Руби Диксън
Огънят в кръвта му (31)

Глава 31

Каел

Ужас, какъвто никога не бях усещал, ме улови, докато гледах надолу в бледото, отпуснато тяло на Клаудия в ръцете ми. Тя кървеше, беше уцелена от плюещата огън пръчка на дебелия мъж. От другата й страна сестра й плачеше, притискайки ръце към раната на Клаудия. Продължаваше да повтаря същата дума отново и отново.

Дак-тър.

Дак-тър, плачеше. Избърборваше още някакви неразбираеми думи, след това отново тази. Дак-тър.

Какво означаваше? Опитах се да избутам ръцете й от раната на половинката си и, за моя изненада, слабата, пребледняла женска плесна ръцете ми. Повтаряше думата си, заедно с редица други безсмислени срички, и си пожелах да бях отделил време да науча езика на хората, когато Клаудия се беше опитала да ме научи.

Повторих думата бавно към Ейми.

— Дак-търрр?

— Да! — Изкрещя, практически скачайки от въодушевление. — Да!

Знаех думата да.

— Дак-търрр дддааа?

— Да! Доктор! — Посочи към Клаудия и притисна раната отново. — Доктор за Клаудия!

Не знаех какво беше това дак-тър, съдейки по тревогата на сестра й и начина, по който продължаваше да сочи към раната, ме наведоха на мисълта, че това беше нещо, което щеше да помогне на половинката ми. Прегърнах Клаудия по-силно, чувствайки студената й кожа срещу моята. Щях да направя всичко за партньорката си. Всичко.

Затова станах, сгушвайки я в прегръдките си. Тежестта й беше малка, тялото й отпуснато и ме накара да почувствам студ отвътре. Погледнах надолу, сърцето ме болеше, след това погледнах обезумялата й сестра отново.

— Дак-тър?

Ейми кимна нетърпеливо и тръгна към ръба на сградата, практически тичайки. Опитваше се да ми посочи нещо. Носех половинката си, внимателно сгушена до гърдите ми, и последвах сестрата.

— Доктор — изплака Ейми, сочейки отстрани. — Доктор!

Погледнах надолу и видях, че Ейми сочеше към малка човешка дупка със символи, изписани по вратата. Каквото и да беше това, което искаше Ейми, то беше там, и тя вярваше, че това щеше да помогне на Клаудия.

Тогава щях да отида там.

Внимателно поставих половинката си на покрива, докоснах челото си до нейното и потрих уста в нейната по начина, който ми беше показала. Тогава се изправих и се преобразих в бойната си форма.

Хванах Ейми с един нокът и Клаудия, много внимателно, с друг, полетях, спускайки се в града, за да намеря този дак-тър.

Клаудия

Чувствах цялата си страна сякаш изгаряше.

Простенах, избутвайки мъглата на съня и опитвайки се да се съвзема. Беше трудно. Всичко — и имам предвид наистина всичко — ме болеше отвратително много. Чувствах се, все едно съм била премазана. От слонове. От професионални борци. С наднормено тегло. Главата ми беше объркана, имах ужасен вкус в устата, в допълнение към мъчещата ме болка. Като цяло всичко това ми казваше, че може би все още не беше време да се събуждам.

„Искам да се върнеш, моя Клаудия“ Властният глас на Каел прозвуча в главата ми. „Не ти е позволено да те боли.“

Това ме накара да се усмихна леко, дори и да не можех да отворя очите си.

— Казах ти, драконе — прошепнах. — Ако искам, ще ме боли — имах предвид, не че исках, но нямаше да спре само защото Каел искаше това.

— Клаудия? — Мек, непознат глас привлече вниманието ми. — Будна ли си? — Секунда по-късно нещо горещо се притисна отстрани и изсъсках, опитвайки се да се отдръпна.

„Да не би този дак-търр да те наранява?“ Безпокойствие оцвети мислите на Каел и чух ниско, драконово ръмжене някъде над главата си.

Доктор? Имаше смисъл, като се има предвид болката. Трябваше да съм в болницата на Форт Далас, въпреки че не знаех как щях да си позволя лечението. Все още нямах пари. Макар че замъгленият ми мозък не можеше да разбере как така Каел беше тук с мен. Ръмженето му се усилваше, затова му изпратих успокояваща мисъл, за да се успокои.

„Добре съм. Наистина. Просто ми дай минутка.“

Познати, изгарящо горещи ръце ме хванаха и бях издърпана до голите широки гърди на Каел. Почувствах дланта му да се плъзга през заплетената ми коса, милвайки я, и нямах нищо против.

„Кажи ми, че си по-добре, половинке“, заповяда.

Ооо. Толкова заповеднически и нахакан. Това беше толкова сладко, наистина. Арогантно, но сладко.

— Чувствам се като лайно, но благодаря, че попита.

— Хмм? — Меките ръце, притискащи ме отстрани, спряха. Някой сменяше превръзки. Докторът. Бинтът се повдигна и се спусна отново. Това беше смело, като се имаше предвид, че бях държана от мъж дракон в момента. — Казахте, че се чувствате като лайно?

— Добре съм — отговорих автоматично и преглътнах протеста си, когато Каел внимателно ме постави на нещо меко. Легло. Почти се чувстваше като леглото в апартамента ни. Вдигнах една ръка — леле, беше толкова уморително — и потърсих Каел. Исках докосването му. Миг по-късно ръката му хвана моята, с всичките си големи пръсти и нокти, и бях облекчена. Сгуших ръката му до бузата си и се отпуснах на леглото.

„Толкова съм уморена.“

„Почивай си“, изиска той, въпреки че имаше мека нотка в мислите му. „Няма да те оставя“.

„Знам“, изстрелях обратно развеселена. „Никога не си ме предавал.“

„Никога. Ти си моят живот. Без теб няма нищо.“

Толкова страстно. Усмихнах се на това и обърнах глава, за да мога да целуна дланта му. Следващият път щях да се справя по-добре, когато съм по-малко изтощена. Продължих да гушкам дланта му, защото не исках да ме остави, докато спя. Харесваше ми мисълта да ме гледа — добре, да ме варди, — докато спя.

„Ейми добре ли е?“

„Почива си“, изпрати ми картина на сестра ми, увита в одеяла на дивана, който бях накарала Каел да донесе. „Добре е. Само ти беше ранена.“ Тонът му се промени. „И ако някога застанеш срещу човек, който хвърля огън, отново, ще те набода на собствените си нокти.“ Мъка и тревога се усещаха в тона му. „Ти си моя.“

— Глупаво, глупаво — измърморих.

— Казахте ми нещо? — попита докторът.

— Само си говоря с моя дракон — казах с прозявка.

Безпристрастна ръка веднага се притисна към челото ми и трябваше да потисна кикот. Докторът вероятно мислеше, че халюцинирам. Но вероятно не, имайки предвид, че държах ръката на Каел, а дори в човешка форма, той не изглеждаше напълно човек. Предполагах, че докторът бе събрал две и две.

„В безопасност ли си в клиниката?“, попитах го. „Не искам хората да те преследват, докато не си в бойната си форма.“

„Ние сме вкъщи.“

„Вкъщи? С доктор?“

„Отвлякох я.“

Опитвах се да си представя Каел, напускащ човешки град с кървящото ми тяло, ужасената Ейми и отвлечен доктор.

„Не беше лесно“, скара се развеселен. „Крещяха много и издаваха много звуци. Но исках да си добре.“

„Знаеш, че трябва да я върнеш, нали?“

„Тя не мирише толкова лошо като другите хора. Ще бъде приемлива половинка за някого.“

Стиснах ръката на Каел.

„Някой друг, нали?“

Нокти нежно докоснаха бузата ми.

„На никоя друга не бих дал огъня си, моя Клаудия.“

„Знам това. Просто ми харесва да го чувам.“

* * *

Отне седмица, преди да мога да стана от леглото и да мога да се движа из апартамента. Междувременно около мен се въртяха трима много различни човека.

Ейми, която беше в екстаз да ме види и още по-възторжена, че не умрях.

Каел, който беше решил да бди над мен и да ръмжи заплашително, просто в случай че някой решеше да ме направи нещастна.

И лекарката, Мелина, която беше около мен, защото бях доста уверена, че беше ужасена да не би Каел да я изяде, ако решеше, че не съм правилно лекувана.

Всичко това щеше да бъде много забавно, ако не беше толкова досадно и не болеше толкова. Изстрелът, който получих, беше чист, влязъл и излязъл, и раната беше обгорена, за да се предотврати инфекция. За щастие не бях будна по време на тази част, само ме болеше след това лечение. Но все още бях слаба и не бях в състояние да се справям сама.

— Стига си се суетила около мен — казах на Ейми кисело, докато държеше ръката ми, помагайки ми да се върна от банята. — Добре съм — не бях, но освен това бях и ужасен пациент и всичко, което правех цял ден, беше да захапвам Ейми и да се чувствам гузна след това.

— Не си добре, докато този дракон не изглежда така, все едно си, а аз предпочитам да дразня теб, отколкото него.

— Каел? — Изсумтях. — Той е сладурче.

— За теб, може би — каза Ейми, помагайки ми да се върна в леглото, въпреки усилията ми да я избутам. — Трябваше да видиш как изперка, когато те раниха.

Завъртях очи, треперейки, докато се плъзгах под завивките. Бях забавлявана с прошепнатите истории от Ейми и Мелина, за това как много голият Каел действал като луд, претърсващ града с мен, кървяща в ръцете му, ревейки „ДАК-ТЪРРР“ с богатия си гърлен глас. Мелина припаднала от страх, така че той просто я сграбчил заедно с Ейми и отлетял.

Не можах да се сдържа и се усмихнах — съвсем леко — от картината, която си представих. Моят голям дракон мислеше, че не беше нужно да учи човешкия език, защото умственото говорене беше по-добро, но може би сега виждаше мъдростта да можеш да говориш с другите. Пресегнах се ментално, за да го погаля, но той беше твърде далеч, и почувствах лека болка от загубата. Запазих гласа си весел, за да не разбере Ейми колко зависима от него съм станала.

— Като говорим за това, къде е агресивният ми мъж?

— Мисля… мисля, че отиде на лов. Използваше пантомимата за хранене — раменете на Ейми потръпнаха деликатно, когато седна на ръба на леглото. — Трябваше да видиш какво направи на едно диво прасе…

Размахах ръка, прекъсвайки я.

— Да, видях го. Вярвай ми. След време започваш да свикваш.

Ейми ме погледна потресено.

— Наистина?

— Убива ги, преди да ги сготви, нали? — Очите й се разшириха от ужас. — Тогава да, по-добре е от преди — завърших. Когато запуши устата си с ръка, свих рамене. — Хайде де. Това е повече храна и е по-добре, отколкото когато бяхме в града. И е прясна.

— Но… той е чудовище. Той е врагът — тя погледна над рамото си, сякаш очакваше драконът да се появи и да я изпържи заради мислите й.

Не казах нищо. Бях говорила с Ейми за това десетки пъти, откакто се бях върнала в съзнание, и всеки път ме караше да чувствам вина. Обичах сестра си, но точно сега беше дразнеща и дребнава. Да, той беше дракон. Да, беше различен от хората. Да, беше луд. Но това не означаваше, че беше лош. Свих пръсти, мислейки за Каел и колко внимателен и сладък бе той. Ейми просто не го разбираше… все още. Рано или късно щеше.

— Той е дракон, но това не го прави лош. Той е наистина добър с мен.

— Но те е белязал, така каза. Все едно му принадлежиш. — Е, така беше. Но беше ли лошо, че ми харесваше да съм белязана? Може би не трябваше да го харесвам толкова много. — Знаеш, аз и Мелина си говорихме… — Ейми усука ръце и отклони погледа си. — Следващия път, когато го няма, можем да се махнем, знаеш. Можем да се опитаме да стигнем до Форт Далас.

Седнах в леглото, треперейки, когато движението опъна раната.

— Шегуваш ли се?!

— Може би нещата ще са по-добри с нов кмет? Или можем да се опитаме да стигнем до друг форт — тя се пресегна и сграбчи дланите ми. — Не искам да чувстваш, че трябва да страдаш за мое добро. Знам, че нищо от това не е честно и не е това, което желаеш.

Втренчих се в сестра си, пръстите ни бяха сплетени. Ето го моят изход. Нямаше нужда да съм драконова половинка. Не трябваше да търпя шокираните, ужасени погледи, които сестра ми и Мелина ми хвърляха редовно. Можех просто да стана и да си тръгна следващия път, когато Каел отидеше на лов, и можехме да избягаме, може би към Форт Орлиънс, вместо към Форт Далас. Да бъда безименен човек отново. Нищо специално, нищо общо с драконите.

Каел щеше да се опита да ме намери, разбира се. Щеше да преобърне земята, за да ме търси, но винаги имаше шанс да се скрия, особено в град, пълен с други мръсни, миришещи хора. С психическата връзка щеше да бъде трудно, но от разстояние няма да има възможност да узнае местоположението ми. Можех да избягам, наистина да избягам този път, сега, когато сестра ми беше с мен.

Просто… не го исках. Всъщност, намирах идеята за потресаваща.

Обичах моя дракон. Големият, властен, наполовина див дракон. Не ме интересуваше, че беше врагът. Не ме интересуваше, че това означаваше да бъда изгнаник за човечеството, през остатъка от живота си.

Той беше мой и аз бях негова.

Леко изненадана от свирепостта на мислите си, стиснах ръката на Ейми. Сестра ми не одобряваше Каел и… не ми пукаше какво мисли.

И така, той беше малко арогантен. Имаше добро сърце.

Можеше да се превръща в дракон с размера на автобус и със склонност да изгаря живи кози, като проява на привързаността си. Сърцето му беше на правилното място.

Също така беше невероятно внимателен с мен, нежен, с остър хумор и безкрайно очарование. Защитаваше ме и на свой ред ми даваше контрол, и ме слушаше. Никога не се бях чувствала зле върху гърба му.

Освен това Каел беше наистина, наистина добър в секса. Само мисълта за това колко беше добър, ме разгорещи и ме накара да се засрамя.

Но Ейми ме гледаше със съсредоточени, притеснени очи и трябваше да я успокоя.

— Не искам да ходя никъде — казах й, потупвайки я съчувствено по ръката, защото знаех, че няма да разбере. Изобщо. — Обичам Каел, той също ме обича. Ще имам по-добър живот с него, отколкото ако се върна в града.

Ейми простена, ноктите й се забиха в ръката ми.

— Нямаш това предвид.

— Напротив. Имам предвид всичко. В града бях просто още една уста за хранене и вероятно на седмица разстояние от проституирането, за да имаме нещо за ядене — като Саша, помислих, но не го казах на глас. Все още трябваше да говоря с Каел, да открия как беше тя. Дали се нуждаеше от спасение от Дакх. — Но с Каел не е така. Тук съм нахранена, глезена и обожавана. Аз съм целият му свят, Ейми… и той се превръща в моя — усмихнах й се извинително. — Надявам се, че разбираш.

— Той не е човек.

— Да, отбелязах си това — казах сухо.

Тя се изчерви.

— Просто… просто не разбирам.

— Знам. Може би след време ще разбереш.

Кимна тихо и стисна ръката ми.

— Просто… знаеш. Искам да се уверя, че си щастлива.

— Разбира се — казах, все още усмихвайки се. Знаех, че сестра ми не разбира. Всичко беше наред. Докато аз разбирах, останалото беше без значение.

— Отивам да… проверя чая — Ейми стана от стола си, закуцука до камината и почувствах вина. Тя никога нямаше да бъде толкова егоистична и да попита „Ами аз?“, но знаех, че тази мисъл беше минала през главата й. Това беше първото решение, в което не поставях Ейми преди себе си.

Беше… странно.

Знаех, че нещата не са перфектни за нея. Знаех, че тя и Мелина носят мръсните ми дрехи, за да прикрият собствената си миризма, защото Каел се страхуваше, че другите дракони ще уловят мириса им и ще дойдат да си търсят половинка. Знаех, че трябваше да бъдат изключително внимателни с всичко, което вършат, и че се къпят с моя сапун и с ценните ми шампоани няколко пъти на ден. Но тук бяха в безопасност. Трябваше да разберат това.

Свих се по-дълбоко под завивките, потръпвайки, когато страната ме заболя отново. Замислих се за Каел и как беше преди няколко дни, когато ме държеше, докато спях. Липсваше ми. Е, измежду другите неща. Усетих как се изчервявам и стиснах по-здраво бедрата си.

Сякаш мислите ми го бяха призовали, сянка на дракон се завъртя мързеливо над мен, когато усетих, че мислите му се сблъскаха с моите. Изправих се в леглото, съпротивлявайки се на нуждата да оправя косата си. Вероятно изглеждах като ада след цяла седмица в леглото като инвалид. Не исках, когато погледне към мен, да вижда слаб, уязвим човек. Исках да вижда половинка, да бъде щастлив, когато ме погледне.

Защото щях да му кажа, че го обичам и че ще остана с него, и ми се струваше много важен момент. Но освен това беше и интимен. Погледнах към Ейми, която наливаше две чаши чай на огъня.

Каел кацна на покрива над мен, сянката му падна над къта за готвене, който все още не бяхме измислили как да закрием. За моя изненада той пусна улова си и мъртвият елен тупна тежко на земята до Ейми, която изпусна чайника и се препъна назад. Чаках го да се превърне в човешката си форма, но вместо това, той се спусна ниско, ноктите му се протегнаха, и хвана Ейми.

Сестра ми изпищя от тревога.