Ребека Занети
Пленен (26)

Глава 26

Ема бавно отвори очи, болка пронизваше ушите й. Какво, по дяволите? Влажна пръст гъделичкаше носа й и тя се претърколи по гръб, поглеждайки от мократа земя към чистото синьо небе. Около нея бе пълно с дървета, а птички чуруликаха весело в клоните им. Къде беше тя, по дяволите?

Осъзнаването дойде рязко и тя се изправи, замайване премина на мига през главата й. О, да. Тя започна да лази към Кара, която лежеше наполовина скрита в шипков храст.

Ема издърпа Кара далеч от острите клончета и я подпря срещу ствола на едно борово дърво.

— Кара? Кара, събуди се. — Тя разтърси леко сестра си.

Кара простена и отвори бавно очи. Тя поклати глава.

— Ема?

— Да. — Ема се огледа из гората. Изглеждаше й някак позната.

— Ъм… — Кара примигна няколко пъти, насочила поглед към босите си крака. Тя се намръщи. — Какво се случи, по дяволите?

Ема се изкикоти истерично.

— Телепортирах се. Имам предвид, телепортирахме се. — Уау. Сега имаше силите на Дейдж.

— Защо? — Кара почисти няколко иглички от краката си.

— Защо? Защото лабораторията експлодира. — Как, по дяволите, щяха да се върнат у дома?

— Имало е бомба?

Ема застина.

— Ъм, не. Не е имало бомба. — Това нямаше да мине добре.

Сините очи блестяха с интелигентност, докато Кара седеше, притихнала за миг.

— Нямало е бомба? Тогава защо лабораторията е експлодирала? — Устните й се опънаха в бяла линия.

— Ъм. Ами. Вероятно е било бомба. Не съм напълно сигурна.

— Ема?

По дяволите, мразеше този тон. Ема примигна два пъти.

— Добре. Имах видение, че лабораторията ще експлодира и аз ще съм в нея.

— Какво? — задъха се Кара.

— Да. Но не знаех, че и ти ще си с мен. Освен това, ароматът на лалета винаги изпълваше въздуха, затова реших, че ще е безопасно до следващата пролет. — Обяснението звучеше тъпо дори за ушите на Ема.

Кара поклати глава, а между очите й се образува малка бръчица. И тя просто седеше и я гледаше.

— Добре, грешала съм. Трябваше да кажа на теб и на Дейдж. — Ема едва се прибори с желанието да закрещи. — Спри да ме поучаваш.

— Мислиш, че това е лошо? Само почакай Дейдж да разбере. — Погледът на Кара обходи гората. — Къде се намираме?

— Не знам. — Краката на Ема се подхлъзнаха на мокрите борови иглички, когато се опита да се изправи. Тя огледа зачервеното лице на сестра си. — Как се чувстваш?

Изненада разшири зениците на Кара.

— О, дааа. — Тя затвори очи и раменете й се отпуснаха видимо. Усмивката й можеше да заслепи слънчевата светлина. — Добре. Чувствам се добре. Мога да усетя, че с бебето всичко е наред. — Тя се изправи и стисна Ема в прегръдките си. — Ти успя. Спаси го.

Слава на бога! Ема прехапа устните си.

— Засега. Спряхме само катализатора. — Вирусът бавно щеше да продължи пътя си, а бързата бременност на Кара все още бе нечувана. Дали вирусът щеше да се забави за девет месеца?

Кара въздъхна.

— За днес е достатъчно добре, Ем. Утре ще се тревожим за вируса.

Ема кимна.

— Добра логика. Можеш ли да усетиш къде се намираме?

Кара се огледа наоколо.

— Ох.

— Какво, ох? — Странно чувство премина през Ема.

— Ами… — Кара направи няколко крачки към пътеката. — Мисля, че сме в нашата гора. Сещаш се, обратно в Тенеси.

Какво? О, мамка му!

— Права си. Бях толкова изплашена, тъй като имахме само няколко секунди, че явно съм мислила за мястото, където винаги сме се чувствали в безопасност. — Далеч от копелето, което ги отглеждаше, гората винаги е била безопасно кътче, в което да се скрият от пиянските побоища на баща им.

— Значи сме на другия край на страната от мястото, където трябва да бъдем. — Кара вдигна ръце и разтегна гърба си. Затвори очи и пое дълбоко дъх. След миг отвори рязко сините си очи.

— Не. Все още не мога да стигна до Талън. Проклятие.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Добре, ще опитам да намеря Дейдж. Мозъкът ми все още е леко замаян.

Тя отвори ума си и кълбо от гняв се заби толкова силно в нея, че я отпрати към земята.

— Ема! — Кара се отпусна до нея, сядайки на петите си. — Добре ли си?

— Да. Уау! Дейдж е бесен. — Ема се избута, сядайки на земята, и изтупа игличките от ръцете си. — Сигурно все още се бият, за да спасят пророка. Ще изчакам няколко минути и ще пробвам отново. — Тя позволи на Кара да й помогне да стане.

Погледът на Кара се насочи към пътеката.

— Ела. Нека да разгледаме.

— Ох, ами… — Ема повдигна вежди, поглеждайки към тясната пътека.

— Хайде. — Кара закрачи напред, заобикаляйки храстите с шипки и боровинки, пристъпяйки внимателно с босите си крака. — Винаги съм искала да изгоря проклетата къща. Но така или иначе вече сигурно се е сринала.

— Добре. — Ема никак нямаше нужда от това пътешествие към спомените. Беше загърбила Тенеси както физически, така и емоционално, през изминалите години. Но не можеше да остави Кара сама. Когато достигна до края на гората, не успя да сдържи възклицанието си.

Кара се усмихна.

— Виж това.

Скапаната им стара къща бе боядисана в мек бял цвят и стоеше, заобиколена от внимателно посадени здравец и теменужки. На зелената морава имаше малка люлка и всякакви приспособления за софтбол, футбол и фризби бяха разхвърляни наоколо.

Шум от камион прозвуча надолу по пътя и Ема подскочи, дърпайки Кара зад линията на дърветата. Чист, но малко очукан шевролет спря пред къщата и от него слезе мъж. Той бе висок, облечен в омазан със смазка гащеризон, а под шапката му с логото на „Кардиналите от Сейнт Луис“ стърчеше сламено руса коса.

Тревога се спусна по гръбнака на Ема. Мъжът беше огромен.

Външната врата на къщата се отвори, русокосо момченце на около шест години изскочи навън и, бягайки с боси крачета, се хвърли към мъжа, който го улови и залюля на ръце.

— Мама изгори вечерята — заяви момченцето, поклащайки глава.

— Какво? — Раменете на мъжа се разтресоха от смях, докато поглеждаше към вратата. — Сигурен ли си?

— О, да — кимна сериозно детето — Дим, гадна миризма и… — То погледна зад себе си, преди да се обърне отново към мъжа: — Тя каза… „мамка му“.

— Неее — отвърна мъжът, потискайки смеха си. — Наистина?

Вратата се отвори и навън излезе дребна жена с кестеняви къдрици, които стърчаха на всички страни, и сложи ръце на ханша си.

— Изгорих лазанята.

— Да, чух. — Мъжът подхвърли детето, носейки със себе си кикотещия си се товар.

Момиче на около осем или девет години надникна иззад жената.

— Боби Малоун отново се опита да ме целуне днес.

Мъжът се закова на място и бе очевидно, че се бори с усмивката си.

— И какво направи ти?

Момичето сви рамене.

— Казах му, че вместо това, трябва да играем на кикбол.

— Добър избор. Нека да отпразнуваме това мъдро решение. — Той подхвърли за последен път момченцето и го пусна на земята. — Ще се изкъпя и можем да отидем в града на вечеря.

Жената се усмихна.

— Имам купони за намаление в ресторанта на Монти.

Вратата се затвори зад мъжа, докато той следваше семейството си вътре.

Кара въздъхна.

— Уау! Изглежда къщата е продължила напред.

Ема кимна и раменете й бавно се отпуснаха.

— Къщата е щастлива.

Кара затвори очи и въздъхна.

— Както и хората в нея.

— Добре. — И все пак Ема не искаше да има емпатските способности на Кара. — Това вече не е нашият живот, Кар. Да си вървим у дома. — Тя поведе сестра си обратно по притихналата пътека и, подготвяйки се, тя отново отвори ума си, примигвайки от гнева и суровата болка, които я срязаха през връзката й с Дейдж.

„Дейдж, по дяволите. Спри се.“

За миг настана само тишина.

„Ема?“

Толкова болка, надежда и страх в тази така малка дума.

„Да. Аз съм с Кара. Ъмм, в Тенеси. Добре сме.“

Кралят се материализира до нея, стисвайки я в прегръдките си и заравяйки лице в шията й. Птичките изхвърчаха от клоните, цвърчейки протестиращо. Огромното му тяло трепереше срещу нейното и й се наложи да се бори, за да успокои собственото си дишане.

— Добре съм — прошепна тя меко срещу косата му.

Той вдигна глава, сълзи изпълваха опасните му очи.

— Помислих…

— Добре съм. Телепортирах се. — Тя сбърчи нос. — Миришеш на мокро куче. — Всъщност миришеше много по-зле.

Дълбокият му смях проехтя из гората.

Прорезни рани и ухапвания покриваха почти всяка разголена част от тялото му. Тя се намръщи.

— Какво се случи?

Усмивката му изчезна.

— Бяхме нападнати. — Погледът му се насочи към Кара, която стоеше тихичко встрани. — Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Вече съм добре. Ема и Мойра спасиха бебето ми.

— Ах! — Лицето на Дейдж омекна разбиращо и той протегна ръка към нея. — Ела тук, миличка. Половинката ти има нужда да те докосне. — Той дръпна Кара в прегръдката си и цялото му тяло завибрира. — Всички да се държат.

Ема затвори очи и нищото я обгърна. В следващия миг стояха на бойното поле, навсякъде имаше тела, а ароматът на изгоряла плът се носеше във въздуха. Очите й се разшириха, когато видя Талън да хвърля огромни парчета бетон и дърво във въздуха, ровейки в отломките на разрушената лаборатория.

— Талън? — извика Кара, отскубвайки се от Дейдж, за да направи няколко крачки към димящата купчина.

Талън се обърна бавно с лице, покрито с кръв, и очи, блестящи в опасно зелено. Той се хвърли към нея, сграбчвайки я бързо, преди да се срине на колене. Ревът му изпълни сутрешния въздух.

Сълзи замъглиха зрението на Ема и тя зарови лице в гърдите на Дейдж.

— Бях толкова изплашена.

Без да каже нито дума, Дейдж я вдигна на ръце и се насочи към гората. Кръв покриваше дрехите му, оставяйки големи червени петна по нейните. Ема се задъха, а очите й се разшириха, гледайки как войниците разчистват телата на убитите след кървавата битка. Никой не срещна погледа й. След миг ги обгърна тъмнина и прохлада в горещия ден.

— Какво… — започна Ема и възкликна, когато устните на Дейдж завладяха нейните. Спокойствието и дипломацията, които бяха такава голяма част от него, бяха… изчезнали.

Той грабеше.

Гладът се стовари върху нея. Тя закопня за него. Сега.

Завъртайки се, той я притисна до едно дърво, ръцете му разкъсаха дънките и бикините й, рязко отваряйки ципа на панталона си, той се хвърли към нея. Пронизвайки я с едно остро движение.

Без да спира, той започна да се тласка, а резците му се спуснаха към югуларната й вена.

Шокът я накара да остане неподвижна за миг. Тогава в нея започна да се надига топлина. Трепет се зароди в утробата й и експлодира през цялото й тяло, стягайки всеки неин мускул, когато оргазмът я помете. Тя впи зъби във врата му и кръвта му се изля в устата й, изпълвайки я с мощ. Сурова енергия. Нужда.

Вълните се надигаха в нея. Повече от оргазъм. Декларация за живот.

Той потръпна в нея и свърши с вик, изпълвайки я повече от възможното. Задъхвайки се, той облиза раната на вената й и отпусна глава в извивката между шията и рамото й.

Лек плач се изтръгна от него.

Тя застина, а чист инстинкт я накара да притисне главата му до кожата си. Тялото му трепереше срещу нейното. Нежен шепот без никакво значение се изтръгна от нея и тя започна да шепти срещу косата му.

Той вдигна глава и тя се задъха. Очите му бяха по-тъмни и от нощта. Бе никакъв цвят. Без дори малко светлина.

Резците му се прибраха.

— Помислих, че съм те изгубил. — Челюстта му се стегна. — Няма да премина през това още веднъж.

Докато го гледаше, на повърхността на тъмните му очи се появиха сиви точки, след това още повече.

— Знам. Трябваше да отида в лабораторията, Дейдж. Кара губеше бебето.

Той я пусна и се изправи, за да й помогне да обуе дънките си. Тя трепна леко.

— Покрих те с кръв. Съжалявам.

Тя погледна към червените петна по пуловера си.

— Поне не е нашата кръв. — Трябваше да отиде на боклука. Веднага.

Той сграбчи ръката й.

— Трябва да се преместим. Някак са ни намерили. По-късно ще разбера как. — Бързите му стъпки ги отведоха прекалено бързо до края на гората.

Неудобството я стисна за гърлото и тя се дръпна назад. Всички щяха да знаят какво бяха правили току-що.

Дейдж се завъртя, и без да каже дума, я вдигна на ръце, притискайки главата й към шията си. Ароматът на сандалово дърво изпълни ноздрите й и тя се успокои. Ема остана така, сгушена в него, докато той пресичаше полето, заставайки до хеликоптера, където Талън стоеше с Кара в обятията си.

— Само семейството и нашите хора да бъдат насочени към щаба. Всички останали да бъдат отведени в крайбрежните съоръжения — нареди Дейдж.

Талън кимна.

— Вече е сторено. Кейлъб и Джордан се числят към нашите хора, нали?

Дейдж се замисли.

— Джордан, да. Кейлъб? Не съм сигурен, но нека дойде в Колорадо. — Той се качи в хеликоптера и седна вътре, следван от Талън, все още с Кара на ръце.

Ема се огледа наоколо, опитвайки се да мисли за всичко друго, но не и за опасното настроение, което все още бе обзело краля. Нейната половинка.

— Къде е Джейни?

Вратата се затвори и Талън кимна на пилота.

— Изпратих я с Макс, Лили и пълен контингент от войници в мига, в който бяхме нападнати. — Хеликоптерът се вдигна във въздуха. — Вече са пристигнали в щаба.

Ема се размърда в ръцете на Дейдж. Трябваше да възстанови баланса си… кралят адски я бе изплашил.

— Шифтърите?

— Да. Те също пристигнаха в щаба. — Талън седна назад и изпъна краката си, но острия му поглед не предлагаше никаква утеха. — Защо двете сте били в лабораторията?

Ръцете на Кара започнаха да треперят в скута й.

— Бебето…

Ема се опита да се измъкне от скута на Дейдж и да седне до него на седалката. Той я задържа на място, а мускулите му бяха като стомана под нея. Най-после тя въздъхна и се предаде.

— Кара беше заразена с катализатора. Започна да се превръща много бързо в човек.

Дейдж застина, стисвайки я по-силно.

Огън изригна в погледа на Талън.

— Добре. Започни от началото.

* * *

Джейни се сгуши в розовото си легло, притискай Мистър Мълът към нослето си. Тя беше отново под повърхността, където Земята й шепнеше тайни. Сърцето й туптеше нежно от всяка скала с перфектен ритъм. Мама и татко спяха в другата стая. Бяха пристигнали само няколко часа след Джейни. Докато ги чакаха, красивият пророк играеше с нея на „Старата прислужница“ и Джейни дори позволи на Лили да спечели два пъти.

Очите й се затвориха и малкото момиченце позволи на съня да я обгърне, озовавайки се на един плаж. Беше виждала снимка на океана предишния ден и й се искаше да си поиграе навън. Водата вероятно не ухаеше на боровинки, но в съня й нямаше проблем да е така.

* * *

Зейн вървеше бос по пясъка към нея, спирайки, за да вдигне бяла мида по пътя си.

— Сънуваш океана. — Тъмна синина покриваше дясната страна на лицето му.

— Какво ти има? — Наистина щеше да нарани всеки, който навреди на Зейн. Все някак щеше да успее.

Той сви рамене.

— Тренировка. Наведох се, вместо да се завъртя. — Той се усмихна, показвайки й трапчинките си.

Момчета. Колко са тъпи.

— Мисля си да започна да наричам Талън „татко“. Какво мислиш?

— Мисля, че той ти е баща и трябва да го наричаш така. — Зейн обърна лице към блестящите вълни. — Със сигурност ще е горд, ако го направиш.

През нея премина топлина.

— Да, добре. — Тя зарови прътите на краката си в пясъка, чудейки се какво ли ще е усещането да го направи наистина. — Виждал ли си отново Келан?

— Не. Все още не. — Зейн стисна зъби. — Но ще го видя.

Джейни кимна. И двамата щяха.

— Бяхме нападнати от Кърджани и върколаци. — Беше видяла част от битката, докато хеликоптерът се вдигаше във въздуха. — Но не бях видяла, че ще дойдат. Защо не видях идването им?

Зейн сви рамене отново.

— Не може да виждаш всичко, Джейни Бел. Знаеш това.

— Какво друго не съм видяла? — И защо приятелят й изглеждаше така тъжен?

Той седна на топлия пясък и я дръпна до себе си.

— Не знам. Нещата се променят, но накрая всичко ще бъде наред.

— Можеш ли да видиш края?

— Не. Но ще направя така, че да е хубав. Довери ми се.

Тя му имаше доверие. Зейн бе най-добрият й приятел.

— Винаги ще бъдем приятели, нали, Зейн? — Тя хвана ръката му, стискайки я силно.

— Разбира се. — Голямата му длан обгърна топло нейната. — Дори когато станем наистина стари.

— На тридесет?

Той се усмихна.

— Дори по-стари. Дори и ако не можем да говорим известно време.

Тя стисна ръката му.

— Защо няма да можем да говорим известно време?

Той насочи погледа си към нея.

— Беше обявена война и аз трябва да тренирам уменията си, Джейни Бел. Може би няма да мога да те посещавам често.

Уау, очите му бяха много красиви. Тя се завъртя.

— Но ще опиташ, нали?

— Обещавам.

Добре. Зейн никога нямаше да наруши обещанието, което й е дал. Беше го виждала да се бие като голям. Като голям, като войник, когато тъмнината обгръщаше приятеля й, и това трябваше да се поправи.

Това беше нейната работа.