Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огънят на драконите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire in His Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 65 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Огънят в кръвта му

Преводач: Сирена

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10163

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Клаудия

Драконът… си тръгна? Погледнах в отвореното пространство на небето със смесица на недоверие и учудване.

Няма начин.

Изправих се на крака, коленете ми трепереха. Не изглеждаше реално. Както когато затворех очи и чувствах, че големият му нос подушва косата ми, движейки се над мен. Потръпнах, прегръщайки раменете си. Очаквах досега да съм мъртва. В момента, в който войниците разгънаха знамената, разбрах, че съм обречена. През годините имаше безброй драконови атаки. Виждала съм унищожението, което причиняват. Виждала съм хора, носени в устите или ноктите на драконите, които никога не се завръщат. Вероятно изядени.

Така че защо този не ме изяде?

Или още по-добре… как, по дяволите, се превърна в човек? Не можех да спра да мисля за това. Аз съм двадесет и пет годишна. Драконите унищожиха всичко преди седем години. Досега, с моя начин на живот, мислех, че съм видяла всичко, което има за гледане. Всяко покварено действие, всяка смърт, която можеш да си представиш, всяка драконова атака. Но не знаех, че могат да се превърнат в хора.

Повече от това. Беше ме погледнал с интелигентност в погледа си. Говореше с мен.

Кой — или какво — беше той?

Радвах се, че си отиде, но бях пълна с въпроси. Дали е шейпшифтър? Дали този не беше дракон и затова не съвпадаше с модела на останалите? Или всички бяха шейпшифтъри?

О, Боже. Дали всички можеха да говорят? Интелигентни ли бяха? Никога не бях мислила, че можеха да са умни отвътре, под всичката тази злоба. Мислех за тях повече като… за акули или змии или някакъв друг гаден хищник. Никога не бях мислила, че може да има човек под всичко това. Всичко това правеше разрушението и вилнеенето по-лоши.

И още… мъжът дракон, когото срещнах, не ме уби. Дори не ме нарани. Докосна ме и когато му казах „не“, се дръпна.

Беше почти мил.

Почти.

Дали по този начин момичето от Форт Орлиънс е опитомило дракон? Срещнала го е като човек? Помислих за мъжа дракон, с неговото наистина, наистина голо тяло, наистина, наистина голямо оборудване и наистина, наистина властен поглед. Доста сигурна бях, че не искаше да играе дама с мен. Дали… дали момичето от Форт Орлиънс е опитомило дракона със секс?

Това ли очакваха от мен?

Да не бяха абсолютно побъркани?

Можех да направя много неща, за да спася кожата си, но за това не бях сигурна.

Направих няколко крачки, оглеждайки небето за проблясък от златно крило. Нищо. Отишъл си е тогава. Може би завинаги. Вероятно съм пропуснала шанса си да го „опитомя“ с вагината си. Да, не че планирах да направя това. Освен това, Форт Далас и неговите граждани ме бяха хвърлили доста бързо на дракона. Не планирах да им помогна никога повече.

Всичко, за което ме бе грижа, бяха Ейми и Саша. Трябваше да се освободя, да ги взема и след това да открия какво да правим. Може би можехме да се измъкнем от Форт Далас. Можехме да се скрием на безопасно място и да чакаме някой смел скитник или двама, с които да преминем през територията, и с които да се погаждаме. Стига да задействам някакъв план, щях да съм добре.

И никой от плановете ми не включваше да стоя тук, чакайки някой друг дракон да намине.

Отидох до кола, на който бях завързана, и дръпнах белезниците. Все още солидно свързани. По дяволите. Това беше гадно. Надявах се да съм пропуснала нещо в паниката си. Очевидно не. Вгледах се в белезниците, след което хвърлих поглед наоколо, за да намеря нещо, което да използвам като трион. Намерих дълго, тънко парче метал, широко колкото пръста ми, и го взех. Не би сработило като ключ или трион, но го пъхнах между глезена и белезниците и натиснах, надявайки се някак си да счупя метала. Това беше прекалено оптимистично, но беше всичко, с което разполагах. Глезенът ми кървеше и белезниците станаха хлъзгави, но продължих. Не можех да спра. Трябваше да се махна от тук.

Трябваше да се върна при Ейми.

Докато работех, не можех да спра да мисля за дракона. Мъжа. Все тая. Нямах идея дали бяха хора… или могат да се преструват на хора. Опитах се да мисля — бях ли виждала някой във Форт Далас със златна коса, кожа и очи? Не мисля. Но ако драконите имаха човешка страна, може би можехме да комуникираме с тях и да ги помолим да не атакуват града.

Отново, защо исках да спася града? Тези задници ме оставиха да умра. Приятелите ми ме продадоха. Стражите не ми помогнаха. Кметът каза, че съм просто престъпник. Никой не беше на моя страна. Разтрих глезена си, размазвайки кръв навсякъде. За да бъда честна, капитанът не беше много щастлив да ме остави тук.

За да бъдем още по-честни, идеята по начало си беше негова. Предлагаше ме като жертвено агне. Така че, майната му.

Остра болка премина през крака ми и издърпах парчето метал, гледайки работата си. Май че правех обратното на помагане, защото сега глезенът ми се поду. Гадост. Хвърлих метала настрани, оглеждайки това, което някога е използвано за офис сграда. Нямаше как тук да има ножове или триони. Ако съм късметлийка, ще намеря телбод. И тогава какво? Да заплаша да го пробивам до смърт, ако се върне ли? Разочарована, седнах и погледнах навън в руините. Драконът си отиде, но аз все още бях окована. Не можех да се освободя и никой нямаше милостта да ми остави манерка с вода или нещо за ядене.

Не очакваха да оцелея.

Помислих за Ейми и Саша. Те ме чакаха да донеса вкъщи нещо, защото бяхме разорени и нямахме храна. Нямаше към кого да се обърнем, за да ни помогне. Във Форт Далас има само няколко начина да изхранваш семейството си, ако нямаш мъж за закрилник, който работи в милицията. Може да крадеш, което е против закона, или да блудстваш, което, иронично, не е противозаконно. Саша имаше „приятел“ в милицията, с когото обменяше услуги, нищо че го мразеше. Пазеше я от това да споделя услуги с много приятели, затова все още не се бе отказала. Аз предпазих Ейми от най-лошото. С нейния крак тя не можеше да краде. Едва напускаше счупения училищен автобус, който наричахме „дом“. Щеше да ме чака да се прибера… а когато не се прибера, тогава какво? Да отиде при войниците сама? Да види дали Саша не познава друг приятел, който се нуждае от услуги?

Представата остави лош вкус в устата ми. Малката ми сестра с ранения си крак, принудена да приближи някой от враждебните милиционери… Хванах отново парчето метал и го пъхнах между глезена и белезниците с възобновени сили, игнорирайки дискомфорта.

Трябваше да се махна оттук.

Мрачното, тежко пляскане на криле се вряза в неистовите ми мисли и замръзнах. Косата ми се оплете в лицето ми, когато се обърнах да погледна нервно към небето. Дали това беше „приятелят“ ми със златните очи или нов дракон? Червен дракон, привлечен от останалия флаг?

Проблясване на златно крило по периферията на зрението ми накара дишането ми да стане по-леко. Добре. Вероятно е същият мъж, което означава, че беше приятелски настроен… освен ако не бе решил, че е гладен. Гледах с неопределен страх как правеше кръгове в небето, след което се спусна. Сградата се разтресе, когато кацна на ръба, крилата изплющяха силно, преди да ги прибере до тялото си. Проклетият дракон беше голям колкото градски автобус — даже два, може би. Дали беше същият като преди? Огледах го, търсейки отличителни белези, и се успокоих, когато видях бледия белег на бузата му.

Драконът поогледа върха на разрушената сграда, след което погледът му се сключи с моя. Тъмните зеници се фокусираха върху мен и докато гледах се промениха от черно до дълбоко кехлибаренозлатно. Потреперих, гърлото ми пресъхна и окървавените белезници ме дръпнаха рязко.

Той отвори уста, все още с поглед върху мен.

Свих се назад. Идваше.

Нещо падна на земята. Драконът вдиша, сякаш беше ядосан.

Е, добре. Предпазливо отворих око.

Имаше мъртво създание пред него. Беше коза, вратът й изкривен под странен ъгъл. Хлад пробяга по гръбнака ми. Горката коза. Дали това нямаше да се случи на мен? Дали това беше предупреждение? Придвижих се зад тънкия стълб, сякаш щеше да ме прикрие.

Драконът просто ме гледаше с тези златни очи. След което мръдна мъртвата коза към мен, бутайки я с дългата си муцуна. Побутна я, след което вдигна глава и ме погледна. Чакайки.

Дали… се опитваше да ме нахрани?

Със сигурност не.

Премигнах към дракона. След това към козата. После пак към дракона.

Още един път издаде звук, сякаш се опитваше да привлече вниманието ми. След което хвана козата внимателно с острите си зъби и я пусна няколко крачки по-близо до мен.

Това е подарък.

Йеййй.

Истеричен смях нарасна в гърлото ми. Какво се предполага да направя с това? Завъртях глезена си в белезниците, отчаяна. Просто исках да се махна.

Драконът килна глава при движението ми и направи още една плавна крачка напред. Цялата развалина се разклати в отговор на теглото му, докато той се отпускаше назад. След което отново бутна към мен козата.

Искаше да я взема.

— Не, благодаря — казах бездиханна. — Наистина трябва да си тръгвам и така нататък.

И отново дръпнах глезена си.

Главата му се наклони. Оголи зъби и цялото ми тяло затрептя. Изглеждаше толкова нечовешки, че не бях напълно сигурна дали човешката му форма беше реална. Може би съм си я представила. Може би имам някакъв вид психическо разтройство. Гледайки в очите на чудовището, нямах идея как някога съм си помисляла, че това е нещо друго, освен истински дракон — сто процентов убиец.

Сведе глава към мен и се отдръпнах назад, вдигайки ръце, за да се предпазя. Едно огромно златно око ме погледна, без да мига.

Дръпнах отново белезниците. Не помогна. Трябваше да избягам.

Това привлече вниманието на дракона. Побутна ме, главата му ме наклони настрани, докато разглеждаше белезниците, подуши ги. Отстъпих колкото мога, докато веригата не се изпъна и халката се стегна около окървавената ми кожа.

Голямата му уста се отвори. Сдържах един вик, когато хвана веригата, зъбите му драскаха крака ми и бяха опасно близко до това да пробият кожата.

Металът изхрущя. Веригата се отпусна.

Драконът седна назад на краката си и изплю остатъка от веригата.

Плъзнах се назад, падайки на дупето си, в бързината да се отдръпна. Не станах обаче. Просто стоях долу и гледах втренчено. Защо ме освободи?

Драконът се наведе и разроши косата ми, сякаш опитваше миризмата ми. Принудих се да остана неподвижна, въпреки че главата му беше толкова голяма, че можеше да ме преглътне на една хапка. Можех да пъхна юмрука си в една от големите ноздри, които ме душеха.

Тогава езикът на дракона се показа и ме облиза от корема до ключицата.

Е, това е приятелско… мисля.

Зениците му станаха черни.

Ох. Може би не толкова приятелско. Облиза ме отново, този път по-бавно и умишлено.

Не смеех да мръдна. Вътрешно потръпнах от усещането… и мокротата. Чувствах езика груб, като котешки, и ми напомни за огромната, с глава на гъба ерекция, която имаше по-рано. Внезапно близането не беше невинно, както и носа, душещ косата ми дори сега.

Опитоми дракона, ми казаха. Направи го за Форт Далас. Опитоми дракон — това нещо с размера на малък самолет, със зъби и нокти, дишащо огън и убиващо хора със стотици.

Определено бяха луди.

Сподавих писък, когато облиза рамото ми отново, след което се придвижи надолу. Опита се да бутне муцуната си между затворените ми крака, за да ме помирише, но не ги разтворих. Бях ужасена, но нямаше да позволя това. Бутнах носа му с ръка, клатейки глава.

— Н-не — казах му и добавих на ум „моля те, не ме яж“.

Голямата глава се вдигна рязко, сякаш си спомни нещо, и докато гледах, зениците му се промениха от черно на златно. С рязко издишване драконът обърна глава и погледна към козата. Изгледа ме, обърна се и тръгна към животното. Просто знаех, че пак ще се опита да ми я предложи.

Но ми обърна гръб.

И бях свободна.

Плъзнах поглед към най-близкото стълбище, това, от което дойдох с войниците. Беше на петнадесетина метра, на един бърз спринт разстояние.

Имах само един шанс. Погледнах дракона, докато внимателно вдигаше козата със зъбите си.

Време бе да използвам шанса си. Изправих се на крака и побягнах към стълбите.

Ритнах очуканата врата и се втурнах надолу по стълбите. Задъхвах се, бях ужасена, пренебрегнах факта, че бях гола и боса — всичко, което имаше значение, беше да се махна от дракона. Сега, когато бях свободна, можех да се измъкна. Бягах по стълбите с висока скорост, успокоена, че бе толкова голям. Огромното му тяло беше твърде голямо, за да се побере в тясното стълбище, и затова щеше да остане на покрива, за да се оглежда за мен, докато аз мога да се скрия в отломките на улицата, докато бъде безопасно да…

Оглушителен рев на ярост прекъсна мислите ми. Ускорих стъпките си и се препънах на следващите няколко стъпала, паднах на няколко стъпки от отломките. Стъпалата се обърнаха и изкривиха в друга посока, станах и продължих да вървя. Не броях колко етажа бяха и сега си пожелах да го бях направила. Нямаше значение обаче. Не можеше да ме стигне. Знаех, че мога да избягам. Обратно при Ейми, казвах си. Обратно във Форт Далас. Обратно при безопасността.

Сградата се разклати и драконът отново изрева. Част от мазилката падна върху главата ми, парче от покрива — до мен. Преглътнах скимтене и продължих. Всяка стъпка ме отдалечаваше от дракона и ме приближаваше до сестра ми.

Докато слизах на долния етаж, всичко беше тихо. Спрях да си поема дъх, единственият звук идваше от гърлото ми. Вдигнах поглед към тавана, но вече не падаше мазилка. Драконът мълчеше. Дали не беше отлетял? Да се бе отказал от…

Нещо се заби отстрани на сградата.

Цялото нещо се разклати и почти загубих равновесие, килнах се към стената. Викът умря в гърлото ми. Не можех да издам звук. Не можех. Ако го направех, щеше да ме намери. Прилепих се към парапета и започнах да се спускам отново. Друго блъскане в стената, тухлите отвътре започнаха да се трошат. Стената хлътна, стълбите издадоха грозно, ужасно треперене под краката ми. Изскимтях, докато светът се рушеше от едната страна.

Част от стената падна и вече гледах в небето, което изведнъж се разкри на по-малко от два метра от мястото, на което стоях. Далеч-далеч можех да видя счупените, буренясали улици на Стария Далас и другите унищожени сгради наблизо, стърчащи като назъбени шипове.

За миг проблесна нещо златно. Чух плясъка на криле. Наведох се напред, опитвайки се да зърна къде е драконът. Сърцето ми биеше толкова диво в гърдите, че бях сигурна, че може да ме намери само по този звук.

Сянка падна върху дупката и в следващия момент голямо черно-златно око огледа стълбището.

Препънах се назад, пъшкайки. Когато го направих, окото се фокусира върху мен и друг оглушителен рев разтресе сградата. Стъпалото ми се плъзна по боклуците на стълбището и наполовина се плъзнах, наполовина паднах на следващото стъпало, приземявайки се сред паднали стени и тухлени парчета. Прониза ме болка и се напрегнах опитвайки да се изправя. Глезенът ме болеше чудовищно, ребрата ми щяха да имат нови натъртвания сутринта и бях покрита с прах и изсъхнали листа, но бях далеч от дракона. Засега. Нуждаех се от безопасно място за криене. Някъде. Където и да е.

Докуцуках до следващите стъпала и там имаше врата. Ръцете ми трепереха, докато дърпах дръжката, но не искаше да се отвори. Някъде наблизо драконът отново изрева, сградата отново се разтресе. Оставих вратата и продължих да слизам надолу. Преди мислех, че стъпалата бяха безопасни, защото драконът бе прекалено голям за тях, но сега се чувствах като мишка в лабиринт. Треперех от страх, докато продължавах да слизам надолу. Нямах друг избор, освен да продължа да вървя.

Завих на ъгъла за следващите стъпала, надявайки се да видя друга врата. Сърцето ми потъна от гледката пред мен.

Крехкото стълбище се разпадаше, оставяйки една голяма дупка. Нямаше друго, освен празен въздух и видът на други стълби далеч, далеч надолу. Вятърът свиреше в празната дупка, вдигаше косата ми и дръпна със себе си какъвто и въздух да ми бе останал.

Не можех да продължа. Бях в капан. Погледнах пътя, по който бях дошла. Трябваше да се върна назад, да изпробвам шанса си с вратата…

Драконът отново удари сградата.

Под краката ми подът простена и се размести. Стъпалата се разпадаха и нямаше върху какво да застана.

— Не! — Викът ми прозвуча силно на стълбището.

Сякаш в отговор драконът отново изрева.

Борех се да се хвана за нещо, докато се плъзгах към дупката, толкова близо до мен. Одрасках се на дълго парче от арматурата, което се показваше от счупения под. Успях да го хвана, а инерцията на тялото ми, докато се плъзнах, ме повлече и почти се изпуснах. Някак си, се задържах и се спасих от летене над ръба на сградата, право в празното пространство.

Голото ми дупе висеше във въздуха. Нямах опора за краката и потните ми длани бяха единственото нещо, което ме пазеше да не стана петно на паважа долу.

О, Боже. О, Боже. О, Боже.

Опипвах с краката си в търсене на нещо — каквото и да е — на което да стъпя. Ръцете ми се плъзгаха и нямаше да издържа дълго. От гърлото ми се изплъзна ридание, докато сградата стенеше и изглежда се измести още повече.

— Не! Помощ!

Нямаше обаче такава. Захватът ми се отпусна и полетях във въздуха…

Големи люспести лапи се затвориха около торса ми, след около половин дъх време. Ударих се в ноктите на ръката му. Лапата. Все тая. Затвориха се около мен и повече не бях застрашена да се превърна в палачинка.

Сега просто бях в нов вид опасност.

Задавих се за въздух — не бях сигурна дали ще имам прилични дробове за тази цел отново — и дръпнах ноктите около кръста си. Краката ми се клатеха свободно, едната ми ръка беше в капан до тялото ми. Със свободната си ръка ударих по люспестите му нокти, докато той се носеше във въздуха. Обзе ме тревога, когато той вдигна лапи към главата си.

Времето ти свърши, Клаудия. Изкара го от нерви и сега ще те разкъса на парчета.

Но всичко, което направи, беше да подуши косата ми. Издиша във врата ми, сякаш да се увери, че бях добре, след което размаха по-силно криле, изтласквайки въздух и връщайки се към върха на сградата.

Точно там, където започнахме, освен че сега бях по-ранена, мръсна, и гушкана от дракон. Можех просто да заплача.

Драконът прелетя точно до отворената територия на сградата, където ме намери. Приземи се, притискайки ме по-близо до люспестия си, огромен гръден кош. Сгъна крилата си внимателно до тялото си, като птица, след което ме остави внимателно на земята пред него.

После се снижи, чакайки. Опашката му се движеше. Изцяло златният му поглед беше фокусиран само върху мен.

Не смеех да помръдна. Гледах го с широко отворени очи, чакайки. Наполовина очаквах да вдигне задницата си като котка, готова да нападне. Стълбището не беше далеч, но нямаше да стане нищо добро, ако побягна, най-малко поне в тази посока. Само щях да загазя. Опитах да се сетя за други опции и не ми хрумна нищо, освен една — да се хвърля от сградата. Погледнах небето непосредствено зад дракона и потиснах потрепване.

Ефективно, но не съвсем резултата, който исках. А аз исках да живея.

Драконът изръмжа ниско и ме стресна. Погледнах го отново и докато гледах, той се изправи и трансформира. Скоростта беше смайваща. Преди да мигна, беше отново човек. Или почти човек. Все още имаше тези рогове по слепоочията си и шарката по златната си кожа. Изправи се с красивото си, перфектно тяло, високо метър и осемдесет. Придвижи се точно пред мен, изцяло златните очи премигваха.

Подаде ми ръка.

— Не.