Руби Диксън
Пленница на звездния пират (19)

Глава 19

Кивиан

Открих Фран в товарното отделение заедно с Аливос. Седяха на две от касите с кристалите, които откраднахме, а пред себе си имаха оръжия, разглобени и наредени по съставни части. Докато гледах, Аливос вдигна компонента на едно от оръжията… доста опасен пълнител от черния пазар… и го показа на половинката ми.

— Знаеш ли къде се слага това?

— Определено не в ръцете й — заявих спокойно, влизайки вътре. — Какво правите?

Фран ме погледна, изтривайки ръце в омазнен парцал.

— Аливос ми показва как да се грижа за бластерите. Ще ми позволи да проверявам дали са в изправност и как да ги поддържам за вас, момчета. — Тя изглеждаше доста развълнувана от перспективата да й бъде възложена подобна слугинска задача.

— Прелестно — заявих сухо. — Той е такъв сладур, че да ти „позволи“ да вършиш това вместо него.

Аливос просто сложи пълнителя на мястото му и поклати глава.

— Тя сама пожела. Попита дали има нещо, което би могла да прави. — Той погледна към мен. — Има малки ръце. И много пръсти. Ще бъде добра в това.

— Но освен това е опасно — посочих аз. — Трябва да знае много добре какво върши, за да не се нарани.

— И това е причината да й показвам.

Намръщих се към навигатора си. Не разбирах защо факта, че тя е тук с него, ме дразни толкова много. Дали е защото стоят толкова близо, че коленете им се докосват? Или защото е дошла при него, вместо при мен?

— Не знам дали това ми допада.

— Значи е добре, че не ти взимаш решенията вместо мен, нали? — каза весело Фран. Докато я гледах, тя вдигна скенера и умело го плъзна в бластера, все едно е вършила това през целия си живот. Аливос не грешеше, казвайки, че тя има идеалните ръце за тази задача, и все пак не ми се нравеше. В галактиката има прекалено много войници без пръсти, само защото не са внимавали, докато са си чистили бластерите.

Но вместо да я подкача, отвърнах.

— Аз съм капитанът, нали така?

Двамата застинаха, вдигайки погледи към мен. Фран изглеждаше изненадана от тона ми, а Аливос само се подсмихна. След това се изправи на крака.

— Ще ви оставя да обсъдите въпроса. Фран, ела при мен, когато си готова да продължиш с уроците.

— Благодаря. — Тонът й бе безизразен, докато оставяше компонентите на касата пред себе си, преди да отпусне ръце на коленете си.

Изчаках Аливос да излезе и се настаних на мястото му пред нея.

— Трябва да поговорим.

— О, определено трябва — заяви тя и зачака.

— Не искам да правиш това.

— Не искам да се държиш все едно имаш пръчка забита в задника, но изглежда никой от нас няма да получи това, което иска.

Думите й ме оставиха безмълвен и за миг изумен, преди да избухна в смях. Бях доволен, че секунда по-късно на лицето й се появи лека, срамежлива усмивка.

— Извинявай — каза ми тя. — Предполагам, че това беше грубо. Не обичам някой да ми казва, че не мога да направя нещо.

— Забелязах — заявих и не се стърпях да се усмихна широко.

— Не че умирам да чистя оръжия — Фран се наведе напред и изтърка с парцала си едно мазно петно от компонент пред нея. — Просто имам нужда да правя нещо, за да запълвам времето си. Искам да съм полезна. Не мога да се мотая наоколо безцелно, ден след ден.

— Защо не? Аз това правя — подкачих я. — Разхождай се и остави екипажът ми да свърши работата си.

Тя извъртя очи.

— Само защото не вършиш същата работа като тях, не значи, че не работиш, глупчо. Дори аз мога да видя, че си също толкова зает, колкото всички останали.

Свих рамене, вдигайки един от бластерите. Беше напълно разглобен и извадих пълнителя от черния пазар, който бе доста лек. Значи беше празен. Нямаше начин да се нарани. Трябваше да имам повече доверие на Аливос.

— Това не е приятна задача. Аливос мрази да се занимава с нея. Иронично е, тъй като, макар да напусна армията преди много години, той се държи така, все едно всеки момент ще потегли отново на война.

— И сама се досетих, че не е приятно. Затова го предложих. Казах му да ми даде онова, което най-много мрази да върши.

Погледнах я с любопитство.

— Защо го направи?

— За да ме задържиш — каза честно Фран, свеждайки поглед, за да не ме гледа в очите. — За да не стоя само да изсмуквам кислорода ви и да сметнеш за нужно да ме зарежеш на първата станция, покрай която минем.

Нима тя наистина мисли, че бих могъл да направя нещо такова? Няма ли никаква идея колко често посягам, за да я погаля, докато спи на леглото до мен, само за да се отдръпна миг преди да я докосна от страх да не я изплаша? Че бих дал всичко, което имам, да я докосна, но не го правя, за да не се почувства притисната? Може би не съм бил достатъчно честен относно това какво изпитвах към нея. Може би съм се прикривал прекалено добре.

Сложих пръст под брадичката й, повдигайки лицето й към себе си, карайки я да ме погледне отново.

— Ах, сладка моя Фран. Нямаш основание да се тревожиш за това.

— Нямам ли?

— Да. Никога не бих те изоставил на най-близката станция. Таксите за кацане на доковете им са много високи.

Тя отвори уста и не можех да преценя ще се намръщи ли или ще се засмее. Очите й се присвиха към мен, преди да се изкиска.

— Шегуваш се, нали?

— Винаги се шегувам — казах нежно. Потърках деликатната кожа на брадичката й с палеца си. — Никога няма да те оставя да се справяш сама. Не ти ли казах, че с мен си в безопасност?

— Но ти не си сам тук. Има още трима души. Иска ми се да мисля, че имам място тук между вас; че някъде във вселената мога да се чувствам така, както тук.

Не й казах, че повечето товарни кораби… като какъвто бе маскиран Глупака… имаха четиричленен екипаж. Освен това, не й напомних, че никога няма да може да си пасне заради расата й. Не исках да я плаша.

— Ще измислим нещо.

Тя ме погледна разтревожено, преди да кимне и да се отдръпне от пръстите ми.

Позволих на ръката си да се отпусне и се приближих малко по-близо до нея.

— Ако искаш да се научиш, ще се радвам да ти покажа как правилно да се оправяш с оръжието.

Фран изглеждаше изненадана от предложението ми.

— Така ли? Но ти преди малко се скара с Аливос по този въпрос.

— Не ми хареса да гледам колко близо седеше до теб — казах й и се заех да се настаня още по-близо до нея. Преди да ми зададе някакъв въпрос, продължих. — Винаги са ме учили да сглобявам пистолета от дръжката нагоре.

— О?

— Да. — Стрелнах я с най-обезоръжаващата си усмивка. — Трябва да държиш нещо солидно. Добрият, здрав захват е всичко.

Тя повдигна вежди, плъзгайки погледа си надолу и след това нагоре по тялото ми. Явно все пак е забелязала колко близо до нея се бях настанил. Или може би е усетила как опашката ми се обви около дупето й, леко прегръщайки я отзад. Зачаках реакцията й, но тя каза само:

— Ти да видиш…

На този етап бях почти напълно сигурен, че осъзнава, че флиртувах с нея и нямаше нищо против. Освен това, цялото й лице пламтеше.

— Започни с дръжката — казах, подавайки й бластера. — Ако тръгнеш от дулото, после ще ти се наложи да го хванеш и насочиш към себе си, за да нагласиш дръжките. А това е опасно. Може да се застреляш.

— В гърдите? — попита тя, а думите й бяха тихи, някак срамежливи.

Сърцето ми подскочи. Ах, каква жена. Нима тя също флиртуваше? Не можех да прикрия усмивката си. Усещах, че е широка колкото астероидния пръстен, в който се криехме.

— Да. Дай ми това. — Изчаках да ми върне дръжката, която й бях дал. Когато го направи, се пресегнах, обвих ръка около раменете й и я притиснах към себе си, за да коригирам захвата й, притискайки ръка върху малките й пръсти. — Хвани здраво тук. Не е като да галиш любовник. Колкото по-здраво, толкова по-добре.

— Очевидно нашите раси не галят любовниците си по един и същ начин — промърмори тя. — Казвали са ми, че здравата хватка е най-добра.

Членът ми се втвърди при думите й. Не можех да повярвам, че ми отвръща по този начин. Това бе най-вълнуващото изживяване, което съм имал, и ми се прииска да я сваля на пода и да й позволя да ми покаже точно колко е здрава хватката й.

— Наистина. Е, предполагам, че зависи какво хващаш. — Наведох се и взех още един компонент. — Това е пластина. На точно този вид бластери има две. Слагат се ето тук, формират рамката. — Плъзнах първо едната, а после и другата. — Трябва да се убедиш, че са поставени правилно, защото когато стреляш с оръжието, те поемат удара и тласкат силно. — Гласът ми се снижи с една октава. — Затова трябва да си подготвена.

Фран задиша тежко. Дългите й мигли трепнаха, а погледът й остана прикован към полуразглобеното оръжие в ръцете ни.

— Ще бъда готова.

— Добре — казах й нежно. — Най-голямата част е цевта. Тя се цапа най-много и има нужда от най-много чистене. Повечето хора не обръщат внимание на това, когато чистят. Те просто свалят цевта и я почистват, преди да я върнат на мястото, и готово. Но не и аз.

— Не? — Тя погледна към мен с премрежен поглед.

— Не — казах й. — Аз не съм такъв мъж. Обичам да съм сигурен, че съм направил всичко, така че да е идеално. Ако това значи да прекарам повече време при… възловите точки, тогава го правя. Едно правилно докосване може или да направи, или да разруши оръжието, нали знаеш?

— Не го знам — прошепна тя останала без дъх.

— Истина е. Променя всичко. — Наведох се по-близо. Можех да помириша косата й и аромата на сапуна, който използваше. На практика можех да докосна ухото й с устните си и умирах да се приближа още малко и да помилвам с уста кожата й. — Ако захватът ти не е правилен, оръжието ти няма да стреля много точно. Затова се стараем да бъдем… перфектни.

— Така е. — Погледът й отново се стрелна към мен. — Значи винаги гледаш захвата да ти е добър, преди да… стреляш?

— Винаги — съобщих й аз. — Не обичам да върша нещо наполовина.

Тя потрепери.

— Не, наистина не ми приличаш на този тип човек.

— Аз съм от типа мъже, които мислят, че ако искат нещо да бъде свършено правилно, трябва да му отделят нужното време. И обичам да отделям много време, подготвяйки всичко.

Фран погледна нагоре, разтваряйки леко устни. Устата й беше влажна и осъзнах, че вероятно ги е облизала преди миг. Простенах ниско, защото исках аз да съм този, който ги облизва. Отново хванах брадичката й, потърквайки с пръст тази сладка, пълна долна устна.

— Кивиан… — Гласът на Тарекх експлодира през комуникатора и Фран подскочи в ръцете ми, като едва не изпусна наполовина сглобения бластер в ръката си. — Познай какво?

Стиснах зъби, и когато тя се изправи на крака, започнах да размахвам ядосано опашка. Проклятие. Тези ооли тъпанари избраха най-лошия момент да се появят, Джут’Хнай дори да искаше нямаше да го планира така добре. Отвърнах на Тарекх през стиснати зъби.

— Нека позная. Отдавна изгубения ни приятел?

— Дам. Получаваме данни, че в пръстена има кораб на ооли — заяви Тарекх, а гласът му кънтеше от вълнение.

Най-после. Погледах към Фран, която стоеше изправена на мястото си и ме гледаше. В ръцете си стискаше полусглобения бластер, но погледът й бе залепен за лицето ми. По цялото й лице се четеше раздразнение и похот.

Аз също се изправих на крака и взех бластера, сглобявайки го за няколко секунди. Имаше време за съблазняване и не бе точно сега.

— Ще продължим с това по-късно, сладка моя. Дотогава, предполагам, че ще е най-добре да се прибереш в каютата ми, където е най-безопасно.