Руби Диксън
Огънят в кръвта му (2)

Глава 2

Клаудия

След като небето замлъкна и миризмата на огън не беше толкова гъста във въздуха, тълпата бавно се разпръсна. Драконът го нямаше. За сега.

Охраната ме сграбчи за ръцете и ме заведе в зала, по посока обратна на кабинета на кмета.

— Къде ме водите? — Предполагах, че няма да ми отговорят, но трябваше да попитам.

Двамата си размениха погледи, но никой не проговори.

Умишлено запазих мълчание. Ако се опитваха да ме изведат извън пределите на бариерата, трябваше да си направя почивка, с или без белезници. Милиционерите ме изведоха от мола по метален закрит тунел, който вървеше по линията на преградата. Вкараха ме в малка бетонна сграда с подсилен покрив, служеща като преден пост.

Интериорът беше много по-хубав от всяко място, на което съм била. От едната страна виждах стая, пълна със стриктно подредени легла с чисти, изискани одеяла. Войниците играеха карти на маса в кухнята и когато пазачите ме вкараха, чух смях и дори женски такъв, идващ от една от казармите.

Вкараха ме в нова стая, която изглеждаше, сякаш принадлежи на някой отговорник. Един от придружаващите ме войници изглеждаше на моята възраст, но изключително неприятен и самодоволен. Разбира се, той се придържаше близо до мен. Ухили ми се отново, преди да отиде и да отвори скрина, за да потърси нещо. Намери малък пакет и ми го подхвърли.

— Ето. Смяна.

Нещото плесна гръдния ми кош и се опитах да го хвана с окованите си китки.

— Какво е това?

— Рокля. Не можеш да носиш това.

Намръщих се и погледнах към дрехите си. Носех дънки и овехтяла тениска, която бях измъкнала от някой, в замяна на няколко консерви с храна. Един от ръкавите беше изгорен по края, колената на дънките ми бяха пробити, но за Форт Далас носех съвсем приемливо облекло. Най-малкото имах дрехи. Някои хора прибягваха до ръчно тъкани материали сега, когато дрехите от Преди се намираха все по-трудно и по-трудно. Всичките ми интимни части бяха покрити, а и тези дрехи имаха събрани в себе си много хубави години.

— Защо трябва да нося рокля? Какво не е наред с моите дрехи?

— Трябва да се почистиш — обясни ми той. Кимна на приятеля си, който държеше ръката ми, и ме изведе от стаята. Спъвах се след него, готова да протестирам, докато не видях металната вана.

О. Баня.

Ваната беше пълна с прясна вода; трябваше да са използвали някой от близките кладенци, защото тръбите вече не работеха. До ваната видях калъп сапун и кафява кърпа. Това… това беше лукс. Добавете и роклята и бях повече от малко разтревожена.

— Вие, момчета, проститутка ли ще ме правите?

Войникът изсумтя и ме бутна напред, след което извади ключ.

— Подай си ръцете.

Направих го, той отключи белезниците и отиде до вратата. Потърках китките си и се замислих за бягство, но никога нямаше да стигна далеч в бараки, пълни с войници, а не ми харесваше да бъда надупчена от куршуми.

— За какво са тогава дрехите и ваната, ако не за това?

Не че исках да съм курва. Просто това бе… най-логичното предположение.

Той игнорира въпроса ми и ми хвърли остър поглед.

— Използвай сапуна. Много от него. Бъди сигурна, че си премахнала миризмата си.

— Моята… миризма?

Миришех — всички миришеха, сега, когато дезодорантите бяха част от миналото — но аз не вонях. Той също миришеше. Всеки миришеше. Наклоних глава любопитно.

— Не разбирам.

— Работата ти не е да задаваш въпроси. Работата ти е да изпълниш, каквото ти казах.

— И… няма да ме разходиш наоколо?

Бях чувала истории за хубави момичета, които изчезвали в бараките и никога не се връщали. И тъй като не можех да нарека себе си хубава, а бях тук, където ми беше казано да взема вана, леко се побърквах.

Страхът трябва да се е изписал на лицето ми, защото пазачът поклати глава и ми посочи ваната отново.

— Няма да те нараним. Просто се почисти и облечи, и ще ти обясним.

Затвори вратата, заключи и тогава останахме само аз и ваната. Постоях за малко, несигурна, търкайки китките си и взирайки се дълго във водата. Обичах ваните, но не можех да се отърва от чувството, че имаше някакъв трик, за който не съм предупредена.

Като например в мига, в който се съблека, дузина мъже да влязат в стаята или нещо такова. Защо настояваха да се изкъпя? Нямаше никакъв смисъл.

Но… водата миришеше толкова свежо и чисто, а сапунът — на билки. Вдигнах го и го подуших. Лавандула. О, уау. Това беше стар сапун в магазина. Бях затворена в задушен, мухлясал затвор за две седмици. Миришех на пепел и пот, и Бог знае още какво.

Да върви по дяволите. Свалих дрехите си, хвърлих ги настрани и се плъзнах във ваната.

Ако ще бъда изнасилена, поне да скърцам от чистота.

Потопих се във водата до врата и простенах. Пълно блаженство. Нямаше значение, че бе хладка. Вана е. Последната беше Преди. От тогава беше една борба да вземам достатъчно храна и вода, не вана. В повечето дни просто се избърсвах с влажна дреха, а повечето хора не правеха дори това. Но всичката тази вода? Лукс. Сестра ми щеше да откачи, когато разбереше.

Ейми. Преборих се с желанието да се разплача. „Моля те, бъди добре, Ейми. Ще се измъкна от това и идвам при теб“.

Ваната изгуби част от чара си щом се замислих за сестра си. Киснах още една минута, след което взех сапуна и методично изтърках крайниците и косата си. Измих се няколко пъти, докато водата вече не течеше мръсна по ръцете ми, щом ги облеех с вода, и чувствах косата си чиста.

Когато свърших, можех да чуя стражите да си говорят пред вратата с ниски гласове, сякаш не искаха да ги чуя. Обвих кърпата около себе си и отидох на пръсти до вратата, за да подслушам какво си говореха, но не можах да ги разбера. Гадост. Исках да разбера за петте други момичета. Нещата с примамката.

Трябваше да разбера какво става.

Сгънах мръсните си дрехи, колкото можех по-добре, защото исках да ги взема със себе си, когато се приберях. Отказвах да използвам „ако“ в това изречение. Щях да се прибера. Проучих „роклята“, която ми бяха дали, и трябваше да я обърна два пъти, преди да разбера как трябва да се облече. Беше странно парче плат, малко по-голямо от квадрат с дупки за ръцете и врата. Защо, да им се не види, искаха да го нося?

Цялата тази ситуация беше странна.

След като нямах какво друго да направя, седнах на ръба на ваната, втренчвайки се във вратата.

Можех да избягам, след като нямах белезници на ръцете. Може би. Ако успеех да премина покрай войниците, които изглежда бяха плъзнали навсякъде в казармите… къде щях да отида? Форт Далас беше малък и някой щеше да бъде склонен да ме продаде отново за някаква парична награда. Не можех да се прибера с обявена цена за главата ми.

Но каква бе другата ми опция? Да напусна града? Да ги оставя да ме направят изгнаница точно както искаха? Със сигурност щях да умра. Земите на събирачите бяха празни ненапразно — никой не можеше да оцелее дълго без защита. Понякога идваше под формата на група, друг път като сграда. Бях чула, че има карти, които показват безопасни пътища… за подходящата цена. Без тях? Сам се оправяш, а драконите на север бяха особено гадни, както твърдяха слуховете. Никога не бях отивала по-далеч от Форт Далас. Никой не беше. Намираш безопасно място и оставаш. Плюс това имах Ейми, за която да се грижа, а сега и приятелката ми Саша. Бедната. Изглежда, че нея бедите я преследваха повече от мен.

Оставах, независимо харесваше ли ми или не. Не можех да ги предам. Мразех, че съм наказана за нещо, което правеха всички. Да не би да мислеха, че само аз събирам разни неща? Глупости. Всеки го правеше, защото никога нямаше достатъчно храна и единствената работа, която една жена без връзки може да върши, бе по гръб. Не исках да правя това, затова крадях. Беше толкова смешно да ме арестуват за такова нещо, че чак изглеждаше нагласено.

След момент чух учтиво почукване на вратата. Станах, дрехите ми бяха пъхнати под ръката ми.

Пазачът показа главата си, огледа стаята, след това мен.

— Приключи ли?

Преглътнах саркастичния си отговор.

— Да.

Той кимна и влезе в стаята.

— Ръцете зад гърба, моля.

Отново белезници? По дяволите. Сложих дрехите си на мивката и послушно поставих ръце зад гърба.

— Какво ще стане с дрехите ми?

— Можеш да дойдеш да си ги вземеш по-късно.

Това… не беше отговорът, който очаквах.

— Наистина?

— Да. Капитанът нареди така. След тази вечер, можеш да си вървиш.

Звучеше твърде добре, за да бъде истина. Втренчих се в него, но той не ме погледна в очите и това ме накара да получа странно чувство.

— Какво ще стане довечера?

Не ми отговори. Дали не беше свързано с мен и момичетата-примамка?

Лошо. Затова не искаха да говорят с мен. Облизах сухите си устни и кимнах към сгънатите си дрехи, въпреки чувството, че никога повече няма да ги видя.

Пазачът взе нещата ми под мишница, и когато влязохме в другата стая, ги остави върху една маса… до други пет подредени купчини от дрехи и обувки, все още чакащи своите собственици.

Почувствах огромен възел в гърлото си.

Погледна ме и видя, че съм фокусирана върху масата. Нещо като срам мина през лицето му, след което ме хвана за ръката отново.

— Хайде, капитанът чака.

Стражът ме прекара през гъсто населените казарми на Форт Далас. Близо до вратата, капитанът говореше с един мъж. И двамата бяха екипирани със стари револвери, шлемове и жилетки. Погледнаха ме, когато пристигнах, и капитанът кимна бавно.

Беше се втренчил в мен прекалено усилено. Стана ми неудобно, затова се опитах да разведря момента, правейки опит за реверанс с глупавата рокля. Виждате ли? Не бях толкова зле. Разбира се, може и да не съм добър крадец, но поне имам чувство за хумор.

— Червена коса — беше всичко, което каза капитана. — Това е интересно.

Смутена, прекарах длан през заплетената си коса. Мислех, че е чиста. Все пак, Форт Далас не е точно като спа салоните от Преди, където по цял ден мога да се излежавам и гримирам.

— Защо цветът на косата ми има значение?

Казаха, че няма да проституирам за войниците. Надявах се, че това не се е променило.

След това си помислих за петте чифта дрехи и се разтреперих отвътре. Може би трябваше да се надявам, че се е променило.

— Права си, няма значение — тонът на капитана беше рязък. Кимна на мъжа зад мен. — Приготви се и да тръгваме. Напускаме.

— Да се въоръжа ли?

— Не. Но си сложи качулката.

Чудничко.

— Сигурна съм, че ще съм много защитена — казах саркастично и се взрях в шлема му.

Щеше да е хубаво да имам такъв.

— Та, къде отиваме?

Усмихна ми се тънко.

— На място, с което си много запозната.

Ох.