Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фредерик Форсайт

Заглавие: Кобрата

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-144-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3213

История

  1. — Добавяне

6

Къщата бе малка, подредена и спретната — от онези, които те карат да вярваш в твърдението, че хората, живеещи на подобни места, са горди, че са се издигнали от прости работници до опитни майстори.

Заварчикът бе открит от местния представител на британската АТОП. Тайният агент в действителност бе новозеландец, прекарал дълги години в Централна и Южна Америка, вследствие на което испанският му бе като майчин език. Работеше под дълбоко прикритие като преподавател по математика във Военноморската академия за кадети. Длъжността му даваше достъп до цялата администрация в Картахена. Точно негов приятел в кметството бе открил къщата на базата на данъците върху парцелите земя.

Отговорът му на запитването на Кал Декстър бе похвално къс: Хуан Кортес, занаятчия на свободна практика, наеман в корабостроителницата. Беше добавено и уверението, че не съществува друг Хуан Кортес, живущ наблизо до частните имения, обсипали склоновете на хълма Серо ла Попа.

След три дни Кал Декстър пристигна в града, легендиран като турист средна ръка, отседнал в евтин хотел. Нае скутер — един от десетината хиляди в града. Картата на града му помогна лесно да открие уличката в предградието Лае Флорес. Запомни мястото и мина със скутера покрай него.

На следващата сутрин още преди зазоряване отново бе на улицата, клекнал до спряната машина, чиито изтърбушени вътрешности лежаха пръснати на тротоара пред него. Светлините в къщите наоколо светваха една след друга — хората се събуждаха за поредния работен ден. Това включваше и номер седемнайсет. Картахена е южнокарибски курорт и времето е тропическо през цялата година. Тази ранна мартенска сутрин беше меко. По-късно щеше да стане горещо. Работещите най-далече вече излизаха за работа. От мястото си Декстър можеше да види паркирания на запазеното място пред къщата „Форд Пинто“, над който през щорите се виждаха светлините в кухнята — семейството закусваше. В седем без десет заварчикът излезе.

Декстър не помръдна. Нямаше смисъл — скутерът му бе разглобен на части. Този ден не беше за проследяване, а само за отбелязване часа на тръгване. Надяваше се Хуан Кортес да тръгне за работа по същото време и на следващия ден. Проследи с поглед отдалечаващия се към главната улица форд. На следващия ден щеше да го чака на онзи ъгъл, този път с каска и яке, яхнал скутера. Фордът зави на ъгъла и изчезна. Декстър оправи „повредата“ и се върна в хотела.

Бе видял колумбиеца достатъчно отблизо, за да може да го разпознае. Знаеше колата му и регистрационния й номер.

Следващата сутрин бе копие на предишната. Лампата в кухнята светна, семейството закуси, размениха се целувки. Декстър беше на ъгъла още в шест и половина, моторът мъркаше на празен ход, а той се преструваше, че говори по мобилния си телефон, за да не се чудят малцината пешеходци защо е спрял. Не че някой му обърна внимание. Фордът с Хуан Кортес зад волана мина покрай него в седем без петнайсет. Той му даде сто метра аванс и го последва.

Заварчикът мина през квартал Ла Куинта и пое на юг по крайбрежния път Каретера Тронкал. Почти всички докове бяха тук, на брега на океана. Трафикът се засилваше, но за да се застрахова, в случай че Кортес бе подозрителен, Декстър на два пъти спира зад камиони, когато чакаха на червен светофар.

Първия път излезе иззад камиона, обърнал якето си наопаки — от яркочервено сега то бе станало небесносиньо. Втория път остана само по бялата си риза. Беше си един от мнозината скутеристи на път за работа.

Пътуването изглеждаше безкрайно. Трафикът оредяваше. Останалите участници в движението се насочваха към доковете в Каретера де Мамонал. Декстър смени дегизировката си още веднъж, като този път свали каската и я стисна между краката си, а на главата си сложи бяла вълнена шапка. Мъжът пред него като че ли не обръщаше внимание на нищо, но заради оредялото движение Декстър трябваше да изостане на стотина метра. Накрая заварчикът най-сетне отби. Бяха на двайсет и пет километра южно от града, подминали доковете за танкери и нефтения терминал, където се обслужваха товарните кораби с общо предназначение. Декстър запомни големия рекламен знак на входа на алеята, водеща към корабостроителницата „Сандовал“.

Остатъка от деня прекара в път обратно до града и търсене на място, където да стане отвличането. Намери го късно следобед — самотна отсечка, където пътят беше само двулентов и от него тръгваха пътеки към гъста крайбрежна горичка. Пътят продължаваше с прави отсечки от по 500 метра в двете посоки, после следваха завои.

Вечерта Декстър изчака на разклона, където пътят за Сандовал излизаше на магистралата. Фордът се появи малко след 6 часа. Вече се здрачаваше. Фордът беше една от десетките коли и скутери, които бързаха към дома.

На третия ден Декстър влезе със скутера в корабостроителницата. Не се виждаше охрана и той тръгна на обиколка. Намери служебния паркинг и видя там форда, чийто собственик явно се трудеше с оксижен в ръка нейде из сухия док.

На следващата сутрин Кал Декстър се върна в Маями, за да наеме помощници и да планира това-онова.

Пристигна във военната база в Маламбо, където американците поддържат съвместно присъствие в трите рода войски. Кацна с „Херкулес С130“, излетял от военновъздушна база „Елгин“ във Флорида. Толкова много черни операции се провеждат от Елгин, че базата е известна като Шпионската централа.

Нужното му оборудване се намираше в херкулеса заедно с шест зелени барети. Макар да бяха дошли от Форт Луис, щата Вашингтон, това бяха хора, с които вече бе работил, така че бе удовлетворен. Форт Луис е дом на Първа група на специалните сили, известна като Оперативна група (ОГ) Алфа 143. Шестимата бяха специалисти по планински операции, макар в Картахена да нямаше планини.

Имаше късмет да ги намери в базата, дошли от Афганистан и вече доста скучаещи. Когато чуха, че се предлага участие в кратка черна операция, всички изявиха желание, но му трябваха само шестима. Двама от тях, по негово настояване, бяха латино и с перфектен испански. Никой нямаше представа за какво става дума и като се изключеха някои най-общи неща, не беше нужно да знаят нищо — щяха да им кажат нужното само за мисията. Нищо повече.

За краткото време, което бе дал на екипа за доставки на „Проект Кобра“, Декстър бе повече от доволен от постигнатото. Черният ван без прозорци беше произведен в Америка, но същото се отнасяше за половината коли по пътищата на Колумбия. Документите му бяха наред, а регистрационният номер нормален за Колумбия. От двете му страни имаше стикери, които гласяха: „Лавандерия де Картахена“ — вановете, с които се разнася пране, рядко будят подозрение.

Той провери трите полицейски униформи, каквито използваха в Картахена, нагласените да светят на червено преносими светофарни стойки и замразеното тяло, заровено в сух лед и сложено в ковчег с автономно охлаждане. Това щеше да остане на борда на херкулеса, докато не им потрябва.

Колумбийската армия бе много гостоприемна, но не се налагаше да се злоупотребява с готовността й да прави услуги.

Кал Декстър прегледа набързо трупа: нужната височина, желаното телосложение, нужната възраст. Нещастник, пожелал да живее без удобства в горите на Вашингтон, намерен умрял от измръзване и докаран преди два дни в моргата в Келсо от рейнджърите на Сейнт Хелън.

Декстър позволи на екипа да проведе две „сухи“ тренировки. Момчетата огледаха през деня и през нощта избраната от него 500-метрова отсечка, където пътят се стесняваше.

На третата нощ проведоха операцията. Всички знаеха, че най-важното е простотата и бързината на действие, така че следобед Декстър паркира вана по средата на дългия прав участък, където имаше пътека, водеща в крайбрежната тропическа гора. Декстър скри вана на петдесет метра по нея.

С докарания с оборудването мотопед в четири следобед отиде на служебния паркинг и като внимаваше да не го забележат, изпусна въздух от две от гумите на форда — едната задна и резервната в багажника. В четири и петнайсет бе обратно при екипа.

На паркинга на Сандовал Хуан Кортес се приближи към колата си, видя спадналата гума, изруга и отвори багажника за резервната-. Когато установи, че и тя е омекнала, изруга още по-ядосано и взе помпа от близкия склад. Когато най-сетне седна зад волана, беше минал час и половина и нощта се бе спуснала.

Всичките му колеги отдавна се бяха прибрали по домовете си.

На пет километра от корабостроителницата един човек стоеше скрит сред крайпътната зеленина. Носеше очила за нощно виждане. Понеже колегите на Кортес вече се бяха разотишли, трафикът по пътя беше незначителен. Човекът в зеленината бе американец, но говореше перфектно испански и беше облечен в униформа на картахенската пътна полиция. Знаеше как изглежда фордът „Пинто“ от направените от Декстър снимки. Колата мина покрай него в седем и пет. Той извади фенерче и направи с него три къси примигвания в посока на движение на колата.

По средата на пътя Декстър извади червената предупредителна светлина, размаха я ветрилообразно срещу приближаващите фарове и Кортес намали.

Останалият отзад мъж, който бе чакал в зеленината на дърветата, измъкна и постави насред пътя стойка с червена светлина, включи светофара и през следващите две минути задържа две други коли, движещи се към града. Един от шофьорите раздразнено подаде глава през прозореца:

— Que pasa?

— Dos momentos, nada mas — отговори „полицаят“. Две минути, не повече.

На 500 метра по-нататък в посока към града друга зелена барета с полицейска униформа блокира движението със своята червена светлина и през следващите две минути спря три идващи откъм града коли. Това осигури спокойствие в заградената централна част, защото възможните свидетели не можеха да видят нищо, скрити зад завоите.

Хуан Кортес намали и спря. Дружелюбно усмихнат полицай се приближи до сваления поради задушливата влага на нощта прозорец.

— Моля, слезте от колата, сеньор — каза Декстър и отвори вратата. Кортес се намръщи, но слезе. След това всичко се разви прекалено бързо за него. По-късно си спомняше само двама мъже, материализирали се в мрака… силни ръце… напоена с хлороформ кърпа… кратка борба… избледняващо съзнание… мрак.

Двамата мъже хванаха Кортес за рамената и краката и го сложиха във вана за по-малко от трийсет секунди. Декстър седна зад волана на форда и го скри в същата отбивка, в която чакаше ванът. После изтича обратно до шосето.

Петата зелена барета беше на волана на вана, а шестата дойде с него. Щом стигнаха до шосето, Декстър прошепна уговорената фраза в ръчната си радиостанция и първите двама я чуха, прибраха светофарите от пътя и махнаха на спрелите коли да продължават.

Две коли приближиха Декстър откъм корабостроителницата, три — откъм града. Любопитните шофьори видяха на банкета полицай, изправен до спрял мотопед и изглеждащ замаян мъж, стиснал главата си с ръце — това бе шестият от екипа, по дънки, маратонки и пилотско яке. Полицаят нетърпеливо им махна да продължават. „Какво толкова сте зяпнали, пиян е“.

Колите продължиха и обичайният трафик се възстанови. За следващите шофьори вече нямаше нищо интересно. Шестимата мъже, двете аварийни червени светлини и мотопедът вече бяха изтеглени в отбивката и натоварени във вана. Изпадналият в безсъзнание Кортес бе сложен в плетен кош. От друг подобен кош беше изваден трупът в специален чувал. Тялото бе омекнало и вече понамирисваше.

Ванът и колата си размениха местата и излязоха на заден ход до шосето. Изпадналият в несвяст Кортес остана без портфейла си, без мобилния си телефон, пръстена с монограм, часовника и медальона с лика на светеца, негов покровител. Трупът, вече изваден от чувала, беше предварително облечен в същия като на Кортес сив памучен работен комбинезон.

Тялото бе „окомплектовано“ с личните вещи на Кортес. Портфейлът бе натикан под задника на трупа зад волана на форда. После четирима от яките барети засилиха колата отзад и я забиха в едно крайпътно дърво.

Другите две зелени барети свалиха от вана две туби бензин и поляха форда. Десетина литра стигнаха. Резервоарът на колата щеше да експлодира и да оформи огненото кълбо.

Щом свършиха работата си, шестимата се качиха във вана. Щяха да изчакат Декстър на три километра по-нататък по пътя. Минаха две коли. След това настъпи затишие. Черният ван изскочи от отбивката и пое към града. Декстър го изчака да се скрие от поглед, извади напоен с бензин парцал, увит около камък, запали го със запалка „Зипо“ и го хвърли. Пламъкът лумна с глух звук и фордът се запали. Декстър яхна мотопеда и бързо се отдалечи.

След два часа, през които не се случи нищо интересно, ванът мина през портала на военната база в Маламбо, зави към разтворените врати на товарното отделение на чакащия „Херкулес“ и се качи по рампата. Уведоменият с обаждане по мобилен телефон екипаж беше извършил предполетните формалности и двигателите вече работеха. Вратите на товарния отсек се затвориха, пилотът увеличи тягата, рулира до точката за излитане, ускори по пистата, издигна се във въздуха и полетя към Флорида.

Напрежението вече преминаваше в широки доволни усмивки, ръкостискания и дружеско удряне на юмруци. Омекналият Хуан Кортес бе изваден от коша за пране и внимателно положен на матрак. Инжектираха му препарат, който щеше да му гарантира няколко часа сън без сънища.

Към десет вечерта сеньора Кортес не беше на себе си от тревога. Телефонът беше записал съобщение от съпруга й, получено, докато тя беше навън. Хуан обясняваше, че има спукана гума и че ще закъснее с около час. Синът им се бе върнал от училище и дори вече си беше написал домашното. После бе поиграл на геймбол, но след това и той бе започнал да се тревожи и се бе опитал да успокои майка си. Тя бе опитала няколко пъти да се свърже с Хуан на мобилния му телефон, но никой не отговаряше. По-късно, след като пламъците го бяха унищожили, телефонът изобщо бе спрял да звъни. В десет и половина тя се обади в полицията.

Чак в два и половина след полунощ някой в управлението на полицията в Картахена направи връзка между катастрофиралата и изгоряла на шосето за Мамонал кола и паникьосаната жена в Лас Флорес, съобщила, че съпругът й не се е прибрал от работа на дока. Мамонал — сети се младият полицай, застъпил нощна смяна — бе мястото, където се намираха кораборемонтните докове. Полицаят прояви инициативата да позвъни в моргата на градчето.

Тази вечер и нощ имаше четири смъртни случая: убийство след свада между две гангстерски банди в района на червените фенери, две тежки пътни катастрофи и сърдечен удар в кино.

Патологоанатомът, който продължаваше да реже и в три сутринта, потвърди получаването на тежко обгоряло тяло, докарано от една от катастрофите. Състоянието не позволявало разпознаване по лицето, но някои от извадените от останките лични вещи били все още използваеми за нуждите на идентификацията. Обеща да бъдат опаковани в пликове за веществени доказателства и изпратени на сутринта в управлението.

В шест сутринта веществените доказателства от нощните инциденти бяха в полицейското управление. При останалите три смъртни случая не бе имало изгаряне. Една купчинка останки продължаваше да вони на пушек и изгорял бензин. В нея се виждаха мобилен телефон, пръстен с монограм, медальон с лика на светец, часовник, по верижката на който можеха да се различат късчета плът, и портфейл. Последният, изглежда, бе оцелял само благодарение на факта, че загиналият шофьор бе седял върху него. Шофьорската книжка в портфейла ясно показваше, че лице то е някой си Хуан Кортес. А обезумялата от тревога дама, която бе позвънила през нощта от Лас Флорес, беше сеньора Кортес.

В десет сутринта на входната врата на къщата на Кортес застанаха полицейски служител и униформен сержант. Лицата и на двамата бяха мрачни. Служителят започна:

— Сеньора Кортес, lo siento muchissimo… — Дълбоко съжалявам.

Сеньора Кортес припадна.

Официалното идентифициране в момента бе изключено. На следващия ден, придружавана и подкрепяна от двама съпричастни съседи, сеньора Ирина Кортес посети моргата. Онова, което до вчера бе съпругът й, представляваше овъглена и опушена купчина кости и обгоряла плът, в която се различаваха безумно ухилени зъби. Със съгласието на мълчаливо присъстващия полицай дежурният патологоанатом се извини за гледката, която се налагаше да види сеньора Кортес.

Но със сълзи в очите тя разпозна часовника, пръстена с монограм, разтопения мобилен телефон и шофьорската книжка. Патологоанатомът щеше да подпише декларация, удостоверяваща, че именно тези лични вещи са били свалени от трупа, а пътната полиция щеше да удостовери, че трупът е именно онзи, който е бил изваден от смачканата кола, за която не бе проблем да се докаже, че е била притежавана и шофирана от Хуан Кортес предната вечер. Това бе предостатъчно — неумолимите изисквания на бюрокрацията бяха задоволени.

След три дни неизвестният американски планинар бе погребан в гробището на Картахена като Хуан Кортес, заварчик, съпруг и баща. Ирина бе безутешна, а Педро тихо подсмърчаше. Опелото бе изнесено от отец Исидро, който имаше лични терзания.

Телефонното му обаждане ли бе довело до всичко това, не спираше да се пита той. Американците ли се бяха намесили? Предадено ли бе доверието му? Надушил ли бе нещо Картелът? Дали не бе сметнал, че Кортес ще ги издаде, за да се спаси? Как можеше янките да са толкова тъпи?

Или всичко бе само игра на случайността? Истинска, но ужасна случайност. Той знаеше как постъпва Картелът с онези, които подозира, колкото и нищожно да е подозрението. Но как бе възможно да заподозрат, че Кортес не е лоялен към тях, след като той бе именно такъв до последната минута на живота си? Затова, след като опелото свърши и почнаха да заравят гроба, отец Исидро се опита да утеши вдовицата и сирака, като им обясни, че Бог ги обича истински, колкото и трудно да им е да осъзнаят това в момента. После се върна в спартанското си жилище, за да се моли и моли, и моли за прошка.

 

 

Летиция Аренал бе на седмото небе. Дори хладният априлски ден в Мадрид не можеше да й развали настроението. Не помнеше някога да се е чувствала толкова щастлива и да й е било толкова топло. Единственият начин да й стане още по-топло бе, ако се намираше в обятията му.

Бяха се срещнали на терасата на едно кафене преди две седмици. И преди го бе виждала там — винаги сам, вечно зачетен в нещо. В деня, когато ледът се бе разчупил, тя бе с група колеги. Всички се шегуваха и се смееха, а той бе на съседната маса. Понеже още бе ранна пролет, терасата бе остъклена. В един момент вратата се отвори, вятърът нахлу и разпиля записките й по пода. Той стана да ги събере. Тя също се наведе и погледите им се срещнаха. И в този момент тя се запита как досега не е забелязала, че е убийствено симпатичен!

— Гоя — каза той. Тя си помисли, че й се представя. После забеляза, че гледа един от листовете, репродукция на маслено платно. — „Деца берат плодове“ — продължи той. — Гоя. Да не следвате изобразително изкуство?

Тя кимна. После й се стори съвсем естествено да я придружи до дома й и по пътя да говорят за Зубарбан, Веласкес, Гоя. Още по-естествено изглеждаше, когато той нежно целуна измръзналите й от вятъра устни. Тя едва не си изпусна секретния ключ.

— Доминго — каза той. Сега вече й казваше името си. — Доминго де Вега.

— Летиция — отговори тя. — Летиция Аренал.

— Госпожице Аренал — почти прошепна той. — Мисля да ви поканя на вечеря. Безсмислено е да се съпротивлявате. Вече знам къде живеете. Ако ми откажете, просто ще се свия като куче на кълбо пред вратата ви и ще умра.

— Не бива да го правите, сеньор де Вега. И за да го предотвратя, ще приема поканата ви.

Той я заведе в стар ресторант, където сигурно бяха сервирали храна, когато конквистадорите са идвали тук от именията си в пустошта на Естремадура, за да измолят от краля да ги прати да откриват Новия свят.

Разказа й, че е от Пуерто Рико, че е млад дипломат в ООН и че е решил един ден да стане посланик. Че бил взел три месеца творчески отпуск — със съгласието на шефа на мисията, — за да научи повече за своята истинска любов: испанската класическа школа в изобразителното изкуство в музея „Прадо“, Мадрид.

И това вече направи съвсем естествено да го приеме в леглото си и да се люби с мъж, когото практически не познаваше, макар до този момент да бе познавала по този начин само трима мъже.

Кал Декстър бе корав мъж, но имаше и съвест, така че вероятно би му се сторило прекалено да използва професионален жиголо. Но Кобрата нямаше подобни скрупули. За него нещата опираха до това дали печелиш, или губиш — а да губиш бе просто непоносимо.

Кобрата изпитваше възхищение и страхопочитание към коравосърдечния шпионин Маркус Волф[1], години наред оглавявал източногерманската шпионска мрежа, която била неуловима за западногерманския контрашпионаж. Волф обичал да използва „медения капан“, но го правел по обратен на нормалния начин.

Нормалният начин бил лековерни западняци с високо положение в обществото да се оплетат с изумително красиви момичета на повикване, да ги снимат в компрометиращи ситуации и впоследствие да ги изнудват със снимките. Волф използвал красиви съблазнители, но не за гей дипломати (макар да не би се погнусил да прави и това), а за отрудените, забравени от любовта стари моми, често вземани за секретарки от високопоставени западногерманци.

Фактът, че когато били разкривани като върховни наивнички и когато научавали за неизчислимите щети, нанесени от изнасянето на секретни документи и предаването им на техните любовници, те свършвали живота си в бедност и немилост, ако не и зад решетките, изобщо не притеснявал Маркус Волф. Той играел Голямата игра, за да печели — и печелел.

Дори след колапса на Източна Германия съдът в Западна Германия трябвало да оправдае Волф, понеже той не бил предал своята страна. Така че докато други шпиони свършили в затвора, той се наслаждавал безметежно на пенсията си, докато не починал от старост. В деня, в който научи тази новина, Пол Деверо свали наум шапка пред него и каза пак наум молитва в памет на заклетия атеист Волар. Така че не бе имал никакви угризения да прати в Мадрид красивия жиголо Доминго де Вега.

Хуан Кортес се измъкваше от прегръдката на съня на бавни стъпки и когато отвори очи, през първите няколко секунди мислеше, че е попаднал в рая. В действителност се намираше в стая, каквато не бе виждал никога. Беше голяма — също като двойното легло, в което лежеше, — стените бяха в пастелен цвят, а щорите спуснати, макар да се виждаше, че навън грее слънце. Всъщност беше във ВИП апартамента на офицерския клуб към ВВБ „Хоумстед“ във Флорида.

Докато мъглата в съзнанието му бавно се вдигаше, той забеляза хавлия, преметната през облегалката на стол до леглото. Стъпи с омекналите си крака на пода, осъзна, че е чисто гол, и облече хавлията. На масичката до леглото имаше телефон. Той вдигна слушалката, изграчи в нея „ало“, но никой не му отговори.

Отиде до прозорците, дръпна щората и надникна навън. Видя грижливо поддържана морава и пилон, на който се вееше американското знаме. Не, не беше в рая — за него по-скоро бе обратното. Бе отвлечен и се намираше в ръцете на американците.

Бе чувал ужасни разкази за откарване в самолети без опознавателни знаци в чужди земи, за изтезания в Близкия изток и Централна Азия, за години, прекарани в Гуантанамо.

Макар никой да не му бе отговорил по телефона, явно някой беше регистрирал събуждането му, защото вратата се отвори и влезе стюард с бяло сако и поднос. На подноса имаше храна — добра храна, — а Хуан Кортес не бе хапвал, откакто бе изял пакетирания си обяд в дока на Сандовал преди цели 72 часа. Разбира се, той не знаеше, че са минали три дни.

Стюардът остави подноса на масичката, усмихна се и му посочи банята. Хуан надникна в нея. Мраморна баня за римски император, каквито бе виждал по телевизията. Стюардът му обясни с жест, че всичко е изцяло на негово разположение — душ, тоалетна, комплект за бръснене, всичко. После излезе.

Заварчикът изгледа шунката с яйца, сока, препечените филийки, конфитюра и кафето. Ароматът им напълни устата му със слюнка. Сети се, че сигурно са го държали упоен, може би… отровен. И какво от това? И без това можеха да правят с него каквото си искат.

Седна и започна да яде. Извика в съзнанието си последния си спомен — как полицаят му каза да слезе от колата, железните ръце около гръдния му кош, задушаващата кърпа, натисната върху носа и устата му, усещането, че пропада в небитието. Нямаше никакви съмнения защо е всичко това. Нали работеше за Картела. Но как бяха разбрали?

Когато свърши с яденето, отиде в банята, използва тоалетната, взе душ и се избръсна. Чисто нови кърпи, скъп афтършейв… Беше израсъл с мисълта, че всички американци са червиви с пари. Май беше вярна.

Когато се върна в спалнята, там го чакаше мъж: възрастен, побелял, среден на ръст, жилав. Усмихна му се приятелски — американски приятелски — и каза на испански:

— Hola, Juan. Que tal? — Здравей, Хуан. Как си? — Ме llamo Cal. Hablamos un ratito. — Аз съм Кал. Да поговорим.

Номера, естествено. Чакаше го изтезание. И все пак седнаха удобно и американецът му обясни какво се е случило. Разказа му подробно за отвличането, за запаления форд, за трупа зад волана. Обясни му за идентифицирането на трупа по портфейла, ръчния часовник, пръстена и медальона.

— А жена ми и синът ми? — попита намръщено Кортес.

— Ами… съкрушени са. Смятат, че са погребали теб. Искаме да ги доведем, за да се съберете.

— Да се съберем? Тук?

— Хуан, приятелю, приеми действителността. Не можеш да се върнеш. Картелът няма да повярва на нито една твоя дума. Сигурен съм, че знаеш как постъпват с хората, които смятат, че са минали на наша страна. И със семействата им. В тези неща те са като животни.

Кортес потрепери. Знаеше прекрасно. Не беше виждал с очите си резултата, но бе чувал. Беше чувал и беше треперил. Отрязаните езици, бавната смърт, ликвидирането на цялото семейство. Разтрепери се при мисълта за Ирина и Педро. Американецът се наведе напред.

— Приеми реалността. Сега си тук. Дали сме постъпили правилно, или неправилно — вероятно неправилно, — вече е без значение. Тук си и си жив. А Картелът е сигурен, че си мъртъв. Дори са изпратили свой човек на погребението.

Декстър извади от джоба си DVD, включи плазмения телевизор, вкара диска и натисна бутона на дистанционното. Филмът явно бе заснет от оператор на покрива на някой от високите жилищни блокове на километър от гробището, но разделителната способност бе отлична. Дори с варио.

И Хуан Кортес стана свидетел на собственото си погребение. Снимащият се бе съсредоточил върху лицето на ридаещата Ирина, придържана от един съсед. И на сина му Педро. На отец Исидро. На мъжа отзад — мъж с черен костюм, вратовръзка и очила, — изпратения по заповед на Дона наблюдател. Филмът свърши.

— Сам виждаш — каза американецът и хвърли дистанционното на леглото. — Не можеш да се върнеш. Но и те не могат да дойдат. Хуан Кортес умря в онази пламтяща кола. Това е важният факт. Сега трябва да останеш при нас, тук в Щатите. И ние ще се погрижим за теб. Няма да ти направим нищо лошо. Имаш думата ми, а аз държа на думата си. Естествено, ще трябва да ти сменим името, а в бъдеще може да се наложат и някои други малки промени. При нас има нещо, което се нарича Програма за защита на свидетелите. Ти ще влезеш в тази програма… Ще станеш нов човек, Хуан Кортес, с нов живот на ново място, с нова работа, нов дом, нови приятели. Всичко около теб ще е ново.

— Но аз не искам да е ново! — отчаяно извика Кортес. — Искам си стария живот.

— Не може, Хуан. Старият ти живот приключи.

— А жена ми и синът ми?

— Защо не ги приемеш в новия си живот? В тази страна има много места, където слънцето грее точно както в Картахена. Тук има стотици и хиляди колумбийци, законни имигранти, които вече са се адаптирали и са щастливи.

— Но как могат те да…?

— Ние ще ги доведем. Педро ще порасне тук. Какъв би станал в Картахена? Заварчик като теб? Да ходи всеки ден да се поти на дока? Тук, след двайсет години, може да стане всякакъв. Доктор, адвокат, защо не и сенатор?

Колумбийският заварчик го гледаше зяпнал.

— Педро… синът ми… сенатор?

— Защо не? Тук всеки може да стане всякакъв. Наричаме го американската мечта. Само че за да стане това възможно, ни е нужна помощта ти.

— Но аз нямам какво да предложа.

— О, имаш, приятелю. Тук, в моята страна, онзи бял прах унищожава живота на млади хора като твоя Педро. Пристига в кораби, скрит на такива места, които не сме в състояние да открием. Знаеш какви кораби, Хуан — кораби, на които си работил ти… Виж, сега трябва да тръгвам. — Кал Декстър стана и потупа Кортес по рамото. — Обмисли нещата. Пусни пак филма. Ирина тъгува за теб. Педро плаче за татко си. Всичко може да се развие прекрасно за теб, ако ги доведем и се съберете. И това срещу няколко имена. Е, ще се върна след двайсет и четири часа. Ти, за жалост, трябва да останеш тук. Заради собствената ти безопасност. Да не те види някой, който не трябва. Малко вероятно е, но не е изключено. Така че стой тук и мисли. Хората ми ще се грижат за теб.

 

 

Трамперът „Сиди Абас“ никога нямаше да спечели никакви награди за красота, но пък и цялата му стойност като търговски морски съд беше нищо в сравнение с осемте бали в трюма му.

Беше излязъл от либийския залив Сирт и се насочваше към италианската провинция Калабрия. Противно на онова, което си мислят туристите, Средиземно море често е доста бурно. Огромните вълни на мощна буря заблъскаха ръждясалия кораб, който с мъка си проби път източно от Малта към „пръстите“ на италианския полуостров.

Осемте бали бяха карго, разтоварено преди месец с пълното съгласие на пристанищните власти в Конакри, столицата на другата Гвинея, от по-голям товарен кораб, дошъл от Венесуела. От тропическа Африка каргото бе извозено с камиони на север, беше прекосило саваната и бе преминало през нажежените пясъци на Сахара. Пътуването бе непосилно за обикновен шофьор, но коравите типове, които шофираха тези автовлакове, бяха свикнали на всякакви несгоди.

Те прекарваха огромни платформи и ТИР-ове час след час и ден след ден по осеяни с дупки пътища и по пясъчни коловози. На всяка граница и митница имаше протегнати за пари ръце и спуснати бариери, които се вдигаха едва когато подкупните служители извръщаха поглед, та задните им джобове да се издуят от навити на рула едри банкноти в евро.

Отне цял месец, но с всеки метър приближаване към Европа стойността на всеки килограм в осемте бали нарастваше все по-близко до астрономическите цени по улиците. И в крайна сметка автовлаковете спряха със скърцане на спирачките до прашна крайпътна закусвалня в покрайнините на големия град, който беше истинската им дестинация.

По-малки камиони и стари пикапи поеха балите и ги откараха до шумно рибарско селище, състоящо се от няколко сгушени една в друга кирпичени къщи на брега на море, в което рибата почти бе изчезнала и където край порутен кей чакаше трампер като „Сиди Абас“.

Беше април. Трамперът щеше да потегли по последната отсечка на дългия път до калабрийското пристанище Джоя, намиращо се изцяло под контрола на ндрангета. В тази точка собствеността щеше да се смени. Алфредо Суарес в далечната Богота щеше да е свършил работата си и оттук нататък самобитното „почтено общество“ щеше да поеме нещата. Дългът от 50% щеше да се изплати, а огромната печалба щеше да се изпере през италианската версия на „Банко Гузман“.

От Джоя, само на няколко километра от офиса на държавния прокурор в столицата Реджо ди Калабрия, осемте бали, разпределени вече на много по-малки пакети, щяха да поемат на север към италианската столица на кокаина Милано.

Но капитанът на „Сиди Абас“ нито знаеше това, нито се интересуваше. Той просто бе много доволен, когато подмина мола на Джоя и неспокойното море се намести между кърмата и пристанището. Нови четири тона кокаин бяха стигнали до Европа и на хиляди мили оттук Дона щеше да е много доволен.

В своя удобен, но самотен затвор Хуан Кортес бе изгледал записа неколкократно и се разплакваше всеки път, щом видеше измъчените лица на жена си и сина си. Копнееше да ги зърне отново, да прегърне сина си, да си легне при Ирина. Но знаеше, че янкито е прав — нямаше начин да се върне там. Дори да откажеше да сътрудничи и да им изпратеше само съобщение, че е жив, това щеше да означава подписване на смъртната им присъда… или още по-лошо.

Така че когато Кал Декстър дойде, заварчикът се съгласи.

— Само че имам условия — добави. — Ще си спомня кои са корабите, когато целуна жена си и прегърна сина си. Дотогава няма да кажа нито дума.

Декстър се усмихна.

— Не съм искал нищо друго. Сега обаче ни чака работа.

Дойде специалист по звукозапис и направиха запис. Технологията не беше нова, но и Кал Декстър не бе новак, както понякога се шегуваше. Предпочиташе стария „Пърлкордър“ — малък, надежден и с толкова миниатюрен микрофон, че можеше да бъде скрит почти навсякъде. Направиха и снимки: Кортес с лице към камерата, държащ брой на в-к „Маями Хералд“ с ясно видима дата, после снимаха родилното петно на заварчика на дясното му бедро — петното приличаше на светлорозов гущер. Щом събра нужните му доказателства, Декстър си тръгна.

Джонатан Силвър започваше да губи търпение. Беше поискал отчет за текущото състояние, но Деверо бе проявил вбесяваща уклончивост, въпреки че началникът на кабинета неуморно го бомбардираше с искания.

Иначе официалните органи на реда и закона продължаваха работата си както обикновено. Огромни средства на данъкоплатците бяха заделени за справяне с проблема, но нещата се бяха влошили.

Непрестанно някой някъде биваше залавян и пресата гърмеше с тонове и цени — винаги уличната цена, а не тази по време на транспорта, понеже беше много по-висока.

Но в Третия свят задържаните кораби чудотворно вдигаха котва и изчезваха в морето; обвинените екипажи плащаха гаранциите си и повече никой не ги виждаше; а най-лошо от всичко — конфискуваният кокаин се „изпаряваше“ необяснимо още в охраняваните складове и търговията продължаваше с пълна сила. На обезсърчените „пчелички“ в УБН им се струваше, че всички са подкупени. Тъкмо това беше същността в оплакването на Силвър.

Мъжът, който вдигна телефона в дома си в Александрия, докато нацията се подготвяше за великденската ваканция, остана ледено учтив и отказа да отстъпи дори и сантиметър.

— Приех задачата миналия октомври — напомни той. — Казах, че ми трябват девет месеца за подготовка. Когато му дойде времето, нещата ще се променят. Весели празници. — И затвори.

Силвър бе вбесен. Никой не си позволяваше да се държи с него така. Никой… изглежда, с изключение на Кобрата.

Кал Декстър се върна в Колумбия отново през ВВБ в Маламбо, като този път, с помощта на Деверо, използва самолета за шефовете на ЦРУ. Не ставаше дума за някакъв по-голям комфорт, а за бързина. Нае кола в съседния град и отпътува за Картахена. Сега беше без поддържащ екип. Има моменти и места, когато и където успехът идва само с потайност и бързина. Потрябваха ли му мускули и огнева мощ, значи щеше да се е провалил.

Макар Кал да бе виждал сеньора Кортес на прага на дома им да целува съпруга си, когато го изпращаше на работа, тя никога не го бе виждала. Беше Семана Санта[2] и квартал Лас Флорес бе в трескави приготовления за Великден. Освен номер 17.

Кал мина през района няколко пъти в очакване да се стъмни. Не искаше да паркира до тротоара от страх да не привлече вниманието на някой бдителен съсед, който да съобщи в полицията за подозрителна кола. Но искаше да види светването на лампите преди пускането на пердетата.

В алеята пред дома нямаше кола, което означаваше, че няма гости. Щом лампите светнаха, можа да види какво става вътре. Сеньора Кортес и момчето бяха сами.

Кал Декстър позвъни. Отвори му синът — мургав юноша, когото познаваше от филма с погребението. Не се усмихваше. Дори се беше намръщил.

Декстър извади полицейска значка, показа я за момент и я прибра.

— Teniente Delgado, Policia Municipal — представи се той на момчето. Значката всъщност бе копие на значка на полицията в Маями, но хлапето нямаше как да знае това. — Мога ли да говоря с майка ти?

И му спести колебанията, като се вмъкна покрай него в антрето.

— Mama, esta un oficial de la policia.

Сеньора Кортес излезе от кухнята, бършеше ръцете си с кърпа. Лицето й бе подпухнало от плач. Декстър се усмихна състрадателно и посочи към дневната. Държеше контрола над ситуацията толкова здраво, че тя без замисляне го покани да влезе. Когато седнаха и синът й защитнически се изправи до нея, Декстър се наведе напред и й показа паспорта си. Американски паспорт.

Посочи орела на корицата и герба на Съединените щати.

— Не съм колумбийски полицай, сеньора. Както виждате, американец съм. Сега искам да се подготвите за шок. И синът ви също. Става дума за съпруга ви — Хуан. Той не е мъртъв и в момента се намира във Флорида.

Жената го гледаше, сякаш не разбираше смисъла на думите му. После вдигна ръцете към устата си и ахна.

— No se puede! — Не може да бъде. — Видях трупа му…

— Не, сеньора, видели сте трупа на друг човек. Обгорял до неузнаваемост. И сте видели часовника на Хуан, портфейла му, медальона му и пръстена му с монограм. Личните му вещи. Но тялото не е неговото, а на беден скитник. Хуан е при нас във Флорида. Изпрати ме да ви взема. И двамата. Ето…

И извади три снимки от вътрешния си джоб. От тях, съвсем жив, гледаше Хуан Кортес. Втората снимка го показваше да държи брой на „Маями Хералд“ с ясно различима дата. Третата показваше родилното му петно. И тя беше най-убедителната, защото никой друг не можеше да знае за него.

Сеньора Кортес отново заплака.

Момчето първо дойде на себе си. И се разсмя.

— Papa esta en vida. — Тате е жив.

Декстър извади касетофона, натисна копчето и в малката стая се разнесе гласът на „мъртвеца“:

— Моя най-скъпа Ирина, мила моя. Педро, сине. Това наистина съм аз…

Записът завършваше с лична молба Ирина и Педро да съберат по един куфар с най-скъпите си неща, да се сбогуват с номер 17 и да тръгнат с американеца.

Последва час на пълен хаос, на тичане през плач и сълзи насам-натам, на събиране на вещи, на избиране, отхвърляне и подреждане. Сеньората написа под диктовка писмо и го остави за съседите, затиснато с ваза на масата в трапезарията. В него обясняваше, че с Педро са решили да емигрират и да започнат нов живот.

В самолета на път за Флорида Декстър й обясни, че близките им съседи ще получават от нея писма, изпратени от Флорида, в които ще пише, че си е намерила работа като чистачка, че е добре и в безопасност. Ако някой дойдеше да се поинтересува лично, щяха да му покажат писмата. На тях щеше да има валиден пощенски щемпел, но щяха да са без обратен адрес. Никога нямаше да я открият. После кацнаха в „Хоумстед“.

Срещата във ВИП апартамента беше бурна и отново се проляха сълзи. После, верен на думата си, Хуан Кортес започна да пише. Може и да нямаше кой знае какво образование, но за сметка на това се радваше на феноменална памет. Затваряше очи, припомняше си конкретна година и написваше име. И следващо. И ново…

Когато свърши и увери Декстър, че не съществува нито един друг кораб, на който да е работил, списъкът му се състоеше от 78 имена. И поради факта че на всеки от тях бе изработил свръхтайно отделение, всеки от тези кораби контрабандираше кокаин.

Бележки

[1] Маркус Йоханес Волф (Миша) (1923–2006) — ръководител на Главното разузнавателно управление на ГДР (Външно разузнаване на Щази) — Б.пр.

[2] Страстната седмица (исп.) — Б.пр.