Ребека Занети
Пленен (29)

Глава 29

Ема отвори бавно очи, тялото й бе отпуснато и изтощено в голямото легло. Тя вдиша аромата на сандалово дърво и сгуши лице в гърдите на Дейдж. Чувстваше се напълно отпусната.

Китката й лежеше върху възглавницата. Или по-скоро красивата златна гривна, която обвиваше китката й лежеше на възглавницата. Гривната на Дейдж. Тя се намръщи и се опита да свали бижуто. Кога й я бе сложил? Закопчалката не помръдна. Въздишайки, тя погледна Дейдж.

Той дишаше равномерно до нея. Дори кралете трябваше да си почиват. Тя се прозя и затвори очи, оставяйки се на спокойствието да я завладее. По-късно щеше да спори с него за гривната.

Дейдж изръмжа ниско.

Ема се намръщи, отваряйки ума си за него. Болка. Агония. Толкова много страдание. Тя се задъха, борейки се да си поеме дъх, и гневът се надигна в нея. Той се въздържаше. Откакто го бе видяла така опустошен, докато мислеше, че е мъртва, той държеше част от болката си скрита. Защитаваше я.

Но в сънищата си не бе успял да се прикрие. Тя можеше да почувства всяка отчаяна мисъл и точния момент, в който бе решил, че и той ще умре.

Без нея животът му приключваше.

Кралят изчезваше.

Мъжът умираше.

Сълзи изпълниха очите й. В отговор на това тялото й се стегна. Тя щеше да пази краля, щеше да боготвори мъжа. И ако се налагаше да пази себе си, за да го постигне, точно това щеше да направи.

Сега Кара и Джейни имаха Талън. Ема винаги щеше бъде до тях, но кралят имаше по-голяма нужда от нея. Тя щеше да го пази.

Сложи разтворената си длан върху сърцето му. Нейното сърце.

Телефонът иззвъня, той изръмжа, събуждайки се, и отвори широко очи.

— Какво?

Ема се усмихна. Какъв сърдитко.

Той седна в леглото, притискайки я към себе си, и вдигна телефона.

— Ти какво мислиш? Не. Мога да ги задържа тук, ако реша. — За миг настана тишина, докато той слушаше. — Добре. Ще сме готови след тридесет минути. — Кралят затръшна телефона и претърколи Ема по гръб, настанявайки се върху нея, преди леко да захапе долната й устна. — Надявах се на втори рунд, любов.

Ема се протегна под него.

— Не съм сигурна, че бих могла да понеса още, кралю.

Той се усмихна, а косата висеше около лицето му, давайки му дяволит вид.

— Обзалагам се, че мога да променя решението ти.

— Сигурна съм, че можеш. — Тя обгърна с ръце лицето му. — Обичам те, Дейдж. Ще се пазя повече, обещавам ти.

Той кимна рязко, а очите му се напълниха с топлота.

— И аз те обичам и също ще те пазя.

Тя изпръхтя.

— Тогава и аз ще те пазя.

— Имаме сделка. — Той легна по гръб, повличайки я върху себе си, а голото й дупе се настани върху твърдите му коремни мускули — Дължа ти извинение.

Тя се протегна като доволна котка.

— Сексът беше невероятен, Дейдж. Няма нужда от извинения.

Опасна усмивка блесна на лицето му.

— Не за секса, любов. Доверието е двупосочно. Ако ти бях отдал цялото си доверие, ти нямаше да скриеш от мен толкова важна информация.

Топлина изпълни цялото й тяло.

— Какво искаш да кажеш?

— Казвам, че съм по-силен, когато си до мен, а не напъхана в кутия под леглото. — Сребристите му очи блеснаха. — Не че някога би останала напъхана в кутия.

— Не бих ти го позволила.

— Знам това. Ти си силна и умна и, честно казано, бих могъл да използвам подкрепата ти. — Той отмести къдрица от лицето й. — Затова си мислех.

Тя изсумтя.

— Вероятно някоя плашеща перспектива за мен. — Ноктите й одраскаха твърдите мускули на гърдите му. По дяволите, обожаваше начина, по който син пламък блясваше в сивите му очи, щом го докоснеше. Усмивката му стопли сърцето й, точно както тялото му топлеше бедрата й.

— Така е. — Той се пресегна към тоалетката до леглото и отвори шкафа, изваждайки кадифена кутийка. Поставяйки я на гърдите си, той отвори капачето. — Омъжи се за мен.

Тя се задъха. Поне четирикаратов сапфир блестеше пред нея, обграден от диаманти.

— Красив е.

Той извади пръстена, вдигна лявата й ръка и го постави на безименния й пръст. Пасваше идеално. Повдигайки вежди, кралят зачака.

Когато вдигна поглед от невероятното бижу, тя срещна чистият му син поглед, който бе много по-прекрасен от пръстена.

— Да. — Не че той бе изрекъл предложението като въпрос. И все пак това бе правилният отговор. Този, който трябваше да се изрече.

Най-могъщото същество на света обхвана главата й и я дръпна към себе си за най-сладката целувка, чийто вкус щеше да усеща, докато е жива.

Тя се изправи и протегна ръка напред, за да се наслади на бижуто.

— Не знаех, че вампирите вярват в брака.

Той сви рамене и едва не я бутна от огромното си тяло.

— Не вярваме. Но ти вярваш. Освен това пръстенът беше на майка ми. Щеше да й хареса да го носиш.

Сълзи изпълниха очите й.

— Това е толкова мило. — Тя погледна към златната гривна на ръката си. — Пръстенът се закача за гривната, Дейдж.

Той свали гривната.

— Не можем да го позволим.

Тя го погледна изненадано.

Той се ухили.

— Нямам нужда от гривната, за да те намирам, любов. Просто от време на време ми харесва да те оковавам.

В отговор тя стегна бедра около него.

— Хммм. Кой беше на телефона?

Ставайки от леглото, той я вдигна със себе си.

— Пророците искат да се върнат в щаба си, затова ще имаме бърза прощална закуска.

Тя се намръщи.

— Защо биха искали да си тръгнат?

Дейдж сви рамене и я понесе към банята, пускайки водата на душа, преди да влезе вътре.

— Имат работа за вършене, любов. А и охраната им обикновено е в пълна готовност. — Той я пусна да стъпи на крака.

— Ох! — Ема извъртя глава, позволявайки на топлата вода да се спусне надолу по гърба й. — Много лошо. Искаше ми се да опозная Лили.

— Ами — Дейдж изстиска шампоан в ръката си, започвайки да го втрива в косата й — ще я задържа тук, ако искаш.

Ема едва не простена, докато пръстите му масажираха скалпа й.

— Наистина ли можеш да кажеш на пророка да го направи?

Дейдж сви рамене, отмивайки пяната от косата й.

— Във война сме. Аз съм военният командир. Мога да правя каквото поискам.

Той притежаваше голяма сила.

— Хммм. Звучи ми като голяма отговорност. — Тя посегна към него, обгръщайки го с ръце, а очите й блестяха предизвикателно. — Е, за рунд две…

* * *

Дейдж се намръщи на половинката си, стояща в другия край на маса. Който бе решил да сложи толкова дълга маса в стаята за вечеря, трябваше да бъде застрелян. Тя бе толкова далеч от него, в другия край на помещението, по дяволите. Блестящата усмивка, която изпращаше постоянно към него, караше членът му да копнее да е вътре в нея, и малката хитруша го знаеше.

Тя изглеждаше като у дома си, заобиколена от безценни картини с маслени бои и блестящи антики. Светлината се отразяваше в най-чистия кристал и все пак той не можеше да си съперничи с красотата й. Тя разговаряше оживено с Гайлс от едната й страна и Милнър от другата. Жена му бе обградена от пророци.

Талън прочисти гърлото си, седящ до Кара вдясно на Дейдж.

— Може би трябва да спреш да се мръщиш.

Кейлъб се засмя и се пресегна да сипе още шампанско в портокаловия си сок от мястото си до Лили, която стоеше вляво на Дейдж.

Макар Дейдж да харесваше и Кара, и Лили, искаше му се Ема да е до него. Следващия път, като имаха официална вечеря, той лично щеше да нареди кой къде ще сяда.

Джордан, Кейти, Кейн, Джейс, Конн и Маги заемаха средната част на дългата маса. Дейдж погледна отново към края на масата. Гайлс все още изглеждаше така, сякаш някой го бе метнал в месомелачка. Дейдж не можеше да вини мъжа, че иска да се прибере у дома, за да се лекува. Кейн бе взел всички нужни кръвни проби и бе записал разказа на пророка за отвличането.

На практика мъжът имаше страхотен късмет, че въобще диша. Бяха го измъчвали с дни, но той упорито твърдеше, че не е давал никаква важна информация. Дейдж бе склонен да му вярва.

Талън се намръщи и се наведе напред, така че само тези най-близо до него да могат да го чуят.

— Изключих повечето от стражите, които са имали достъп до апартаментите и на двама ни.

— Досетих се. Обикновено ги въртим, тъй че се съмнявам някой да е имал достъп и до двата едновременно. — Дейдж довърши бърканите си яйца. Остави кърпичката си на масата. Време беше да отведе половинката си обратно в леглото.

— Тогава кой може да е бил? — Талън издиша дълбоко. — Изпратих мъже да разпитат хората миналата нощ. Никой не се е доближавал до апартаментите.

— Сигурен ли си?

— Няколко трябвало да бъдат отведени в болница след… ах… интервютата.

— Ще платим сметката от болницата. — Тревога затрептя в основата на тила на Дейдж. Кой е бил канен и в двете стаи? Кой би имал този достъп? Реалност… толкова близка и очевидна се стовари върху него. Не. Светът не можеше да е толкова прецакан. Той погледна наляво, усмихвайки се. — Наслаждаваш ли се на закуската, Лили?

Лека усмивка трепна на устните й, а черните й очи блеснаха.

— Много, кралю.

Широката усмивка остана на лицето му.

— Носи се слух, че си страхотен играч на покер. — Не можеше да бъде.

Звънтящият й смях накара стомаха му да се свие.

— Е, справям се добре, но онази вечер Кейти беше големият победител.

— Научих я да играе преди много години. — Дейдж се облегна назад. — Искам да ти благодаря, че правеше компания на Ема и идваше в апартамента ни, докато бях зает. — Вероятността беше малка, но трябваше да опита.

Лили кимна. Усмивката й бе толкова сладка.

— Разбира се. Наслаждавах се на времето, прекарано с кралицата.

Той потисна едно тихо ръмжене.

— Тя също те харесва. — Нежен като въздишка, той започна да посяга към ума на пророка.

Тя вдигна вежди срещу него… и го избута навън от ума си.

— Искаш ли да ме попиташ нещо, Дейдж?

Жената имаше сериозни сили.

— Страхотен талант, пророко. — Той държеше гласа си тих и изражението си спокойно, игнорирайки внезапното застиване на Талън до него.

— Благодаря, кралю. — Раздразнение започна да блести в уникалните й очи. — Мога ли да попитам защо се опитваш да проникнеш в ума ми? — Тя задържа гласа си тих и приятен. Толкова, че разговорите около тях продължиха незасегнати.

Той присви поглед.

— Ти имаше достъп и до моя и до апартамента на Талън. Само ти си имала достъп и до двата.

Изненада блесна в очите й, последвана от гняв. А след това болка.

Болката бе тази, която го накара да се осъзнае.

— Съжалявам, Лили. — Какво си бе мислил, по дяволите?

Тя се намръщи, ръцете й стиснаха кърпичката в скута й. Погледът й се насочи към чинията й, а изражението й бе пълно с недоверие. Дъхът й секна. Шок премина през бледото й лице.

— Не. Не бях единствената — прошепна тя, вдигайки поглед, за да срещне неговия.

Той застина, всяка клетка в тялото му се напрегна, заставайки нащрек.

— Какво имаш предвид? — прошепна той, а гласът му бе едва доловим през разговорите, водещи се около масата.

Тя погледна скришом към другия край на масата, преди отново да погледне към него.

— Пророк Милнър ме ескортира и двата пъти. Във вечерта, в която играхме покер, той ме придружи до резиденцията, но когато излязох, него го нямаше. Тогава не помислих, че може да има нещо нередно. — Лицето й стана по-бледо от обикновено. — И донесе вода с лед за кралицата и за мен в апартамента ви по-рано през деня, когато се отбих да видя как е. Беше негова идея да дойда.

Талън седна по-напред, на лицето си имаше приветлива усмивка, но очите му бяха по-твърди от камък.

— Това повдига въпроса за укритието на Кърджаните в Айдахо. Ако са били толкова концентрирани върху проучванията си, защо нямаше никакви лаборатории там? Имам предвид, защо бяха отвели Милнър там? Беше така, сякаш е…

Косъмчетата на тила на Дейдж настръхнаха.

— Сякаш всичко е било нагласено? — Погледът му се присви към пророците в края на масата. Защо войниците в укритието бяха толкова млади и неопитни?

Талън снижи още повече гласа си.

— Да. Само се замисли. Оттам не получихме никаква информация и нямаше други затворници, освен Милнър. Беше по-скоро лесно да се доберем до него.

В сравнение със спасяването на Гайлс. Бяха на косъм да загубят няколко войника в онази мисия. И сега, като се замисли, Милнър имаше само няколко драскотини, определено не бе преживял мъчения. Дали леките наранявания са били постановка?

Гняв лумна в Дейдж и той се насили да го потисне. Той лепна широка усмивка на лицето си и намигна на половинката си.

— Ема? Хареса ли ти закуската? — Той се фокусира върху нея, докато държеше изражението си неутрално. „Стани от масата и тръгни към мен, любов.“

Тя се стресна и се изправи бавно от стола си.

— Беше чудесна, благодаря ти. — Очите й блеснаха любопитно.

По дяволите, беше страхотно, че половинката му не умееше да лъже. Тя понечи да заобиколи стола, когато пророк Милнър я хвана за ръката.

Той се усмихна.

— Малко съм замаян, Ваше Величество. Бихте ли помогнали на стареца да се изправи?

Дейдж едва се сдържа да не прелети над масата и да го свали. Никой не докосваше половинката му.

Ема залитна и притисна китка към бедрото си, за да може той да се хване.

— Разбира се, пророко. Ето така. — Тя нежно му помогна да се изправи.

Очите с цвят на кал се насочиха към Дейдж и той се изправи.

— Кралю?

— Да, пророк Милнър? — Той се насили да звучи учтиво. Дейдж трябваше да откъсне мъжа далеч от Ема.

— Вярвам, че имаме проблем. — Бърз като змия Милнър дръпна Ема пред себе си, притискайки голям нож към гърлото й. — Съжалявам, Ваше Величество.

Тя започна да се бори, но застина на място, когато ножът проби кожата й. Разширените й очи срещнаха погледа на Дейдж през стаята, докато кръвта покапа по блузата й.

Вида на кръвта й го накара да се фокусира смъртоносно към пророка.

Звуци изпълниха стаята, когато войните наскачаха на крака. Джордан поведе Маги и Кейти към вратата, посягайки да вземе и Кара.

— Не — Кара го отблъсна, — оставам тук.

Джордан изчака Талън да кимне, преди да избута двете шифтърки навън и да се облегне на дебелата дъбова врата. Никой нямаше да мине покрай лъва, за да избяга.

Кейлъб пристъпи настрани, блокирайки единствения друг изход от стаята. Той се усмихна и скръсти ръце на гърдите си.

„Остани спокойна, любов.“ Дейдж изчака лекото й кимване, преди да се фокусира върху Милнър.

— Пророко? Пусни половинката ми и обещавам, че няма да те убия. — Използваше най-разумния си тон, макар в него да бушуваха гняв и страх. Започна да заобикаля масата, докато Конн имитираше движенията му от другата страна.

Милнър се намръщи.

— Аз съм пророк, определен от провидението, Кеърс. Не можеш да ме убиеш. — Ръката, държаща ножа, започна да трепери.

По дяволите, острието бе достатъчно голямо, че да отреже главата й. Достатъчно голямо, че да я убие.

— Заплашваш половинката ми. Последен шанс. Иначе умираш. — Дейдж направи още няколко крачки. Ако копелето продължеше да трепери, без да иска, щеше да прережи югуларната вена на Ема. Тя щеше да се възстанови от това, но не и от обезглавяване.

Лицето на Милнър пребледня и очите му се разшириха.

— Не разбираш. Видях пророчеството. Те трябва да умрат.

— Кой трябва да умре? — Талън привлече вниманието на пророка към себе си, позволявайки на Дейдж и Конн да се приближат още повече.

Милнър насочи поглед към Талън.

— Всички те. Не могат да живеят. Жените Паулсън. Не може да живеят.

Талън изръмжа тихо, а резците му блеснаха.

— Защо не?

Дейдж се приближи още повече и застина, когато Лили застана до Милнър и сложи ръка на неговата.

— Самюел? Ти си объркан. Моля те, освободи кралицата. — Лили посегна с другата си ръка, хващайки Ема.

Милнър насочи блестящия си поглед към нея.

— Ти не разбираш, ти си само един фигурант, Лили. — Слюнка потече от ъгъла на устата му и той дръпна Ема по-силно към треперещото си тяло. — Аз видях бъдещето. Детето не може да живее.

Дейдж кимна на Лили да отстъпи назад. Тя пусна Милнър и направи точно това, кожата на лицето й бе толкова бледа, че почти бе станала прозрачна.

Кейлъб проговори от мястото си до вратата.

— Какво дете?

Милнър се завъртя така, че Ема застана директно между него и Дейдж.

— Детето. Пророчеството. Те ще донесат унищожение на всички ни. Видях го. — Очите му започнаха да блестят, когато лудостта ги изпълни. — Нямам друг избор. Жената трябва да умре.

Как Дейдж бе пропуснал да забележи това? Пророкът бе луд.

Ема си пое разтреперана дъх.

— Ти си ги заразил.

— Разбира се. — Сълзи напълниха очите на Милнър и той погледна към Лили. — Толкова съжалявам. Ти не биваше да бъдеш заразена, пророк Сотъби.

— Но аз е трябвало? — попита Кара заставайки до Талън, гняв трептеше под кожата й. — Два пъти? — Половинката й я грабна и избута зад себе си, така че само бледото й лице да наднича иззад гърба му.

— Нямах избор. Това трябва да бъде спряно. — Устата на Милнър започна да се движи почти без да издава звук.

„Дейдж? Защо да не се телепортирам?“ Ема си пое разтреперано дъх, а по шията й продължаваше да се стича кръв.

Наложи му се да се пребори с гнева, за да може да й отговори.

„Прекалено рано е след последния път.“

Тя извъртя очи.

Докато беше в опасност, с нож, опрян в гърлото й, жена му имаше смелостта да му извърти очи.

„По дяволите, довери ми се. Мога да извлека достатъчно мощ от теб, че да успея. Моля те, довери ми се.“ И след това намигна на сестра си. Намигна!

Дейдж си пое дълбоко дъх през носа. Той можеше да й изпрати достатъчно енергия, че да успее, и освен това й имаше доверие.

„Добре. Но опитай да се приземиш някъде наблизо.“

Милнър стегна хватката си около дръжката на ножа.

— Кралицата трябва да умре!

— Сега! — изкрещя Дейдж, изстрелвайки заряд от силата си към Ема. Тя изсъска и изчезна, материализирайки се след миг зад него. Той посегна към нея и почувства… нищо. Посегна отново през кислорода, през пространството и сграбчи ръката й, измъквайки я през деменциите, за да се озове до него.

Милнър изпищя пронизително и се хвърли към тях, а острието на ножа проблесна на светлината.

Дейдж скри Ема зад гърба си и се дръпна настрани, оставяйки инерцията да накара Милнър да прелети покрай него, сграбчвайки ножа му. Пророк или не, Милнър бе пролял кръвта на Ема. Животът вече не бе опция за него.

Дейдж измъкна ножа от ръката на пророка, замахна и острието се заби дълбоко в гърлото на мъжа, преди да го завърти, а очите на Милнър да се разширят от болка и изненада. Кръв опръска стаята и земята потрепери. Светлините започнаха да просветват. Молекулите на кислорода започнаха да пукат като малки сапунени балони.

Гняв изпълни краля и той последва плячката на пода, разкъсвайки хрущяли и кости, докато главата на пророка не се търколи под масата.

Дишайки тежко, Дейдж хвърли ножа на пода и се изправи, за да притисне половинката си до себе си.

— По дяволите — каза Джейс, застанал до Лили, за да я прикрива. — Току-що уби пророк.

Дейдж се завъртя заедно с Ема, насочвайки се към вратата, решен да се отдалечи от смъртта. Остра вълна от леден въздух го накара да се закове на място. Земята потрепери. Силен вятър започна да вилнее в стаята, издигайки чинии и прибори към тавана, преди да ги запрати със страшна сила към масата и пода. Столовете се вдигнаха във въздуха, блъскайки се един в друг, и Дейдж притисна Ема между тялото си и стената.

Искра от неонова светлина блесна в стаята, въртейки се около мебелите и каменните стени, преди да се насочи към всеки от присъстващите в стаята. Статично електричество започна да се излъчва от нея, карайки я да пулсира леко. Тя се завъртя наоколо, проблясвайки леко, преди да застане директно над средата на масата за миг. Цветът й се промени от неоново до искрящо синьо, през тъмносиньо, докато не стана електриково синьо и не се стрелна към Кейлъб.

Дейдж притисна Ема по-силно към стената, заел отбранителна позиция. Какво беше това, по дяволите? Светлинката обгърна Кейлъб, видимо прониквайки през кожата и костите на мъжа. Устата му се отвори леко в ням вик и през него прозираше електрическа светлина, преди от очите и ушите му да заблестят силни лъчи.

Оглушителен звук изпълни въздуха и всички притиснаха с ръце ушите си. Кейлъб полетя във въздуха, блъсвайки се в тавана, преди да се сгромоляса надолу, удряйки се в стената. Остана на колене, косата му се развяваше зад него. Той изрева от гняв и дебел тъмен келтски символ се появи на тила му.

Стаята притихна. Кейлъб се бореше да се изправи, дишайки тежко и накъсано.

— Какво беше това, по дяволите?

Джордан пристъпи по-близо с поглед, насочен към татуировката.

— Маркерът на Пророчеството.

Кейлъб застина, обръщайки се към счупените стъкла, които бяха останали от античното огледало на стената. Той изви глава настрани, поглеждайки маркера. Вдигайки глава към тавана, той изкрещя недоволството си.

— По дяволите.