Ребека Занети
Пленен (17)

Глава 17

Франко отметна глава назад, позволявайки на петдесетгодишното уиски да се плъзне по гърлото му. Той погледна през прозорците на офиса си, които гледаха към скалите на остров Бафинова земя. Океанът, леден и безпощаден, се простираше пред него. Спокоен, но невероятно изпълнен с живот, за който можеше само да си представя. Живот извън стените.

Скоро той щеше да поведе хората си към съдба отвъд въображението им.

— Нунавут не струва — заяви груб глас откъм вратата. — Не съм създаден да живея в Канада.

Не, момчето бе създадено за величие. Франко кимна с глава, канейки племенника си в стаята.

— Изолацията ми приляга.

Келан влезе вътре, отпускайки се на един от столовете пред мраморното бюро.

— Но не и на мен.

— Не. Вероятно не. — Франко се настани в коженото си кресло и отпи още една глътка. Племенникът му бе завързал черната си коса на тила, разкривайки не чак толкова бледото си лице. Той най-лесно от всички в расата им умееше да минава за човек… с малко грим и контактни лещи, които да прикрият лилаво-зелените му очи.

— Трябва да се разкарам оттук.

Пубертетът наистина беше гаден, ако Франко си спомняше правилно.

— Хеликоптерът и самолетите са на твое разположение.

Изненада блесна в странните очи на Келан.

— Така ли?

Господи! Кой, за бога, имаше зелени очи в тяхната раса?

— Разбира се. — Посягайки към златната подложка, Франко постави кристалната си чаша върху нея. — Разбирам, че имаш нужда да ловуваш. Само, моля те, имай предвид, че тук ми харесва, затова, ако обичаш, търси жени другаде. Отиди за уикенда във Вегас, после в Омаха, и така нататък.

Келан повдигна вежди.

— И нямаш нищо против?

— Хич не ме е грижа. — Поне докато човешките жени не започнат да изчезват пред вратата му. — Макар да знаеш, че това е само фаза, нали? Нуждата да убиваш ще изчезне. — Е, може би не напълно. Но щеше да стане по-истинска, фокусирана. Само наистина достойна плячка можеше да хване окото на Франко тези дни.

Келан кимна.

— Да. Понякога съм почти отегчен от играта. Но като се замисля за семейство Кеърс и за забавлението, което предстои… — Зеленото за миг измести лилавото в погледа му.

— Кеърс и детето им от пророчеството. — Франко потропа с острия си нокът по бюрото. — Очаквам с нетърпение визитата на леля й. Преди да я убия, разбира се.

— Разбира се. — Келан наклони глава настрани. — Имаш ли друга дълготрайна половинка наум, чичо?

— Да. — От години той мечтаеше за коса с цвета на слънцето и очи като нощното небе. — Някой ден пророк Лили ще бъде моя. — Тя щеше да му роди хубави синове.

Келан отметна глава назад и се разсмя, а гласът отекна в гранитните стени.

— Пророк от Реалм за половинка на Кърджан? Възхитително.

Възхитително… като мига, в който заби ножа си в гърлото на съпруга на Лили. Първият пророк Сотъби. Безполезният духовен водач дори изглеждаше шокиран, когато смъртта дойде за него. Сякаш пророците не можеха да умрат.

— Е, ако посетя Охайо, да мина ли да навестя чичо Ерик? — Погледът на Келан стана по-фокусиран и долната му устна се изви леко.

Малкият шибаняк.

— Разбира се. Брат ми в момента е най-известният учен. — Както и абсолютно най-ужасният войник. — Прати му поздравите ми.

Интерес блесна в погледа на Келан и той се наведе напред.

— Ерик се справя с вируса, нали? Имам предвид, близко е до създаването на раса от поробени върколаци, нали?

Франко кимна.

— Да. Той все още го усъвършенства, но имам пълно доверие в резултатите му. Вече знаем, че вирусът действа при половинките. При това идеално. — Слабините му се втвърдиха само при мисълта за Лили. Толкова далече. Толкова беззащитна. И вече не бе ничия половинка.

— Идеално. Как мина нападението този следобед?

— По план. — Навън проехтя гръмотевица и Франко погледна към океана. — Кралят спаси пророк Милнър.

— Кеърс откри ли проследяващото устройство? — ухилено попита Келан.

Франко въздъхна.

— Да. Всъщност всичките три. — Светкавица проблесна над океана. — Беше почти сигурно, че ще се провалим, но поне опитахме.

— Казах ти. — Келан седна назад и скръсти ръце на гърдите си. — Обаче все още имаме пророк Гайлс, нали?

— Разбира се. — При това добре скрит. Реалм нямаше да го намери. — Нещо друго? — След малко имаше конферентен разговор, а предпочиташе да пази контакта си с информатора в обкръжението на Кеърс за себе си.

Келан поклати глава и се изправи.

— Не. Ще взема тогава един от самолетите.

— Добре. — Франко взе питието си и отпи голяма глътка. — Келан? Стой далеч от семейство Кеърс. Все още не сме готови да ги свалим. Ще отмъстим за баща ти.

Остри резци блеснаха в хищническа усмивка.

— Не се тревожи. Смятам сам да отмъстя за баща си, когато времето настъпи. — Той спря, поглеждайки навън към битката, водеща се над океана — Макар че Джейни Бел има нов защитник, който с радост бих преследвал.

— Вампир? — Франко оценяваше уменията на момчето да влиза в света на сънищата, въпреки че все още не бяха успели да измислят начин, по който с това да спечелят преимущество.

Келан сви рамене.

— Може би. Все още не мога да го разбера добре. — Той се насочи към вратата. — Но имам чувството, че убийството му ще е един от най-великите мигове в живота ми.