Руби Диксън
Огънят в кръвта му (3)

Глава 3

Клаудия

Не бях изненадана, когато малкото ни парти — аз и шест въоръжени милиционера, без капитана, премина металната бариера около Форт Далас. Бях малко изненада от това, че всички имаха автоматични оръжия, защото не бяха много добри срещу дракони и бяха прекалена мярка за един крадец. Но предполагам, че се чувстваха по-добре с някакво оръжие.

Бяхме тихи, докато напускахме града. Разбира се, че бяхме. Това все пак щеше да е смъртна присъда. Предполагам, че е нормално, след като ме водеха към невидимото ми бесило посред бял ден, вместо да ме измъкнат скришом под прикритието на нощта. Тежката метална бариера изскърца, докато преминавахме през портата, а след това настана пълна тишина. Не се чуваше нищо, освен вятъра и тишината, докато се насочвахме към Земите на събирачите.

Никой не би трябвало да идва тук. Имаше защитени оранжерии във Форт Далас и малко стадо животни, което държахме на закрито. Предполагаше се, че сме самостоятелни, макар всички да знаеха, че това не е така. Понякога имаше дивеч или няколко диви крави, които се приближаваха прекалено близо и хората ги издебваха. Имаше скрити проходи в стената, врати на автомобили, които не бяха заварени и позволяваха на човек да се промъкне до другата страна. Често това се приемаше като игра, но накрая всичко биваше продадено на черния пазар.

Познавах този район. Бях запозната с всяка пукнатина в тротоара, всяка тревичка, пораснала между плочите, и дърветата, избуяли след бурите. Аз бях тази, която излизаше навън да събира разни неща, защото освен мен, Саша и Ейми, също трябваше да се хранят, и бе доста трудно да си набавяме провизии. Затова събирах непрестанно. Нямахме друг избор. Търсиха се не само стари стоки, които стояха с години, но и диви растения, които изглеждаха ядливи, плодове, все още не накълвани от птици.

Боклуците се продаваха на черния пазар.

Може би това, че ме прекарваха през Земята на събирачите, бе нещо като тест? Искаха да видят колко добре съм запозната с терена и след това щяхме да се върнем в града, където е безопасно. Не беше в мой интерес да се проваля. Придадох си леко заинтересовано изражение и следвах стражите отблизо, докато се промъквахме през боклука и листата по улиците на Стария Далас. Природата процъфтяваше тук, понякога претъпканите, а сега безлюдни улици. Крави се движеха на стада, малки диви котки влизаха и излизаха от стари сгради, а от руините се чуваха птичи песни. Всички тези животни бяха добър знак — това значеше, че наоколо нямаше дракони. Когато се появеше някой, животните бяха малко, птици изобщо нямаше, а небето бе тихо. Днес беше шумно, слънцето светеше високо в небето. Почти можех да се насладя на ден като този.

Освен… че никой не говореше. Никой не погледна два пъти играта на животните, нито показа някакъв интерес към боклука, който подминавахме. Един събирач би проверил всичко, би уловил всеки дивеч, дори и най-малката катерица. Тези войници не се интересуваха от нищо намиращо се наоколо, което означаваше, че бях сериозно загазила.

— Значи — попитах небрежно. — Къде отиваме?

Никой не отговори. Не бях изненадана. Каквото и да ставаше, ясно се виждаше, че ще ме оставят на тъмно.

— О, наистина? Там? — казах саркастично, претендирайки, че знам отговора. — Това е любимото ми място. Вие, момчета, сте толкова внимателни.

Капитанът на стражата ме погледна със замислен поглед. Изглежда беше в конфликт, въпреки факта че той ме бе предложил.

— Всичко ще ти стане ясно скоро, затворник.

— Юпии — измърморих. Огледах наполовина срутените сгради около мен, чудейки се защо се промъквахме по-навътре, в сърцето на стария град. Мълвата твърдеше, че мястото за спане на драконите бяха най-високите сгради. И къде са най-високите сгради? Е, в центъра на стария град.

Дори отчаяните събирачи като мен не бяха толкова тъпи, че да отидат там.

Ставах все по-предпазлива, колкото по-навътре навлизахме в центъра. Войниците придържаха по-близо до тялото оръжията си и оглеждаха всяка сянка. Спокойствието на деня отстъпи пред тихото напрежение, което накара косъмчетата на врата ми да настръхнат. Единственото нещо, което ме спираше да не загубя напълно ума си, беше веселата птича песен, която показваше, че все още няма дракони. В крайна сметка стигнахме до висок небостъргач, с много липсващи прозорци. Сградата изглеждаше тъжна и западнала, и когато се насочихме към нея, видях на земята бъркотия от счупени жици и метал. От отломките се подаваше червен знак с Пегас.

— Последвайте ме — каза капитанът, давайки знак на стражите да влязат в сградата.

Безпокойствие мина през мен.

— Какво има вътре?

Разбира се, никой не ми отговори.

Влязохме в сградата, подът беше осеян с отломки и камъни. Натрошени стъкла и мъртви растения бяха разпръснати във всеки ъгъл. Вятърът свистеше през счупените прозорци.

— Нагоре по стълбите.

Защо? Какво имаше там, освен още счупени неща? Дали не планираха да ме хвърлят от върха на сградата? Ако да… защо? Опитах се да разбера, но не можех да открия защо ме доведоха тук. Единствено знаех, че не е за добро. Поне толкова можех да разбера. Но нямах голям избор, затова, когато ме бутнаха напред, тръгнах с тях. Един от пазачите отвори двойна врата и с жестове посочи, че трябва да се насоча към затрупания коридор. Направих го, въпреки че тревожното чувство в мен се усили.

Качихме се в мълчание по безкрайните стълби. Стражите вървяха покрай мен, единственият шум бяха птиците отвън и шумоленето на листата, когато вятърът минеше през някоя дупка в стената. Полата се завъртя около коленете ми и отново ме накара да се замисля, че това бе странна дреха за затворник.

Стигнахме до един от горните етажи и един от пазачите дръпна метална врата.

Всички минаха през нея, включително и аз. Всички прозорци бяха паднали и птици летяха над нас. Чувстваше се малко като на открито, с нищо друго наоколо, освен изкривен метал и счупени форми. Мястото миришеше на прах, със следа от нещо овъглено. Изкорубени, избледнели мебели бяха разпръснати наоколо и няколко метални греди се подаваха от пода под странни ъгли.

Капитанът погледна към мъжете си.

— Това е достатъчно добро място.

— Достатъчно добро за какво? — попитах.

Отново ме игнорираха и усещането, че ще се случи нещо лошо нарасна. Това място наистина беше… отворено. И много високо. Дали щяха да ме бутнат и да го представят като злополука? Ако да, защо беше глупавата рокля? Ами ваната?

Един от стражите ме хвана за белезниците и дръпна рязко окованите ми китки. Завлече ме през стаята, оставяйки ми само с един избор — да го последвам.

— Тук — каза капитанът и посочи една от странните греди. — Използвай тази.

Да я използва за какво? Преди да попитам пазачът кимна на друг и ме вдигнаха.

Промушиха пръта между окованите ми ръце, след което се плъзнах надолу и отново стъпих на крака.

— Чакай, какво? — Дръпнах ръцете си, но бях привързана към метала. Бях твърде ниска, за да успея да вдигна дланите си и да измъкна белезниците. — Какво правите?

Сложиха окови и около крака ми.

— Не! — Изкрещях, ужасът запушваше гърлото ми. Дърпах белезниците, но не можеха да се махнат. Бях окована. Вятърът духаше около лицето ми, страхът караше цялото ми тяло да се тресе. — Моля!

Знаех какво ще направят сега… Щяха да ме изоставят. Да си тръгнат.

Аз бях… драконова стръв. Не знаех защо, нито как, но единствените неща, които идваха толкова високо, бяха големи, люспести и пълни с огън.

Войниците се отдръпнаха от мен, а аз продължих да дърпам ръцете си, ридаейки. Един се приближи, гледайки към останалите. Изглеждаше нещастен.

— Капитане — започна, явно колебаещ се.

— Не — отвърна му. Лицето му беше мрачна маска. — Трябва да бъде свършено. Само помни, че тя е извън закона.

— Дори и такава не заслужава това, капитане.

— Нямаме избор. Или ще свърши работа и ще ни спаси, или всички сме обречени на смърт.

Коленичих до веригата на глезена си. Не можех да я хвана, не и с китките ми с белезници, но не се помръдна, затова трябваше да направя нещо.

— Какво трябва да сработи? — попитах отчаяно. — Какво правим?

Отново никой не ми отговори. Но този път, двама от мъжете отвориха пакетите си и извадиха дълги яркочервени знамена.

Устата ми пресъхна.

Червено.

О, мамка му.

Червеното е цветът на стръвта. Никой не го използваше. Дори и потрошените, смесени автомобили, изграждащи стената на Форт Далас нямаха и едничък червен знак по себе си. Драконите се нахвърляха на червено като биковете, което означаваше, че предмети с този цвят бяха опасни.

Гледах как плата се развива с болка в стомаха. Този страх дори се влоши, когато войниците завързаха тъканта на високо и ги оставиха да се вее на вятъра като два ужасни флага.

— Моля ви, не правете това — шепнех. Викаха дракон. Знаех, че го правят. Не знаех какво бях направила, за да заслужа това, но не беше, защото съм откраднала няколко неща. — Моля ви. Имам сестра.

Капитанът се поколеба, след това приближи. Задържах дъха си, когато издърпа ключовете за белезниците и отключи ръцете ми.

— Съжалявам — прошепна.

След което хвана дрехата ми от раменете и я дръпна от тялото ми.

Извиках силно, хващайки плата, паднал около краката ми.

— Хей!

Капитанът кимна към мен и хвърли ключа далеч. Глезенът ми все още бе заключен. Все още бях в капан.

— Хей! — Изкрещях отново, стискайки скъсания плат около гърдите си. Мъжът се обърна и започна да отваря вратата. — Чакай! Не ме оставяй!

— Съжалявам, г-це Джоунс. Тук вече не е безопасно — погледна ме тъжно, след това хвърли бърз поглед на червените знамена. — Знаеш добре, както и аз, че тези ще привлекат всеки дракон в района.

— Но защо? — клекнах, без да ме е грижа повече за скромността, и грабнах белезниците на крака си. — Защо ме оставяте на драконите?

— Защото нямаме други опции, защото си престъпник, животът ти е загубен така или иначе.

— Моля, не ме оставяйте. — Извиках отново, когато капитанът се обърна да си тръгне. — Ще умра, ако ме оставите тук!

Обърна се за последен път и спря на върха на стълбите. Погледът му беше като на преследван.

— От Форт Орлиънс, госпожице Джоунс, има слухове, че дракон е намерил човешка жена и тя… — той преглътна. — Е, тя го е опитомила. Както и мълвата, че опитоменият дракон се е борил, за да защити Форт Орлиънс.

— Какво? — Въздухът напусна тялото ми. — О-опитомен дракон?

— Да. Изпратихме куриер до Форт Орлиънс, за да разучи повече, но не се върна. Може и никога да не се върне. Знаеш, както и аз, че куриерите почти никога не го правят… но ние се опитваме въпреки това. Струва си риска — усмихна ми се леко. — Ти вършиш работа и мъртва. В крайна сметка, можеш да помогнеш на оцелелите във Форт Далас. Каза, че имаш сестра? Кажи си, че правиш това за нея.

— Сестра ми нямаше да ме остави тук! — Опитах се да пъхна пръст между белезниците и глезена ми, но беше прекалено стегнато. — Знаеш, че този план е луд! Ти си чудовище!

Лицето на капитана стана студено и знаех, че съм изгубена.

— Ти си стръв — каза с мрачен глас. — Ако дойде дракон, опитай да го опитомиш. Тук има голямо количество златни. Кралят дракон. Достатъчно силен е, за да превърне целия град в пепел, и не си тръгва. Ето затова имаме нужда да опитомиш това нещо.

— Не мога да опитомя дракон — не е кученце! Това е лудост…

— Лудост или не, атаките отново зачестиха. Убиват хора повече от преди, а Форт Далас не е достатъчно въоръжен, че да се справи с още една година на безмилостни атаки. Ако не намерим начин да ги спрем сме обречени. Ти си единствената ни надежда.

Аз?

— Но вие искате да опитомя дракон! Как, по дяволите, трябва да направя това?

— Разбери — лицето му беше мрачно, докато ме гледаше за един дълъг момент, след което се обърна. Направи няколко стъпки по стълбището, следвайки войниците си. Миг по-късно, гласът му се върна към мен. — Ако не можеш, тогава всички ще бъдем толкова мъртви, колкото и ти.