Руби Диксън
Огънят в кръвта му (27)

Глава 27

Клаудия

Летяхме най-малко час или два, спокойно носейки се над части от града, които никога не бях виждала, откакто се отвори Разрива и човечеството се разпръсна. Имаше покрайнини (обрасли), дължина след дължина магистрали (обрасли) и още, и още обгорени зони, където беше ясно, че драконите са присъствали. Видях една сравнително непокътната сграда в покрайнините, която с радост щях да огледам. Имаше дори площадка за хеликоптери, на която Каел кацна по-лесно, и от нея можеше да стане по-добра „бърлога“ от старата офиссграда, която си бяхме белязали за наша. Освен това навътре в града имаше по-обещаващи сгради за оглеждане. Видях табун коне и замък, бездомни кучета, блуждаещи по улиците далеч отдолу. Всички те се разпръснаха от гледката на дракона, носещ се над главата им.

Видяхме дори червен дракон на разстояние. Уплаших се леко от вида й, защото се чувствах уязвима, покатерена на раменете на Каел. Но тя излетя далеч, напълно безразлична към нас.

„Помириса, че съм с половинката си“, каза ми той, „затова не е заинтересована.“

Забавно беше как да бъда с Каел се превърна в най-добрата защита на това странно място, в което се превърна света ни. Преди щях да се ужася от всичко, което виждах, но сега беше само леко интригуващо. Нищо не можеше да ме нарани. Не сега, не и когато бях с Каел.

Протегнах се и го погалих със студена от вятъра ръка. Ръкавици, помислих лениво. Ще ми трябват ръкавици следващия път. Колкото и да работех, все още не бях подготвена да яздя дракон. Беше ясно, че беше нужно повече оборудване, отколкото си мислех.

И все пак… бях върху дракон! Колко страхотно беше това? Можехме да летим толкова далеч. Не трябваше да съм заклещена зад стените на Форт Далас, принудена да съжителствам с куп престъпници и да се подчинявам на милицията, защото не беше безопасно да съм сама. С Каел на моя страна не трябваше да се тревожа за това. Можехме да отидем навсякъде. Можехме да отидем на западното крайбрежие и да видим дали старата Калифорния бе толкова разрушена като Тексас. Кой знае, можехме дори да летим до Хаваите. Обичах плажа. Чудех се колко дълъг щеше да бъде полетът и дали на островите имаше други дракони.

Разбира се, трябваше да намеря начин да кача Ейми на гърба на дракона, без да я изплаша. Саша също. Нямаше да ги оставя…

„Бъди спокойна, половинке“, каза ми Каел, прекъсвайки потока от мисли. Главата му се повдигна и се взря в далечината.

„Спокойна?“ Веднага погледнах в посоката, в която и той, нащрек. „Защо? Какво има?“

„Няма нищо лошо. Но скоро ще имаме посетител.“ И ми показа картина, която съвпадаше със силуета в мое ляво.

Обърнах се, огледах и видях петно на хоризонта. То постоянно нарастваше и си поех дъх, докато гледах как обръща от сградата и идва в нашата посока, върна се и пак се насочи към нас. Слънчевата светлина се отрази от златни люспи.

О, по дяволите.

Вцепених се в седлото и сграбчих по-силно дръжките, сякаш някак щяха да ме защитят.

„Това е друг дракон! Друг мъжки!“, казах му паникьосана.

„Спокойно, Клаудия. Никой няма да те нарани. С мен си и си ми половинка. В безопасност си.“

„След нас ли идва?“

„Да… но след като подуши, че си моя, ще изгуби интерес.“

„Звучиш много сигурен.“

„Аз съм. Миришеш на мен. Огънят ми е в кръвта ти. Ще знае, че си белязана.“ Мислите му определено бяха галеща милувка. Да го чуя ме накара да се чувствам леко сгорещена и болезнена, мислейки за това, което щеше да се случи, когато се приземим и бъдем сами отново. Това обаче не беше времето да мисля за това. Имаше дракон, насочил се към нас.

Нямаше и грам нервност в мислите на Каел и това малко ме успокои. Ако моят дракон не беше разтревожен, тогава и аз не бях.

Моят дракон. Колко странно естествено изглеждаше сега.

Крилете на Каел се наклониха, лявото по-ниско, и правихме мързеливи кръгове в небето като леко се снишавахме. Проточих врат, ръцете ми все още бяха хванали здраво дръжките, докато се оглеждах над големите люспести рамене на Каел за другия дракон. Той кръжеше наблизо и Каел изрева, като получи отговор веднага.

Нито един от двамата не звучеше ядосан, което означаваше, че това бяха друг вид драконови взаимоотношения от тези, които бях видяла. Каел обърна глава и видях, че очите му все още бяха кехлибарени, без черно. Изобщо не се тревожеше, затова се отпуснах.

Новият дракон се плъзна на земята, прибра крилата си и седна на бедрата си, докато отстъпваше няколко крачки. Той се огледа наоколо, главата му се завъртя и видях, че очите му бяха смес между черно и златно — повече първото, отколкото второто. Все още беше заключен в лудостта и това ме накара да се уплаша, но той не атакуваше.

Каел каза, че беше тук да говори, така че му повярвах.

„Права си. Точно затова съм тук. Никога не бих те поставил в опасност.“

Погалих врата му.

„Разбира се, разбира се“, измърморих закачливо. „Ти беше прав, аз грешах.“

Кацнахме на голямо разстояние, сред разпръснати стари коли по средата на улицата. Каел събра криле и веднага надникна над рамото си.

„Махни коланите. Ти си ми половинка и си в безопасност с мен, но това не означава, че ще ги изкуша, като те развявам под носа им.“

Бързо разкопчах коланите си, леко неспокойна да чуя това.

„Мисля, че каза, че съм в безопасност?“

„Да“, отговори спокойно той. „Но той все още е в плен на лудостта. В безопасност си, но това не означава, че ще те рискувам.“

Достатъчно разумно. Завърших с разкопчаването и той наклони раменете си достатъчно близко до земята, за да мога да се плъзна долу. Направих го и в момента, в който кракът ми докосна земята, почти паднах на колене. Клатушках се като младо еленче след дългия полет.

— Долу съм — казах. — Ще чакам тук.

Той се обърна и издиша срещу врата ми с голямата си муцуна.

„Няма да се бавя.“

Отдръпна се, насочвайки се към другия златен, и забелязах, че остана в драконовата си форма — извинете, бойната. Опашката му се люшкаше като на котка, единственият знак на вълнение.

Кършех ръце, опитвайки се да не се тревожа.

„В безопасност си, нали?“

Умственият му отговор беше успокояващ, безмълвен взрив на емоции.

Другият дракон изрева, докато Каел се приближаваше. Тръгна напред, но вместо към Каел се насочи към мен. Също толкова бързо Каел се премести и му препречи пътя. Верен на думата си, нямаше да позволи непознатия да ме нарани.

Не можех да спра да чупя ръце, гледайки как другият дракон беше втренчен в моята посока. Очите му непрекъснато се променяха в черно и сякаш гледах как се люшка между лудостта и разума, отново и отново.

„Успокой се. Той е стар приятел“, каза ми Каел. „Помня името му. Дакх.“

„Стар приятел. Колко хубаво. Кажи му здрасти от мен.“

„Няма. Дакх се бори“, отговори ми Каел. „Това място е лошо за нашите хора. Той не може да задържи разбирането за това, което се случва. Понякога дори не помни името си.“ Имаше толкова тъга в мислите му. „Аз бях като него.“

„И се промени… заради мен? Има ли нещо, което можем да направим за него?“

Отговорът му беше властен изблик.

„Няма да те споделям.“

„Не това предлагах! Но може би можем да му намерим половинка?“ И отново, какво говорех? Трябваше да намерим човешка жена за дракон и да се надяваме на най-доброто. Това, че бях намерила дракон, който се отнасяше добре с мен, не означаваше, че и друг ще го направи. Или че тя щеше да успее да се справи с всичкото това „убийствено чудовище“.

„Дакх те желае.“

Плъзнах се по-близо до един изоставен ван с отворена врата и стъпих вътре.

„Кажи му, че вече си имам дракон.“

„Няма да те докосне. Може да подуши, че си белязана. Пита ме дали може да каже на другите мъжки, че имам половинка. Мисли си, че това може да даде надежда на останалите. Че ще ги издърпа от лудостта.“

„Мислиш, че ще го направи? Надеждата за половинка?“

„Не знам, но няма да опитвам. Ти си моя. Няма да те излагам на показ пред останалите. Дакх е достатъчно здравомислещ, но не знам как ще реагират останалите.“

„Това е нормалното?“ Погледнах Дакх и видях как гигантските му челюсти щракаха във въздуха, сякаш атакуваше невидими куршуми. Очите му отново бяха черни, опашката му се размятваше толкова силно, че вдигаше облак прах. „Ако това е разумното, не искам да виждам лудостта му.“

„Съгласен съм. Останалите може да са прекалено затънали.“

„Като червените, които атакуват Форт Далас постоянно.“

„Те са причината за нашата лудост.“

„Така ли?“ Знаех, че всички дракони са луди, но не знаех, че едните са причинителите на другите.

„Да. Този свят ги кара да са възбудени постоянно. Ние, мъжките, подушваме това и ни кара да се подлудим от страст. Възбудените женски на близко разстояние ще подлудят всички мъжки от нуждата да бележат и да се размножават. Но тук, в този свят, не се раждат малки. Червените остават възбудени и полудели. Ние златните полудяваме от тях.“

„Затова ли ти не си като него вече? Защото… не си атакуван от възбуда?“

„Аз съм обвързан“, обясни Каел. „За мен няма друга, освен теб. Аз съм огънят в кръвта ти.“

Беше глупаво да бъда поласкана и доволна от мислите му, но бях.

„Радвам се, че си нормален.“ Дори това да означаваше, че никога нямаше да мога да го напусна. Всеки ден, който минаваше, ме отдалечаваше още малко от тази идея. Бяхме свързани, той и аз. И… не го мразех.

Може би обичах това.

Може би обичах него.

О, Боже, може би беше и откачено. Не можех да обичам дракон.

Мислите на Каел пресякоха тревогата ми.

„Дакх желае да разбере откъде съм намерил половинката си. Иска една и за себе си, дори и да е слаба и да няма бойна форма. Той каза, че миришеш приятно и че харесва косата ти.“

„Благодаря“, отговорих кисело. „Но му кажи, че не може просто да грабне жена от града. Не можеш да го направиш. Не можеш да принудиш някого да ти е половинка.“

„Не може ли да си вземе жена, ако желае? Не се ли грижа за теб, моя Клаудия? Не си ли добре задоволена?“

Изчервих се от картините, които ми изпрати чрез мислите си. Добре задоволена? Това, което ми изпрати, беше от предната нощ в леглото и, действително, бях добре задоволена. Многократно. Арогантен дракон.

„Разбира се, че съм обгрижена“, казах уклончиво. „Но не аз го избрах. Не беше честно към мен да бъда взета и ако някой друг иска да бъде драконова половинка, трябва да бъде неин избор.“

Другият дракон крачеше, местейки тежестта си. Опашката му се размятваше развълнувано и непрекъснато размахваше криле, все едно щеше да полети всеки момент. Имах подозрителното съмнение, че в момента, в който Каел му кажеше къде ме е намерил, Дакх щеше да бъде там, отвличайки момичета. Исусе. Не можех да позволя това да се случи.

„Обясних му, че хората са различни, но умът му не е стабилен. Не съм сигурен, че разбра. Наистина ли ще бъде толкова ужасно, ако вземе човешка жена, която намери?“ От мислите на Каел разбирах, че не мисли това за лошо.

„Да, ще бъде“, казах твърдо. „Ще бъде ужасно, ако отвлече някоя.“

„Нещастна ли си като моя половинка?“

Не отговорих. Какво можех да кажа? Ако кажех, че съм щастлива, щях да изгубя всеки шанс да се върна във Форт Далас. Щях да предам Ейми. Но не можех да излъжа.

„Не е толкова просто, Каел. Трябва да се върна в града.“

„Защо? Не се ли погрижи за това? Какво те чака там?“ Притежание и ревност обагриха мислите му.

„Сестра ми и най-добрата ми приятелка“, казах и му показах лицата им. „Знам, че няма да разбереш, но те се нуждаят от мен. Те не могат да оцелеят без мен. Трябва да се върна в града, защото трябва да се върна за тях.“

„Ще бъдат в безопасност с дракон като половинка“, отговори Каел. „Да кажа ли на Дакх за тях?“

„Не! Не му казвай нищо! Сестра ми и Саша не се нуждаят от обвързване! Могат да дойдат да живеят с мен. С нас. В апартамента ни. Има доста стаи.“

„Не могат да живеят с нас. Ще подлудяват всеки мъжки от изгрев до залез и всеки един от тях ще се бори за привилегията за половинка. Не могат да останат в нашия дом.“

Почувствах се болна.

„Ейми не може да дойде? Нито Саша? Не мога да ги оставя, Каел. Не мога. Помогни ми.“

„Тогава ме остави да кажа на Дакх къде може да намери половинка. Разбираш ли колко ценени ще бъдат?“

Помислих за Ейми, затворена. За Саша, продаваща се на жесток войник за няколко яденета от време на време. Може би да станат драконова половинка щеше да бъде подобрение.

„Дакх ще обича и ще се грижи за половинката си така, както и аз.“

О, Боже. Мразех, че дори обмислях това.

„Не знам… Не мога да реша вместо тях, Каел. Трябва да е техен изборът.“

„Тогава може би трябва да ги намерим и да им предложим избор.“

Имах смесени чувства относно това. Чувствах се, сякаш предавам сестра си и най-добрата си приятелка… дори и това да ги спасяваше. Ако Дакх се отнасяше към Ейми или Саша толкова добре, колкото Каел към мен, щеше да бъде сто пъти по-добре от живота ни във Форт Далас. Щяха да бъдат в безопасност, точно както каза Каел. Никоя драконова атака нямаше да ги застраши отново. Нито пък войници.

И двете вероятно щяха да ме мразят завинаги за това, че съм ги продала.

Не знаех какво да направя. Колебаех се и погледнах към странния златен дракон. Очите му бяха по-малко черни от преди и когато погледнах, станаха кехлибарени. Здрав разум. Щастие. Само мисълта за половинка беше достатъчна да го освободи от лудостта.

Колкото по-дълго мислех за Ейми и Саша, толкова повече се убеждавах, че ще бъде правилно. Така щях да ги спася. Щяха да бъдат в безопасност с покровителствен дракон, вместо с въоръжените войници от Форт Далас. Но все още се чувствах леко разтревожена от мисълта.

Отново и отново се чувствах като предателка на хората си. Ироничното беше, че те ме предадоха първи.