Яна Язова
Левски (94)

2. Един необикновен разговор

По пътя двамата мъже не размениха нито дума. Бай Иван вървеше като никога припряно с бърза енергична стъпка, сякаш до днес не си бе влачил краката.

Какво ще поиска този чужденец от мене? — мислеше по пътя той, защото колкото и да се чувстваше замаян от неговата песен, колкото и да се изпълни с доверие от неговата усмивка, колкото и да се покори на неговия повелителен поглед, той бе добър търговец, който бе смятал изгледи и печалби през целия си живот. Пари?… Да, пари!… Какво друго можеше да поиска от него един непознат? И защо той хлътна с двата крака в неговия капан и се съгласи веднага да го заведе вкъщи! Дано не е само някой разбойник. Херувим с нож в ръка, който пее в черкова с ангелски глас „Отче наш“!… Какво иска от него? Защо е дошъл?…

Но една желязна ръка бе стегнала неговия врат и го тикаше към дома. Тази желязна ръка бе повелителният поглед на светлия като злато мъж, който го следваше крачка по крачка и го направляваше към дома му. Когато стигна пред вратата на своя дом, бай Иван Марковски бе потънал в студена пот поради вътрешната борба, която избори със себе си. Пред вратата бе късно да върне непознатия или да не го пусне да влезе. Неговите бащи и деди биха се обърнали в гроба, ако видеха, че синът им се е показал негостоприемен към един чужденец.

Когато се настаниха един срещу друг в обширната гостна стая на бай Иван Марковски, чужденецът каза дружелюбно и весело:

— За да знаеш кой ти е на гости, ще ти кажа, че моето име е Васил Иванов — Левски от Карлово. Мене ме наричат още Дякона.

Бай Иван Марковски го изгледа със зяпнали очи. Тази лъчезарна усмивка на чужденеца, как го предразполагаше тя!…

— Дякона!… — каза той. — Навярно защото пееш толкова хубаво в черкова! Такова пение аз чувам за първи път в живота си, а така трябва да мислят сега и всички, които се черкуваха с нас. Жално е, че те чух един-единствен път и може би никога вече няма да чуя нещо толкова хубаво за душата си.

Дякона се усмихна весело.

— Ако пожелаеш, ще ме чуеш и други път, а може би и много пъти…

Бай Иван Марковски наведе глава.

— Ще ти призная, че аз бих сторил много нещо да можех още веднъж да чуя твоя глас и да се поклоня пред небето. Смяташ ли ти често да се отбиваш в нашия град?

— Това зависи само от тебе и от твоите съграждани.

Старият търговец изправи глава и го погледна въпросително.

— Така ли?… По каква работа си дошъл? Да не си търговец?

— Не съм.

— Аз пък аз мислех, тъй като аз съм търговец, че търсиш някаква търговия с мене…

Чужденецът се засмя с лъчезарната си усмивка.

— Освен търговец ти, вярвам, си и добър българин. Ти си човек!

Бай Иван повдигна глава.

— Човек?… Да, човек!… Кой мисли тука за такива работи, дали си човек, или не си!… От сутрин до вечер премятай стока между ръцете си, загубен между рафтовете, няма кой да влезе да те запита: „Бай Иване, ти човек ли си?…“ И най-добрият ти приятел, като влезе, ще се провикне: „Бай Иване, как върви днес алъш-вериша? Днешният ден беше ли хаирлия? Спечели ли?…“ Сякаш бай Иван Марковски никога не е бил човек и никога няма защо да стане, а само една машина за събиране на пари…

— Твоите приятели мислят така, защото вам е нужно непрестанно да печелите, за да пълните със злато бездънния кош на султана. Как ще се наплатиш на бирници и на турци обирници, ако не печелиш ежедневно ти, бай Иване? Нима забравяш, че си роб от пет века и че непрестанно трябва да работиш за твоите господари?

Дългото напрегнато мълчание след необикновения отговор на чужденеца завърши с краткото заключение на бай Ивана:

— Да, то е навярно, защото аз съм роб. Прав си, Василе. Робът не е човек, зная. Досега, само че никога не ми е идвало наум и не съм се сещал защо аз не съм човек. Ти сложи светлина пред очите ми.

— Не ти ли омръзна да робуваш вече пет века, бай Иване Марковски?

— Този живот, който живея, отдавна ми тежи… отдавна ми е омръзнал, но ти си първият, който ме запитва за това, и първият, комуто казвам такива думи…

— А на тебе, бае Иване Марковски, не ти ли е идвало наум, че е възможно да се освободиш, да заживееш като свободен човек и да наредиш живота си отново?

— Не, досега не съм и помислял за това!… Не съм ли вече стар?

— Не! Ти можеш да се освободиш и да започнеш отново?

— Как!?

Бай Иван се приближи до госта си така, че коляното му допря до неговото.

— Във Влашко, в Румънската свободна земя се сформирова Таен революционен комитет, който се е заел да освободи нашата родина. Той е голяма сила, бай Иване. Ние имаме вече Българско народно привременно правителство, което влезе в България и се установи на тайно място в Балкана. Нашето българско правителство ме изпрати да отида по всички краища на България и да съобщя на братята българи, че е настъпил часът да се освободим! То ме изпрати и при тебе да те поздравя с тази блага вест и да ти кажа да се готвиш за близката борба!

— Българско народно правителство в Балкана!… Не сънувам ли?…

— Ето тази Прокламация, която привременното правителство ми даде на ръка. Тя ще ти потвърди моите думи. Прочети я!

С широко отворени очи, да не би случайно да спи и сънува, с разтреперани ръце бай Иван Марковски пое и прочете прокламацията, която му съобщаваше, че българите имат свое народно правителство, което събира българска войска и се готви да вдигне братята българи на бой и да извоюва свободата на бай Иван Марковски.

Страните му се запалиха и гърдите тежко поеха въздух от вълнение. Когато вдигна очите си, те светеха от сълзи.

— Истина ли е това, което чета?

— Истина е, бай Иване. Аз съм вестителят на българската свобода и дойдох при тебе да ти кажа: готви се!

Бай Иван стана и от вълнение се прекръсти. И като направи дълбок поклон, каза:

— Благодаря ти!

Когато се изправи с лице бодро и светло, изпънал младежки снагата си, забравил тежката си челяд, забравил годините си, той запита:

— Кажи ми, какво трябва да правя?

— Засега нищо друго, освен да знаеш. Ти имаш верни, изпитани другари. Повикай ги утре да дойдат тук, затвори вратата и тайно им каже: „Гответе се! Часът наближи!“

Където и да се намирам по България, аз ще ти се обаждам и отсега нататък ще те упътвам какво трябва да правиш. От своя страна ти ще го съобщаваш тайно на своите другари, които ще станат твои съмишленици. За да не събуждаме подозрение, ще ти пиша за стока и търговски сметки, а писмата си ще подписвам със следните имена: Арслан Дервишоглу Кърджалъ̀, Дервишоглу Арслан и Арсланооглу Видинли, тъй че ако някое мое писмо попадне в неприятелски ръце, властта да не може да узнае кой го изпраща и какво се пише в него. Ако ти и твоите другари станете добри работници на освободителното дело, аз няма да остана да се разбирам само чрез писма с вас, а сегиз-тогиз ще се отбивам във вашия град. Тогава ти ще ме видиш отново в църква и пред олтара аз ще изпея още веднъж за тебе „Отче наш“, а освен това и Херувимската песен!

Бай Иван Марковски отново седна до неговото коляно и двамата мъже тихо продължиха да говорят, додето денят премина. Булка Иваница най-сетне с голям шум нахълта в стаята и донесе вечеря за мъжа си, който я изгледа тъй чудновато, сякаш бе отсъствал досега и не знаеше, че се намира в своя дом.

До неговото коляно бе седнал неговият чудноват гост, който се бе разположил така, сякаш се намираше у дома си.