Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Corsair’s Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Пленница на звездния пират

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10165

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Кивиан

Малката човешка жена очевидно бе объркана от думите ми. Ярка руменина покри бузите й и очите й заблестяха, въпреки че тялото й се скова. Тя бе толкова очарователна за гледане, тъй като кръглото й, гладко лице бе така изразително. Израженията й бяха чиста радост за наблюдаване и исках да видя всички различни емоции да преминават през него.

Не, не всички. Не исках да я видя разстроена или изплашена. Радост и щастие? Да. Страст? Да. Желание и удоволствие, докато тласкам члена си в топлото й приветливо влагалище? О, да.

Опитах да се съсредоточа, въпреки тези разсейващи мисли, и прокарах ръка по панела на главната зала на Глупака. Вътре бе спретнато и уютно точно като каютата на Сенторр, което ми показва, че тази седмица е негов ред да се грижи за чистотата. Ако бе ред на Тарекх, мястото щеше да бъде пълна бъркотия като всяка стая, през която минеше огромния мъж. Поведох жена си към един от столовете до масата и я повдигнах, поставяйки я да седне, тъй като бе очевидно, че няма да успее да се справи сама — човешките й крака бяха прекалено къси.

— Чакай тук — казах й аз. — Ще ти приготвя нещо за ядене. Вашите хора имат ли някакви алергии?

— Ако кажа, че съм алергична към фъстъци, това дали ще ти говори нещо? — попита ме разтревожено Фран.

Поколебах се. Тя имаше право. Не исках да я отровя с храната на мессакаш, но също така тя имаше нужда да се храни.

— Какво те хранеха на галактическата станция? Какво ти даваха ооли?

Тя сви рамене.

— Жабоподобният мъж ме купи само няколко часа, преди да пристигнем на станцията. Не ми е давал нищо за ядене. Преди това бях в една килия на друга станция. Даваха ми едни неща, приличащи на дражета — тя направи знак с ръка, за да ми покаже големината им, бърчейки нос. — Бяха отвратителни. Моля те, кажи ми, че храната при вас не е такава.

Звучеше така, все едно са й давали храна за животни. В корема ми пламна лют гняв. Да мисля как половинката ми, моята крехка жена е била третирана като безмозъчно животно.

— Не, храната ни не е такава — казах почти рязко. — Ще ти приготвя нещо за ядене, но искам да ми кажеш, ако получиш някаква нежелана реакция към храната. Ако драска или изгаря гърлото ти, или ако усетиш, че ти е трудно да дишаш, ще събудя Тарекх и ще го накарам да ти направи пълен алергичен анализ. — Отворих едно от шкафчетата и огледах запасите ни. Тъй като бяхме свикнали да прекарваме голяма част от времето си в космоса, и имайки предвид, че за припасите отговаря нашия механик, който е бивш военен, храната ни бе доста разнообразна. Огледах прилежно наредената храна в шкафа, чудейки се какво би се харесало на някой, който бе от далечна и непозната планета. — Сладко ли предпочиташ или солено?

— Каквото и да е — каза Фран. — Много съм гладна.

Избрах солен бульон с месо и зеленчуци, който бе традиционно ястие на родната ми планета, и едно от любимите ми. Взех го от личните запаси на Аливос, но щях да му платя по-късно. Докато чаках храната да се подгрее, мислите ми непрестанно се насочваха към факта, че ще споделям каютата си с Фран.

Няма значение, че нямаше да се обвържем. Все още. Тя беше моя и можех да бъда търпелив. Когато спре да се бои, щях да започна да я ухажвам. Дотогава задачата ми бе да направя така, че да й е възможно най-удобно. Каютата ми беше най-хубавата на борда, а леглото ми — голямо, и щеше да бъде удобно и на двама ни да спим в него. Но не това бе причината да я искам при себе си, разбира се. Не споменах, че може да разчистим място в товарния сектор и да й направим легло. Тя бе моята половинка и заслужаваше най-доброто… и я исках до себе си. Исках да се събуждам и първото нещо, което виждам, да е тя. Исках да вдишвам аромата й, прекрасната й мека коса да е разстлана върху чаршафите ми. Исках крайниците ни да са преплетени под завивката на леглото ми.

Исках тя да лежи до мен, да притиска гърдите си в моите и да настоява да се обвържа с нея.

Но едно по едно, разбира се, трябваше да си напомня. Имахме прекалено много грижи, които да ни занимават в момента. Сенторр и Аливос щяха да се редуват на мостика, за да подсигурят, че ще останем скрити, щяха да заглушават сигнала от кораба ни и да регулират така скоростта ни, че да не оставяме видими следи. Тарекх се оплакваше относно ремонтите, които трябва да се извършат, докато сме между две задачи, затова ми се налага да си поговоря с всички и да успокоя тревогите им. Трябваше да посетим една станция за ремонти на Хаал Уи заради стартера на кораба и ще трябва да бъде направена диагностика и някои належащи ремонти. След това да се оправим с каскрите, които чакаха пратката си, така че бяхме принудени да се движим в сенките с ниска скорост. После идваше ред на фалшивите документи за самоличност, за да отидем в следващата система и да се заемем с някои по-дребни задачи, които нямаше как да се отлагат повече.

Понякога беше изтощително да си пират. Обаче на мен не ми пречеше, защото никога не съм бил от онези, които следват стриктно законите. Предпочитах сам да създавам правилата си и ми харесваше да правя всичко по своя начин. Не наранявахме никого, или поне не физически. Портфейлите и гордостта им бяха нещо съвсем различно. Ооли нацията щяха да са бесни като научат какво сме направили и нямах съмнение, че за главата ми ще бъде обявена огромна награда. Нямаше да се чуе нищо за Фран, тъй като тя беше контрабанда, но бях сигурен, че в по-сенчестите среди щяха да питат за нея.

Трябваше да се подсигуря тя да е в безопасност, а стига да е при мен, това бе гарантирано.

Разбира се, това не значеше, че докато е с мен няма да я ухажвам, очаровам и да я карам да се чувства удобно. Исках да свали гарда си, така че докато флиртувам с нея, вниманието ми да е посрещнато с готовност. Исках да я гледам как ми се усмихва и ме гледа сънливо, докато сваля дрехите, скриващи меката деликатна кожа на тялото й от погледа ми…

Обърнах глава към Фран, която се бе умълчала. Тя седеше на масата, а краката й се люлееха във въздуха, като на дете настанено на прекалено висок стол. Лицето й бе бледо и изтощено, и докато я гледах тя потърка ухото си, на което стърчеше огромния неудобен преводач.

Бях пълен идиот.

Ето ме тук, мислейки си какво ще е да я имам в леглото си и да я съблазнявам, докато тя бе нещастна и това грозно нещо стърчеше на главата й. Със сигурност не й бе удобно с него. Все пак не бяха създадени за удобството на този, който ги носи. Взех купата със супа и я поставих пред нея, след това сложих ръка на рамото й.

— Яж, аз ще се върна след малко.

— Къде отиваш? — Тя игнорира храната и ме погледна разтревожено. Очевидно бе, че не иска отново да бъде изоставена, не и след като се убеди, че с мен е в безопасност. Това ми допадна.

— Веднага се връщам — обещах аз. — Няма да те изоставя.

За миг тя изглеждаше така, сякаш ще възрази, но гладът надви тревогата и тя кимна вдигайки купата. Фран опита супата и аз я наблюдавах любопитно да видя дали ще покаже някаква реакция. Когато тя издаде доволен звук и отпи голяма глътка бях едновременно доволен и очарован от начина, по който се движеше гърлото й. Членът ми се втвърди от тихия звук, който се изтръгна от устните й, и ми се прииска да бутна още една купа в ръцете й, и да продължа да я храня… а след това да я замъкна в спалнята си и да смъкна ризата си от тялото й.

Всичко с времето си, напомних си аз. Нямаше да съм истински доволен, докато тя не е толкова копнееща и нетърпелива, колкото бях аз. А засега, жена ми бе изтощена, гладна и имаше нужда от почивка… и да махне това ужасно нещо от ухото си. Насочих се към медицинската стая на Тарекх и когато вратата се отвори, въздъхнах, виждайки бъркотията вътре. Щеше да ми отнеме цял проклет час да намеря каквото и да е тук, камо ли инструментите, които ми бяха нужни.

Отне ми само петнадесет минути да намеря медицинските инструменти, с които да сваля преводача, но когато се върнах в залата, главата й бе опряна на масата, купата бе празна, а очите на Фран бяха затворени. Тя спеше, а преводачът стърчеше над главата й. Приближих се до нея и докоснах гърба й.

— Фран.

Тя се събуди стресната, а ужасеният й поглед се стрелна към мен. Отне й миг да се фокусира, преди да се успокои и да поеме дълбоко дъх.

— Извинявай. Сигурно съм заспала.

Сърцето ми се сви заради ужаса, който зърнах преди миг на лицето й. През мен премина мощна вълна от нужда да я защитавам и се заклех, че никой никога няма да докосне отново тази жена… моята жена. Първо щеше да им се наложи да минат през мен.

— Отне малко повече време, отколкото очаквах. Прости ми. — Вдигнах инструментите. — Трябва да стоиш напълно неподвижно.

Очите й се разшириха.

— За какво е това?

— За да махна това нещо от ухото ти. Не е… — Опитах се да намеря точната дума.

— Хуманно? — предложи тя.

Нямахме такава дума в моя език, но щом тя го каза, ми се видя напълно подходяща.

— Да. Не е хуманно. Всички останали можем да изтеглим различните езици щом ни потрябват и ще ти сложим такъв чип… напълно безболезнен, трябва да добавя… щом отидем на следващата станция. — Пристъпих към нея и сложих пръсти под брадичката й. — Сега, стой напълно неподвижно.

Тя затвори очи и тъмните й мигли потрепериха, карайки ме да се очаровам за пореден път колко прелестна и деликатна бе тя. Ах, сърцето ми. И като си помисля, че до преди няколко кратки часа то бе изцяло мое. Сега принадлежеше на нея, все едно бе бръкнала в гърдите ми и го бе откраднала с малките си пръсти. Не й отне много време. С брат ми винаги подкачахме баща ни, когато разказваше колко бързо и силно се е влюбил в майка ни.

Сега го разбирах напълно.

Фран стоеше неподвижно, вкопчила пръсти в китката ми, докато работех. Беше смела и ми се доверяваше. Преизпълних се с гордост.

— Мисля, че е готово. — Подръпнах леко преводача и той падна от нежното й ухо, оставяйки след себе си, няколко малки ранички и леко зачервена кожа. — По-добре ли е сега?

Тя се отдръпна и докосна ухото си, а устните й се извиха в лека усмивка.

— Много по-добре. Мразех това нещо. — След това по лицето й премина лека несигурност. — Нали няма да говориш за мен така, все едно не съм тук? Само защото не нося преводача?

— Имаш думата ми — заклех й се аз. На сутринта щях да уведомя и останалата част от екипажа.

— Благодаря ти. Много е неприятно хората да говорят около теб, все едно си някакво животно.

Срам ме бе да призная, че попадах в тази категория. Но щях да й се реванширам.

— Никога повече — обещах й. — Искаш ли още храна или искаш да спиш? Или искаш да те притискам към себе си и да галя тялото ти, докато не запее от удоволствие? Последното не го изрекох на глас, защото знаех, че няма да го приеме добре.

— Да спя… май. — Очите й се затваряха.

— Разбира се. — Свалих я от стола и държейки едната си ръка на рамото й я поведох през тесния коридор на Глупака към каютата си. Капитанската каюта се намираше в центъра на кораба. Тихият звук от двигатели бе най-доловим именно тук, но на мен ми харесваше. Равният звук ме приспиваше, а ако нещо не бе наред и звукът се променеше, се будех на мига. Каютата ми беше най-голямата на кораба и тъй като обичах да се глезя не бях пестил никакви средства. Отворих вратата, надявайки се, че тя ще се впечатли от обзавеждането. Не бе спартанско обзаведено като при Сенторр. Обичах меките мебели, пухените завивки на леглото, стола с дърворезба в ъгъла, който беше антика от Мии, стената покрита с картина от плат от родната ми планета и деликатната, фино изработена масичка от планетата Ооли. Гардеробът ми беше отворен и претъпкан със скъпи дрехи и обувки, защото бях мъж, който обичаше лукса.

Тя само се прозя и пристъпи напред, подръпвайки нещо около шията си.

— Това ли е леглото?

— Да, това е. — Гледах я развеселено как се насочи към него и пусна нещо на пода… огърлицата, която Джут’Хнай й бе дал със символите на дома му. Небрежно се наведох и я вдигнах, докато тя се качваше на леглото, избутвайки скъпите ми възглавници, за да се намести удобно. Огърлицата отиваше директно в машината за рециклиране. Джут’Хнай никога повече нямаше да я види. Тя беше само моя.

Фран взе една от безценните, избродирани от монаси, възглавници, удари я няколко пъти с ръка и отпусна глава на нея.

— Имаш ли допълнителни завивки?

— Имам най-добрите от Албаат — казах й, вдигайки една от последните ми придобивки.

Тя сбърчи носле.

— Изглежда боцкаща.

— Не се очаква някой да я ползва, само да й се възхищава.

Фран изсумтя й сви краката си под огромната ми риза, свивайки се на кълбо.

— Може ли някое, което не е чак толкова специално, но с което мога да се завия?

Засмях се и се пресегнах над леглото.

— Може да използваш моята завивка.

— Няма да я споделяме — предупреди ме тя на мига.

— Знам. — Кимнах към одеялото от Албаат в ръцете ми. — Аз ще се завия с боцкащото.

Лека усмивка докосна устните й и тя затвори очи, сгушвайки се във възглавницата и увивайки се в завивката ми. Това беше най-прелестната гледка, която бях виждал. Бях омагьосан. Не можех да откъсна очи от нея. Тя беше перфектна. Виждайки я тук, спокойна и в безопасност в леглото ми, почувствах странно задоволство, което никога не бях изпитвал… в комбинация с невероятно твърда ерекция, която също не бях имал преди.

Изглежда тази нощ щях да спя с дрехите.

Свалих ботушите си, тихо ги прибрах в гардероба и облякох друга риза, защото може и да бях луд, но не исках тя да се бои от мен. Исках Фран да знае, че може да ми повери живота си, дори и това да значеше, че ако се налага, ще спя облечен, докато съм до нея.

Но разбира се, нямаше да бъда напълно послушен. Тя щеше да спи до мен. Всеки мъж си има своите граници. Качих се на леглото и легнах до нея, затваряйки очи и чакайки. Можех да я усетя как се е сковала до мен. Това бе нещо, което можеше да се очаква. Скоро щеше да осъзнае, че няма да я нараня и щеше да се успокои.

Напрежението й продължи няколко дълги минути и се постарах да направя дишането си равно, за да й покажа, че не се интересувам от нищо друго, освен от това да спя. След минута тя се завъртя и усетих как се намества на леглото. Секунда по-късно възглавницата се опря в ръката ми.

Едва се сдържах да не се разсмея. Тя правеше бариера от възглавници помежду ни, сякаш бе дете. Все едно това щеше да ме спре, ако реша да я изнасиля.

— Нали осъзнаваш, че това не може да те защитава? — промърморих аз.

— Да, но… ами кара ме да се чувствам в безопасност — каза тя и бутна друга възглавница помежду ни.

— Прави каквото желаеш, щом те кара да се чувстваш по-добре.

Следващата възглавница се приземи на лицето ми. Не се стърпях и се разсмях.

Моята Фран беше огън момиче. Това ми харесва.