Фредерик Форсайт
Кобрата (18)

Епилог

Скромната малка лека кола навлезе в градчето Пенингтън, Ню Джързи.

Южно от кръстовището, маркиращо центъра на градчето, шофьорът подмина старата бяла къща, чиито стени бяха обшити със застъпващи се дъски, и погледна табелата: Калвин Декстър, адвокат. Къщата беше позанемарена — също като практиката му, — но той знаеше, че ще оправи и двете.

На пряката на Мейн и Уест Делауер Авеню — сърцето на Пенингтън — Декстър се поколеба какво да предпочете: силно черно кафе в „Къп оф Джо“ или нещо по-солидно в пицарията „При Вито“. После забеляза новия магазин за хранителни стоки и си спомни, че ще му трябват провизии за дома му на Чесапийк Драйв. Паркира колата, купена от автогараж близко до летището в Нюарк, където бе кацнал, и влезе в магазина.

Напълни количката с връх и отиде на касата. Там стоеше младеж, сигурно студент, който явно трябваше да заработва образованието си, както и на Декстър му се бе налагало някога.

— Нещо друго, господине?

— А, да — сети се Декстър. — Смятах да си купя няколко бутилки газирана вода.

— Ето там, в хладилния шкаф. Днес кока-колата е на промоция.

Декстър помисли малко.

— Е, може би следващия път.

Тревогата вдигна свещеникът на „Света Мария“ на Саут Ройъл Стрийт. Беше сигурен, че неговият енориаш е в Александрия, защото беше видял икономката му Мейси да се прибира с пълна с провизии количка. Но господин Деверо беше пропуснал две проповеди, което не бе правил никога. Така че след утринната служба свещеникът извървя късото разстояние до елегантната стара къща на ъгъла на Саут Лий и Саут Феърфакс.

За негова изненада вратичката в оградата около градината, макар да изглеждаше както винаги добре затворена, се отвори след леко бутване. Това вече бе странно. Г-н Деверо имаше навика първо да се осведомява кой го търси по интеркома и едва след това да натиска бутона, за да отвори.

Свещеникът тръгна по застланата с розови плочи пътека. Входната врата също беше отворена. Той надникна предпазливо вътре и се прекръсти, като видя Мейси — тя никога не бе направила никому нищо лошо, — просната на теракотените плочки в коридора с малка дупка от куршум в сърцето.

Посегна да извади мобилния си телефон и да се обади на 911 за помощ, но видя, че и вратата на кабинета е открехната. Вече треперещ от страх надникна.

Пол Деверо седеше зад бюрото в креслото си с опори за ръцете. Високата облегалка продължаваше да поддържа гърдите и главата му. Главата му всъщност беше отметната назад, а безжизнените му очи с лека изненада гледаха към тавана. По-късно съдебният патолог щеше да установи, че причината за смъртта са двете близко разположени рани в гърдите и най-вече онази в челото — явен белег, че работата е на професионалист.

Никой в Александрия, Вирджиния, така и не разбра защо. Когато научи от вечерната емисия новини по телевизията в дома си в Ню Джързи, Кал Декстър разбра. Нямаше нищо лично в случилото се, разбира се. Просто никой не можеше да се отнася с Дона по този начин.

>        Интервю с Фредерик Форсайт за „Кобрата“

„Има два начина да свършиш работата — ми каза някога шефът на бюро в новинарска агенция. — Може да не ти пука и да оплескаш нещата, но може и да се потрудиш и да се справиш както трябва. В моя офис се справяме“.

Беше добър журналист и ме научи на много неща. Дори когато от чуждестранен кореспондент станах писател, не забравих този урок. Макар да става дума за измислица, опитвам се да си върша работата добре.

Както и да е… В наше време читателите са виждали какво ли не и са пътували къде ли не. Да не забравяме за съществуването на интернет. Ако искат да те проверят, могат да го направят. Следователно, ако става дума за непроверими неща, можеш да си измисляш на воля, но ако могат да се проверят — трябва да са верни. Поради тази причина обикалям, вниквам, интересувам се, разпитвам и разговарям на най-различни места, докато не се уверя абсолютно, че и най-дребният детайл, който описвам, е такъв, какъвто наистина е.

Това налага посещаването на странни места. За „Кобрата“ — едно гмурване надълбоко в мрачния свят на кокаина, контрабандистите, бреговите охранители, полицаите и гангстерите — има такива задължителни места, които трябва да видиш с очите си: Централата на УБН във Вашингтон, задните улички на Богота, кръчмите по кейовете на Картахена. Но колкото повече навлизах в темата, толкова по-ясно изпъкваше едно име — Гвинея-Бисау.

Някогашната португалска западноафриканска колония Гвинея-Бисау преживя 18 години на война за независимост и почти още толкова на гражданска, които оставиха след себе си унищожение и разруха. И нищо не се е променило оттогава. А кокаиновите картели откриха в това място идеалната разтоварна точка за кокаина по пътя му от Южна Америка към Европа. Настаниха се там, започнаха да плащат на всеки по-високопоставен държавен служител и невъзмутимо се заловиха да прехвърлят тонове „пуро“ от Колумбия в Европа. Трябваше да видя това с очите си, така че заминах за Гвинея-Бисау, като се представих за човек, който изучава навиците на птиците (местните блата и тресавища са място за зимуване на европейските водоплаващи птици).

Не беше моя вината, че кацнах там по средата на поредния държавен преврат. Той бил започнал още докато съм летял от Лисабон за Бисау. Когато пристигнах, местният ми контакт се чудеше какво да прави, но показа дипломатическия си пропуск и това ми спести формалностите по влизането в страната. Впрочем беше два през нощта и бях плувнал в пот.

— Закъде сме се разбързали? — поинтересувах се, докато той пришпорваше джипа по осеяното с дупки шосе към града.

— Погледни зад нас — отвърна той.

Хоризонтът в огледалото за обратно виждане беше осветен от фарове на коли. Настръхналата за отмъщение армия също се бе насочила към града. В осем и половина предната вечер някой сложил кофа семтекс под военния министър. После трябвало да го изстъргват от тавана. Армията обвинявала за това президента — различни племена и отколешни вражди. Така че сега идвали за разплата.

Бях в хотела към три сутринта, но не можех да заспя, така че запалих лампата. Хотелът беше единственият модерен в града и имаше собствен генератор. В Бисау няма такова нещо като централно електроподаване. В четири и половина — мъчех се да чета — чух оглушителен тътен на около половин километър от хотела. Не гръм и не трясък, а голямо количество мощен експлозив. Чуеш ли веднъж този звук, не можеш да го забравиш. По-късно се разбра, че армията изстреляла ракета в прозореца на спалнята ла президента.

Само че експлозията не убила стария хитрец — той беше на седемдесет и една — защото се бил шмугнал под леглото. Сградата се срутила върху него, но той пак оживял и изпълзял изпод руините. Войниците обаче го чакали. Простреляли го с три куршума в гърдите и понеже отказвал да умре, разбрали, че имал „жужу“, което го прави неуязвим за куршумите.

Само че „жужу“-то е безсилно срещу мачетето — това е всеизвестно. Насекли го на парчета. Най-сетне издъхнал.

Следващият ден се оказа спокоен, като се изключат сновящите из улиците джипове със стърчащи от тях калашници — войниците търсеха убийците на висшия си началник. Контактът ми размахваше дипломатическия си пропуск, а аз лъчезарно се усмихвах и раздавах подписани снимки на също така усмихнатата кралица Елизабет с уверенията, че тя им желае всичко най-хубаво (Третият свят обожава Нейно величество, та дори и подписът й да е само факсимиле). Общо взето ни махваха да си продължаваме пътя.

Летището беше затворено, както и границите, разбира се. Не можех да напусна, но и никой не можеше да пристигне. В моя занаят на това му казват „ексклузивност“. Отмъкнах мобилния телефон на моя домакин и продиктувах в хиляда думи резюме на ситуацията за лондонския „Дейли Експрес“. Накарах ги те да ми позвънят и издиктувах целия разказ на някаква дама в Лондон със слушалки на ушите. Старомодно, но гарантирано срещу подслушване, поне така си мислех.

Само че АНС във Форт Мийд, Мериленд, бяха чули всичко и го бяха предали на ЦРУ. Що се отнася до превратите в Западна Африка, моето отношение на лондонски кокни е „Това не сме ли го чували?“. Бях написал „Кучетата на войната“ преди много години точно на същата тема.

След публикуването на кореспонденцията половината медии в западния свят се надпреварваха да се свържат с мен, но аз бях по заливите в оглед на луксозната вила на колумбийците, увесили на вратовете си масивни златни вериги и фучащи в джипове с тъмни стъкла. Когато се върнах в Бисау Сити, на телефона ме сгащи изключително разговорливата ми съпруга Санди.

Оказа се, че се опитала да резервира обяд с близка приятелка, на която обяснила в имейл: „Свободна съм за обяд, защото Фреди е в Гвинея-Бисау“. Груба грешка. Имейлът изчезнал от екрана й недописан. Пощенската й кутия се изпарила. Базата данни се оказала изтрита. На екрана се появил надпис: „Не отваряйте този файл. Прекъснете опитите за изпращане или ще се намесим“.

В главата ми премина налудничавата картина на сутрешна оперативка в Лангли: ъглов апартамент, седми етаж, старата сграда.

— Как вървят работите в Африка, Чък?

— Преврат в Гвинея-Бисау, господин директор. Неколцина убити. Като нищо може пак да е онзи британец.

— Не можем ли да го разкараме оттам?

— Не е ясно как. Заврял се е някъде из джунглата.

— Добре, тогава анулирайте всички резервации на жена му за обеди. Ще види той!

Същата вечер посетихме ресторант с няколко приятели и мой съсед на масата се оказа възрастен холандец.

— Тук ли работите? — попитах го.

— Да. Трета година съм в командировка. Съдебен патолог съм — началник на моргата.

Единственият бизнес, който върви в Бисау Сити, е разпределянето на помощите от развития свят. Холандците са построили най-съвременна морга и много съобразително са я разположили до местната болница. Умно, наистина, понеже никой не напуска тази болница, освен на количка с краката напред на път за моргата.

— Много ли е работата? — поинтересувах се съчувствено.

Той кимна и се начумери.

— Днес например не можах да вдигна глава цял ден. Заших парчетата на президента.

Оказа се, че правителството искало да спази благоприличието и да положи президента в ковчега му цял. Замислено боднах в чинията си с козя яхния.

Минаха три дни, преди суматохата да се поуталожи и да отворят летището. Взех първия възможен полет за Лисабон и оттам за Лондон. На „Хийтроу“ служителят на паспортния контрол прегледа печатите, повдигна вежда и даде паспорта ми на своя колега, който на свой ред изпитателно огледа документа и собственика му, помисли малко, върна ми го и попита възпитано:

— И как беше в Гвинея-Бисау, господин Форсайт?

— Отменете си почивката — посъветвах го. — Няма да ви хареса.

Излязох в чистия утринен въздух на 1 март 2009. Прохладата беше разкошна. А усещането, че съм си у дома — неописуемо.

Разбира се, Западна Африка ми го върна — тя винаги има последната дума. След двайсет дни късно левият ми крак се поду като градинска тиква, достойна за Книгата на Гинес. Плътта стана тъмночервена. Болеше ме зверски. Първият лекар реши, че е тромбоза на дълбока вена. Глупости на търкалета. Дори аз знаех, че подобна тромбоза се получава веднага след продължителен полет в самолет и че до оток не се стига.

Вторият хирург направи ехография и реши проблема: ухапване, ужилване, одраскване или нещо подобно. Само че се стигна до тежка стафилококова инфекция, наричана още септисемия или отравяне на кръвта.

И така долуподписаният попадна в спешното, а от него и в интензивното отделение. Напомпаха ми през катетър достатъчно амоксицилин, за да потопи самолетоносача „Саратога“, и спасиха крака ми, макар едва да не се стигна до това да почнат да точат ножа.

Изписаха ме след три седмици и прекарах остатъка от лятото в довършване на проучванията за книгата сред нашите Специални сили. После написах романа — от октомври до декември. Сега си чака реда при издателя и трябва да стигне до книжарниците през средата на август 2010.

Така че ако съм те заинтригувал, драги читателю, ще намериш подробностите в „Кобрата“. Свърталищата на Картахена, „тюлените“ на американския флот, британските им колеги от Специалните военноморски сили, безпилотните самолети и — как иначе? — скъпата на сърцето ми Гвинея-Бисау. И всичко е истина. Всъщност… добре, не всичко е истина. Все пак става дума за роман. Но подробностите са верни.