. В крайна сметка чаша вино или уиски могат да се налеят от хиляди бутилки.

Намекът беше: „Но кокаинът идва само оттук“.

— Синко, ние в Обществото на Исус се опитваме да бъдем сила на доброто. Но знаем от горчив личен опит, че забъркването в политиката или държавните дела обикновено води до катастрофални резултати.

Деверо бе прекарал целия си живот в шпионажа. И отдавна бе разбрал, че най-голямата разузнавателна агенция на света е Римокатолическата църква. Благодарение на вездесъщото си присъствие тя виждаше всичко, а чрез изповедите чуваше всичко. Самата идея, че в течение на хилядолетие и половина тя никога не е поддържала императори и принцове или не им се е противопоставяла, бе най-малкото забавна.

— Но видите ли някъде зло, се борите с него, нали така?

Провинциалът бе прекалено опитен, за да се хване.

— Какво очакваш да получиш от Обществото, синко?

— Вие сте навсякъде в Колумбия, отче. Младите ви служители са във всяко кътче на всеки град и село…

— И очаквате от тях да станат информатори? За вас? Които се намирате далече във Вашингтон? Да не забравяме, че и за тях тайната на изповедта е свята. Онова, което чуват в тясната стаичка, не може никога да бъде разкрито.

— Но ако отплава кораб с товар отрова, която ще унищожи безброй младежи и ще остави след себе си само нещастие, нима и това знание е твърде свято?

— И двамата знаем, че изповедта е свещена.

— Но един кораб не може да се изповяда, отче. Давам ви думата си, че нито един моряк няма да пострада. Залавянето и конфискацията са абсолютната граница, която няма да прекосим.

Той знаеше, че ще му се наложи да се изповяда, че е лъгал. Но този грях щеше да бъде признат пред друг свещенослужител. Не тук. И не сега.

— Това, което искате, е крайно рисковано. Хората зад тази отвратителна търговия са зли и не знаят милост.

Вместо отговор американецът извади от джоба си нещо: малък мобилен телефон.

— Отче, и двамата сме израсли дълго преди появата на тези неща. Сега вече ги притежават и млади, и стари. За да се изпрати късо съобщение, дори не се налага човек да говори…

— Знам за текстовите съобщения, синко.

— Вероятно знаете и за шифроването. С помощта на този апарат съобщенията се кодират по начин, изключващ прехващането им от Картела. Нужно ми е само името на кораба, пренасящ отровата към моята страна. С цел облага… за пари.

Провинциалът си позволи тънка усмивка.

— Добре защитавате тезата си, синко.

Кобрата имаше още един последен коз.

— В град Картахена има статуя на свети Петър Клавер от Обществото на Исус.

— Да. Той е сред най-почитаните ни светци.

— Преди стотици години той се е борил срещу робството. А търговците на роби са го направили мъченик. Отче, умолявам ви… Търговията с наркотици е зло, сравнимо с търговията с роби. И двете печелят от човешкото нещастие. Но онова, което поробва, не е задължително да е човек — то може да е и наркотик. Търговците на роби са вземали телата на младите хора и са злоупотребявали с тях. Наркотиците вземат душите им.

Провинциалният епископ се загледа през прозореца към площада на Симон Боливар, човека, освободил ближните си.

— Искам да се помоля, синко. Ела пак след два часа.

Деверо си поръча лек обяд под навеса в заведение на една от малките улички, започващи радиално от площада. Когато се върна, водачът на йезуитите в Колумбия бе взел решение.

— Не мога да разпоредя онова, което искаш. Но мога да обясня на енорийските свещеници какво ти е нужно. Стига да не се нарушава святата неприкосновеност на изповедта, нека преценяват сами. Можете да раздадете малките си машинки.

 

 

Измежду всичките си колеги в Картела онзи, с когото Алфредо Суарес трябваше да работи в най-тясно сътрудничество, бе Хосе-Мария Ларго, който отговаряше за пласмента. Ставаше дума за това да се държи отчетност за всяко карго, до последния килограм. Суарес можеше да изпраща стоката, но беше жизненоважно да се знае колко е пристигнало в точката на предаване на закупуващата мафия и каква част е била прехваната от органите на закона и реда.

За щастие всеки голям успех по залавяне се разтръбяваше незабавно по медиите от ПОО. Те искаха заслугите и очакваха похвали от правителствата си, като се възползваха от всичко това, за да си увеличат бюджета. Правилата на Ларго бяха прости и налагани с желязна неумолимост. На големите купувачи се позволяваше да заплатят 50% от цената на доставката (това беше и цената на Картела) при самото й заявяване. Остатъкът се изплащаше при получаване и това бе моментът на смяна на собствеността. От друга страна, малките играчи трябваше да платят цялата стойност наведнъж.

Националните банди, групировки и мафии можеха да налагат астрономически цени на улицата и това си бе тяхна работа. Ако бъдеха небрежни, допуснеха сред хората им да бъдат внедрени информатори или загубеха по някакъв начин стоката… е, това също си беше лично техен проблем. Но конфискуването на товара след предаването му не ги освобождаваше от задължението да заплатят остатъка.

Имаше един преходен период, през който, след като чуждестранните банди все още дължаха 50-те процента, но по някаква причина загубеха стоката си в резултат на полицейска операция и откажеха да платят, се налагаше да се използва принуда. Дона беше непреклонен относно стойността на ужасните уроци, които трябваше да се дават заради другите. А и Картелът беше наистина параноичен по отношение на две неща: кражбите на активи и предателството от информатори. Това не се прощаваше, не се забравяше и цената на възмездието бе без значение. Такъв бе законът на Дона… и този закон работеше.

Суарес можеше да разбере с точност до килограм каква част от неговите доставки е прехваната преди пункта за предаване единствено от разговор с колегата си Ларго. Само това можеше да му подскаже кои методи на изпращане имат най-голям шанс да пробият и кои не.

По негова оценка към края на 2010 година прехващането успяваше в 10-15% от случаите. Това се смяташе за приемливо, но той не спираше да мечтае да свали загубите от прехващане до едноцифрен процент. Ако кокаинът се прехващаше, докато все още бе собственост на Картела, загубата бе изцяло тяхна. И това никак не се нравеше на Дона.

След влизането в новото хилядолетие предшественикът на Суарес — отдавна разчленен и изгнил под основите на някой от по-новите жилищни блокове — бе заложил изцяло на подводниците. Действително оригиналната идея включваше построяването в скрити из джунглите речни докове на задвижвани от дизелови двигатели подводници, които можеха да поемат екипажи от по четирима и товар до десет тона, включително храна и гориво, след което се потапяха на перископна дълбочина.

Не се спускаха дълбоко. Не се налагаше. Над водата се показваше „мехурът“ на купол от перспекс, през който надничаше главата на капитана, водещ съда. Отделно стърчеше тръба за засмукване на въздух за екипажа и двигателя.

Идеята бе тези невидими подводници да се прокрадват бавно покрай крайбрежието до Северно Мексико и да доставят там огромни количества стока на мексиканските мафии, които довършваха работата чрез контрабандирането на стоката през границата с Щатите. И това бе работило прекрасно… известно време. След това се бе разразила катастрофата.

Геният зад проектирането и изработването им бе Енрике Портокареро, представящ се за дребен ловец на скариди по крайбрежието южно от Бонавентура. Но един ден полковник Дос Сантос се бе добрал до него.

Дали Портокареро бе „пропял“ под натиск, или обискът на жилището му бе довел до разкриването на някакви следи, така и не се разбра, но скоро след това бе разкрита основната база за строеж на подводниците и флотът нанесе удар по нея. Когато капитан Герман Бореро си свърши работата, от шейсетте корпуса в различна фаза на строеж бяха останали само димящи развалини. Загубата за Картела бе неизчислима.

Втората грешка на предшественика на Суарес бе в това, че изпращаше до Европа и Щатите изключително голям процент от общата продукция чрез единични „мулета“, пренасящи по 1–2 килограма всеки. Това означаваше използването на буквално хиляди хора, за да се транспортират някакви си два тона.

Само че ислямският фундаментализъм доведе до затягане на мерките за сигурност по границите, в резултат на което все повече куфари на пътници се подлагаха на сканиране с рентген и все по-често се разкриваше нелегалното им съдържание. Това доведе до превключване към „гълтачите“. Всевъзможни идиоти се подготвяха да поемат риска да парализират вътрешностите си с новокаин, за да могат да глътнат до стотина пликчета с по десет грама стока всяко.

При някои се случваха спуквания и нещастниците умираха на пода на различни летища в гърчове и с пяна на устата. Други биваха издавани от наблюдателни стюардеси, че отказват да пият или ядат по време на продължителни презокеански полети. Подобни пътници вежливо биваха изтегляни встрани, даваха им слабително и им предоставяха тоалетна с филтър на дъното. Американските и европейски затвори гъмжаха от тях. Дори и при това положение около 80% преминаваха, защото ставаше дума за наистина огромен брой хора, а Западът бе наистина вманиачен на тема човешки права. Само че точно тогава късметът за втори път се бе извърнал от предшественика на Суарес.

Нововъведението бе изпробвано за пръв път в Манчестър, Англия, и се бе оказало много практично. Това бе нов виртуално „разсъбличащ“ рентген, който не само показваше пътника все едно че е без дрехи, но и разкриваше всичко останало от импланти и предмети в ануса до съдържанието на червата. Машината бе безшумна и се монтираше под гишето на паспортния контрол, така че пасажерът да бъде огледан от гръдния кош до глезените от друг служител в съседна стая. Все повече и повече западни летища и терминали на пристанища инсталираха тази техника, в резултат на което броят на заловените „мулета“ скочи драстично.

Накрая на Дона му писна и той нареди смяна на отговарящия за тази дейност — окончателна смяна!

Суарес бе заклет привърженик на концепцията за големите пратки. Събраните статистически данни ясно показваха кои са най-добрите маршрути.

За Щатите това бе по суша или със самолет през Карибите до Северно Мексико или по южната напречна граница с Щатите, откъдето каргото през по-голямата част от пътя се превозваше основно с товарни кораби на търговския флот, а на финала се прехвърляше за кратко на морски съдове от онези, които кръстосват по двете крайбрежия — рибарски кораби, моторници и частни яхти.

За Европа Суарес отдаваше предпочитание на новите маршрути — не директно от Карибите до Западна и Северна Европа, където прехващанията достигаха до 20%, а на изток през пръстена провалени държави по западноафриканското крайбрежие. Когато каргото там сменеше собственика си и Картелът получеше дължимото, вече бе грижа на новите собственици да дозират доставената им стока и да я прехвърлят на север в курортите на Средиземноморието и по-нататък в Южна Европа. А предпочитаната от него дестинация бе малката бивша португалска колония и пародия на държава, разкъсваната от гражданска война наркодупка Гвинея-Бисау.

Същата картина се оформяше и в главата на Кал Декстър, който беше във Виена на посещение при канадския нарколовец Уолтър Кемп, УНОДК — Бюрото за наркотиците и престъпността към ООН. Числата на УНОДК доста точно пасваха с онези на Тим Менхайър в Лисабон.

Само допреди няколко години през Западна Африка минаваха около 20% от колумбийския кокаин, предназначен за Европа, но сега количеството надвишаваше 50%. Онова, което и двамата мъже, седнали край масичка за кафе в Пратера, не подозираха, бе, че Алфредо Суарес е увеличил този дял на 70%.

В Западна Африка имаше няколко републики с излаз на море, отговарящи на полицейската дефиниция за „заинтересувана страна“: Сенегал, Гамбия, Гвинея-Бисау, Гвинея-Конакри (бивша френска колония), Сиера Леоне, Либерия и Гана.

След като пристигнеше по въздух или по море през Атлантика, кокаинът поемаше на север по стотици различни пътища, като се използваха разнообразни хитрости. Някои го прекарваха с рибарски лодки нагоре покрай мароканското крайбрежие и после следваха стария път на канабиса. В други случаи товарът се прехвърляше със самолет през Сахара до северноафриканското крайбрежие и оттам стигаше с малки морски съдове до испанската мафия на другата страна на Херкулесовите стълбове или попадаше в ръцете на калабрийската ндрангета, чакаща в пристанището на Джоя.

А понякога товарът потегляше по най-изтощителния начин — с керван през Сахара от юг на север. Особен интерес представляваше либийската авиокомпания „Африкия“, свързваща дванайсет големи западноафрикански града с Триполи от другата страна на Средиземно море точно срещу Европа.

— Когато става дума за транспорт на север, към Европа — отбеляза Кемп, — не можем да правим сериозно разграничаване. Но за получаване на стоката след прекосяване на Атлантика Гвинея-Бисау е с едни гърди пред останалите.

— Дали да не се поразходя дотам да разгледам — замислено каза Декстър.

— Ако се решиш да го направиш — предупреди го канадецът, — бъди много предпазлив. Използвай добър претекст. И няма да е излишно да те съпровожда някой по-внушителен. Разбира се, най-добрата маскировка би била да е чернокож. Можеш ли да направиш нещо по въпроса?

— Не и от тази страна на Гьола.

Кемп надраска на една салфетка име и номер.

— Изпробвай го в Лондон. Мой приятел. Работи за АТОП. И късмет… Ще ти трябва.

До този момент Кал Декстър не беше чувал за британската Агенция за тежка и организирана престъпност, но му предстоеше да научи за нея.

Поради старите си колониални връзки португалската авиокомпания ТАР беше единственият удобен превозвач. С виза с джоба, ваксиниран и инжектиран срещу всичко описано в учебниците по тропическа медицина, и най-сетне с акредитация от „Бърд Лайф Интернешънал“, представяща го за изтъкнат орнитолог, специализирал в изучаването на блатните и водоплаващи птици, зимуващи в Западна Африка, седмица по-късно „д-р“ Калвин Декстър излетя от Лисабон с нощен полет на ТАР до Гвинея-Бисау.

Два реда седалки зад него седяха двама ефрейтори от британския парашутен полк. Междувременно му се бе изяснило, че АТОП обединява почти всички агенции, имащи някакво отношение към едрата престъпност и антитероризма. В социалната мрежа от познати на приятеля на Уолтър Кемп беше старши по ранг военен, прекарал по-голямата част от кариерата си в Трети батальон на полка — Трети пара. Именно той бе намерил Джери и Бил, базирани в щаба в Колчестър. Те на свой ред бяха дали съгласието си да участват.

Само че вече не бяха Джери и Бил. Сега бяха Кваме и Кофи. В паспортите им недвусмислено пишеше, че са ганайци, а имаха и допълнителни документи, в които се твърдеше, че работят в „Бърд Лайф Интернешънал“ в Акра. В действителност, разбира се, бяха толкова британци, колкото е и Уиндзърския дворец, но родителите им бяха емигрирали от Гранада. Ако някой не започнеше да ги разпитва на туй, ивей или ашанти, щяха да бъдат приети за местни. Не говореха и креолски или португалски, но определено изглеждаха като африканци.

Самолетът на ТАР кацна на пистата в Бисау посред нощ. Повечето пасажери продължаваха за Сао Томе и Принсипи, така че само шепа хора подминаха залата за транзитни пътници в посока на паспортния контрол. Декстър вървеше най-отпред.

Паспортният служител сканира съвестно всяка страница на новия канадски паспорт, разгледа ганайската виза, ловко прибра банкнотата от двайсет евро и му кимна, че може да минава. Декстър махна към двамата си спътници и каза:

— Avec moi. — И допълни: — Con migo.

Френският не е португалски, испанският също, но смисълът беше пределно ясен. Освен това Декстър излъчваше добронамереност. Дружелюбността обикновено върши работа. Към тях се приближи по-старши служител и попита:

— Qu’est que vous faites en Guinée?

Декстър — престори се, че въпросът му доставя неимоверно удоволствие — бръкна в чантата, която носеше през рамо, и извади наръч брошури, изобразяващи чапли и какви ли не други представители на безбройните водоплаващи птици, зимуващи в огромните блата и водни площи на Гвинея-Бисау. Погледът на служителя се замъгли от скука и той им махна да си вървят.

Отвън нямаше таксита. Но имаше камион с шофьор, а банкнотата от 50 евро тук явно много се уважаваше.

— Хотел „Малайка“? — с надежда попита Декстър.

Шофьорът кимна.

Когато наближиха града, Декстър забеляза, че над него цари непрогледен мрак. Виждаха се само няколко светли точки. Комендантски час? Не — просто нямаше електричество. Само сградите със самостоятелни генератори можеха да се радват на светлина и електроенергия по всяко време. За щастие „Малайка“ бе сред тях. Тримата се регистрираха и легнаха да поспят през остатъка от нощта. А преди изгрев-слънце някой застреля президента.

 

 

Името бе забелязано от компютърния експерт на проект „Кобра“ Джереми Бишоп. Точно както маниаците на тема състезания със задаване на въпроси на общи теми с тривиален характер ровят из всякакви енциклопедични справочници, речници и атласи за факти, за които никой никога няма да попита, така и Бишоп, който не общуваше с никого, прекарваше времето си в киберпространството. Не сърфираше в интернет — това за него беше прекалено елементарно. Имаше навика да прониква незабелязано и без усилия в личните бази данни на други хора просто за да разбере какво има в тях.

Така че една съботна вечер, когато всички във Вашингтон бяха извън домовете си, за да се насладят на началото на културния сезон, той седеше пред монитора и разглеждаше списъците на пристигащите и заминаващите на летището в Богота. Направи му впечатление, че едно име се появява периодично. Който и да бе този човек, той редовно — на всеки две седмици — летеше между Богота и Мадрид.

Връщаше се след не повече от три дни, което му позволяваше да прекара в испанската столица по-малко от 50 часа. Крайно недостатъчно за туризъм, но и прекалено дълго за транзит към друго място.

Бишоп пусна името в базата данни, съдържаща информация за онези, за които бе известно, че имат някакво отношение към кокаина. Тази база данни бе предоставена от колумбийската полиция на УБН и впоследствие копирана за нуждите на „Кобра“. Но името не фигурираше в нея.

Затова той проникна в базата данни на авиокомпания „Иберия“, която мъжът използваше винаги. Този път името излезе като „често летящ“ със специални привилегии и приоритет при полети с дълги списъци на чакащите. Лицето винаги пътуваше в първа класа, а резервациите му за обратния полет се правеха автоматично, освен ако той лично не ги отменеше.

Бишоп използва специалния си статус, за да се свърже с хората на УБН в Богота и дори с екипа на британската АТОП в столицата. Никой не го познаваше лично, но от УБН услужливо му направиха справка от местни източници, че става дума за адвокат с престижна клиентела, който никога не се е явявал в съда по криминални дела. Това беше задънена улица и неудовлетвореният от проучванията си Бишоп се свърза с Деверо.

Кобрата прие информацията, но сметна, че не заслужава по-нататъшни усилия. Нищо не можеше да се изключи, разбира се, но вероятността изглеждаше минимална. И все пак едно запитване до Мадрид не можеше да навреди. Чрез екипа на УБН в Мадрид Деверо направи официална молба при следващата визита на човека той да бъде дискретно проследен. Той, Кобрата, щял да е благодарен, ако се разбере къде е отседнал, къде е ходил, какво е правил и с кого се е срещал. Макар и с явно неудоволствие американците в Мадрид се съгласиха да поискат тази услуга от испанските си колеги.

Борбата с наркотиците в Мадрид се води от Unidad de Drogas y Crimen Organizado или УДИКО. Заявката попадна на бюрото на инспектор Франсиско Ортега, наричан от приятелите и колегите си Пако.

Като всички полицаи и Ортега смяташе, че от него се иска много, а му се дава малко. Но знаеше, че когато американците искат проследяване на колумбиец, отказът е недопустим. Най-големият консуматор на кокаин в Европа може и да бяха англичаните, но Испания си оставаше основното място, където пристигаше стоката, при това не без помощта на огромен и жесток подземен свят. А американците, благодарение на неизчерпаемите си ресурси, понякога се натъкваха на истински късчета самородно злато, които охотно споделяха с УДИКО. Затова Пако парафира заявката с бележка, че след 10 дни, когато пристигне, колумбиецът дискретно трябва да бъде проследен.

Нито Бишоп, нито Деверо, а най-малко Ортега можеха да знаят, че Хулио Лус бе единственият член на Братството, останал някак извън вниманието на колумбийската полиция. Полковник Дос Сантос знаеше отлично кои са всички останали, но не и адвоката и перача на пари.

Към пладне в деня след пристигането на Кал Декстър и екипа му в Бисау случаят с мъртвия президент бе разрешен и паниката поутихна. Оказа се, че не става дума за пореден държавен преврат.

Стрелецът беше любовник на много по-младата съпруга на стария тиран. Още сутринта и двамата бяха изчезнали в джунглата на север и повече никой нямаше да ги види. Племенната солидарност щеше да ги защитава, сякаш изобщо не са съществували на този свят.

Президентът бе от племето папел, а трофейната му жена и младият й приятел бяха баланта.

Армията също бе основно от баланта и нямаше никакво намерение да преследва свои хора. На всичко отгоре президентът не се бе радвал на особена популярност. Щяха да изберат нов. Какво толкова? Новият бе военен, при това началник-щаб, и имаше истинска власт.

Декстър нае бял джип от „Мавегро Трейдинг“, чийто услужлив холандски собственик го свърза с човек, даващ под наем малка яхта. Яхтата имаше извънбордови двигател и теглеше лодка и определено подхождаше за обикаляне из лабиринта на крайбрежния архипелаг Бижагош в търсене на водоплаващи птици.

Освен всичко това Декстър нае усамотено бунгало срещу спортния стадион, построен неотдавна от китайците, които методично реколонизираха африканската шир, й той и двамата му помощници се изнесоха от хотела в новата си резиденция.

По пътя към нея ги засече джип „Ранглър“ — профуча пред тях на едно кръстовище. През изтеклите два дни Декстър бе научил, че тук няма такова нещо като пътна полиция, а светофарите рядко работят.

Двете коли се разминаха на сантиметри. Пътникът на предната седалка в джипа изгледа Декстър отблизо през слънчевите си очила. Подобно на шофьора си той не бе нито африканец, нито европеец — мургав и чернокос, с хваната на опашка коса и кичозна златна верига на шията. Колумбиец.

Над кабината на джипа имаше хромирана рамка, върху която бяха монтирани четири мощни прожектора. Декстър знаеше защо. В много случаи кокаинът се пренасяше по море, без да стига до жалкото пристанище на Бисау: балите се прехвърляха в протоците между мангровите острови.

Или пък товарът идваше по въздух и го прехвърляха в морето близо до очакваща го рибарска лодка и по-рядко във вътрешността. Двайсетгодишната партизанска война за независимост на Гвинея-Бисау срещу Португалия беше довела до наследяването на петдесетина самолетни писти в „буша“. Понякога самолетите с кокаина кацаха направо там, преди да отлетят за презареждане с гориво към летището — празни и „чисти“.

Нощното кацане бе по-безопасно, но понеже никоя от тези писти в джунглата нямаше електрическа инсталация, нямаше и ориентиращи светлини. Затова посрещащата група от 4–5 пикапа и джипа включваше прожекторите над кабините си и осигуряваше ярко осветена пътека за кацане през няколкото критично важни минути.

 

 

Работата върху двата зърновоза в убийствената среда на корабостроителницата „Капур“, южно от Гоа, беше в разгара си. Ръководителят на всичко, канадецът от шотландски произход Дънкан Макгрегър, бе прекарал живота си в подобни места из тропиците, в резултат на което имаше кожа с цвета на летална жълтеница и очи, подхождащи на външния му вид. Ако блатната треска не го вкараше в гроба, един ден щеше да го направи уискито.

Кобрата обичаше да наема пенсионирани експерти. Такива хора имаха по четиридесет години трудов стаж, нямаха семейни връзки и не се нуждаеха отчаяно от пари. Макгрегър знаеше какво се иска от него, но не и защо. Но при парите, които му се плащаха, нямаше никакво намерение да тъне в догадки и определено не смяташе да пита.

Заварчиците и шлосерите бяха местни, монтажниците бяха докарани от Сингапур и Макгрегър ги познаваше добре. Беше ги настанил в няколко наети каравани, защото знаеше, че никога не биха влезли в копторите на местните.

Беше получил инструкции външният облик на корабите да остане непроменен. Реконструирането трябваше да обхване само необятните трюмове. Най-отпред трябваше да има карцер за затворниците, но той не знаеше тази подробност. Пак тук бяха нужни още койки, тоалетни, камбуз, душ-кабини и каюткомпания с климатици и дори телевизор.

По-назад идваше друга зона за обитаване — подобна, но по-луксозна. Един ден тук щяха да се нанесат или британските командоси от СВМС, или американските „тюлени“.

Третият трюм трябваше да е по-малък за сметка на съседното помещение. Стоманената вътрешна преграда между трюмове три и четири трябваше да се изреже и премести. На това място трябваше да има окомплектована с всичко работилница с общо предназначение. Предпоследният трюм, опрян в кърмовата надстройка, оставаше празен. В него щяха да се скрият изключително бързите атакуващи НБЛ, задвижвани от грамадни двигатели. Над този трюм трябваше да се монтира единственият мачтов кран.

Най-голям обем работа имаше по най-големия трюм. На дъното му се монтираше стоманена плоча, която трябваше да се издига вертикално с четири хидравлични крика — по един във всеки ъгъл, — докато не се изравни с палубата горе. Това щеше да изнесе на открито обекта, фиксиран към плочата. Всъщност този обект щеше да е атакуващият хеликоптер на бойната група.

През цялата зима под все така изпепеляващото карнатаканско слънце оксижените съскаха, дрелките пробиваха, металът оглушително дрънчеше и малко по малко двата безобидни зърновоза се превръщаха в два смъртоносни плаващи капана. Далеч оттук имената на корабите бяха сменени с други при прехвърлянето на собствеността на невидима компания, управлявана от сингапурската „Тейм“. Малко преди приключване на реконструкцията тези имена щяха да се появят на кърмите, екипажите щяха да се качат на борда и корабите щяха да отплават по предназначение — каквото и да бе то — на другия край на света.

Преди да се качи на яхтата и да се отправи в сърцето на Бижагош, Кал Декстър прекара цяла седмица в аклиматизация. Облепи джипа с далновидно донесените стикери, рекламиращи Бърд Уърлд Интернешънал и Америкън Одюбон Сосайъти. „Захвърлени“ на задната седалка, така че всеки любопитко да може да ги види, лежаха копия от последните отчети на Гана Уайлдлайф Сосайъти и жизнено необходимият за всеки орнитолог справочник, приложение към „Птиците на Западна Африка“ от Бороу и Димей.

В действителност след почти сблъсъка с ранглера двама мургави мъже дойдоха да слухтят в района на бунгалото, но в крайна сметка се върнаха да докладват на господарите си, че любителите на птици са безобидни идиоти. Само че на територията на врага „идиот“ е най-доброто прикритие.

Първата задача на Декстър бе да намери място за яхтата. Откара екипа си западно от Бисау Сити, дълбоко в буша в посока на Куинхамел — главен град на племето папел. След Куинхамел намери река Мансоа, която се спускаше към морето, а на брега на реката откриха хотел-ресторанта „Мар Азул“. Тук той скри яхтата в един от речните ръкави и закотви Джери в хотела със задачата да се грижи за нея. Преди двамата с Бил да потеглят нататък, групата си направи угощение с раци и разкошно португалско вино.

„Е, по-добре е от Колчестър през зимата“ — съгласиха се двамата командоси.

Шпионирането на офшорните острови започна на следващия ден.

Има четиринайсет основни Бижагош, но целият архипелаг се състои от 88 късчета суша, разположени на двайсет до трийсет морски мили от брега на Гвинея-Бисау. Агенциите за борба с кокаина ги бяха снимали от космоса, но до момента никой не бе стигал дотук с яхта.

Декстър установи, че всички островчета са блатисти, скрити под гъста тропическа гора, където човек можеше да се разболее от всички видове треска. И все пак четири-пет от най-отдалечените бяха украсени с луксозни снежнобели вили, окичени с големи „чинии“ на ТВ антени, окомплектовани с последната дума на технологията и с радиомачти за улавяне на сигнала на намиращия се далеч оттук доставчик на услуги за мобилни телефони Ем Ти Ен. Към всяка вила имаше частен пристан с швартована на него моторница. Това бяха резиденциите на „заточените“ тук колумбийци.

Останалите наброяваха двайсет и три махали на рибари, водещи съществуване на ръба на оцеляването, и из тях се надбягваха прасета и кози. Но имаше и къмпинги за риболовци, където идваха чужденци, за да осквернят гъмжащите от риба резервати на страната. Можеха да се видят двайсетметрови канута от Гвинея-Конакри, Сиера Леоне и Сенегал, заредени с храна и гориво за петнайсетдневни пътешествия по море.

Те обслужваха южнокорейски и китайски риболовни кораби бази, чиито хладилници можеха да замразят рибата и да я запазят, докато стигне далеч на изток. По над четиридесет канута обслужваха един кораб-майка.

Каргото, което интересуваше Декстър, пристигна чак на шестата вечер.

Яхтата беше закотвена в тесния речен ръкав, така че прекосиха острова пеша и се скриха сред мангровата растителност по брега. Американецът и двамата британски командоси легнаха под маскировъчната мрежа и извадиха мощни бинокли. Слънцето залязваше пред тях. От последните медночервени лъчи на залеза изплава товарен кораб, който определено не беше кораб-майка за по-малките риболовни съдове, плъзна се между два острова и те чуха издрънчаването на веригата на котвата. Появиха се канутата.

Бяха местни, а не с чужденци, и не бяха съоръжени за риболов. Пет на брой — всяко с екипаж от четирима местни, но в две от тях на руля стояха латино.

До перилата на товарния кораб се приближиха мъже с вързани на въжета бали. Бяха достатъчно тежки, за да изискват усилията на по четирима души, за да прехвърлят всяка бала през перилата и да я спуснат в очакващите я канута, които се разлюляха и потънаха по-дълбоко под тежестта.

Нямаше никаква нужда от криене. Екипажът се смееше, над водата се носеха думи на някакъв източен език. Един от латиносите се качи на борда, за да разговаря с капитана. Куфар, явно пълен с пари, смени собственика си — вътре беше таксата за превоза през Атлантика, само нищожна част от уличната цена в Европа.

По тежестта на балите и по броя им Декстър пресметна, че са разтоварени два тона чист кокаин. После се спусна мракът. На кораба включиха част от светлините. Когато цялата трансакция приключи, канутата форсираха двигателите си и изпърпориха в далечината. Товарният кораб вдигна котва и използва отлива, за да направи маневра за насочване в открито море.

Декстър видя червено-синия флаг на Южна Корея и успя да разчете името на кораба — „Хай Шин“. Даде им час, за да се изтеглят на спокойствие, после се върна в „Мар Азул“.

— Виждали ли сте някога сто милиона лири стерлинги, момчета?

— Не, шефе — отговори Бил.

— Е, сега видяхте. Това е цената на два тона кокаин.

Те го гледаха навъсено.

— Раци за вечеря — каза Декстър. — Последната тук.

Това им върна настроението. След двайсет и четири часа бяха върнали вилата, яхтата и джипа и дори бяха излетели обратно през Лисабон за Лондон. Същата нощ мъже с черни маски нападнаха вилата, разграбиха каквото имаше в нея, след което я подпалиха. Един от местните после каза, че бил видял белокож сред мангровите дървета.

Докладът на инспектор Ортега беше немногословен и съдържаше само фактите. В този смисъл заслужаваше отлична оценка. В него колумбийският адвокат Хулио Лус се наричаше „Обект“.

Обектът пристигна по разписание с дневния полет на „Иберия“, който кацна в 10:00. Беше идентифициран в ръкава за слизане от вратата на първа класа до совалката между „Терминал 4“ и основната зала. Един от моите хора в униформа на стюард на „Иберия“ го следеше през цялото време. Обектът не го забеляза и не взе никакви предпазни мерки. Носеше дипломатическо куфарче и пътна чанта. Нямаше основен багаж.

Мина през паспортния контрол, избра зеления изход на митническата проверка и не беше спрян. Чакаше го лимузина, като шофьорът бе на изхода с табела „Вия Реал“. Това е голям мадридски хотел, който изпраща лимузини за ВИП гостите си.

Мой колега в цивилни дрехи последва Обекта с кола, която не се отдели от лимузината на хотела. Обектът не се срещна с никого и не говори с никого до пристигането си във „Вия Реал“ на Плаза де лас Кортес 10.

Посрещнаха го подчертано сърдечно. Той спомена „обичайната стая“ и го увериха, че е готова за него. Обектът отиде в стаята си, поръча на румсървиса лек обяд и доколкото може да се прецени, реши да компенсира разликата във времето със сън. Поръча си чай в кафето за гости „Ист 47“ и беше поздравен с добре дошъл от директора на хотела сеньор Феликс Гарсия.

Върна се в стаята си, където е чут да резервира маса за вечеря в гурме-ресторанта на първия етаж. Един от хората ми чул през вратата на стаята му звук от футболен мач, който той явно е гледал по телевизията. Понеже бяхме инструктирани по никакъв начин да не събуждаме подозренията му, не можехме да проследяваме телефонните му разговори — входящи и изходящи (бихме могли, разбира се, да получим списък, но това не можеше да остане в тайна от персонала).

В девет вечерта слезе за вечеря. Към него се присъедини млада жена на възраст малко над 20-те, на външен вид студентка. Можеше да се заподозре, че е момиче за забавление, но в отношенията между тях не се забеляза и намек за такова нещо. Той извади писмо от вътрешния си джоб. Кремава хартия от най-високо качество. Тя му благодари, прибра го в чантичката си и си тръгна. Той се върна в стаята си и прекара нощта сам.

Закусва в осем часа на вътрешната веранда, пак на първия етаж, отново в компанията на същата млада жена (вж. по-долу). Този път тя не се задържа, а само му връчи писмо, изпи едно кафе и си тръгна.

Бях отделил допълнителен човек и той проследи младата жена. Оказа се, че се казва Петиция Аренал, на 23 години, студентка по изобразително изкуство в Универсидад Комплутенсе. Собственик е на скромно студио в Монклоа, до кампуса, живее доста скромно сама и изглежда абсолютно почтено момиче.

Обектът напусна хотела с такси в 10 сутринта и бе откаран в Банко Гузман на Кале Серано. Това е малка частна банка, обслужваща заможни клиенти, и за нея няма никаква компрометираща информация. Обектът прекара там сутринта и както изглежда, е обядвал с директорите. Тръгна си в три часа, като на вратата бе съпроводен от банкови служители с два големи куфара „Самсонайт“ с твърд корпус. Не изглеждаше способен да ги носи сам, но не се и налагаше.

Появи се черен „Мерцедес“, вероятно извикан предварително, и от него слязоха двама души, които прибраха тежките куфари в багажника и отпътуваха. Обектът не ги придружи, а си поръча такси. Моят човек е успял да снима двамата с мобилния си телефон. Те са известни като гангстери. Не можахме да проследим мерцедеса, понеже колата на моя човек е била паркирана чак зад ъгъла. Затова той е предпочел да остане с обекта.

Обектът се върна в хотела, отново си поръча чай, отново гледа телевизия, отново обядва (този път сам, обслужван от салонния управител Франсиско Патон). Спа сам и в девет часа тръгна за летището с лимузина на хотела. В безмитния магазин си купи литър от възможно най-добрия коняк, качи се в самолета и излетя по разписание за Богота в 0:20.

С оглед появата на двамата главорези (членове на банда в Галисия) ние вече проявяваме интерес към следващото посещение на сеньор Лус. Повече от очевидно е, че куфарите могат да съдържат достатъчно количество банкноти от 500 евро и така това да бъде разплащането между Колумбия и някой от нашите основни вносители. Очакваме вашето мнение.

— Какво мислиш, Калвин? — попита Деверо при посрещането на Декстър от Западна Африка.

— Повече от сигурно е, че адвокатът е част от схемата на Картела по пране на пари, но както изглежда, само за Испания. От друга страна, възможно е другите европейски банди да се издължават, като носят на Серано остатъка от сумите. Все пак бих искал УДИКО да имат търпение и при следващото му посещение.

— Биха могли да заловят с една операция двамата гангстери, адвоката престъпник, парите и корумпираната банка. Защо да не го направят?

— Защото още не знаем всичко: писмото, момичето, защо точно той е пощальонът, за кого? — започна да изброява Декстър.

— Сигурно е нечия племенница. Услужва на приятел.

— Не, господин Деверо. Налице е поща, регистрация на доставка, ако трябва да прецизираме, имейли, факсове, текстови съобщения, телефонни обаждания. Има личен елемент, обгърнат в голяма потайност. Когато следващия път нашият приятел Лус кацне в Мадрид, бих искал и аз да съм там. Заедно с малък екип, разбира се.

— Значи да кажем на испанците да не предприемат нищо, докато не си готов? И какво цели цялата тази предпазливост?

— Никога не подплашвай страхливия дивеч — поясни бившият войник. — Убий животното с един изстрел в главата. Без усложнения. Без кръв. Без пропуснати изстрели. Без доубиване. Без безсмислени рани. Ако арестуваме Лус сега, така и няма да разберем кой и до кого изпраща кремавите пликове. А това няма да ми даде мира много дълго.

Пол Деверо замислено изгледа бившия тунелен плъх.

— Започвам да разбирам защо Виетконг така и не са те заловили в Железния триъгълник. Ти продължаваш да мислиш като животно в джунглата.