Яна Язова
Левски (13)

5. По това време

Тази тежка народополезна работа се вършеше в едно време, в което вероизповедната идея на запад преживяваше една голяма криза.

Додето тук манастирите бяха превърнали своите килии в училищни стаи, в които рояк жадни за просвета деца се трудеха над славянските букви, за манастирите в Европа е писано, че като средство за възпитание, добри в десетото столетие, в деветнадесетото изглеждали вече твърде зле.

Ние обръщаме с тръпки пожълтелите страници на времето, в които са описвани тези духовни убежища за жени, творения на средните векове.

Тук под сводове, изпълнени с мъгла, под куполи, които не се виждат в мрака, се издигат вавилонски олтари, високи като катедрални храмове. Грамадни бели кръстове висяха на вериги в тъмнината. Големи разпятия от слонова кост лежаха голи върху абаносово дърво, повече от окървавени, изкървавени, грозни… с лакти, на които се виждат само костите, с колена, на които са изпъкнали жилите, с рани, които показват месата, венчани със сребърни тръни, заковани със златни гвоздеи, с кървави капки рубин по челото и със сълзи от диамант по очите.

Диамантите и рубините изглеждат мокри и разплакват в земния мрак едни забулени същества с ребра, посинели от власениците и от бичовете с железни краища. Със стъпала, смазани от ракитените върви, и с колена, ожулени от метании; жени призраци.

Техните нерви са станали кости. Техните кости са станали камъни. Тяхното було е изплетено с мрак. Техният дъх под булото прилича на трагично дихание на смъртта.

Отшелничеството, такова, каквото е описвано в Испания, е описвано и за манастирите на Франция в пълно деветнадесето столетие.

«За да надникнем с бегъл поглед в един женски манастир във Франция, който в началото на деветнадесетото столетие се смяташе вече за един стар манастир в самото сърце на Париж, ние трябва да влезем, тъй да се каже, да паднем като камък от небето право в градината на манастира, защото входната врата се варди от един вратар, с който почти няма човек, който може да се разбере и да го убеди да влезе. Ако скочим в градината и притичаме по сухите пясъчни пътеки до едно дълго, високо и мрачно здание, обиколено с врати навред заключени и с прозорци, обковани с железни пръчки, ще видим, че зад ъгъла на зданието се изправят други сводообразни прозорци.

В техните мрачни стъкла блещука слаба светлинка. На този единствен, макар и слаб източник на живот ще видим кому е нужна тази светлинка зад високите сводести прозорци. В една просторна зала, постлана с широки плочи, пресечена от сводове и стълбове, в която нищо друго не се забелязва освен мъничко светлинка и грамадни сенки, светлината иде от едно кандило, запалено в един кът. Тази зала изглежда пуста и страшна. На земята върху каменните плочи лежи нещо, прилично на човек, простряно по очи, с безжизнено скръстени ръце. Когато се взрем по-добре, ще видим, че този човек е жена в черна власеница. На врата й е завързано въже, което се е нагънало до нея на плочите като змия.

Трябва да се досетим, че това е вечното моление на сестрите от един манастир в сърцето на Европа, които работят по този начин за спасението на своята душа.»

В същото това време с какво се занимаваха техните сестри монахини в България?

Как беше уредено тяхното общежитие и каква полза допринасяше техният труд?