Яна Язова
Левски (136)

4. Тумбата

Шумата пожълтя и започна да пада. Остър есенен вятър засвири подиробед между оголените дървета. Стоян Илийка погледна тънките летни дрехи на Димитра, които, изкирливени, започваха да се късат на гърба му, погледна и своите хубави някога тънки летни дрехи и реши да си подирят ново скривалище по-близо до Калофер. В южните поли на Чафадарица, недалеч от Калоферския мъжки манастир, те си намериха за жилище една дупка в скалата под Тумбата. От нея се виждаше надалеч и вятърът, който слизаше от заснежените върхове на Юмручал, биеше в гърба й. Времето се оправи. По нивите имаше още царевица, по лозята грозде, а по баирите картофи.

Жълтата коприна, която висеше от царевиците, напомняше на Стоян Илийка за жълтата коса на Димитра. Той често почна да се запитва, как живее без него тя? Калоферски овчари му казаха, че къщата му е оцеляла и че Димитра продължава да живее в нея като негова стопанка.

— Тя те обичаше — въздъхна веднъж Димитър. — Тази красива жена…

Стоян Илийка прие хладнокръвно неговите думи, защото чувството му на застрашен човек го уподобяваше на подгонен звяр в планината, който малко се интересува от такива работи. Когато видеше обаче коприната на някоя царевица да се полюлява на вятъра, той мислеше за Димитра.

Една сутрин, когато се върнаха в жилището си, натоварени с плодове и корени, жадни за почивка и сън, двамата бегълци намериха дупката задимена, в средата й огнище с още топла пепел, а до огнището — угарки от цигари. В един кът — омачкана папрат, която бе служила за легло, а под един камък — рязан тютюн, обвит в копринена подръбена кърпа, каквато носеха само турците.

Първата мисъл на бегълците беше — потеря!… Те са влезли сами в устата на звяра! С оръжие в ръка те веднага изхвръкнаха от проклетата дупка и хукнаха надолу из гората. Твърде скоро те се натъкнаха на две турчета, добре облечени, с добро оръжие на кръста, които влачеха съчки и кютучета към пещерата. Те бяха нощували в тяхното скривалище, тяхно легло бе омачканата папрат и угарките край топлото огнище, и рязаният тютюн в копринената кърпа. Вместо да се нахвърлят върху тях, двете турчета неочаквано захвърлиха съчки и кютучета и хукнаха надолу из гората и урвите. Стоян Илийка, който залегна зад един камък и помисли, че трябва да се защищава на живот и смърт, като видя тяхното лудо побягване, скочи на крака и каза на Димитра:

— Час по-скоро да се махаме оттук! Двете турчета може да предизвестят някоя скрита наблизо потеря!

Едва привечер двамата другари съзряха едно козарче, което мирно пасеше своите сиви козици до Крайовата кошара и тихо свиреше на червена глинена свирка. Това беше Николчо, далечен сродник на Димитра.

— Николчо, виждал ли си тука да се въртят наоколо две турчета? — запита го Димитър.

— Те не са опасни хора — отвърна козарчето, като свали от уста глинената свирка. — И те се страхуват от потери, защото са бейски синове от Митиризово. Бягат от войниклъка. От 25 дена се крият в тази гора. Аз им купувам от Калофер тютюн, а от Митиризово им нося храна.

— И тъй ти слизаш в Калофер? — запита го жадно Стоян Илийка. — Е, Куртчу Осман още ли е там?

— Там е и разправя, че няма да си върви, додето не те хване.

Стоян Илийка се засмя.

— Знаеш ли какво е станало с Васил Гайдаджията, с Фундата и Делича?

— Зная — отговори доброто козарче. — Тях осъдиха на тежък дългогодишен затвор. Бати Васил умрял от бой. Иван Фундата умрял от глад. Той бил много охранен и в затвора го уморили, като не му давали достатъчно да яде. Само Делича останал жив, защото бил свикнал от малък да гладува и да пати…

Стоян Илийка го гледаше замислен.

— Какви други новини носиш от Калофер? — запита по едно време той.

— Куртчу Осман научил, че Иван Мархолев Талигаджията и чичо Стамат се криели в чифлика на Димитър Бракалов в Бургас. Един ден бургаските заптии ги хванали и закарали в Казанлък, където ги чакал Курт Осман. Той ги отвел в едно съседно село и много ги мъчил там, после ги натоварил в талига и отвел в пловдивския затвор, където ги осъдили като другите, на дълъг затвор. Някои казват, на 101 години!… Синът на дядо Никола Брадинов, чичо Христо — продължи с охота да разказва козарчето, — заловиха в Сливен, скрит в една бъчва. Дядо Петко Манафа натоварил един ден бъчвата на биволската си кола и тръгнал с нея за Сливен. Двама заптии го пресрещнали и му заповядали да кара колата с бъчвата право в сливенския конак. В Калофер не е вече за живеене, чичо Стояне. Всички се страхуват за живота си. И тия, които ядяха и пиеха с Али Раик, и те треперят, защото гласът на Али Раик вече не се чува. Истинският мюдюрин на Калофер сега е Курт Осман.

— Е, а какво прави кака ти Димитра? — запита Стоян Илийка.

— Носи черна рокля да те жали — отговори козарчето. — През два-три дена Али Раик я вика в конака да я пита за тебе.

— А какво се разправя в Калофер за мене и за бати ти Димитър?

— Разправят, че бати Димитър умрял, а ти си избягал във Влашко.

Стоян Илийка се замисли. Той не знаеше, че в този час народната душа бе изрекла чрез устата на козарчето своето пророчество.

— А защо, като се разправя така, Куртчу Осман продължава да ме дири?

— Защото той не вярвал какво разправят хората за теб. Той казвал, че ти се въртиш около Калофер.

Стоян Илийка отново се усмихна и потупа козарчето по гърба.

— От сутринта не сме слагали нищо в уста — каза той. — Какво имаш в торбата?