Яна Язова
Левски (66)

4. Разбойническо гнездо

Когато Евпраксия се намери пред кръчмата на Коя Димов, развълнувана тълпа българи — мъже, млади и стари — преминаваха моста на Тунджа и навлязоха в кръчмата, като продължаваха да викат един другиму и да се обясняват.

Евпраксия влезе подир тях.

— Какво се е случило, добри граждани? — запита ги тя.

— Обраха дюкяна на Никола Митов! — отвърнаха й развълнуваните мъже. — Едва го затворил, и някой разбил задното прозорче. Никола забравил на излизане в дюкяна си кесийката с тютюна, торбичката с праханта и кремъка. Върнал се да ги вземе, а от счупеното прозорче го лъхнало студен въздух. Запалил лампата и какво да види! Чекмеджето на масата изкъртено и навън… съвсем празно! Всичко… Всичко обрал разбойникът!… При това трябва да е бил слаб като глист, иначе как е могъл да се вмъкне през такова малко прозорче и отново да излезе през него?

Този обир го е свършил някой, който познава добре дюкяна на Никола Митов. Иначе не би могъл тъй бърже да се справи с тази работа. Колко отдавна не се е чувало за такъв обир в нашия град!

Какъв срам, да храним разбойници!

Евпраксия остави мъжете да се надвикват и отиде към тезгяха да търси Делича, но той не беше там.

Тя отвори уста да запита за него Коя Димов, който бързаше да налива от голяма кана червено вино в тънки стъклени шишенца, но се размисли и се отдръпна настрана.

Непонятен страх сви сърцето й. Както квачка затреперва, когато по двора мине кръстатата сянка на орела и тя с крясък се впусне да прибира под себе си своите пиленца, тъй внезапно се уплаши и сърцето на игумения Евпраксия.

Къде е излязъл тъй късно през нощта Делича?

Тя седна на една маса при вратата и зачака. Не се мина много време, и момъкът, който тя знаеше от пелени, влезе в кръчмата и без да я забележи, веднага се мушна в мъжката навалица и си показа главата на тезгяха.

Тя видя как той с най-голяма бързина се зае за работа като опитен кръчмар. Тънките му ръце сръчно наливаха червеното вино в стъклените шишенца. Никой не му обърна внимание. Само Кою Димов се зарадва на неговото завръщане, но подир две-три думи, които си размениха, всеки пое това, което смяташе като свое задължение. Единият канеше, а другият черпеше посетителите.

Отдалеч Евпраксия видя, че лицето на Делича, което и без туй си беше сухо, изглеждаше настръхнало и бледно.

Тя веднага го разгледа от глава до пети. Ризата му беше в ред. Дългите му панталони — и те бяха чисти. Само сламките на косата му бяха разбъркани върху челото. Делича нарами пълните шишенца и тръгна от маса на маса. Така неочаквано той се намери пред нея. Като я погледна такава голяма, черна и мълчалива на масата до вратата, той извика и шишенцата в ръцете му задрънчаха. Малкото му лице стана още по-бледно.

След миг той дойде на себе си и горчива детска усмивка се появи на безцветните му устни.

— Какво се уплаши? — запита кротко Евпраксия. — Нали ти казах, че тази вечер ще дойда?

— Д…да, но аз мислех, че вие се пошегувахте, госпожо! — побърза да обясни Делича.

— Или пък съвсем беше забравил… — замислено прибави тя.

Горчивата детска усмивка отново се появи на измъчените му устни.

— Остави и на мене едно шише! — каза Евпраксия.

Делича остави с разтреперани пръсти шишенце вино пред нея и се спусна да подаде на околните маси.

Когато втори път отиде до тезгяха, нарами втора табла с пълни шишенца и тръгна да ги разнесе по масите, той погледна масата до вратата, където седеше игуменията, но тя беше празна.

Той отиде да прибере шишенцето. То стоеше непобутнато.

До него върху масата Евпраксия бе оставила една златна пара.