Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Фран

Бях толкова изтощена. За пръв път от цяла вечност можех да заспя и да не се тревожа, че може да бъда опипана или насилена. Беше странно и силно чувство, почти като тежестта на гравитацията, която ме притискаше към седалката откакто се изстреляхме напред. „Забиване“ го бяха нарекли. Каквото и да е, изтощително е. Постоянно ме притискаше назад, карайки мускулите ми да се напрягат, въпреки че бях седнала и завързана с колани. И въпреки него, не можех да се спра да не заспя. Странно, но се чувствах в безопасност, макар да се намирах в присъствието на четирима огромни сини извънземни.

И се опитвах да не мисля за това, което Синият каза за мен. Кивиан. Това беше името му. Онзи, който ми даде ризата си и ме остави да се настаня на стола му, докато инерцията на кораба го караше да залита непрестанно, полугол и доминантен, но без да ме притиска. Това бе странна комбинация, но все пак днес беше един изключително странен ден. Заспивах и се събуждах, но думите му продължаваха да кънтят в ума ми.

Много добре си на ясно, също като мен, че нямаше да издържи и пет минути сама там.

Не смятам да я притежавам, нито да я насилвам да ми се подчинява.

Тя ми принадлежи.

Тя ми принадлежи.

Тя ми принадлежи.

Думата кънтеше в ума ми, но без ужасяващия подтекст, който Жабчо влагаше, когато изричаше абсолютно същото. Думите на Кивиан бяха изречение с тон на привързаност, освен това той не се отнасяше с мен така, както го правеха другите. И все пак не можех да сваля изцяло защитата си, макар в действителност да нямах много други възможности. Той не грешеше, казвайки, че няма да издържа дори пет минути сама. Бях захвърлена в непознатия космос без пари, без дрехи и само с ограничени възможности за комуникация. Освен това, ако наистина всички ме гледаха като екзотично кученце, никога нямаше да стигна особено далеч.

Нямах намерение да харесвам или да се доверявам на тези мъже, но за момента, нямаше къде другаде да отида.

Сънувах храна и че някой ме държи притисната към пода. Сънищата ми не бяха приятни и се събудих рязко, подскачайки от паника, че може би отново са ме заловили, само за да открия, че все още бях настанена на стола на Кивиан, а непрестанният натиск на „забиването“ продължаваше. Не се събудих отпочинала, а единствената причина да започна да се отпускам бе, че задникът на Кивиан бе директно пред мен, където бе седнал на подлакътника на стола, опашката му се клатеше напред-назад и разговаряше тихо с екипажа си.

Задрямах и се събудих малко по-късно, възкликвайки. Ушите ми не бучаха за пръв път от, може би, няколко безкрайни часа. Потърках любопитно едното си ухо и осъзнах с изненада, че сме спрели. Прозях се широко и се поизправих, сядайки в стола.

— Пристигнахме ли?

— Къде да сме пристигнали, дребосъче? — Кивиан се обърна, а на синьото му лице имаше весело изражение. Трябваше да призная, доста галеше окото. Никога преди не бях виждала извънземни, но ако трябваше въображението ми да създаде някой, който е „абсолютно перфектен“ извънземен, и достатъчно секси, че да бъде привлекателен, то този мъж вероятно щеше да изглежда именно като него. Чертите му бяха по-едри, отколкото на обикновен човек, скулите и брадичката му са по-силно изразени. По челото си имаше твърди плочки, като тези на гърдите му, а очите му са тъмни, топли и омагьосващи. А устните му… ах, какви устни.

Просто не бе честно да има такива устни. И дори не знаех защо мисля за тях.

Но отговорът му на въпроса ми ме накара да се чувствам малко объркана. „Къде да сме пристигнали?“. Намирах се на извънземен кораб с тези мъже, без да имам ни най-малка представа какво ме очаква в бъдеще. Поизправих се още малко.

— Къде отиваме?

— Питаш за следващите няколко минути или като цяло?

Присвих устни и го изгледах лошо. Този Кивиан изглежда обожаваше да се шегува. Много лошо за него, тъй като въобще не бях в настроение. Да бъда отвлечена от извънземни, продадена на жабоподобни мъже и след това отвлечена от друг извънземен, ме бе изтощило до крайност.

— Да, и на двете?

Той наклони глава леко настрани, все едно обмисляше въпроса ми, намирайки го за много скапан.

— Като цяло, насочили сме се към най-близкия астероиден колан. Щом се озовем там, ще скрием кораба си, така че радарите, които могат да ни засекат, да решат, че сме поредната космическа отломка, а след това ще се скатаваме, докато ооли изгубят следите ни. Може да отнеме седмици. Дори месец. А може да са само два дни… макар че това е вероятност, която ми се вижда съмнителна. Не и след количеството кристали, които отмъкнахме от тях — той ми се ухили дяволито. — Това ще им пари по-дълго време.

— А след това, все още ли няма да ме отведеш на Земята?

Кивиан кръстоса ръце на гърдите си и поклати глава.

— Боя се, че не, дребосъче. От тук до там пътуването е дълго и много опасно, и макар че аз те харесвам доста, съмнявам се, че екипажът ми ще иска да рискува живота си в опит да те върнем у дома. Засега ще си с мен.

Е, поне бе честен. Не за пръв път ми даваше суровата истина за случващото се и това ме караше да му вярвам малко повече. Предпочитах да знам срещу какво съм изправена, вместо да бъда лъгана. Потърках изтощената си, туптяща глава и осъзнах, че ужасното напрежение върху тялото ми е изчезнало. Огледах се изненадано наоколо.

— Спряхме ли да се тласкаме?

— Забиваме? — поправи ме той развеселен.

Можех да почувствам как бузите ми пламват леко. Мили Боже, нима наистина казах да се тласкаме? Убий ме още сега.

— Да, точно това имах предвид.

— Разбира се — съгласи се той. — И да, спряхме засега. Все още се движим с голяма скорост, за да може да се отдалечим възможно най-много от преследвачите си. Ще ни отнеме обаче известно време да достигнем до дестинацията си.

— А дестинацията ни е астероидният пръстен. Ясно. — Отново се прозях, толкова силно, че челюстта ми изпука, в същия миг, в който коремът ми започна да къркори. — Извинявай за това.

— Аз съм този, който трябва да се извини. Сигурно си гладна. Ела. — Той протегна голямата си ръка към мен и аз го изгледах за миг. Толкова различен и все пак, толкова приличащ на човек. Ако не бяха четирите пръста и тъмно синята кожа, щях да реша, че е човешка ръка.

Откопчах колана си и плъзнах ръка в неговата. Изненадах се колко е мека кожата му и от копринената й текстура. Като кадифе… не… като мекия памук, който използват за седалките на колите. Велур. Това е. Да го докосвам бе невероятно и ми се наложи да се боря с желанието да го погаля, все едно съм някоя малоумна.

— Всичко наред ли е? — Той забеляза колебанието ми.

Прииска ми се да издърпам ръката си от неговата, засрамена.

— Да. Съжалявам. Просто съм изтощена.

— И гладна — съгласи се той, държейки ме изправена на крака, когато залитнах леко. Изглежда „забиването“ действа доста на човешкото тяло, въпреки факта, че през цялото време седях. Чувствах се все едно съм бягала в маратон по време на най-горещото лято. Бях изтощена.

Когато той обви стабилната си ръка около кръста ми, аз се облегнах на него. Не бе като да имах друг избор. Чувствах краката си треперещи и прекалено слаби, за да мога да се движа сама.

— Ела — каза той нежно. — Ще ти намерим нещо за хапване и след това се прибираме.

Прибираме? Спомних си, че на въпроса ми къде отиваме, той отговори само за настоящата ни дестинация.

— Къде да се приберем?

Кивиан се ухили надолу към мен, разкривайки острите си кучешки зъби.

— Как къде, в леглото ми разбира се.

И просто така, подкрепата на ръката му около кръста ми, ме накара да се почувствам неудобно. Дръпнах се… и едва не се стоварих по гръб.

— Ти ми каза, че няма да съм роб!

— Не си. — Гласът му бе спокоен, а усмивката от лицето му се изпари.

— Тогава защо мислиш, че ще спя с теб?

— Първо, леглото е по-добро от пода. И второ, този кораб е тип крузър. — Той разпери ръце, правейки знак към тесния коридор, в който пристъпихме. — Оборудван е само за четирима пасажери — капитан, навигатор, медик и механик. Истината е, че просто няма къде другаде да спиш. — Той сложи ръка пред устата си, сякаш искаше да ми каже нещо тайно. — И не мисля, че някой от другите ще се съгласи да споделя.

Бях объркана. Намръщих се срещу него, опитвайки да свържа всички парчета от това, което той каза на изтощения ми мозък. Той видя колебанието ми и каза нежно.

— Никакъв секс. Но съм сериозен, когато казвам, че на борда няма достатъчно легла. Подовете са твърди и студени, и ти обещавам няма да те докосна без твоето позволение.

— И се очаква да повярвам на това? — попитах, чувствайки се безпомощна.

— Не е нужно да вярваш — съгласи се той, стягайки ръката си около кръста ми. — Но го погледни от тази страна. Ако исках да ти се натрапя, досега имах доста възможности да го сторя. — Той тръгна надолу по коридора, наполовина дърпайки и наполовина носейки ме. — Защо ще ми трябва да те взимам с нас и да ядосвам екипажа си само за да се озова във влагалището ти, като можех да го направя още на станцията пред очите на Джут’Хнай?

Не можех да произнеса името на Жабчо, без значение колко пъти го чувах. Но той имаше право.

— Каза, че не ти харесва да имаш публика — избъбрих. Може все още да му нямах доверие, но изглежда нямах друг избор.

— Наистина е така — съгласи се той жизнерадостно. — Може да съм много неща, но ексхибиционист не е едно от тях. — Той ме поведе към това, което вече знаех, че е обикновена врата на кораба. — Ето тук се храним. Ела. Може да хапнеш, а аз ще ти разкажа как нямам никакво намерение да те докосвам, без да си ми го позволила.

— Постоянно говориш за съгласието ми — посочих аз.

Той погледна надолу към мен, очите му станаха топли, а усмивката приканваща.

— Това е, защото, моя сладка Фран, смятам да получа позволението ти. Просто не днес.