Ребека Занети
Пленен (18)

Глава 18

Ема тропна с крак върху покрития с плочки под на комуникационната стая в лабораторията, докато Кейн пишеше бясно нещо на клавиатурата, след като се бе върнал преди час. Войниците, разбира се, веднага бяха докладвали за влизането на Девън в секундата, в която Кейн се бе върнал. Тя не бе обелила нито дума за раната си.

— Девън просто се опитваше да помогне на колежката си, Кейн. — Тя отметна една къдрица от лицето си.

Кейн сви рамене.

— Не ми пука. Нарушил е протокола и е щастливец, че само го уволнявам.

Темпераментът избухна в основата на черепа й.

— Или какво?

Ядосани виолетови очи срещнаха нейните, когато Кейн спря да пише.

— Имаш ли идея колко от нашите закони пристъпи той, без да споменаваме нарушаването на договора му? Той е щастливец, че все още може да ходи.

— И като стана въпрос, защо, по дяволите, си сложил лазери, които да покосяват хората? — Разбира се, никой не й бе казал за тази предпазна мярка.

— Точно по тази причина съм ги проектирал да разпознават лица… или да атакуват.

Ема си пое дълбоко дъх. Имаше нужда от сътрудничеството на Кейн.

— И все пак това не е причина да казваш на Дейдж…

Кейн вдигна ръка във въздуха, прекъсвайки я.

— Няма начин. Дори не си помисляй да искаш от мен да скрия това от Дейдж. — Той насочи поглед обратно към клавиатурата си.

Тъпанар. И говорейки за краля, къде беше той, по дяволите? Тя свали щитовете си и изпрати зов към Дейдж, внимавайки да скрие нараняването си далеч от мислите си.

„Здравей любов. Липсвах ли ти?“ Дълбокият му глас изпълни главата й.

Облекчение накара раменете й да се отпуснат.

„Да. Битката свърши ли?“ Тази способност да комуникират чрез мислите си беше много удобна и тя се зачуди как точно мозъчните вълни изпращат и получават съобщения. Би трябвало да направят някои тестове, за да разгадаят всичко това.

„Да. Пътуваме към дома. Не загубихме никой, но имаме няколко ранени. Ще ти разкажа всичко, когато се върна след няколко минути.“ И щитовете му отново се вдигнаха.

Ема кимна и насочи вниманието си към цялата северна стена на стаята. Беше работила през целия следобед, комбинирайки кръвта на върколак и вампир с правилния протеин, който бе показал умение да се свързва с катализатора. Но нещо все още защитаваше двадесет и седмата хромозома и може би Мойра държеше ключа.

Една жена зае мястото пред екрана, гъсти червени къдрици се спускаха около лице с кожа като чист алабастър. Никакво слънце за това момиче. Зелените очи се присвиха към Ема, преди бавна усмивка да разтегли щедрите й устни.

— Значи ти си половинката на краля. Аз съм Мойра.

Ема кимна кратко.

— Приятно ми е да се запознаем. Ема Паулсън. — Половинката на Конн бе красавица, в това нямаше никакво съмнение.

Усмивката на Мойра стана още по-широка.

— Значи не си се омъжила за Дейдж? — Тя завъртя очи като някой от келтски филм.

— Не. — Не че той я бе помолил. — Ти омъжи ли се за Конн?

Усмивката на вещицата се изпари.

— Не. Няма и да го направя.

Кейн изсумтя.

— Ще видим това — каза той, игнорирайки жените.

Ема прочисти гърлото си.

— Е, вероятно се чудиш защо се свързахме с теб.

Мойра кимна.

— Да. Предполагам, че ви трябва вещица за нещо.

Как, по дяволите, Ема трябваше да обясни за това?

— Наясно ли си с Вирус-27?

— Да. Конн изпрати вестта, че половинките на вампирите са в опасност. — Устните на Мойра се стегнаха в твърда линия. — Мога да се грижа сама за себе си, Ема.

— Сигурна съм в това — усмихна се Ема. — Но, ами, мислим, че може да ни помогнеш с лекарството.

— Как?

Ема сви рамене.

— Не знам. Племенницата ми Джейни получава видения и тя мисли, че ти може да ни помогнеш.

Мойра наклони глава настрани.

— Знам за племенницата ти. Някои от нашите гадатели предрекоха раждането й.

Дъхът заседна в гърлото на Ема. Достатъчно с пророчествата за малкото момиче.

— Защо?

— Не знам. Очевидно тя държи ключа към бъдещето… бъдещето на всички нас. — Мойра сви рамене. — Никакво напрежение, горкичкото дете.

Без майтап.

— Мислиш ли, че ако ти изпратя данните за вируса, би могла да допринесеш с нещо?

Мойра се усмихна отново.

— Ти си учен, нали?

— Генетик.

Две трапчинки се появиха върху безупречната кожа на Мойра.

— Кеарт го леор. Значи знаеш, че всеки принос, който мога да дам, ще бъде под формата на магия?

— Да. Преди няколко нощи бях маркирана от вампир, Мойра. Тъй че смятам да имам малко вяра към това.

Мойра се засмя.

— Добра гледна точка. — Тя се приближи към камерата. — Какво те кара да мислиш, че за създаването на вируса е използвана магия?

Ема се обърка за миг.

— Не го мисля. — Тя изчака новата й приятелка да осъзнае истината.

Нежна усмивка премина през лицето й. Мойра поклати глава.

— Наистина? Винаги ли изучаваш подобни вируси.

— Не. Но и никога преди не съм се тревожила за двадесет и седмата хромозома. — Вирусът пасваше с жертвата.

— Ах! — Мойра наведе глава на една страна. — Ако тук е замесена магия, трябва да намериш някоя наистина силна вещица, която да направи магията.

— Като теб?

— Ба мхаит лиом. Ъх, имам предвид, да.

Умът на Ема се бореше с новата информация.

— Ако магията е замесена по някакъв начин, колко човека по света биха имали нужните умения, за да го направят?

— Човекът? — Мойра кимна на някой извън обхвата на камерата. — Имаш предвид вещици, сестричке.

Поемайки си дълбоко дъх, Ема потърси вътрешната си сила.

— Вещици. И не сме сестри… никоя от нас не е омъжена за Кеърс.

Очите на Мойра се присвиха и Ема можеше да почувства фокуса им от другия край на земното кълбо.

— Има доста силна теория, че потенциалните половинки на вампирите са потомци на народа на Фей, братовчеди на моите хора. — Тя посегна към купчина документи. — Информацията ти тъкмо пристигна… ще я прегледам и ще се свържа отново с теб.

Народът на Фей? Няма начин.

— Не отговори на въпроса ми. — Мойра дали щеше да им помогне?

За миг настана тишина.

— Нямам никаква идея колко вещици биха могли да създадат нещо такова. — Мойра се приближи до екрана, гледайки Ема в очите. — Точно какво мислиш, че представлява магията, Ема?

Ъ, фокус-мокус?

— Не знам. Нещо свързано с това да си гол под лунната светлина, богини и хубави заклинания?

Мойра отметна глава назад и се разсмя.

— Не точно. Какво знаеш за квантовата физика?

Нежелано любопитство се надигна в Ема.

— Не много, освен че е модерна теория и обяснява природата и поведението на енергията или материята на атомно и субатомно ниво. — Тя вдигна вежди. — Учиш квантова физика?

Мойра се усмихна.

— Имам няколко докторантури, едната е по квантова физика, и преподавам в университета в Дъблин, както и в едно училище, за което никога не си чувала. На субатомно ниво правилно приложената енергия може да променя материята, нали?

— Вероятно. — Никой не знаеше с точност. — Значи квантовата теория обяснява магията?

Мойра сви рамене.

— Какво знаеш за теория на струните?

Ема се засмя.

— Теорията на струните е нова теория, което опитва да помири квантовата теория с теорията за относителността. — Казано накратко.

— Точно така. Освен това има пет различни струнни теории, които се обединяват около факта, че в Космоса съществуват различни измерения, и че всичко в него е свързано. — Мойра направи още една крачка към камерата. — Тези теории са от твоя век, Ема. Експертите вярват в измеренията и във възможността ни да се движим през тях.

— Значи ми казваш, че магията може да бъде обяснена с квантовата физика и струнната теория?

— Е, тези теории плюс още девет, за които вашите хора все още не са се досетили. — Мойра се ухили. — Това, което е важното в случая, е да повярваш. Това е. Затова започвай да вярваш. — Тя въздъхна, поглеждайки към Кейн и обратно към Ема, а погледът й стана по-тъмен. — Ако нямаш нищо против въпроса ми, къде те маркира краля?

Доста личен въпрос. Но доста логичен, имайки предвид, че и вещицата бе маркирана от един от братята Кеърс.

— В горната част на дясното рамо — заяви раздразнено Ема. — Ти?

— Лявата предна част на ханша ми. — Мойра извъртя очи. — Адски неудобно, ако искам да нося изрязани бански.

Ема кимна съчувствено.

— Да. Човек би си помислил, че за сто години семейство Кеърс би трябвало да са се научили да се обвързват, без да маркират никой.

Мойра поклати глава.

— О, Ема! Но те не искат да го правят по друг начин. Харесват маркирането. — Тонът й стана леден към края на изречението.

— Мъже! — Ема прочисти гърлото си. Много би искала да вземе проба от кръвта на Мойра. — Значи и ти си безсмъртна?

Мойра си пое дъх.

— Е, главно безсмъртна. Може да умрем от обезглавяване или изгаряне. — Тя погледна встрани от камерата, преди да насочи поглед отново към Ема. — Изпратих списък със съставки на Кейн, които биха могли да послужат при направата на магия… подгответе ги. Ще прочета информацията ти и ще се заловя за работа над магия, която да противостои на вируса. Дотогава, слан го фоил.

Екранът потъмня.

— Чао засега. — Ема повтори келтската фраза, която знаеше. — Мойра е красива. Мога да разбера защо Конн е бил привлечен от нея. — В удивителните й очи блестеше силна интелигентност… вещицата нямаше да се даде лесно. Тя се зачуди колко силен би трябвало да е най-великия воин на Реалм, ако реши да измъкне Мойра от Ирландия.

Кейн прокара ръка по брадичката си.

— Да. Имала ли си някога чувството, че целият ад ще се отприщи?

Ема се насили да се усмихне.

— През последната седмица бях отвлечена от чудовищна раса вампири, сестра ми беше забременена от вампирски принц, а аз бях маркирана от краля на вампирите, който освен това обича да хапе. Научих за съществуването на шифтърите и демоните, а племенницата ми, която защитавам от самото й раждане, се явява във виденията на разни пророци и които твърдят, че ще бъде адски важна за всички свръхестествени същества. Освен това търся помощ от стогодишна вещица, която изглежда като на двадесет години. — Тя въздъхна дълбоко. — Адът вече се отприщи и разкъса реалността.

Кейн събра документите си и й направи знак към вратата.

— И в този ред на мисли, мисля, че ще е добре да започнеш да вярваш в магията. Смятам, че ще ти е нужно.

Някога, много отдавна, хора, които са възприели различни научни методи, са практикували магия. Трябваше да държи ума си отворен за идеята да се комбинират двете неща. Къде, по дяволите, беше тетрадката й от колежа? Сигурно в някой склад с останалите й вещи. Тя излезе в коридора и се сблъска с Конн, все още облечен в пълно снаряжение и с тъмна грамадна синина на скулата му.

Той я задържа нежно с ръце, обвити около бицепсите й. Погледът му срещна този на Кейн.

— Пророк Гайлс не беше там. Открихме само пророк Милнър, сега го преглеждат двама лекари… но на мен ми изглеждаше добре.

— Жертви? — попита Кейн.

Конн кимна.

— Погрижихме се за всички. — Той погледна Ема. — Говорила си с Мойра? — Очите му станаха с цвета на чист смарагд, малко по-тъмни от тези на половинката му.

Миризмата на дим и барут се носеше във въздуха около Конн. Ема отстъпи назад, повдигайки вежда.

— Преди миг. Откъде знаеш?

Войникът сви рамене.

— Винаги знам къде е и какво прави. Макар че ще оценя, ако не казваш нищо. — Усмивката му щеше да разтопи и по-твърди сърца от това на Ема. Той се обърна към брат си. — Половинката ми в опасност ли е?

— Да.

— Защото е половинка? — Конн пусна Ема и отстъпи назад.

Кейн потупа с папката по бедрото си.

— Да. Освен това, ако за създаването на вируса е използвана магия, тя е една от малкото вещици, достатъчно силни, че да го преборят.

Усмивка премина през широкото лице на Конн, изнервяйки леко Ема, така че тя не се сдържа да не се намеси.

— Ако Мойра е толкова могъща, тя може да се грижи сама за себе си. Нали?

Конн изпъна рамене.

— Грешиш. — Той кимна към брат си и се насочи надолу по коридора. — Ще намерим пророк Гайлс и след това заминавам за Ирландия — извика през рамо.

Ема сложи ръце на кръста си, поглеждайки лошо към Кейн.

— Не помагаш.

Веселие изпълни лавандуловите му очи.

— Задето съм съгласен с брат си?

Проклятие. Как може да са толкова глупави? Тя наклони глава настрани.

— Нямам търпение да срещна половинката ти, Кейн.

Кейн сви рамене.

— Провидението ще планира всичко добре. Половинката ми ще бъде логична жена, вероятно учен, която разбира всичко рационално. Не се тревожа.

Смях изригна от гърлото на Ема.

— О, Кейн. Ако съм научила нещо от последния месец, то е, че съдбата има изкривено чувство за хумор. — Тя избърса сълзите от очите си.

— Ето на това казвам красив звук. — Дейдж се появи иззад ъгъла, приближавайки се като мъж с цел. Ръката му обгърна брадичката й и главата му се сведе към нея.

Бучене изпълни слуха на Ема и горещина започна да се излъчва от всяка нейна пора, докато езикът й се преплиташе с този на краля. Той я притисна до стената и студената повърхност бе в пълен контраст с горещия вампир, който се притискаше в нея. Коленете й започнаха да треперят и тя се вкопчи с две ръце в бронираната му жилетка, за да не се свлече на пода. Външната врата се затръшна след бързото напускане на Кейн.

Дейдж вдигна глава, а очите му блестяха.

— Липсвах ли ти?

В отговор тя се надигна на пръсти и плъзна език по шията му. Сол и мощ експлодираха във вкусовите й рецептори и тя въздъхна, потърквайки нос в горещата му кожа.

— Да. — Тя се успокои и направи крачка назад, за да го огледа от глава до пети. — Някакви наранявания?

— Не.

Разнесе се аромат на мед и прасецът на краля потръпна леко.

— Тогава защо кракът ти кърви? — Тя се намръщи и понечи да се наведе.

Силни ръце хванаха лактите й, задържайки я на място.

— Няма ми нищо. — Той наклони глава настрани. — Какво не е наред? — Поемайки си дъх, той ги задържа на едно място.

Ема повдигна вежда, срещайки погледа му.

— Ъм, нищо. Всъщност днес имахме страхотен напредък. От научна гледна точка. — Дали той можеше да усети вибрациите от раненото й коляно?

Сладки трапчинки се появиха на хищническото му лице.

— Това са добри новини, любов. — Усмивката му изчезна и той се намръщи. — Изпитваш болка.

— Не. Добре съм. — Тя направи крачка назад. Ох, това нямаше да е никак приятно.

С леко ръмжене Дейдж се отпусна на пода и вдигна крачола на ранения й крак. Очите му се присвиха, виждайки кръвта, която бе избила под бялата превръзка.

— Какво се е случило, по дяволите.

Ема сви рамене, опитвайки се да се отдръпне.

— Нищо. Наистина, добре съм.

Раменете му се напрегнаха, докато нежно махаше превръзката от раната й.

— Нима. Как се нарани? — Горящи сребърни очи се вдигнаха, за да приковат нейните, изпълнен с гняв. — Ще убия Кейн.

Стомахът й се сви.

— Не. Той не беше в лабораторията… беше отишъл до града за провизии. — Нямаше да му позволи да обвини брат си за това.

— Порязала си се в лабораторията? Коя? — Гласът на Дейдж бе ниско ръмжене и я накара да изпъне гръбнак.

— Чистата лаборатория. — Тя погледна към вратата. — Трябва да си сложа нова превръзка — каза тя с намерението да избяга от очевидно бесния вампир.

Дейдж се изправи, впи зъби в китката си, разкъсвайки кожата. Той притисна ръката си към устата й. Ема се поколеба само за миг, преди да се предаде и да обгърне плътта му с устни, стенейки тихо от удоволствие, когато горещата течност потече надолу по гърлото й. Ушите й започнаха да бучат. Зад клепачите й блеснаха звезди. Въздишайки леко, тя го пусна и погледна надолу към коляното си. Раната се затвори, покривайки се със здрава розова кожа, без никаква болка… сякаш кръвта на краля съдържаше болкоуспокоителни в мощна доза.

Тя облиза устните си. Може би се превръщаше във вампир.

Дейдж хвана ръката й и я поведе към офиса, където вкара няколко кода в компютъра. Видео на лаборатория номер четири се показа на екрана. Той вкара още една серия от кодове и след миг тя се гледаше как помага на Девън. Дейдж застина до нея.

Той вдигна поглед, приковавайки я.

— Игнорирала си протоколите за безопасност?

— Да.

— Щеше ли да ми кажеш за човека?

Начинът, по който той изрече думата „човек“, я подразни.

— Обмислях го.

Без да каже нито дума, Дейдж сграбчи ръката й и я задърпа навън в коридора.

Тя трябваше или да тича след него, или да падне по задник. Той бутна тежката метална врата на оръжейната, отваряйки я, и смъкна жилетката от силните си рамене, докато яростта му буквално пращеше във въздуха. Различни ножове и пистолети се оказаха по местата си на рафтовете.

— Трябва да се връщам отново към работата си. — Тя се бореше с желанието да избяга, пренасочвайки адреналина, който пулсираше в нея, към това да остане на мястото си.

Нощта се отразяваше в сребърните му очи, превръщайки чистото синьо в почти черно.

— Мислиш си, че ще ти позволя да се върнеш обратно на работа? — Погледът му я прикова на място, докато той чакаше отговора й, а мускулите трепереха под кожата му. — Има ли възможност да си се заразила?

Тя бе виждала очите му в различни цветове, но точно този бе нов за нея. Тя преглътна, а звукът отекна в притихналата стая.

— Много малък. Имам предвид, не знам какво е имало в епруветката, която ме поряза.

— Колко са били счупени?

Тя сви рамене.

— Поне пет. — Да се тревожи над това нямаше да промени нищо.

— Някоя от тях съдържаше ли вируса? — Тревога и гняв се сливаха в едно в дълбокия му глас.

— Да. — Да изрече думата високо и ясно накара стомаха й да се свие. Не можеше да се разболее. Тогава кой щеше да намери лек за Кара? — Направих тестове. Ще знаем със сигурност до двадесет и четири часа. — Крайниците й потрепериха, когато си пое дъх. — Трябва да тръгвам… имам вирус за лекуване.

— За лекуване. — Той повтори думите без определена причина, а лицето му стана твърдо като камък.

Страх присви стомаха й. Мълчанието и спокойствието му я плашеха до смърт.

— Да. Само правя това, което се налага, Дейдж. — Защо той не можеше да разбере това?

— Ти. Ти се излагаш на опасност. — Той я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път. Челюстта му се стегна толкова много, че вероятно болеше. — Всичко винаги се отнася за теб, нали? Да намериш лек… да се изправиш пред опасността. Сам-сама.

И само за миг темпераментът й пламна.

— Да. Мъжът работи за мен и мой дълг бе да го спася. — Вероятно това бе голяма глупост от нейна страна, но нямаше да е мъдро да го казва на краля точно сега.

Осъзнаване проблесна на твърдото му лице.

— Много зле се отнесох с цялата тази ситуация. — Той говореше спокойно, сякаш на себе си… сякаш тя вече не участваше в разговора.

— Ъм, не разбирам. — Тя определено не очакваше извинение.

Погледът му отново се фокусира върху лицето й, а едната му голяма длан обгърна ръката й.

— Не. Не разбираш.

Тя нямаше никакъв избор, освен да го последва навън от стаята и надолу по коридора.

— Мислиш ли да обясниш какво имаш предвид?

— Да, така ще е най-добре — съгласи се той, отваряйки външната врата и извеждайки я навън под палещото слънце. За миг огромното му тяло блокира светлината. — Мислех да те въведа плавно в този живот, да те подготвя за битките, които предстоят.

Слънцето заслепи за миг очите й, когато той се отмести, и тя насочи погледа си към гората, потънала в сенки.

— Да, ами… Трябва да съм готова за войната. — За какво, по дяволите, говореше той?

Той поклати рязко глава, тръгвайки надолу по пътеката към резиденцията им.

— Не. Мислех, че ще разбереш този живот, използвайки логическото си мислене, както правиш обикновено в работата си. — Птичките чуруликаха весело в дърветата над тях, а лекият вятър разпръскваше борови иглички във въздуха. — Грешал съм.

Достатъчно с тези простотии. Тя отскубна ръката си от неговата и го заобиколи, а под обувките й се вдигаха облачета прах.

— За какво, по дяволите, говориш?

Никаква мекота и доброта не бе останала по лицето на краля. Чертите му бяха твърди, изпълнени с решителност.

— Нашите половинки са причината да дишаме, причината да живеем и да се бием.

Добре. Той бе ядосан, задето бе неглижирала сигурността си.

— Разбирам…

— Не! — Силна руменина покри високите му скули. — Много отдавна научих, че когато някой или нещо заплашва семейството ти, трябва да удариш бързо, да удариш силно.

Точно както знаеше и тя.

— Разбира се.

Той отново сграбчи ръката й, дърпайки я към дърветата.

— Твоите твърдоглави, своеволни и ненадеждни действия продължават да заплашват половинката ми. Моето семейство. Тази нужда да се изправяш пред опасността приключва точно сега.

Този път нямаше да й позволи да се отскубне от него, просто продължи напред, докато резиденцията не се появи пред тях.

— Пусни ме.

Той я завъртя, притискайки гърба й към дървената стена до вратата, още веднъж блокирайки слънцето.

— Не! — Гневна искра проби каменната фасада на лицето му, но той успя да я прикрие бързо. — Забранено ти е да напускаш семейното крило.

Гневът й експлодира, равен по сила на неговия.

— Няма начин, по дяволите. Трябва да продължа работата си в лабораторията. — Умът й затърси причина, трябваше да може да го убеди. — Ти си кралят… това е моят дълг и ти много добре го знаеш.

Той наведе лице на милиметри от нейното.

— Много ясно дадох да се разбере, че ти се обвързваш с мъжа, не с краля. Трябвало е да ме слушаш по-добре. Твоят дълг е към мен и единствено към мен.

Пеперуди запърхаха в стомаха й, а темпераментът й заплашваше да експлодира.

— Ти, арогантен задник такъв.

Ръката му се обви около шията й, приковавайки я на място.

— За умно момиче като теб ти липсват най-базисните инстинкти за самосъхранение. Вслушайте се в предупреждението ми, Ваше Величество. Не ме предизвиквай отново.

Очите й бяха широко отворени, дори след миг, когато той натисна бутона на слушалката си и наклони глава, слушайки.

— Веднага идвам. — Той се изправи бавно, а ръката му се плъзна от шията й към средата на гръдния й кош. — Това е краят на дискусията, любов.

Червена пелена падна пред очите й, а през тялото й премина гняв, какъвто не бе изпитвала никога в живота си. Коляното й се стрелна напред и само нечовешките рефлекси на краля спомогнаха за това, да не изстреля с ритника си топките му направо в гърлото му.

Бърз като камшик той отскочи назад, преди да сграбчи ръцете й и да я метне на рамото си, влизайки в сградата и спирайки до охранителите, за да им даде нарежданията си.

— Искам двама пазачи през вратата на покоите ми. Половинката ми остава вътре.

Тя нямаше време дори да се бори, когато той отвори вратата и връхлетя в спалнята им, и след миг тя се озова летяща във въздуха, преди да се приземи на голямото легло. Ема подскочи два пъти, прекалено удивена дори да говори. Бързите му стъпки го отведоха обратно във всекидневната, преди да затръшне врата след себе си и да превърти ключа в ключалката.

Ема изтича напред и задърпа вратата. Кучи син. Щеше да го убие.