Руби Диксън
Огънят в кръвта му (11)

Глава 11

Клаудия

Все още нямах смелостта да напусна безопасността на банята.

Завърших импровизираната си баня, като ръцете ми трепереха през цялото време. Всеки път, когато прокарвах една от кръглите хартиени кърпички по кожата си, си спомнях интереса на Каел и концентрацията му, докато ме миеше и не можех да спра да треперя. А най-лошото? Не треперех от страх. Но възбудата не беше нещо хубаво — той загуби ума си в момента, в който станах мокра, което означаваше, че може да го подуши. Не можех да позволя това да го влудява. Избърсах се между бедрата, объркана от собствената си възбуда и повече от леко раздразнена. Това не беше правилното време да се случи. Сега трябваше да съм студенокръвна кучка. Трябваше да задържа нещата каквито бяха, докато станеше безопасно да се върна във Форт Далас и след това да си взема една почивка от всичко това. Кметът беше променил мнението си. Дори и да не бе вярно и да бе капан, все още трябваше да се върна и да взема Ейми. Каел просто трябваше да си намери друго момиче, което да задържи.

Голям мъж дракон с горещи кехлибаренозлатни очи и властни милувки, които ме карат да изоставя цялата си разсъдливост? Не беше част от сделката.

Бях луда да се възбуждам от първия срещнат. Той беше убиец. Дракон. Напаст, която унищожава Земята и причина голяма част от човечеството да бъде затривана в продължение на години. Само чист късмет и решителност бяха причините аз и Ейми да не сме сред милиардите загинали.

Драконите бяха врагове.

Нямаше значение, че Форт Далас искаше да го „опитомя“. Какво да правя с него, когато го направя? Да му кажа да си ходи? Няма начин. По начина, по който се въртеше около мен никога нямаше да се съгласи, освен ако не съм с него. Дори сега се обзалагах, че се спотайваше зад вратата и само чакаше да изляза от банята.

Драконите бяха убийци. Трябваше да го запомня. Повтарях си го отново и отново, докато свърших с банята, след това измих косата си в мивката колкото можах и се опитах да разплета най-големите възли. Когато не можех да остана повече в банята, погледнах към вратата и я отворих предпазливо.

Каел беше свит на върха на отломките, изглеждайки величествен и жесток в човешката си форма, както би изглеждал и в драконовата. Оглеждаше небето и в момента, в който отворих вратата, погледна към мен. Очите му бяха спокойни, изцяло златни. Най-малкото това беше добре.

Усмихнах се приятелски, докато затварях вратата зад себе си и вдигнах глава отново. Той слезе от малката си планина, движейки се към мен с властни крачки. Когато беше пред мен ме огледа бързо, подуши ме и докосна мократа ми коса, като я търкаше между пръстите си.

Потърках ръце, леко треперейки, поради факта че бях гола и беше ветровито. Да, това бяха причините. Сигурно.

— Предполагам, че не знаеш къде е най-близкия неограбен универсален магазин, нали? — Въздъхнах при празния му поглед. — Предполагам, че не.

* * *

Останалата част от деня продължи като предишния ден. Кръжахме един около друг предпазливо, опитвайки се да комуникираме и проваляйки се. Каел ме дебнеше на всяка стъпка, беше ми като сянка, където и да отида и ме гледаше с гладни очи. Дремвах, когато се изморях да изследвам, въпреки че нямаше много за проучване, когато се страхуваш да не ядосаш другата страна, и когато се събудих, бях гладна. С няколко движения помолих Каел за храна.

Гладът не беше единствената причина да попитам. Ако той си тръгнеше за малко, щях да мога да се измъкна и да се върна във Форт Далас. Реших, че трябва да проверя Ейми, независимо дали животът ми беше в опасност от милицията. Сестра ми не можеше да се грижи за себе си, не и с този крак. Нямаше храна за ядене, нито спестени пари. Трябваше да се върна при нея. Ейми разчиташе на мен.

Това си струваше риска да се върна в града. Така че трябваше да накарам Каел да напусне и посочих, че трябва да отиде на лов.

Той го направи, но ме взе със себе си, държейки ме в ноктите си. Толкова за брилянтния ми план. Освен това изглежда изпреварваше нуждите ми, защото този път, когато се сниши над кравата, не си губи времето да й пречупва врата.

Просто издиша огън и я изпече, докато се опитваше да избяга.

Да слушаш болезненото мучене на умиращата крава беше ужасно. Плаках, докато умираше, защото се почувствах отговорна. Каел се мъчеше да ми угоди и по тази причина създанието умря от ужасна смърт. Заплаках дори по-силно, когато изядох голямо парче от хълбока му, защото бях твърде гладна да похабя храна, дори и ако беше умряла по ужасен начин. И подсмърчах нещастно, докато миех ръце на мивката. Щяхме да си поговорим относно хуманното умъртвяване.

При условие че можехме да говорим, разбира се. Диалозите ни в по-голямата си част представляват имената ни и „не“. Нямаше да стигна доникъде с него. Изглежда, че той не се интересуваше от учене и това беше разочароващо.

Тази нощ отново спах увита около него. Остана в драконовата си форма след лова, защитнически прегърнал ме с предните си крака, срещу гърдите му. Огромното му сърце туптеше срещу ухото ми и беше почти успокояващо.

Освен че… все още мислех за онази крава. И за сестра ми, която може би умира от глад, докато ме чака.

Освен ако не е отишла при Сводницата Беки за работа… Изтръпнах. Не Ейми. Не и щастливата, невинна Ейми, която вижда добро във всичко и отказва да стане цинична като по-голямата си сестра.

Затворих очи и опитах да заспя, но отново видях кравата в мислите си. Бягайки, плачейки от ужас, след това обстрелвана с огън. Понякога беше сестра ми.

Понякога бях аз.