Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Кивиан

За мен бе добре, че Джут’Хнай плаща толкова малко на хората си. Ако бяха свестни наемници, вече щяха да се ме обезоръжили и мозъкът ми да е пръснат навсякъде из спалнята. В момента те просто гледаха шефа си, чакайки заповеди, а той не даваше такива.

Идеално за мен.

Дръпнах отново леко жената, стараейки се да не я нараня.

— Върви и отвори вратата, дребосъче. — Не откъсвах погледа си от Джут’Хнай, защото не можех да разчитам, че няма да направи кървава баня. Все пак не бе станал богат ооли като е играл по правилата. — Направи ми услуга и кажи на хората си да се преместят до теб — казах на идиота, който ограбвах, — за да мога да гледам всички ви.

Джут’Хнай ме изгледа криво и махна на хората си, правейки знак да отидат при него. Както и подозирах. Евтина работна ръка. Това правеше нещата толкова лесни, че чак бе престъпление.

О, чакай. Това е престъпление. Е, добре.

Изчаках търпеливо мъжете да се наредят до водача си и хвърлих белезници на първия.

— Знаеш какво да правиш.

Той изглежда нямаше проблем да закопчае колегата, шефа си, а след това и себе си. Направих кръг във въздуха с бластера си.

— Сега се обърнете с лице към стената. — Когато го направиха, погледнах към жена си, която ме гледаше с присвити очи. Все още не бе помръднала от леглото. — Хайде, дребосъче — окуражих я аз. — Ще ни е трудно да избягаме, ако не станеш, че да се махнем от тук.

Тя ме изгледа изненадано и след това скочи на края на леглото и се изправи на крака.

— Ти… ще ме вземеш със себе си?

Джут’Хнай издаде гневен звук, но аз го игнорирах. Той вече бе без значение.

— Боя се, че никой няма да отиде никъде, докато не отвориш вратата, сладка моя. — Направих жест към вратата, все още заключена, така че хората ми да не могат да влязат.

Жената кимна бавно, а тъмните й очи се разшириха.

— И няма да ме оставиш тук? — Тя погледна към тримата ооли. — С тях?

— Преди това бих се прострелял в слабините.

Джут’Хнай изръмжа.

— Запази ми това удоволствие. — И все пак не посмя да се обърне. Страхливец. Той беше само дим без огън, както и предполагах.

Малката ми човешка жена ми хвърли един последен разтревожен поглед, преди да се насочи към вратата на апартамента. Тя огледа дръжката, преди да ми хвърли безпомощен поглед. Трябваше да й обясня как да се справи с ключалката, но след миг вратата се отвори, и Сенторр и Тарекх влязоха въоръжени със собствените си оръжия. Жената направи няколко крачки назад, поглеждайки ме притеснено.

— Крайно време беше — извиках на хората си. — Къде е Аливос?

— При кораба — каза Тарекх. Те влязоха, хвърляйки бърз поглед към жената. — От къде се взе тази промяна в плана? — попита медикът ми, очевидно в кофти настроение. — Чакахме цели десет минути да си довлечеш задника на дока.

— Бях зает да ухажвам жена си. Всичко ли натоварихте? — отказах да отговоря на въпроса му и минах напред, избутвайки тримата ооли във водната стая. Джут’Хнай не изглеждаше особено очарован да влезе, но щом масивното тяло на Тарекх… масивно дори за стандартите на мессакаш… се надвеси над тях, и тримата се напъхаха вътре без възражения.

Смъкнахме всички видове комуникатори от тях, огледахме се за оръжия и ги заключихме. Тарекх стреля в контролния панел, заключвайки вратата, за да не им позволи да излязат поне известно време.

Обърнах се, за да видя, че Сенторр е хванал веригата свързана към яката на моята човешка жена, задържайки я отново за заложник. Ръцете й бяха скръстени защитно около гърдите й, а лицето й бе бледо.

— Какво ще правим с нея?

По някаква причина, само това да видя, че той държи веригата ме изпълни с нерационална вълна от ревност. Борейки се със собственическото чувство, което бушуваше в мен, аз се насилих да се приближа бавно и да взема веригата от него. Той не знаеше, че тя е моя, затова няма нужда да го стисна за гърлото и да изцедя живота от тялото му.

— Взимам всичко скъпо на Джут’Хнай — казах на другите, — а това включва и нея.

Тарекх издаде раздразнен звук, когато се присъедини към нас.

— Какво ще правим с нещо като нея? Тя е нелегална.

— Както и краденето на кристали, но не виждам някой да се оплаква от това — казах му спокойно, след което докоснах нежно деликатната брадичка на жената. — Погледни нагоре, моля те.

Тя се намръщи, но направи, което й наредих, и посегнах към яката на шията й. Миг по-късно я свалих, разкривайки охлузванията под нея. Изръмжах тихо при тази гледка и изпитах адски силно желание да се върна във водната стая и да откъсна главата на Джут’Хнай от разплутото тяло, върху което растеше. Вместо това пуснах яката и веригата на пода.

— Свободна си.

Жената примигна изненадано към мен и дори не помръдна, докато свалях белезниците на ръцете й. След като метала изтропа на пода, тя започна да разтърква китките си, без да откъсва поглед от мен.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попитах я аз.

Сенторр опита да издаде звук на протест. Знаех какво иска да каже. Че губим ценно време. Игнорирах го, фокусирайки се върху нея.

Тя просто погледна към водната стая, където Джут’Хнай и мъжете му бяха заключени, преди да се обърне отново към мен.

— Какъв избор имам?

— Трябва да вървим — обади се Тарекх нетърпеливо.

Не му обърнах внимание. Можеше да изчака за миг. Тя бе по-важна.

— Може да останеш тук — отговорих й аз. — Но почти няма кой да ти помогне. Дори да ти дам дрехи и пари, хората се смятат за контрабанда. Другите веднага ще искат да те пленят и може да се окажеш с по-лош господар дори от предишния.

— Ще ме отведеш ли обратно у дома? — попита тя. — На Земята?

— Щом трябва да съм честен, дребосъче, ще ти кажа, не. — Болеше ме да й кажа истината, но дори моят кораб не може да стигне до нейната слънчева система, без да поема много големи рискове.

Тя въздъхна.

— Е, поне си честен. Добре. Идвам с теб. — Тя вдигна пръст към мен. — Никакво изнасилване.

Забавно беше как ми дава нареждания, след като е болезнено ясно, че тя не се намираше в позиция изгодна да дава заповеди. Безстрашно дребосъче. Обожавах това.

— Ако исках да те изнасиля, сладка моя, нямаше ли да съм го направил вече?

— Не и ако малкият Кивиан не обича да има публика — отвърна тя.

Избухнах в смях. Значи бе разбрала това, а?

Сенторр ни направи знак от вратата.

— Ако сте приключили тук, може ли вече да се връщаме на кораба преди охраната на станцията да бъде уведомена за действията ни?

Кимнах и сложих ръка на гърба на жена си.

— Ела. Стой близо до мен.

Тя на мига се приближи и ръката й сграбчи колана ми, сякаш имаше нужда да ме държи от страх да не бъде изоставена. Това ме изпълни с нелогично чувство на задоволство.

— Така ли е името ти? — прошепна тя миг по-късно. — Кивиан?

— Сав Кивиан Бакхтавис — заявих й с усмивка. — На твоите услуги. Сега е време да потегляме.