Ребека Занети
Пленен (8)

Глава 8

Ема притисна чантата до гърдите си, докато водеше Джейни през грубия асфалт. Ароматът на нощен жасмин се носеше във въздуха. Те пътуваха забързано с тъмен СУВ до малкото частно летище, а тя бе сигурна, че бе забравила повече от няколко чифта обувки в хотела. Дейдж я увери, че мъжете му ще проверят всички стаи, преди да изпразнят хотела.

Тъмни облаци закриваха небето, а вятърът пронизваше кожата й. Тя потръпна и накара Джейни да се затича през пистата, насочвайки се към малкия сребрист самолет в края. По някаква причина се чувстваше като крадец, който отива да се скрие на безопасно местенце. Недоволно ръмжене се откъсна от Дейдж, който тичаше вдясно от нея. Кралят искаше да остане и да се бие, но бе направил този ход, само за да може да я защити. Сигурно понякога беше доста кофти да си крал.

Ушите й започнаха да звънят. Как, по дяволите, се бе оказала в средата на тази война? Тя беше генетик. Кара изучаваше растения. Джейни би трябвало вече да е в леглото, за да може на другия ден да отиде на детска градина. Макар светът на Ема никога да не е бил напълно безопасен, поне досега разбираше правилата му. Вампирите и шифтърите би трябвало да са измислени. Не реални.

Талън тичаше заедно с тях, понесъл на ръце Кара, Джордан носеше Кейти, а Макс тичаше до тях. Кейти все още бе в безсъзнание и начинът, по който Джордан бе извил устните си, обещаваше болка на онези, които бяха заразили лъвицата.

Няколко вампирски и шифтърски войника обграждаха групата.

Бяха изминали по-малко от двадесет минути, след като Кейти се бе появила, съобщавайки новината, че не може да се преобрази. Ема напрегна ума си. Кара и Кейти бяха пили чай вместо шампанско миналата вечер. Господи! Нима беше толкова лесно да стигнат до тях?

Дейдж се движеше близо до нея.

— Може ли вирусът да бъде приет през устата?

Очите на Ема се напълниха със сълзи.

— Да. С лекота. Всъщност повечето съвременни лечения на рак включват пиене на вирус, който да мутира клетките на рака. — Винаги се бе изумявала от факта, че има учени, които биха използвали уменията си, за да причиняват подобно зло. Науката помагаше на хората да оцеляват… да надмогват смъртта… а не я използват за тероризъм и убийства.

— По дяволите! — Дейдж натисна бутона на слушалката си. — Уведоми Кейн, че може да имаме три заразени, Кара, Кейти и Маги. Маги ще пристигне малко след нас. — В гласа му се долавяше суров гняв, който накара кръвта й да се вледени. Тя се зачуди колко ли често му се налагаше да потиска природата си, за да изпълнява задълженията си на крал.

— Добре. Имам нужда да изследвам и кръвта на Маги. — Ема издиша дълбоко. ДНК-то на вълчите шифтъри дали е по-различна от човешката?

— Ще проверя отново кога ще пристигне. — Дейдж тъкмо бе докоснал слушалката си, когато лъч зелена светлина се блъсна в крака му, събаряйки го на земята.

— Дейдж! — изпищя Ема и спря, обръщайки се към него. Мирисът на озон и кръв изпълни въздуха. Още няколко лъча светлина изпълниха нощта, а войниците около тях се прегрупираха.

Дейдж дръпна нея и Джейни на земята, закривайки ги с широкия си гръб, докато се обръщаше и отвръщаше на огъня. Ема се претърколи над Джейни, прикривайки детето с тялото си. Нещо блъсна рамото й и тя едва сдържа стона си.

Мирисът на изгорял озон изпълни ноздрите й. Асфалтът драскаше плътта й, докато тя притискаше главичката на Джейни до гърдите си. О, господи! Как щеше да опази племенницата си? Колко зле бе ранен Дейдж? Страхът на детето я накара да трепери срещу паважа, докато гневът на Дейдж изпълваше въздуха около тях.

Лъч светлина дойде от покрива на хангара вляво от тях и воините наоколо започнаха да отвръщат на огъня. Зелени лазери изпълниха въздуха, преминавайки през стени и прозорци. От време на време от мъжете около нея или от онези на покрива, опитващи се да ги убият, прозвучаваха болезнени стонове.

Дейдж изруга тихо и през нея премина вълна от болка. Бяха го улучили отново.

Ема стегна прегръдката си около Джейни, доверявайки се на обучените воини да ги опазят живи. Безпомощност премина през нея, връщайки я към спомените за детството й, когато нямаше воини, които да я защитят. Тя трябваше да бори… да защити Джейни. Ема вдигна глава.

— Остани долу — нареди Дейдж, завъртайки се така, че едната му голяма ръка да обгърне главата й, притискайки я надолу. Тя опита да се бори с него за миг, преди да спре, щом реалността премина през мозъка й.

Самолетът запали двигателите си и се плъзна между тях и стрелците. Силен шум премина през въздуха, когато куршумите се забиваха в едната му страна.

Силни ръце откъснаха Джейни от Ема и тя изкрещя, преди да осъзнае, че Макс вдига детето на ръце, за да скочи с него в чакащия ги самолет. Дейдж вдигна Ема на ръце и го последва, настанявайки я на плюшената седалка и помагайки на шифтърите да се качат, преди да започне да раздава заповеди на воините си да намерят стрелците, и ако могат, да ги опазят живи, за да ги разпита.

Той затвори люка и самолетът започна да набира скорост по пистата, издигайки се във въздуха.

Толкова за виденията. Ема не бе видяла, че това предстои. Страх замая главата й и тя погледна към Джейни през пътеката.

— Джейни! — Скачайки от стола си, Ема сграбчи ръкава на малкото момиченце. Кръв се процеждаше през разкъсаната дупка в розовата материя. — Джейни. О, господи! — Ема започна да диша тежко. Разширени сини очички, пълни със сълзи, срещнаха нейните. Тя вдигна лице към Дейдж. — Простреляли са я.

Шок премина през лицето му, прогонвайки гнева му. Той нежно избута Ема настрани и разкъса ръкава на Джейни. Избърса нежно ръчичката й и някак успя да улови Кара, когато сестра й се хвърли към детето си.

— Тя е добре, Кара. Куршумът само я е одраскал.

Плачейки, Кара прокара ръце по мокрото личице на Джейни.

— Добре съм, мамо — четиригодишното момиченце изтри сълзите си, — но ръката ме боли.

Джордан подхвърли комплект за първа помощ към Талън, който го грабна и се отпусна на колене пред детето.

— Хей, дребосъче. Трябва да сложим превръзка на това, нали?

Ема се наведе и огледа добре раната. Приличаше на дълбока драскотина. Червена и подпухнала, но определено не беше дупка от куршум. Тя сложи ръка на гърдите си, за да се успокои, и седна обратно на седалката си.

— Слава богу! Какво стана, по дяволите? — прошепна тя към Дейдж.

Докато Талън превързваше раната на детето, Дейдж се изправи и тя видя раната на крака му, където го бе пронизал куршума. Един куршум падна от дупката на гърлото му и кожата се сля пред очите й подобно на разтопено масло, лекувайки раната.

— Бяхме нападнати. — Погледът му се насочи към Джордан, който седеше няколко седалки по-надолу. — Как, по дяволите, знаеха къде ще бъдем? Само няколко човека бяха информирани за тръгването ни и не сме казвали на никого къде отиваме и от кое летище ще излетим.

Джордан изръмжа, а котешките му очи блеснаха опасно.

— Не знам. Как, по дяволите, някой е успял да се доближи достатъчно, че да зарази Кара и Кейти?

Самолетът спря да се издига и Талън приключи с превръзката на ръката на дъщеря си.

— Кърджаните имат вътрешен човек. Някой наш приближен. — Той говореше тихо и спокойно. Вероятно заради Джейни.

Ема преглътна няколко пъти, за да прогони свиването в стомаха си, слепоочията й затуптяха болезнено. Страхотно. Предател, който знае всеки техен ход. Такъв, който има достъп до вируса, който ги заплашваше. Тя се бореше да се концентрира и да разбере какви са другите опасности, за да измисли как да им противостои.

— Зеленият лазер се превръща в куршум в мига, в който докосне плът, дори и човешка, нали?

Погледът на Дейдж беше насочен към Джейни, а на бузата му трептеше мускул.

— Да. — Гневът му изпълни ноздрите на Ема и тя се опита да диша, без да усеща яростта на половинката си.

Страхотно. Специални куршуми, търсещи досег с жива плът. Направо великолепно. Ема се бореше да потисне гаденето. Трябваше й чист въздух.

Талън се наведе и вдигна Джейни на ръце.

— Кара и Джейни ще използват задната спалня по време на полета. — Той се обърна и помогна на половинката си да се изправи.

Джейни вирна носле във въздуха и малка сълза се търколи по личицето й.

— Лельо Ема? Кървиш.

Дейдж на секундата се озова коленичил до нея, а ръцете му започнаха да откопчават ризата й.

— На пари и ейчи.

— Какво? — Ема погледна надолу към себе си като на забавен кадър, а крайниците й сякаш омаляха. — Колко езика говориш въобще?

— Всички познати. — Той разтвори ризата й и количеството кръв я накара да се задъха. Ушите й забучаха. — В шок си, любов. — Той издърпа ръкава й, разкривайки дупка в горната част на лявата й ръка. Издърпвайки я напред, той погледна раната, направи гримаса и я пусна. — Ще се оправиш. Талън, отведи семейството си в спалнята, моля те.

Кара опита да възрази, но Талън хвана ръката й и не й позволи да помръдне.

Дейдж изчака вратата да се затвори зад тях, преди да прикове Ема с погледа си.

— Губиш прекалено много кръв и това не ми харесва, Ема.

— Няма ли да се лекувам бързо като теб? — Боже! Мъжът я беше маркирал. Нямаше ли да получи някакви безсмъртни привилегии? Искаше й се странният шумящ звук да спре. Пред погледа й се спусна сива пелена.

Дейдж я разклати леко.

— Ще се лекуваш по-бързо, но сме обвързани едва от няколко часа. Талантът има нужда от известно време, за да се развие.

Зави й се свят.

— Не така умирам, Дейдж. — Вярно, че имаше огън и болка във видението й, но не и куршуми.

Той пребледня.

— Разбира се, че не, по дяволите.

Джордан прочисти гърлото си.

— Ако не съм ти нужен за това, ще настаня Кейти на канапето в предната част. — Шифтърът погледна към кървящата рана на Ема и й се усмихна със симпатия. — Всичко ще е наред, Ваше величество.

Макс се обърна, насочил поглед към раната на Ема.

— Ще се преместя. — Винаги сериозният вампир последва Джордан.

Ема опита да се концентрира върху сивите плюшени седалки на частния самолет.

— Ъм. Защо всички се смущават толкова? Умирам ли? — Беше й трудно да се фокусира. Шокът беше хубаво нещо. Би трябвало доста да я боли.

Дейдж отмести една къдрица от лицето й.

— Не, любов, не умираш. Но може да не харесаш решението ми. — Гласът му омекна, но очите му станаха твърди и решителни.

Тя опита да извърти очи, но дори това леко движение накара в стомаха й да се надигне гадене.

— Няма да правя секс с теб точно сега, Дейдж.

Сумтене се разнесе от предната част на самолета.

Дейдж се ухили, бавно и секси.

— Това беше удар под кръста, любов.

— Удар? — Защо главата й тежеше толкова много?

— Да. — Сив блясък проблесна пред очите й. Дейдж беше прерязал вената на лявата си китка. Той наклони главата й и поднесе ръката си към устните й.

— Не! — Ема се дръпна назад, отдалечавайки се от него. О, господи, нямаше начин. Мъглата в ума й се прочисти за един миг и тя усети пареща болка в ръката си.

Той обаче държеше главата й здраво. Кървавата китка отново се насочи към нея. Мократа кожа срещна устните й и тя започна да се бори с гаденето, стисвайки китката му с две ръце, за да го отблъсне. Дейдж натисна по-силно, принуждавайки я да погълне част от течността.

— Пий, Ема, или ще стисна носа ти и ще те принудя да го направиш.

Силата на краля с лекота победи нейната. Тя отвори уста да изкрещи и той се възползва, пъхвайки повече от китката си в устата й, притискайки я към зъбите й, като не й даде друг шанс, освен да се предаде. Кръвта му започна да се стича по гърлото й, изгаряйки я. Гъстата течност съскаше като газирано, горещо кафе.

Изведнъж тя изпита силна нужда за още.

Стенейки дълбоко, тя засмука силно, а умът й се замая от най-невероятното усещане, което бе изпитвала. Беше… божествено. Повече от божествено. Въпреки волята й тя стисна зъби. Тялото й натежа и клепачите й се затвориха. Спря да се бори.

Сърцето й забави ритъма си и тя едва успя да забележи кога Дейдж отдръпна ръката си и целуна нежно бузата й.

— Спи, любов. Ще се чувстваш по-добре, когато се събудиш. — Той разстла меко одеяло над нея и тя се сгуши с доволна въздишка.

 

 

Сънищата й бяха цветни… блестящи проблясъци от вдъхновение и красота през тунелите на очакванията, историята и бъдещето. Виденията проблясваха в ума й с невероятна бързина… някои бяха нови, а други стари.

Нямаше къде да се скрие от виденията, които караха сърцето й да замира, умът й да крещи и душата й да се гърчи от гняв. Тя спеше от няколко часа, напълно съзнавайки, че трябва да се събуди, за да попречи на виденията да се върнат. Но тъмнината както винаги победи.

Видението разкри летен ден, чисто небе и аромат на лалета, носен от бриза, докато Дейдж върви към сградата, в която тя работеше, някаква лаборатория. Тя знаеше без никакво съмнение, че е вътре. Зад него се движеха сенки, вероятно братята му. Но този план, този проблясък на бъдещето се отнасяше само за краля. Изглеждаше силен с широката усмивка на лице и с прекрасните опасни трапчинки. Беше в безопасност.

Той кимна, казвайки нещо на сенките зад себе си, когато изведнъж огромна клада от огън се отрази в очите му. Земята се разтресе. Облаци черен дим се издигаха оттам, където допреди миг беше сградата.

Смъртта танцуваше около разрушението и кралят падна на колене. Чиста агония премина през лицето му, и точно в този миг Ема сякаш можеше да усети как сърцето му става твърдо като камък, преди да изчезне. Напълно. Унищожено. Главата му падна напред.

 

 

Ема се събуди стреснато, отваряйки уста, за да изкрещи.

— Шшт, любов, всичко е наред. — Дейдж се притисна по-силно до нея, а топлия му дъх помилва косата й.

Тя пое дълбоко въздух и се задави, опитвайки се да успокои лудо биещото си сърце. Тъмнина посрещна погледа й.

— Къде съм?

— В Колорадо. В резиденцията ни до Боулдър. — Той прокара нежно ръка по нейната. Нейната напълно излекувана ръка.

— Спала съм през цялото време? Дори от самолета дотук? — Умът й се напрегна над това, докато тя се изтягаше до него. Усещаше тялото си фантастично. — Кръвта ти е невероятно мощна. — Много жалко, че сърцето й още се свиваше болезнено заради видението.

— Благодаря ти. — Той разтвори длан, слагайки я на стомаха й. — Кажи ми за съня си.

Изпълни я ужас.

— Не го помня.

— Лъжкиня. — Стаята се завъртя пред нея и тя се оказа под вампира. Той целуна нежно устните й. — Искам да знам какво те е изплашило толкова, любов.

Не можеше да му каже. Той не криеше намерението си да я обича и да я защитава, а този път водеше към унищожението му. Провалите в миналото й вече я преследваха, а тя бе жена, която се учеше от грешките си. В това видение щеше да се вслуша.

— Как са останалите?

— Добре са. — Той се настани по-удобно между бедрата й тя сподави един стон.

Неочаквано осъзна нещо.

— Защо не четеш мислите ми?

Той наведе глава към нея и прокара устни по шията й, захапвайки леко ухото й.

— Щитовете ти са вдигнати. Дори докато спиш.

Ръцете й сякаш по собствена воля се плъзнаха по гърба му и тя впи пръсти в задните му части.

— Не можеш ли да пробиеш щитовете ми? — Беше спечелил последната им битка на волите почти без усилия.

— Мога — заяви и обгърна с ръце гърдите й, мачкайки леко зърната им. Тя се изви към него, а ума й се замая.

— Тогава защо не го направиш?

Той се ухили, когато тя простена. След това сграбчи бедрата й и ги раздалечи, разтваряйки я широко за себе си.

— Защото уважавам уединението ти? — Горещата му длан се стегна около бедрото й.

О, господи!

— Така ли е?

Ръката му се плъзна по задничето й и той я стисна.

— Не. — Дейдж захапа леко брадичката й и продължи нагоре, плъзвайки език по устните й, изкушавайки я с мъжествения си вкус.

Зави й се свят, когато Дейдж задълбочи целувката, и й бяха нужни няколко секунди да се окопити, когато той започна да целува гърдите й.

— Не? Какво имаш предвид с това „не“?

Той въздъхна и се надигна нагоре, приковавайки погледа й със своя.

— Не разбих умствените ти щитове, защото точно сега си твърде крехка.

Крехка? Глупости.

— Не съм крехка. — Той трябваше да знае, че тя е достатъчно силна да го защити, и дори да застане редом с него. Тя опита да снижи краката си, но широката му ръка сграбчи бедрото й, задържайки я на място.

— Да, такава си. Преди няколко часа бе маркирана, а след това простреляна. Можех да те увредя, ако разкъсам щитовете ти. — Той въздъхна. — Освен това се надявам, че в някой етап от връзката ни ще ми се довериш достатъчно, че да ги свалиш.

Проклетия крал имаше сладка страна в себе си, която нямаше как да отрече. И това много щеше да й липсва, когато се разделяха.

— Свърших с говоренето, Дейдж. — Тя посегна към него, толкова твърд и голям.

Той простена тихо, когато ръката й го обгърна и започна да го милва по цялата дължина.

Ема се усмихна.

— Е, смяташ ли да използваш това, или какво?

Сграбчвайки ръката й, той прикова и двете й китки над главата й.

— Добро разсейване, любов. Макар че наистина ми омръзна от този разговор.

Силната нужда, излъчваща се от краля, се разби в нея, превземай организма й.

— Ах, дългът не те ли зове? Не трябва ли да се захващаме за работа? — Тя опита да се раздвижи и не бе изненадана, когато той я задържа на място.

Дейдж притисна ерекцията си към женствеността й.

— Целият живот на краля се върти около задълженията му, любов. Но ти принадлежиш на мъжа. — Той впи почти болезнено зъби в устната й. — И мъжът иска да знае защо отричаш това, което той може да почувства, че изпитваш в сърцето си.

Тя извъртя очи, борейки се с желанието да се отърка в него като котка.

— Да говориш за себе си в трето лице е лош знак, Дейдж. Лудост.

Той се ухили.

— Така е. Но да не ми позволиш да ти помогна също е лудост. Кажи ми от какво бягаш.

Не можеше. Е, можеше, но нямаше начин Дейдж да позволи видението й да извърви пътя си. Поне веднъж някой друг щеше да защити краля. И мъжа.

Решителност изпълни погледа й.

— За детството ти ли става въпрос?

Тя застина.

— Какво знаеш за това? — Ръцете му пуснаха задничето й.

Челюстта му се стегна.

— Кара ми каза, че баща ви е бил зъл пияница и е обичал да удря.

Кара му го беше казала? Интересно.

— Тя никога не говори за този период от живота ни. Изненадана съм, че ти е казала.

Дейдж целуна нежно брадичката на Ема.

— Мисля, че просто се опитваше да ми обясни защо ще си трън в задника ми. Разказа ми за всички пъти, в които умишлено си се поставяла на пътя му, за да не пострада тя.

Любов и лоялност изпълниха сърцето на Ема.

— Кара ме е спасявала повече от един път. Веднъж дори го захапа, за да пусне ножа, който държеше. Тя беше толкова смела, Дейдж.

Голяма ръка, която никога нямаше да удари, отметна къдрицата от челото на Ема.

— И двете сте били смели.

Тя въздъхна.

— Не съжалявам, че той умря. Нещо в мен би трябвало да трепне, но… — Вината от това, че бе оставила и майка й да умре винаги щеше да я разяжда, но не можеше да разкаже на Дейдж за това.

— Не те виня. Но времената са се променили, животът ти се е променил. Както и ролята ти в него. — Твърдост в гласа на краля замени мекотата.

— Ролята ми? — Ема се напрегна.

— Да. Вече не си щит, любов. Сега това е моята работа.

Умът й се напрегна.

— Не разбирам. — Надявайки се да го разсея, тя обви и двата си крака около кръста му. По дяволите, чувството да го усеща така беше невероятно. През вените й течеше истинска мощ от кръвта, която й бе дал, и тя искаше да я изпробва… с невероятното му тяло.

— Разбираш ме. Използвай този твой гениален ум и постави фактите по местата им. Защо си мислиш, че е трябвало да защитаваш сестра си и майка си? — Страстта правеше гласът му дрезгав и тя потръпна от желание.

Ема се бореше да се фокусира върху разговора.

— Защото можех. По-силна съм… по-трудна за нараняване. — Физически и емоционално. Емпатската дарба на Кара идваше от сърцето, докато уменията на Ема идваха изцяло от ума.

— По-силна ли си от мен? — Той вдигна вежди, предизвиквайки я.

Стига де. Мъжът бе два пъти по-грамаден от нея и на всичкото отгоре вампир.

— Болката не е нужно да е физическа, Дейдж, емоционалните рани понякога оставят по-дълбоки белези от опакото на един пияница. — А и кралят имаше своите собствени духове. Тя нямаше да се превърне в един от тях. Нямаше да го преследва и мисълта за смъртта й да го наранява, ако връзката им приключеше по-скоро.

— Слушай. — Той я целуна, приковавайки погледа й със своя. — Може да не съм в главата ти точно сега, но усещам достатъчно, за да знам, че ме защитаваш. И това започва да ме ядосва.

Толкова по-зле за него. Макар кралят сам да се бе нагърбил с всички проблеми на света, тя нямаше да му позволи да я натика при останалите, които разчитаха на защитата му.

— Не знам за какво говориш. — Маркерът на рамото й започна да пари. Вътрешно тя копнееше отчаяно той да я изпълни. Веднага.

— Напротив, разбираш ме. Не искам защитата ти. Искам твоето доверие. — И любовта ти. Неизречените думи увиснаха във въздуха.

Достатъчно с това.

— Ти си този, който трябва да ме чуе. Не искам този живот… няма да остана тук. — Сърцето й се пръсна на парчета, докато изричаше думите. Обичаше го от първия път, в който сподели миналото му в едно от виденията си. — След като намерим лек за Кара, аз ще си замина. — Искаше той да бъде подготвен, в случай че не успее да надвие смъртта, затова се напрегна, очаквайки експлозията.

Усмивка надигна ъгълчетата на устните му и той се ухили широко срещу нея. След миг започна да се смее, а очите му бяха изпълнени с веселие.

— Прелестна си.

Гняв избухна вътре в нея.

— Дори не си и помисляй да се държиш снизходително с мен. — Тя беше високо оценяван генетик, по дяволите. Умните хора я взимаха на сериозно. Кралят най-добре да се стяга, особено имайки предвид факта, че мощта му кипеше във вените й.

Той сви рамене, сграбчи едното й бедро и проникна в нея с един мощен тласък.

Тя се задъха, забивайки нокти в кожата му. Огън пламна във вените й, карайки нервните й окончания да се събудят за живот, когато той я изпълни. Напълно.

Подпирайки чело на нейното, той стегна хватката си около нея.

— Тогава спри да говориш глупости. — Острите му резци блеснаха на мъждивата светлина. Една силна ръка обърна главата й настрани, разголвайки шията й. — Моя.

Бърз като мълния, той я захапа.