Яна Язова
Левски (155)

3. Парижката епопея

Все още прегърнати, с ръка в ръката на скъпия брат, Сергей Генадиевич поведе Ботева към сърдечно усмихнатия, сребърнорус Владимир Серебреников, когото наричаха Петровски. Христо Ботев се прегърна, разцелува се и с него.

На тесния миндер, с нозе, кръстосани по турски, седяха Дешката и Кьосето, а Шапченко, свъсил вежди, седеше на един стол почти зад вратата.

— Ти, другарю, пристигаш тъкмо навреме — намръщено каза той, — да чуеш „добри новини“!

Всички се огледаха, но старият печатар си бе отишъл веднага в своята печатница. Настъпи кратко, напрегнато мълчание. Те си бяха един при други самички, ето и Христо Ботев бе дошъл навреме, за да си разкажат за победата и за дълбините на катастрофата, до която делото бе стигнало… Каквото и да е било, те жадуваха да чуят истината. Да отърсят душите си от вестникарските крясъци, с които хранеха душите си напоследък, през тия пълни с неизвестности и въпроси два месеца…

„Ето ви равенство, ето ви справедливо разпределение на благата!“ — кънтяха тия крясъци. — „При такова разпределение какво стана с производството? Виждаме, че производство почти няма. Равното разпределение унищожава съревнованието!…“

„Има едно друго съревнование, което се прави по принуда. Значи, няма свобода… Има диктатура! Има тирания!…“

„Ако няма тирания, няма да има и такова съревнование, няма да има и никакво производство. Тяхното равно разпределение, което е унищожило производството и съревнованието, унищожава труда! То е разпределение, направено от касапин, който убива онова, което разпределя!“

„Кървавото разрешение на парижкия въпрос бе дадено от самите комунари!“ — викаха други. — „Преди да бъдат поразени на бойното поле, те покриха парижките барикади с труповете на своите идеи, тъй че Тиер намери Париж пълен с трупове…“

— Говори! Говори! — с огнено нетърпение викна Христо Ботев, като стисна ръката на приятеля си. — Кажи всичко, и лошото, и доброто, и страшното от край до край!… Не ни щади!

Нечаев знаеше, че трябва да разкаже всичко. Той винаги бе готов да отговаря, когато го питат. Говореше отривисто, употребяваше кратки, но точни изрази, цитираше вярно, защото бе надарен с честна и добра памет, и всяка негова дума се възприемаше като истина.

— Пристигнах в Париж — започна той, — когато една възбудена тълпа се притискаше вече към оградата на парламента и прогласяваше: „Да живее Републиката!“

Гамбета излезе тичешком навън и високо извика: „Вие грешите! Ние трябва да бъдем сплотени! Революция не бива да правим!“

Те се готвеха да капитулират пред прусаците по-лошо от Наполеона.

Тиер предложи: камарата да излъчи една комисия, която да управлява страната, да се прокламира парламентарна монархия, да се направи предложение за мир и да се сключи мир на всяка цена. Позор!…

На 4 септември националната гвардия излезе с пушките си. Народът се вдигна — оградиха отвред парламента. Мнозина от тях бяха подписали в 1864-а Манифеста на шестдесетте. Помните го, другари, нали!

„Хората, които не притежават друга собственост, освен двете си ръце…“ Хубаво, нали?… Това е Прудон! Пиер Жозеф, който бе скромен, който искаше само това: свобода на труда, кредит, солидарност!

Да: „Хората, които са осъдени на безправие въпреки равенството в политическите права, се нуждаят като особена класа от защита на своите интереси!“

Тази „особена класа“ именно бе там, при парламента, Правителството ги търпеше, додето те искаха още народни банки и кооперации, но когато Интернационалът наложи на френската секция политическа борба за работническата класа, мнозина от тях бяха вече осъдени, други лежаха в затвора. Около парламента видях наред с прудонистите дребните занаятчии и синдикалистите, нашите хора, мъжете на Бакунина и Бланки.

Да, чудесният Бланки и неговият девиз: „Нито Бог, нито господар!“

При името на Бланки Христо Ботев скочи на крака и викна:

— Бланки!… Знаете ли вие колко много дължи моето отечество на това светло име!… Един друг Бланки, братът, е идвал често в Българско. Бланки издаде за нас книга „Пътувания по България“, в която описа от сърце нашите мъки. Сега неговият брат, революционерът Луи Огюст, ще има възможност да опише зверствата на модерните башибозуци във Франция!

— Да, там бяха прудонисти — потвърди Нечаев, — ръка за ръка с бланкистите. Те не викаха вече: „Ние отхвърляме стачките по принцип, защото те не са разумно економическо средство!“

Бланкисти и синдикалисти, дребни занаятчии и дребна буржоазия, която мечтаеше за републиката на Френската революция, нададоха вик, изкъртиха вратите на парламента, нахлуха в заседателната зала, разгониха депутатите. Гамбета се видя принуден да се качи на трибуната и да възвести свалянето на монархията. Градският дом бе в ръцете на народа. Там се прогласи републиката, както и новото правителство: Жул Фавр, Жул Симон, Жул Фери, Гамбета, Кремьо, Емануел Араго, Гле Визоан, Пелтан, Гарни-Паж и Пикар.

Пак този сладкодумец Гамбета трябваше да прогласи от името на новото правителство нещастната „Република, която ще подобри положението и повдигне нравствеността на обезправените, без всякаква вреда и опасност за притежателите на образованието и на богатството“.

Какво искате от такива „левичари?“ Париж бе обсаден. Те казваха: „Трябва да преговаряме!…“ А народът викаше: „Отбранявайте ни!“

Тул и Страсбург, Мец и Бурже капитулираха, а в Париж народът викаше: „Никакво примирие!“ „В стените на града 240 хиляди войници и матроси и 50 хиляди корави мъже работници не ви ли стигат? Не можете ли с нас да прогоните врага? Въоръжете ни! Въоръжете ни!“

Така се въоръжи работническата Национална гвардия. Буржоазията се стресна и реши, че няма да се бие, додето работниците носят оръжие и имат изгледи за надмощия. Какво неразбирателство навред!… Какво гибелно недоверие у всекиго към всички!…

Обръчът на прусаците около нас засилваше това недоверие. Всеки се боеше от измяна.

Измяна ли бе несполучливият излаз на Трошу срещу врага? Дали генералът не изведе Националната гвардия на 28 ноември вън от Париж, за да остави на 2 декември 8000 убити работници на бойното поле? Не искаше ли с това да омаломощи работническата бойна сила, защото правителството се боеше най-много от нея? Не искаше ли да докаже чрез този фатален излаз нейната некадърност да се бие?… Не искаше ли правителството чрез Трошу да склони народа към примирие?

Колко въпроси, съмнения, подозрения!…

А гладът, който растеше всеки ден? Ние търсехме котки, кучета, плъхове…

Правителството обяви всяка съпротива за невъзможна. На 27 януари топовете заглъхнаха. Примирие за 14 дни, окупиране на фортове, обезоръжаване на всички войници и мобилизирани с изключение на една дивизия. Париж трябваше да заплати 200 милиона в срок от две седмици.

Страхът от Националната гвардия продиктува една телеграма от маршал Вазен до пруския крал:

„Военният спор е свършен и негово величество пруският крал не може да придава голямо значение на безогледното тържество, което той може да получи от разрушаването на единствената сила, която може да надвие анархията в нашата нещастна страна и възстанови реда.“

Мирният договор донесе загубата на Елзас и Лотарингия и пет милиарда франка в злато.

Тиер биде избран „глава на изпълнителната власт“. Парламентът отиде да заседава в Бордо. Париж се видя изоставен на произвола на съдбата. Тиер поиска да отнеме топовете от Националната гвардия и да ги изнесе от Париж. Предлогът бе: провинцията се въоръжава за борба с прусаците! Истината бе: „Обезоръжете работниците!“

На 18 март Париж биде събуден от викове: Да живее Комуната!

А Бордо?

В Бордо бе събрана цялата 40-годишна омраза срещу републиката! Срещу свободата! Клерикали, консерватори, висши и низши кръгове на реакцията, тълпи богати, изплашени от всяка революция земевладелци, всички, чиято кръв е била проливана в 1789 и 1830, бяха вече там. Правителството избра тях. Нашата фатална грешка е, че изпуснахме Тиера от ръцете си, че оставихме неговите министри, неговите войски да напуснат Париж.

Додето ние обединявахме 20-те парижки окръга и всички наблюдателни комитети по жилищните и продоволствени работи в ЦК, стягахме редовете на Националната гвардия под знаме: „Решителна борба с прусаците! Реквизиране на укритите от спекулата продукти!…“ — Тиер и парламентът на „дезертьорите“ от Бордо се настаниха във Версайл и се приготвиха да атакуват Париж.