Руби Диксън
Огънят в кръвта му (18)

Глава 18

Клаудия

Търсих Ейми навсякъде. Проверих при приятелите й. Проверих детския дом, където се отглеждаха сираците, защото Ейми обичаше да е доброволка. Проверих и при Сводницата Беки, просто за всеки случай, но Ейми не беше сред момичетата, работещи там. Благодаря на Бога.

Дори проверих около мястото на Тъкър, но никой не я беше виждал. Не знаех какво да правя, докато Тъкър не ме погледна лукаво.

— Милицията те търсеше. Кметът искаше да те види — чоплеше ноктите си с джобно ножче. — Изненадващото беше, че очакваха да се върнеш, но ми казаха „Никога не знаеш“. Мислех си, че говорят глупости, но ето те тук, миришеща на бунище. Да не си събирала?

— Искаш да знаеш? — Блъфирах смело. — Просто търся Ейми. Това е всичко, което ти трябва да знаеш.

— Може би някои хора ще са заинтересувани, че си се върнала — изкоментира.

— Нареди се на опашката — казах му. — Отивам към бараките на милицията.

Обърнах се и излязох от презрения му малък магазин. Ако Ейми беше чула, че милицията ме търси, както каза Тъкър, щеше да отиде право там и да задава въпроси. Това беше опасно. Не само че милицията беше съставена от тъпаци, които се смятаха за повече, отколкото бяха в действителност, но те бяха и тези, които ме предложиха на дракон.

Какво щеше да стане, ако предложеха и Ейми?

Привеждайки се леко, бягах през тъмните улички, криейки се в покрайнините на Форт Далас и в редиците казарми на милицията. Ако сестра ми беше дошла при милицията, предполагах, че ще бъде някъде тук. Просто трябваше да я намеря. Бараките на милицията бяха разположени в стар универсален магазин. Стъклените врати бяха подсилени със стомана и с паянтова ограда от вериги, покрита с бодлива тел, в случай че някой реши да щурмува крепостта, така да се каже. Имаше обаче и официални порти, така че се насочих към тях.

Пред тях естествено, на стража стояха пазачи. Единият държеше пушка и вдигна ръка, когато се приближих.

— Никой гражданин не може да идва тук.

— Аз съм Клаудия Джоунс — казах. Когато лицето му остана празно, добавих. — Момичето, което оставихте на дракона?

Очите му се разшириха и ме огледа от горе до долу с изненада, сякаш беше удивен, че съм още цяла.

— Ти си драконовото момиче?

— Това съм аз. Търся сестра си.

— Чакай тук — извади уоки-токи и се обърна, шепнейки нещо. Чух пращене и тихи думи в отговор. Войникът кимна и отиде до портите, отключвайки ключалката. Отвори и ме погледна.

— Сега някой ще дойде, за да се види с теб.

— Чудесно — изправих се и кръстосах ръце на гърдите си. Предпазливост замести изтощението ми, сетивата ми се изостриха от тревога. Всеки път, когато бях около милицията, се случваше нещо лошо. Не очаквах сега да бъде по-различно.

Но Ейми имаше нужда да дойда за нея, така че останах на място. За мен сестра ми бе най-важният човек в света. Нямаше да я предам.

Накрая се появиха двойка войници, също въоръжени с пушки.

— Последвай ни — каза първият и посочи с оръжието, изисквайки да тръгна след тях.

Тръгнах с тях. Никой не можеше да каже на въоръжени мъже от милицията „не“. И ако Ейми беше вътре, трябваше да бъда там. Поведоха ме в голямата сграда, където се помещаваха казармите. Беше подредено и чисто и изненадващо празно, вероятно защото беше нощ. Зоните бяха разделени, за да се отделят различните „сгради“ в основното помещение, но въпреки това имах чувството, че ме гледат прекалено много очи. Дали Ейми бе някъде тук? В нечие легло? Държана в плен? Боже, надявах се да не е някъде наблизо. Сестра ми беше крехка както по дух, така и физически. Куцият й и отслабен крак я беше накарал да се нуждае от меко място за сядане, за да може да си почива често. Саша и аз давахме най-доброто от себе си, за да се грижим за нея, но тя все още беше крехка. Не бе толкова силна и издръжлива, за да оцелее в След и се тревожех за нея, така че правех всичко възможно да се грижа възможно най-добре за нея.

Страхът за Ейми ме караше да продължавам, дори когато двама пазачи излязоха от помещенията си и се приближиха, хилейки ми се. Огледаха ме, сякаш ме виждаха гола въпреки дрехите. Знаех какво си мислят. Че драконът ме бе пуснал заради сексуални услуги или нещо също толкова мръсно.

Мразех, че са прави. Е, наполовина — не мисля, че Каел имаше някакво намерение да ме пусне. Махнах мръсната коса от лицето си и вдигнах брадичка, игнорирайки погледа им. Всичко, което имаше значение, беше Ейми.

Стражите ме заведоха до една малка стая в задната част на сградата и седнах на нещо, което изглеждаше като стар училищен чин. Оставиха ме сама и след малко влязоха двама други мъже. Единият беше капитанът на милицията, другият беше кметът. И двамата изглеждаха изненадани да ме видят, сякаш не са били предупредени, че бях тук.

— Не сме се виждали много време — казах им сухо. — Тук съм за сестра си. Къде е тя?

— Някъде в безопасност — отговори ми капитанът.

Някъде в безопасност? Глупости.

— В безопасност както бях аз? Или в безопасност като стръв номер седем? — Мисълта ме разгневи и свих юмруци. — Тя не е направила нищо лошо!

Капитанът вдигна ръка към мен, сякаш се опитваше да ме успокои.

— Седни. Искаме да ти зададем няколко въпроса.

— Не искам да сядам. Искам сестра си обратно. Тя е гражданин и нямате право да я държите!

— Ако иска да остане жител на Форт Далас — вмъкна кметът с неприятен тон, — ще се подчинява на правилата ни. Ти също. Ще бъда по-щастлив да изпратя и двете ви в Земята на събирачите и да забраня да се връщате повече тук. Това ли искаш?

Това беше ужасно, но мъничка част от мен искаше това. Харесваше ми да съм с Каел. Харесваше ми да прекарвам време с него, точно преди момента със захапката по време секса. Все още бях разочарована и ме болеше от начина, по който се обърнаха нещата, и се чувствах странно, сякаш бях загубила приятел. Дори и така, обаче, можех да оцелея за кратко в Земята на събирачите. Знаех как да се крия и как да търся вода и храна.

Но Ейми? Тя не беше толкова силна. И без моята помощ да внасям търговски стоки, Саша трябваше да се продава, просто за да яде.

Не можех да им го причиня.

Така че стиснах зъби и не казах нищо.

— Добре. Сега седни. Както казах, искаме да ти зададем няколко въпроса.

Седнах, чувствайки се безпомощна и ядосана.

— Разкажи ни за ситуацията с дракона — каза капитанът, очите му блестяха. — Оставихме те окована. И въпреки това се върна невредима. Искам да знам как се е случило.

Невредима?

Наистина ли?

Исках да се засмея. Откакто ме оставиха на смърт, почти паднах от сграда, когато дракон ме сграбчи от стълбището. Бях отвлечена от друг дракон, спасена, ухапана и сега пак във Форт Далас. Чувствах се като пинг-понг топка, която е подхвърляна наоколо. Очукана, натъртена, трескава, наранена и угнетена пинг-понг топка.

Невредима, глупости.

Разбира се, да кажа това нямаше да стигна до никъде. Така че излъгах леко.

— Драконът ме пусна.

— Защо?

Свих рамене, неспокойна от мисълта да им кажа прекалено много за Каел. Колко силно се опита да бъде мил с мен по негов си начин. Не беше негова вината, че не можах да се справя с драконовия секс.

— Видя, че се наранявам, така че скъса веригата.

— Опитоми ли го?

Устата ми потрепери.

— Не можеш да опитомиш този дракон.

— Но ти си тук цяла и невредима. Как? По какъв начин избяга?

Да му кажа „Уязвим е, докато прави секс“, не беше нещо, което исках да споделям.

— Къде е сестра ми?

— Държим я — каза кметът безцеремонно. — Смятахме, че ако се върнеш в града, ще искаш да я видиш, а ние искахме да видим теб. Очевидно имахме въпроси. Няма да я върнем, докато не ни отговориш.

Стомахът ми падна.

— Сестра ми не е направила нищо лошо.

Кметът беше непреклонен.

— Не, не е. Но това е по-голямо от сестра ти. Опитваме се да спасим цял град и информацията, която можеш да ни дадеш, е ключът. Кажи ни какво се случи.

Погледнах мъжете, мразейки тях, че ще ме накарат да им дам информация, и себе си, че ще го направя, за да спася Ейми. Бях слаба, знам, но не можех да оставя сестра ми да страда.

— Откъде да започна?

— От началото, разбира се.

Раздразнена, започнах. Казах им за приземяването на Каел и трансформацията му в човек. Това привлече вниманието им и ме накараха да го повторя много пъти. Не бях сигурна, че ми повярваха, но когато споменах външността му като човек — очи, сменящи се в черно, изпъстрена кожа и пръсти с нокти, — те си размениха погледи.

Копелета. Значи знаеха, че може да се превръща в човек? И никой не се обремени да ми го каже, на мен, човешката стръв? Яростта ме изпълни повече от преди.

Зададоха ми още въпроси. Говори ли в човешката си форма? Може ли да общува на английски? Опитала ли съм испански или френски? Какви думи знае?

Споменах, че разбира думата „не“, но не казах името му — не беше моя работа да им го казвам. Също така оставих настрана и сексуалното напрежение, което съществуваше между нас, и което имаше доста лош завършек. Това изглеждаше прекалено… лично.

Вместо това им разказах, че той беше просто очарован от мен и че се беше опитал да ме нахрани и че ме пазеше.

Въпросите започнаха отново. Колко често драконът се е променял в човешката си форма? Има ли някакви особени слабости в нея? Мисля ли, че куршумите могат да го наранят в човешката му форма? Въпросите ме накараха да се чувствам много неудобно, така че ги излъгах. Няма слабости. Не, куршумите няма да го наранят.

— Все още беше покрит с люспи — излъгах. — Кожата му е твърда като камък.

Капитанът се намръщи и го написа.

— Мисля, че каза, че кожата му е като човешката, освен структурата?

— Тя е — отговорих и се усмихнах възможно най-празно. — Подобна и люспеста, разбира се.

Размениха си поглед, който показваше съмнение в интелигентността ми. Да, добави това в доклада си, задник.

Споменах и другия дракон, който Каел беше атакувал, и те ме накараха да повторя с най-големи подробности цялата битка. Как се беше движил, колко дълго му бе отнело да разкъса гърлото му със зъбите си. Колко време беше кървял другия дракон? Другият опитал ли се е да комуникира с нея?

Въпросите бяха неудобни и им дадох колкото е възможно по-малко информация. Това нямаше да ни помогне да живеем с драконите или да спрем атаките. Това беше разпит от типа „как да унищожим врага“ и не го харесвах. Може би преди няколко седмици щях да кажа всичко, но това беше преди да познавам Каел.

Не ми харесваше мисълта тези задници да нападат Каел. Да го изчакат да се превърне в човешката си форма и да го наранят. Защото, когато мислех за него като човек, не мислех за захапването му. Мислех си за флиртуващия, игрив Каел, който казваше името ми по един така неправилен начин.

— Той не е чудовище — посочих. — Мисля, че през по-голямото време е объркан. Всичко, което искаше, беше да ме защитава и да се грижи за мен. Не ме нарани.

Камипатън написа още няколко неща, след това прелисти документите си.

— Нека повторим отново. Спомена, че е откъснал гърлото на друг дракон. Напрягаше ли се, докато го правеше? Мислиш ли, че гърлото е уязвимо в драконовата им форма? Успя ли да видиш размера на люспите там спрямо размера на останалите?

Мразех това.

— Защо ви е грижа? Ясно е, че могат да научат английски. Можем да ги научим да говорят с нас и да ги помолим да оставят града. Сигурна съм, че ще го направи, ако говорим с него и останалите дракони. Просто трябва да комуникираме с тях по някакъв начин.

Капитанът ме погледна за момент. След това погледна бележките си отново.

— Кажи ми за люспите на гърлото отново.

Никой не ме слушаше. Абсолютно никой.

Каел

Главата ме болеше.

Тялото ми беше уморено, но пулсирането в главата беше по-лошо. Напрегнах се, чакайки да видя дали това не е друга форма на пълзящата лудост, която винаги чакаше… но нямаше нищо. Чувствах се… нормално.

Отворих очи, гледайки нагоре. Поради счупения покрив можех да виждам небето. То беше тъмно, блещукаше със светлина заради звездите. В далечината можех да видя зеленикавото, замъглено очертание на процепа, откъдето хората ми бяха дошли. Гледката не ме разяри. Вместо това просто ме накара да почувствам лека тъга. Това беше място, където никога повече нямаше да се върна и предполагах, че на малка част от мен винаги ще й липсва.

Отне ми момент да разбера, че небето бе тъмно. Не беше черно, когато по-рано я белязах.

Моята Клау-дя.

Не, осъзнах. Клаудия. Усещах, че така името е по-правилно. Нежно и елегантно, но силно, точно като половинката ми.

Протегнах се за нея, търсейки малкото й, меко тяло. Спомени за нашето неотдавнашно чифтосване заляха ума ми и изръмжах ниско от удоволствие. Да я бележа беше най-голямата радост, която някога бях усещал, и се насладих на мислите за сладкото й тяло под мен, миризмата й, пълнеща дробовете ми, вкусът й върху езика ми. Вече бях гладен за нея. Протегнах се с умствената връзка, както го направих за тялото й. Трябва да съм заспал, след като й бях дал отровата си. Бях чувал истории за това, че изцежда силата на Дракони, защото самата същност се споделя. Клаудия нямаше такава за споделяне, и вероятно по тази причина съм бил в безсъзнание толкова дълго.

Но умът ми беше кристално ясен и светъл, знак, че връзката е истинска и здрава.

Обаче търсещата ми ръка не намери Клаудия наблизо. Седнах и подуших с надеждата да усетя нежния й аромат. Дали не беше излязла?

Но единствената нейна миризма беше стара и слаба.

Не беше тук.

Изправих се, изтощението беше забравено. „Клаудия?“ попитах, тествайки менталната връзка между нас, установена с чифтосването.

Нямаше отговор. Можех да почувствам връзката между нас, но тя беше твърде далеч, за да приеме мислите ми.

Твърде далеч?

Ярост мина през мен, гореща и бърза. Дали друг мъжки не беше отнел половинката ми, докато съм спал? Немислимо. Белязаната половинка беше забранена, дори и в белязаните от ярост умове на Дракони. Никой не би посмял. Клаудия бе моя. Бях я белязал. Тя беше моя, за да я защитавам. Моя, за да се грижа за нея.

Моя.

Изревах възмущението си към небето. Превърнах се в бойната си форма и се издигнах във въздуха, пренебрегвайки разпадането на покрива, когато си проправих път през него, и начина, по който се сгромолясваха камъните далеч долу. Нямаше значение, дори ако разруша цялата сграда. Всичко, което имаше значение, беше моята половинка.

Издигнах се по-високо в небето, крилата ми биеха яростно. Нямаше друг дракон наблизо, нито някаква следа от аромата й, но инстинктът водеше ума ми. С връзката между нас можех да се фокусирам върху нея и да я намеря. Затворих очи и се оставих да ме води.

Клаудия щеше да се върне при мен, без значение кого ще трябва да атакувам, за да я освободя.

Тя беше моя, за да я защитавам.