Руби Диксън
Пленница на звездния пират (2)

Глава 2

Фран

Преди да те опипат с пипала, все едно никога не си бил опипван. Няма с какво да сравниш чувството на безпомощност и посегателство, като това извънземен да пъхне пипалата си под полата ти, обвивайки с израстъка задните ти части.

Не беше нещо, което бях предполагала, че ще изживея някога, но напоследък преживявах много неща за пръв път.

Първият път, в който се събуждам и осъзнавам, че съм била отвлечена от леглото си? Отметнато.

Първият път, в който виждам извънземен? Отметнато.

Първият път, в който съм продадена в робство? Отметнато. Отметнато. Отметнато.

Тихият глас в главата ми… онзи, който посочва очевидното по най-дразнещия начин… започнах да го наричам Уф, Фран. Защото всеки път щом се обадеше, си казвах „Уф, Фран“.

Днес Уф, Фран казваше Е, сама каза, че искаш година почивка след колежа, за да може да изживееш някакво приключение.

Мерси, Уф, Фран. Много мерси. Вселената имаше скапано чувство за хумор, защото това не бе точно каквото имах предвид.

Пипалата се плъзнаха отново под полата ми и аз се мръднах настрани. Или поне опитах да мръдна. Нямаше много място в претъпкания бар, и особено имайки предвид факта, че бях с каишка около врата и на къс повод в ръката на поробителя си. Задърпах оковите на китките си, въртейки ръце в опит да се освободя, но никой не ми обърна внимание. Никой не ме и поглеждаше в тази адска версия на стриптийз бар. Единствените, които ме забелязваха, бяха онези, чието внимание не исках по никакъв начин.

Мислех, че положението е зле, когато се събудих в клетка, лишена от дрехите и достойнството си и без да имам никаква идея какво се случва. Някак бях отвлечена от леглото си и отведена в космоса. Звучи толкова нелепо, че самата аз не можех да го повярвам в началото. Бях сигурна, че съм дрогирана, че някой е пуснал нещо във водата на сградата, в която бе апартаментът ми. Нещо. Каквото и да е. Защото в това нямаше никакъв смисъл. Но докато дните минаваха и аз не се събуждах, трябваше да приема факта, че този ужасяващ свят не е лош сън или химическа реакция… това бе новата ми реалност.

Бях затворена в клетка, като животно. Водата ми се даваше в бутилка, подобна на онази, която слагах в клетката на хамстера си, когато бях дете. Храната ми бе плочка от нещо твърдо и безвкусно, което получавах два пъти на ден. Дрехи? Не. Обувки? Не. Отговори? Не. Третираха ме като животно, дори имах пластмасова кутия с някакъв странно изглеждащ абсорбиращ пясък в клетката си, която служеше за тоалетна на всяка „жива стока“. Беше унизително и ужасно, но не бях единствената, която държаха в плен. Имаше зелени същества и други яркочервени, които приличаха на кръстоска между слон и броненосец, и още една човешка жена, която видях само мимоходом. Беше очевидно, че бе продадена за домашен любимец.

Клетката бе мой дом за няколко дни, или поне така мисля. Нямах часовник, а светлината на кораба… или космическата станция, или където и да се намираме… намаляваше от време на време, затова броях така дните. На втория ден, към ухото ми бе прикрепено някакво огромно, ужасно изглеждащо устройство, което да превежда извънземните езици. Два дни след това бях изведена от клетката си и бях добре изтъркана от същество приличащо по-скоро на морска анемония, отколкото на човек. Едва няколко часа след това пред клетката ми пристигна някой.

Купувач.

Почти не обърнах внимание на извънземния, който ме гледаше през металните решетки на клетката ми. Извънземните идваха и си отиваха през цялото време. Понякога ме хранеха, понякога само ме зяпаха. Никой от тях дори не опита да ме освободи, затова не ме бе грижа за тях.

— Ако я искаш, твоя е — обади се пазачът и това привлече вниманието ми. Две минути по-късно ми дадоха парче плат, което да обвия около бедрата си, и дълга, декоративна огърлица, която се люлееше около гърдите ми и не прикриваше абсолютно нищо. Избутах дългата си коса напред, за да се прикрия, но от това нямах особено голяма полза, тъй като новият ми „собственик“ скоро пристигна с каишка за врата и белезници за китките ми. Бях завързана и изведена от клетката си, като кученце от зоомагазин.

Беше толкова… унизително.

Когато той плъзна ръка под полата ми и стисна задника ми, го ударих през пръстите. Той само се изхили и подръпна веригата, принуждавайки ме да тръгна напред.

Сигурна бях, че този тук не търси някой, който да му пере дрехите, имайки предвид костюма, който ми бе даден и начина, по който мъжът сграбчи задника ми. Уф, Фран.

Мъжът, който ме купи, отново дръпна рязко веригата. Добре „мъж“ може би е малко пресилено. Приличаше по-скоро на кръстоска между грамаден плюшен динозавър и стъпкана жаба. „Ръцете“ му бяха пипала, а на лицето си нямаше типично изражение, само зейнала паст. Беше поне половин метър по-висок от мен, ако не и повече, и размерите му са по-скоро набити, отколкото дребни. Чудех се какво, по дяволите, ще иска от една човешка робиня, тъй като бях напълно сигурна, че анатомиите ни няма да съвпаднат, но имайки предвид огромната издутина под колана му, да „съвпаднем“ едва ли е на челните места в списъка му с приоритети.

И в следващия миг започнах да си представям какво ли се крие под препаската му. Господ да ми е на помощ.

Борех се с този ужас през последния час и нещо, и откакто жабокът ме измъкна от клетката и поведе надолу по коридора осъзнах, че той нямаше никакво намерение да се отнася добре с мен.

Бях продадена като секс играчка на извънземен. Бях обучен пудел, който може да бъде чукан. Самата мисъл беше отвратителна и ужасяваща, и докато се блъсках от възмущение към паника и обратно, мислех как да се измъкна от това. Трябваше да има начин. Не може животът ми да се превърне в това.

Всяка изминала минута обаче, ужасите ставаха все по-големи. Той ме влачеше от зала в зала и след това в нещо подобно на капсула, което се полюшваше и тресеше, все едно се намираше върху повърхността на вода. През прозорците не се виждаше нищо, освен звезди и мрак, и започнах да чувствам гадене от люлеенето. Още двама подобни на жабоци мъже чакаха до контролните панели, а странните им изцъклени очи ме гледаха по възможно най-зловещия начин. Обвих ръце около тялото си, вледенена до кости, без значение, че в кораба бе горещо и влажно.

Какво да правя сега? Погледнах назад към металния, сив коридор, от който тъкмо бяхме дошли. Дали да не пробвам да избягам обратно там? Да се надявам, че някой на космическата станция ще се отнесе добре с мен?

Собственикът ми отново дръпна веригата, влачейки ме напред със себе си. Нямах избор. Трябваше да го последвам. Колебливо влязох навътре в кораба. Жабчо се настани на една от седалките и започна да лае заповеди на останалите жаби. Той дръпна отново каишката ми, сочейки към пода до краката си.

Той сериозно ли? Нима очаква да седя на земята като куче? Изкушавах се да се изпикая в обувките му, както би направило едно непослушно куче.

Той нагласи коланите на седалката си и аз се огледах за моите.

— Къде да седна аз? — попитах го на английски.

Жабчо измуча нещо и отново посочи към краката си. Преводачът ми преведе думите му. Там бе мястото ми.

Отворих уста да възразя, но капсулата се наклони рязко надолу и аз се стоварих на пода. Едва не се задуших при силното опъване на каишката и в крайна сметка се оказах в краката на собственика си. Давейки се, потърках врата си и успях да седна.

Жабчо ме погали по главата.

По някакъв начин, цялото това ужасно отношение е добро, само по себе си. Заради него съм прекалено бясна, че да се боя от предстоящото изнасилване. Знам, че ще се случи. Знам, че се задава. Но точно сега бях прекалено разярена, задето се отнася с мен като непослушно куче, че да мога да мисля за нещо различно. Нищо чудно, че кучетата бягат от собствениците си. Точно сега, всичко, за което можех да мисля, бе бягство.

Капки пот се стичаха по кожата ми, карайки косата ми да залепва за шията и раменете ми. В този кораб бе адски горещо, но изглежда само на мен не ми понасяше. Останалите изглеждаха доволни. Вероятно би трябвало да съм благодарна, че бях само по препаска, иначе със сигурност щеше да ме тресне топлинен удар.

Обаче не бях доволна. По-добре да получа удар.

Малката капсула се издигна нагоре, а Жабчо се наведе към мен от удобния си стол.

— Ваашнаамх?

Гледах го безизразно, чакайки преводачът да се включи. Нищо не се получи.

Той посочи към гърдите си, ръмжейки нещо, което преводачът не можеше да преведе, а след това посочи към мен и повтори.

— Ваашнаамх?

О, нима питаше за името ми? Колко мило от негова страна.

— Майната ти — сопнах се аз. — Начукай си го, мамка му.

— Фхдо — съгласи се той и се засмя, сякаш е най-забавното нещо, което някога е чувал. След това се обърна към мъжете си. — Човешкият език е толкова глупав. Звучи все едно повръщат.

Той… не осъзнаваше ли, че носех преводач и можех да го разбирам? Погледнах го намръщено и осъзнах, че разговорът не е за мен. Мъжете му се засмяха по жабешкия си начин и започнаха да говорят най-ужасяващи неща за анатомията ми, докато корабът летеше през космоса.

Когато кацнахме, бях стотици пъти по-уплашена, представяйки си отвратителна спалня и това, което се очертаваше да бъде следващата глава от тази моя книга на ужасите. За моя изненада, щом слязохме по рампата се озовахме в нещо… приличащо на бар или клуб. И когато собственикът ми задърпа веригата, осъзнах, че ще влезе там заедно с мен. Проклет ад. Задърпах се срещу оковата, но въпреки начина, по който собственикът ми изглеждаше, подут и подпухнал, явно бе доста силен.

Той ме задърпа през препълнения клуб и можех да видя извънземни във всевъзможни форми и размери. Отскачах настрани, когато някой от тях се опитваше да докосне косата ми или да бръкне под полата ми. Всички бяха възхитени от човека. Те зашумяха с интерес, докато във въздуха се носеше някаква странна музика заедно с гъст облак от пушек и кофти парфюм. Тела във всякакви форми и цветове, изпълваха мястото, а до стените бяха наредени малки маси. Извънземните взимаха причудливи, подобни на балончета, пълни с течност питиета от устройства на масите. Мястото беше подобно на банан версия на бара от Междузвездни войни.

Собственикът ми ме задърпа към края на заведението. Всички изглежда бяха очаровани от появата ми и собственикът ми пухтеше от гордост, разказвайки на всички колко съм му струвала. Успокоих се малко. Може би съм интергалактическа версия на екзотичен пудел и той просто иска да се изфука с мен.

Но тогава Жабчо грабна ръката ми, притискайки я към огромните си слабини, и осъзнах, че тази надежда е въздух под налягане.

Осъзнах, че тази нощ със сигурност ще умра. Защото ако това същество опиташе да ме изнасили, щях да се бия до самия край, преди да му позволя да го стори. И бях почти сигурна, че той възнамеряваше да направи именно това.

Уф, Фран.