Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Фран

Да се прибера в каютата му, където е най-безопасно?

Този мъж хич не ме познава, нали? В мига, в който тръгна към контролната зала, бях по петите му. Някак очаквах всички да са на мостика, затова се изненадах, когато заварих всички скупчени в коридора до един от люковете. Тримата извънземни започнаха да се въоръжават пред очите ми с бластерите, които до преди миг се учех да почиствам. Тарекх плъзна два от тях в кобурите закачени на бедрата му, преди да вземе някакво оръжие, което приличаше на бухалка и да го вдигне на рамо все едно е бейзболен играч, чакащ да му бъде подхвърлена топката.

До него Аливос докосна нещо върху оръжието си и то издаде странен шум, светвайки. Сенторр подаде на Кивиан колан с кобур и бластер, преди да закопчае своя.

Всичко бе извършено бързи и ефективно, и бе ясно, че са го правили десетки… дори стотици пъти преди това.

— Къде отивате всички? — попитах, когато стана ясно, че никой не е забелязал присъствието ми. — Какво се случва?

Кивиан спря, за да ми хвърли намръщен поглед.

— Върви в каютата ми, Фран. Там ще си в безопасност.

Защо да не съм безопасност тук? Намръщих се и отказах да помръдна, поглеждайки към останалите за отговор.

Отговорът дойде от Сенторр, който не обичаше да се разтакава.

— Ооли са ни локализирали. Искат да върнат товара си. Възнамеряваме да ги спрем.

Възкликнах и ледена вълна премина през тялото ми.

— Смятат да ни вземат на абордаж?

Тарекх се засмя.

— По-скоро ние смятаме да вземем на абордаж тях.

О! Ъм.

— Това не е ли опасно?

— О, да, опасно е. — Очите му блестяха развълнувано.

Това определено бе нещо, което са правили и преди.

— Всички ли ще отидете? Кой ще пилотира кораба?

Ами аз? Сама ли ще остана на борда? Погледнах разтревожено към Кивиан.

Той приключи с нагласянето на колана си и провери пълнителя, преди да се обърне към мен. Пристъпвайки по-близо, той хвана нежно ръката ми и ме издърпа настрани. Миг по-късно, осъзнах, че той умишлено ме скри от погледа на останалите, заставайки близо до мен, преди да плъзне пръст по брадичката ми.

— Обещавам ти, че ще си в безопасност, малка моя. Ооли са ужасни бойци. Няма да отнеме много време. Корабът е на автопилот. Ще изчака няколко часа и ако се случи нещо лошо ще се насочи към най-близката станция, изпращайки сигнал за помощ. Всичко ще бъде наред.

— Да, така казваш, но виждам колко здраво се въоръжавате. — Махнах към колана му окичен с бластери. — Не искам да пострадаш — прошепнах аз. — Не може ли просто да отмениш всичко това?

Той поклати глава, а на лицето му се разля ленива усмивка. Цялата се изчервих от неудобство, осъзнавайки, какво казах току-що. „Не искам да пострадаш“. Бе все едно да лепна на челото си табела „Адски си падам по теб“. Обаче щях да се тревожа за това по-късно.

— Кълна се, че си в безопасност на кораба, Фран — каза ми той тихо. — Няма да им позволя да се доберат до теб. Вече си моя.

Цялото ми тяло потрепери. Това не бе първият път, в който изричаше тези думи, и се зачудих какво точно има предвид с това. Чувайки го да ги изрича, не бях отвратена и ужасена, както бе щом го изрече Жабчо. По-скоро се чувствах… развълнувана от вероятността на значението на това твърдение.

— Не е време да флиртуваш — заявих му аз. И разбира се, като го казах така, звучах все едно аз флиртувам. Боже, безнадежден случай съм.

— Мисли за това по-скоро като за обещание.

— Трябва ли наистина да ходиш? — Прехапах долната си устна, защото звучах егоистично, но не можех да не попитам. Ами ако всички умрат и остана сама на кораба? И, разбира се, това не бе единствената ми тревога. Представих си Кивиан наранен и имах чувството, че само мисълта може да ме накара да повърна.

— Не бих изложил мъжете си на опасност, докато аз стоя настрани — заяви ми той. След това погали отново челюстта ми, правейки непосилна задачата да се концентрирам върху думите му. — Обаче, не се тревожи за мен, сладка Фран. Може да не съм имал възможност да ти покажа колко добър съм с оръжие в ръка, но мерникът ми е много точен. — Той ми намигна. — Когато се приберем, ще ти дам частен урок.

— Наистина ти си най-непоправимият мъж, който някога съм срещала — казах му с усмивка. — Е, какво, значи ще отидеш сам и просто ще избиеш един куп жабчовци, така ли?

— Да ги избия? — Кивиан ме погледна изненадано. — Макар да трябва да призная, че това би бил по-лесния начин, не е в стила ми. Не, ние ще ги ограбим, ще вземем каквито кристали са им останали, ще изтрием данните за кораба си от системата им и ще сложим екипажа в криокапсули. Аливос ще настрои кораба им на автопилот, така че да ги отведе на безопасно място… — той се ухили. — За година или две. До тогава нас отдавна няма да ни има, а кристалите им ще са продадени много преди да се събудят. Не могат да се обърнат към властите и да кажат, че сме ги откраднали, тъй като са контрабандна стока. — Той потърка брадичката ми. — Също като теб, сладка моя.

Избутах ръката му.

— И какво, ще седя и ще чакам тук, като послушна малка женичка? Предпочитам да дойда с вас. Мога да помогна. Знам как се стреля с пистолет. — Или ще знам, като някой ми покаже. Махнах с ръка към бухалката на Тарекх. — Или ми дайте една от тези. Мога да я използвам.

— Ти си на половина по-малка от тях и няма да рискувам някой ооли да те докосне отново. — Той стисна челюст. — Оставаш тук.

— Вие двамата цял ден ли ще си приказвате или вече ще потегляме? Свързахме кораба си с техния — извика Сенторр. — Ако почакаме още малко, те ще пробват да ни вземат на абордаж, вместо обратното.

Кивиан се ухили и погали бузата ми.

— Върви в стаята ми — настоя той и се обърна, за да се присъедини към екипажа си, измъквайки бластера от кобура си. На лицето му грееше огромна усмивка. — Готов съм. Да вървим да им кажем „Здрасти“.

Аливос и останалите ми хвърлиха последен поглед, преди да минат през люка, а вратата да се затвори херметически след тях. Нещо проблесна на екрана и компютърът изписка нещо на непознат извънземен език. Прииска ми се още да имам огромния грозен преводач закачен за ухото ми, за да мога да разбера какво казва.

Бях напълно сама. Мамка му. Скръстих ръце на гърдите си, гледайки към вратата, през която бяха излезли, все едно всеки момент Кивиан или някой от останалите ще се върне обратно. Нищо такова не се случи и все пак отказвах да се върна в каютата на Кивиан. Вместо това се спуснах, сядайки на пода, точно където си стоях. Щях да ги чакам тук.

Само след две секунди, скочих на крака, защото реших, че имам нужда от оръжие.

Като си взема някакво, щях да ги чакам точно тук.

Да, щях да чакам точно тук.

Намерих някакво, наистина грозно и дълго… нещо… за което предполагах, че може би е ваза, тъй като я взех от една от изчанчените и скъпо изглеждащи масички на Кивиан. Беше странно как един толкова мъжествен пират има вкус към толкова странни дрехи и обзавеждане. Вазата изглеждаше солидна и бе доста тежка, затова вероятно бе направена от метал. Взех я и се насочих обратно към люка, за да започна да чакам. Не се чуваше нищо от другата страна и това ме изнервяше. Притиснах ухо към вратата и едва тогава долових някакъв звук, не беше от стрелба с бластер или нещо, което мога да определя… просто звук.

Не знаех какво да правя. Стиснах по-силно вазата напълно ужасена. Мъжете ми бяха казали, че държат нещата под контрол, но колкото дълго щеше да отнеме цялата операция? Ами ако бяха загазили, а аз просто си стоях, държейки декорация за маса, докато те са имали нужда от помощта ми?

Ами ако Кивиан има нужда от мен?

Преглътнах трудно, все едно в гърлото ми бе заседнала огромна буца. Тревога изпълваше цялото ми тяло и щом се чу силен метален шум и корабът се разтресе, бях обхваната от паника. Не исках да остана тук, сама в космоса. Не исках да остана тук, ако другите бяха загинали.

Не исках да остана без Кивиан.

Осъзнаването на това се стовари върху мен като удар от чук. Аз не просто си падах по него. Бях влюбена в големия идиот, въпреки нелепите му ризи и всичко останало. Обичах смеха му и начина, по който блясваха очите му, щом решеше да ме предизвика. Обичах начина, по който ме гледаше точно преди да заспим. Да бъда захвърлена в непознатия космос вече не бе толкова страшно… защото той бе рамо до рамо с мен, през цялото време.

Ако го нямам, нямаше да имам нищо. Не бих изтъргувала безопасността му за еднопосочен билет обратно към Земята.

Повдигнах се на пръсти, вътрешно откачайки от неизвестността.

— Ъм… компютър? — извиках, любопитна дали ще ми отговори и дали въобще ще разпознае английският ми език. — Там ли си?

— Какво искате да знаете? — попита ме гладкият компютърен глас.

— Ъм, искам да знам дали Кивиан и останалите са добре от другата страна на този люк.

— Моля дефинирайте по-точно параметрите за търсене — каза ми той. — Параметри, които дефинират по-точно думите „останалите“, „добре“ и „от другата страна“.

О, мамка му.

— Колко форми на живот засичаш на борда на шиба… извини ме, проклетият… вражески кораб?

Това компютърът успя да го разбере.

— Сензорите засичат четири форми на живот.

Четири?!

Само четири?

Ужасен плач се надигна в гърлото ми. Четири? Това значи, че боят е бил на живот и смърт, и че останалите имат нужда от мен, за да оцелеят… ако въобще някой от тях е останал жив. Представих си как Кивиан е от другата страна на люка, посягащ към мен, но неспособен да се добере до механизма за отваряне… докато аз стоя тук като идиот, стиснала ваза в ръка, чакайки.

Чакайки.

Чакайки.

Майната му. Никога не съм била момиче, което просто стои и чака. Само вижте колко бях зле на пръчки. Търпението не е една от положителните ти страни, обади се Уфф, Фран. Защо да чакаш, докато стане прекалено късно?

Това бе достатъчно, че да ме убеди.

— Компютър — извиках аз. — Трябва да отвориш тази скапана врата, защото мисля да мина през нея.

— Моля дефинирайте по-точно параметрите… — започна той.

Аъхг!

За моя изненада, миг по-късно, механизмът на вратата изсъска и люкът започна да се отваря. О, Боже. Ами ако съм закъсняла? Ами ако точно сега врагът премине през този праг? Стиснах силно вазата си, готова да атакувам.

Пред мен се появи някаква фигура и без дори да се замисля замахнах. Вазата удари извънземният в корема, а китките ми едва не се скършиха от силния удар.

Кивиан се приви ръмжейки, преди да ме погледне шокирано.

— Фран? К-какво не е наред? — попита той.

— Нищо! — казах му аз.

И в следващия миг избухнах шумно в сълзи.