Руби Диксън
Пленница на звездния пират (12)

Глава 12

Кивиан

Предполагах, че е крайно време да запозная Фран с екипажа си. Те вече знаеха коя е тя, разбира се. И тя ги бе виждала. Но мисля, че имахме нужда от едно по-формално представяне, така че всички да могат да свикнат един с друг по-лесно, особено след като ни предстоеше да изкараме доста време около този астероид.

Обаче бе странно. Изпитвах собственическо чувство към нея. Не желаех да я запознавам с екипажа си. Исках да я запазя само за себе си, в леглото ми, облечена в моите дрехи. Подобно собственическо чувство можеше да се обясни от факта, че все пак бях мессакаш. И все пак, в момента исках да ръмжа, да обвия опашката си около нея и да хвърлям кръвожадни погледи към всеки, който дори си помисли да приближи до вратата ми и да ни обезпокои.

Обаче корабът беше малък и предполагах, че не мога да направя това.

Фран ми хвърли любопитен поглед, докато приключвах със завързването на връзките по ръкавите й.

— Изглеждаш така, все едно не си в много добро настроение.

— Не е така, сладка моя — уверих я аз. — Просто съм замислен.

— Не се измъчвай.

Засмях се.

— Време е да се запознаеш с екипажа, тъй като всички ще живеем заедно известно време.

Тя се намръщи към мен.

— Не ги ли срещнах вече? Тримата грамадни сини пича? Освен ако няма и други някъде наоколо.

— Това са. Имаме малък екипаж. Но трябва да научиш имената им. Ще им дам шанс да те опознаят, така че всички да се чувстваме по-удобно един около друг. — Освен това, така щяхме да дадем тон за останалата част от това пътуване. Не исках някой да се отнася с нея като домашна животинка, след като бе повече от ясно, че е толкова умна, колкото и всички останали.

— Не мога ли просто да остана тук, с теб?

Едва сдържах стона на нужда, който искаше да се изтръгне от гърдите ми. Щеше ми се.

— Няма да отнеме много време. Обещавам. След това си свободна да отидеш, където пожелаеш.

Тя остана загледана в мен за няколко дълги мига, преди да свие рамене.

— Води тогава.

Сложих ръка на гърба й и веднага изпитах неимоверно силно желание. Богове, ако само едно нейно докосване ме правеше толкова твърд, щеше да бъде чиста агония да запазя контрола си.

Тя пристъпи напред и заоблените й задни части се отъркаха в предната част на панталона ми. Ох, мамка му. Цялото ми тяло пламна и членът ми стана дори по-твърд. Фран се отдръпна от мен, а очите й се разшириха. Очевидно бе, че го почувства.

Разбира се, че го почувства. Имах усещането, че членът ми е станал четири метра дълъг, и всичко само от присъствието й. Реших да се правя на идиот.

— Проблем ли има?

Фран примигна срещу мен. Можех да чуя как колелцата в ума й се завъртат, но след миг тя присви очи към мен и поклати глава.

— Не, добре съм.

Направих знак към вратата и се почувствах като измамник.

— Да вървим ли?

Тя кимна и тръгна напред, а аз забелязах, че умишлено подържа дистанция помежду ни, за да не се повтори случката от преди миг. Моята умна, внимателна Фран.

През следващия час я разведох из кораба, показвайки й какво има зад всяка врата, нещата, които не биваше да докосва заради безопасността си, и представяйки я на всеки член на екипажа ми, щом се сблъскахме с някой. Сенторр беше на мостика и отговаряше само едносрично на Фран. Беше очевидно, че не одобрява присъствието й, и тя също го усети, но успя да се държи учтиво с него. Тарекх… ами Тарекх си е Тарекх. Той бе засмян и с него човек може да се разбира много лесно, и все пак, можех да видя, че половинката ми се чувства заплашена от присъствието му. Той бе грамаден мъж, с лице, което само сляпа майка може да обича. Но тя щеше да свикне с него. Само че ще й отнеме малко време.

Остана единствено Аливос и очаквах тя да се разбира така добре с него, колко се разбираха и всички останали… стискайки зъби и с толерантност изтъняла на максимум. Навигаторът ми беше в товарния отсек, преглеждайки товара ни от кристали. Той вдигна глава към мен, щом влязохме и кимна. След това кимна бързо и към Фран, преди да се върне към работата си. На Аливос можеше да се разчита, тъй като не се уповаваше на емоциите и гледа винаги да работи.

— Капитане. Човеко.

— Тя си има име — казах му аз.

— Знам това. Просто не знам името. — Той дори не вдигна поглед от монитора, в който гледаше.

За моя изненада, Фран се засмя с нежния си мелодичен смях.

— Нямам нищо против „човеко“. Това винаги ще е по-добре от „домашен любимец“.

— Мм… — Изведнъж изпитах ревност, че той я накара да се разсмее, след като единственото чувство, което будех в нея аз, бе страх. — Как са нещата, Аливос?

— В информацията на пратката пише, че има няколко хиляди кристала, но не се знае дали е така. Започнах да броя и докато не свърша, няма как да съм сигурен в точната бройка. — Той ми хвърли бърз поглед. — Ако искаш точни цифри, ще се наложи да почакаш.

— Не бързай.

Фран пристъпи напред.

— Мога ли да помогна?

Ревността ми ескалира до невиждани граници, когато Аливос вдигна глава с доволно изражение на лицето.

— Не — казах бързо, заставайки между тях — Тя е моя.

— Моя? — попита Фран.

— Моя, за да ти покажа кораба — бързо уточних. И след това метнах злобен поглед към навигатора си, давайки му да разбере, че няма да съм доволен, ако ми възрази.

Той само се подсмихна.

Знаех, че се държа като териториален идиот, но не ми пукаше. Исках да бъда единственият, на който Фран се усмихва. Единственият, който я докосва. Ако точно сега можех да прогоня всички, за да съм сам с нея, щях да го направя. Разбира се, това не бе никак разумно.

Обаче, никога не съм казвал, че съм разумен мъж. Всичко, което знаех, бе, че тя е моя и никой няма да се доближава до нея.