Фредерик Форсайт
Кобрата (12)

10

Съдбата избра британската СВМС да залови първата жертва — въпрос на късмет е да си където трябва, когато трябва.

Скоро след като Кобрата откри „ловния сезон“, „Сам“ засече далеч долу в океана тайнствен морски съд, който временно получи условното име „Бродяга 1“. Широкоспектърният ТВ скенер на „Сам“ беше стеснен по време на спускането му на височина 6000 метра, където той все още продължаваше да остава недостъпен за човешките сетива. Изображението на екрана се избистри и уплътни.

„Бродяга 1“ очевидно не беше достатъчно голям за лайнер или регистриран в „Лойдс“ товарен кораб. Беше много по-малък търговски кораб за крайбрежно плаване, но… се намираше далеч от всякакъв бряг. А можеше да е частна яхта или рибарски кораб. Но каквото и да бе, „бродягата“ бе подминал географска дължина 55 градуса и плаваше на изток към Африка. И на всичко отгоре се държеше странно.

Пътуваше през нощта, след което изчезваше. Това можеше да означава само едно — че преди изгрев-слънце спира на дрейф, екипажът хвърля върху корпуса морскосиньо покривало и корабът остава да се люшка на вълните практически незабележим отгоре. Само че такава маневра можеше да означава едно-единствено нещо. По залез-слънце платнището се прибираше и плаването на изток продължаваше. За нещастие на „Бродяга 1“ „Сам“ можеше да вижда и на тъмно.

На триста морски мили от Дакар „Балморал“ извърна на юг и с пълен напред пое в курс на прехващане. Един от двамата американски радисти застана на мостика до капитана, за да му дава показанията на компаса.

Високо над „бродягата“ „Сам“ предаваше данните за курса му в Невада, а ВВБ „Крийч“ ги препредаваше във Вашингтон. Призори „бродягата“ намали ход и се скри под „плаща“ си. „Сам“ се върна на остров Фернандо де Нороня, за да зареди с гориво, и още преди залез-слънце бе отново над района. „Балморал“ бе порил вълните през цялата нощ. „Бродягата“ бе заловен привечер на третия ден, доста на юг от Кабо Верде и все още на 500 морски мили от Гвинея-Бисау.

Корабът се готвеше отново да се скрие за предпоследния ден на пътуването си. Когато капитанът забеляза опасността, вече бе твърде късно да се разпъне покривалото или да го навият в опит нещата да изглеждат нормални.

Високо в небето „Сам“ включи заглушаващото си устройство и „бродягата“ бе обгърнат от конус на пълна „електронна тишина“. В първия момент капитанът дори не се опита да излъчи съобщение, защото просто не повярва на очите си. Срещу него в бръснещ полет над спокойното море летеше малък хеликоптер.

Причината да не повярва на очите си бе простата сметка за обсег на действие. Подобен „хеликоптер“ не можеше да се намира далеч от суша, а от друга страна, наоколо не се виждаше друг морски съд. Той не знаеше, че „Балморал“ е на двайсет и пет мили напред по курса му, невидим малко зад хоризонта. А когато разбра, че предстои да го прехванат, вече бе прекалено късно.

Действията му в такава ситуация бяха точно определени и добре запомнени: „Отначало ще те преследва военен кораб, не може да сбъркаш силуета му, който ще е по-бърз от теб. Ще те настигне и ще ти заповядат да спреш. Но докато са все още далеч, използвай като заслон корпуса на своя кораб и се отърви от балите кокаин, като ги хвърлиш в морето. Тях можем да възстановим. Преди да се качат на борда, ни информирай по компютъра с предварително записаното съобщение до Богота“.

Така че капитанът — макар да не виждаше никакъв боен кораб — постъпи както му бе заповядано. Натисна на екрана бутона за изпращане, но не бе изпратено никакво съобщение. Опита се да използва сателитния си телефон, но той не показваше признаци на живот. Остави един от хората си да прави непрестанно опити за свързване по радиото, качи се на мостика и загледа приближаващия „Литъл Бърд“. На петнайсет мили зад хеликоптера, все още невидими, но носещи се през вълните с четиридесет възела, бяха двете надуваеми атакуващи лодки с по десет души във всяка.

Малкият хеликоптер го обиколи веднъж, после застина във въздуха на трийсетина метра пред носа на кораба. Виждаше се насочена надолу къса антена, а зад нея твърд флаг. Изображението върху флага му бе познато. На носа на хеликоптера се четяха две думи: Royal Navy^[1].

— Los ingleses — прошепна капитанът. Все още не му беше ясно къде се намира бойният кораб, но пък Кобрата бе дал пределно ясни инструкции: двата кораба никога не трябваше да бъдат виждани.

Капитанът погледна пак към хеликоптера и видя пилота, сложил шлем с черно стъкло заради изгряващото слънце, а до него изнесен навън и привързан с ремъци… снайперист. Не можеше да разпознае карабината с оптически прицел G3, но ясно виждаше нещо опасно изглеждащо, насочено към главата му.

Дадените му инструкции бяха пределно ясни: „Никога не влизай с престрелка с национален флот“. Така че той вдигна ръце в общоприетия жест на предаване. Въпреки отсъствието на лаптопа му на потвърждение за успешно предадено съобщение, се надяваше все пак съобщението да е стигнало адресата си. Не беше така.

От своята гледна точка пилотът на „Литъл Бърд“ вече можеше да разчете името на носа на кораба „бродяга“. Казваше се „Белеса дел Мар“ или „Красавицата на морето“ — доста оптимистично име за морски съд в океана. В действителност беше риболовен кораб, ръждясал, на петна, трийсетина метра дълъг и вонящ на риба. Точно в това бе и смисълът — един тон кокаин в овързани с въжета бали под смърдящата вече риба.

Капитанът се опита да прехване инициативата, като пусне двигателите, но хеликоптерът мигновено се спусна почти отстрани на няколко метра над повърхността на водата и на трийсет метра от борда на „Белеса дел Мар“. От това разстояние снайперистът можеше да откъсне с куршум което ухо на капитана реши.

— Par e los motores — изгърмя глас през външния високоговорител на хеликоптера. „Спрете двигателите“. Капитанът се подчини. Вече виждаше двете изхвърляни високо във въздуха струи от витлата на приближаващите атакуващи лодки.

Това също бе трудноразбираемо. Намираха се на голямо разстояние от сушата. Къде, по дяволите, бе бойният кораб? Но нямаше нищо трудно да разбере какви са онези, които след секунди хвърлиха куки за абордаж от двете лодки и се покатериха на палубата.

Бяха млади, с черни униформи, с маски, въоръжени и очевидно много здрави. А капитанът разполагаше с екипаж само от седем души. Думите „Не оказвай съпротива“ в инструкциите бяха много мъдри, защото моряците едва ли щяха да устоят и секунди. Двама от мъжете се приближиха до него, а останалите насочиха оръжията си към екипажа. Хората му благоразумно вдигнаха високо ръце. Един от мъжете явно командваше, но говореше само английски. Друг превеждаше. Никой от нападателите не свали маската си.

— Капитане, смятаме, че пренасяте забранени от закона вещества — наркотици и по-специално кокаин. Възнамеряваме да претърсим кораба ви.

— Това не е вярно, на борда ми има само риба. Освен това да претърсвате кораба ми… Това е нарушение на морските закони — пиратство.

Бяха го инструктирали да каже именно това. За нещастие указанията, дадени му във връзка с юридическата страна на възможната ситуация, не бяха така мъдри както относно неговото оцеляване. Той никога не беше чувал за ЗУП, а дори да бе чувал, едва ли щеше да разбере нещо.

Всъщност майор Бен Пикъринг изобщо не превишаваше правата си. Законът за углавното правосъдие (Международно сътрудничество)^[2] от 1990 година, известен като ЗУП, съдържа няколко члена, отнасящи се до прехващането в открито море на морски съдове, за които се смята, че пренасят наркотици. Там са указани и правата на обвиняемите. Онова, което капитанът на „Белеса дел Мар“ не знаеше, бе, че той и неговият кораб мълчаливо са прекатегоризирани като заплаха за британската нация, подобно на всеки друг терорист.

Това на практика означаваше — за нещастие на шкипера, — че книгата с правилата, в това число гражданските права, вече беше отишла там, където щеше да отиде и кокаинът, ако бе имало време за това — през борда.

Момчетата от СВМС бяха тренирали в продължение на две седмици и бяха свалили времето за операцията до няколко минути. Седмината от екипажа и капитана бяха бързо, но професионално обискирани за наличие на оръжие или средства за предаване на информация. Мобилните им телефони бяха конфискувани за анализ по-късно. Радиокабината бе разбита. Осемте колумбийци бяха оковани с белезници с ръцете отпред и им бяха сложени качулки. След това ги заведоха до кърмата и ги накараха да седнат на палубата.

Майор Пикъринг кимна и един от отряда извади ракетен пистолет. Ракетата излетя на сто и петдесет метра и избухна в огнена топка. Високо над тях датчиците на „Сам“ уловиха сигнала и операторът в Невада изключи заглушаващото устройство. Майорът съобщи на „Балморал“, че може да се приближи, и не след дълго корабът изпълзя иззад хоризонта, приближи се и спря успоредно на борда.

Един командос с леководолазен костюм скочи във водата, за да провери подводната част на корпуса. Една от обичайните хитрости при превоз на нелегално карго е то да се скрие в заварен за дъното „блистер“ и дори балите да се провесят на найлонови въжета, достигащи 20–30 метра дълбочина, така че да не се видят при по-небрежен обиск.

Леководолазът нямаше нужда да облича целия си неопренов костюм, понеже водата бе топла като във вана. А и слънцето — вече доста над хоризонта — осветяваше водата като прожектор. Командосът прекара двайсетина минути сред водорасли и залепнали за отдавна непочиствания корпус ракообразни. Нямаше никакви блистери, никакви подводни люкове и никакви висящи въжета.

Всъщност майор Пикъринг знаеше къде е кокаинът.

Веднага щом заглушаващото устройство бе спряно, той даде на „Балморал“ името на прехванатия риболовен кораб. То фигурираше в списъка на Кортес и това бе един от по-малките кораби, никога невключвани в каквито и да било списъци за международно корабоплаване — някакъв мръсен рибарски кораб от никому неизвестно село. Но колкото и незначителен да изглеждаше корабът, той бе на седмото си пътуване до Западна Африка и превозваше товар, струващ десет хиляди пъти повече от него.

Казаха на майор Пикъринг къде да търси и той прошепна указанията си на двамата експерти по обиск от бреговата охрана. Човекът от митницата взе на ръце своя кокер шпаньол. Вдигнаха капаците на трюма и под тях се видяха тонове риба, отдавна умряла, но все още в мрежа. Лебедката на „Белеса дел Мар“ изтегли мрежата и я хвърли в морето. Раците щяха да са благодарни.

Щом дъното на трюма се показа, специалистите потърсиха описания от Кортес панел на тайника. Беше скрит гениално, а вонята на рибата щеше да обърка и кучето. Закачуленият екипаж не можеше да разбере какво правят, а и нямаше никакъв начин да види „Балморал“.

С помощта на лост за двайсет минути плочата бе свалена. Оставен на спокойствие, екипажът щеше да направи същото, без да бърза, на десетина мили от крайбрежните гори на островите Бижагош, готов да прехвърли каргото през борда в чакащите из речните ръкави канута. После щяха да вдигнат на борда варелите с гориво, щяха да заредят и да се отправят към дома.

Когато отвориха люковете към скулата, се разнесе още по-силна воня. Мъжете от бреговата охрана си сложиха маски и нарамиха резервоари с въздух. Всички останали се отдръпнаха максимално назад.

Единият от двамата се пъхна с главата напред и с фенерче в ръка. Другият го държеше за краката. След малко първият се извъртя, подаде глава през тесния отвор и вдигна палец. Бинго!

Една по една хората на палубата изтеглиха горе двайсет бали, всяка около петдесетина килограма.

Останалото им отне още час. Екипажът на „Белеса“, все така с качулки, бе отведен по разпъната стълба до палубата на „Балморал“, после някъде надолу.

Накрая свалиха белезниците и качулките на моряците и те видяха, че са затворници в карцер. Бяха в предния трюм на „Балморал“.

След две седмици, след като ги прехвърлеха на спомагателния кораб при второто зареждане с гориво, щяха да ги откарат в Гибралтар, където — отново с качулки — щяха да ги качат през нощта на американски „Старлифтър“ и да ги прехвърлят в Индийския океан. Там отново щяха да им свалят качулките. Този път ги очакваше тропически рай с инструкциите „Забавлявайте се, не говорете с никого и не се опитвайте да избягате“. Първото беше по избор, останалите две — невъзможни.

Тонът кокаин също бе качен на борда на „Балморал“, където щеше да бъде охраняван, докато не дойдеше моментът да бъде предаден в морето на грижите на американците. Последната задача по отношение на „Белеса дел Мар“ бе оставена на сапьора. Той слезе под палубата за петнайсетина минути, после излезе и скочи през борда във втората НБЛ.

Повечето му колеги вече се бяха върнали на „Балморал“. „Литъл Бърд“ се бе прибрал в своя трюм. Същото се отнасяше и до първата НБЛ. „Балморал“ пое бавно напред и зад кърмата му се появи ленивата следа на разбиваната от винта вода. Втората БНЛ го следваше. Когато между тях и ръждясалия стар рибарски кораб се отвориха двеста метра чисто море, сапьорът натисна бутона на детонатора.

Кумулативните заряди пластичен експлозив PETN, които бе поставил, само леко изпукаха, но направиха в корпуса дупка колкото врата на обор. За трийсет секунди корабът пое на дългото цяла миля последно пътуване към дъното на морето.

Втората НБЛ също бе прибрана. Никой в централната част на Атлантика не бе видял нищо. „Красавицата на морето“, екипажът и капитанът й се бяха изпарили.

Измина седмица, преди загубата на „Белеса дел Мар“ да бъде възприета безусловно в Картела, и дори тогава единствената реакция бе на пълно недоумение.

И по-рано бяха губени кораби, екипажи и пратки, но с изключение на абсолютното изчезване на подводниците-самоубийци по курс на север към Мексико, винаги бяха намирани поне някакви причини. Бури в океана бяха довеждали до потъването на няколко малки кораба. Тихият океан — получил името си от Васко Нунес де Балбоа, първия европеец, който го видял, понеже през въпросния ден бил много спокоен — понякога подивяваше. Прекрасните Кариби от туристическите брошури можеха да породят страхотни урагани. Но това се случваше рядко.

Загубването на карго в морето по правило бе след изхвърлянето му от екипажа, когато се разбереше, че залавянето е неизбежно.

Оставаха случаите на загуби, когато корабът биваше залавян от правоохранителни агенции или военноморските сили на различни страни. В такива случаи корабът се конфискуваше, а екипажът влизаше в затвора, но никой и нищо не бе незаменимо. Семействата се купуваха с щедри дарения. А и всички знаеха правилата.

Победителите даваха пресконференции и демонстрираха балирания кокаин на злорадстващите медии.

Но единственият случай на пълно изчезване на продукта бе след кражба.

Успешните картели, доминирали кокаиновата индустрия, винаги бяха страдали от един психиатричен дефект — безумната параноя. Способността за подозрение се проявява мигновено и не подлежи на контрол. Има две престъпления, които са непростими съгласно кодекса на престъпниците: да откраднеш стоката и да информираш властите. Крадецът и издайникът се преследват докрай и се наказват жестоко. Изключения няма.

Беше нужна цяла седмица, за да бъде осмислена загубата, понеже първо получателите в Гвинея-Бисау в лицето на оперативния шеф Игнасио Ромеро се оплакаха, че обявената пратка просто не е пристигнала. Ромеро беше чакал цяла нощ на уговореното място, но „Белеса дел Мар“ — а той добре познаваше кораба — така и не бе стигнал до сушата.

Накараха го да потвърди съобщението два пъти и той го направи. След това трябваше да се провери възможността за евентуално объркване. Дали „Белеса“ не бе отпътувала за погрешно място? Но дори и така да беше, защо капитанът й не се бе обадил? Нали разполагаше с две безсмислено звучащи съобщения от по две думи, които трябваше да изпрати, ако имаше неприятности.

След това диспечерът Алфредо Суарес трябваше да провери какво е било времето. Оказа се, че океанът е бил гладък като тепсия от бряг до бряг. Пожар на борда? Но капитанът разполагаше с радио. Дори да се бе качил по спешност в спасителна лодка, имаше лаптоп и мобилен телефон и в края на краищата щеше да докладва за загубата на Дона.

Дон Диего обмисли ситуацията и внимателно анализира всички доказателства, донесени му от Суарес. Започваше да намирисва на кражба и начело на списъка от заподозрени стоеше името на капитана. Или той бе откраднал цялото карго и бе сключил сделка с вносител ренегат, или го бяха прехванали в открито море, далеч от крайбрежните гори, където го очакваха, и го бяха убили заедно с целия екипаж. Нито една от възможностите не можеше да се изключи, но нещата трябваше да следват своя ред.

Ако беше капитанът, той със сигурност или щеше да е казал на семейството си преди сделката, или щеше да им се е обадил след предателството си. Семейството му се състоеше от съпруга и три деца, живеещи в същото кално село, в което той държеше на котва стария си рибарски кораб, малко нагоре по една река из точно от Баранкуила. Дона изпрати Животното да поговори със съпругата.

Децата не представляваха проблем. Погребаха ги. Естествено, живи. Пред очите на майка им. Но тя продължаваше да отказва да признае. Отне й няколко часа да умре, но тя продължаваше да държи на историята си, че съпругът й не й е казал нищо и не е направил нищо лошо. Накрая на Пако Валдес не му остана друг избор, освен да й повярва. Но и без това нямаше как да продължи разпита, защото тя бе мъртва.

Дона се изпълни със съжаление. Толкова неприятно. И както се оказа — напълно безплодно. Но и неизбежно. Само че това поставяше по-голям въпрос: ако не е бил капитанът, кой тогава?

Само че в Колумбия имаше един друг човек, който бе още по-разстроен от Диего Естебан.

Главореза бе упражнил уменията си, след като бе откарал с колата си семейството навътре в джунглата. Но джунглата никога не е съвсем празна. Един селянин, индианец, бе чул писъците и бе надникнал през листата. Когато Главореза и двамата му помощници си бяха тръгнали, пеонът бе отишъл в селото и бе разказал за видяното.

Селяните отидоха с волска каруца, докараха четирите трупа в селото и им организираха християнско погребение. Опелото бе отслужено от отец Еузебио от Обществото на Исус. Той бе отвратен от онова, което против желанието си успя да зърне, преди да затворят капака на грубия ковчег.

Когато се прибра в мисията си, отецът отвори чекмеджето на бюрото си и погледна устройството, раздадено им от местния провинциал преди месеци. При обикновени обстоятелства никога нямаше и да помисли да го използва, но сега беше гневен. Може би някой ден щеше да види нещо, незащитено от тайната на изповедта, и тогава… тогава може би щеше да използва американското устройство.