Яна Язова
Левски (104)

12. Заговорниците на Млатишумка

През гъстата гора на Карловския балкан вървеше един куц човек. Той беше дребен на ръст, възстаричък и необръснат от много дни. Но куцият човек вървеше бързо и весело. Болният му крак навярно не го измъчваше и не го уморяваше. Той бързаше да стигне някоя определено място в Балкана, а изглеждаше тъй, сякаш бе захвърлил в Карлово своята работа и веднага тръгнал на път.

Всеки карловец го познаваше. Това бе старият ковач Ганю. Нему сестра Серафима от Горния метох бе занесла миналата година тайно писмо от Дякона. Оттогава той нищо не бе чул за него. Нито бе получил друга вест. Само турските заптии все още се лутаха из карловските улици и къщи да го дирят.

Ганю ковача им се смееше в очите, но турците казваха, че знаят къде да дирят царските душмани. Преди два дни отново викаха в конака на разпит онзи младеж на име Васил Караиванов, вуйчов син на Дякона, когото Серафима завари преди една година на прага на неговата къща, когато заптиите го откарваха в конака да го разпитат къде укрива своя роднина. И този път пуснаха Василя, като разбраха, че той наистина нищо не знае за Дякона. Както Васил, тъй и ковачът Ганю се питаха какво става в Карлово и защо името на Дякона отново е тръгнало от уста в уста. Снощи, по мръкнало, след като затвори дюкяна си и бавно тръгна с куция си крак към дома, ковачът Ганю биде настигнат от един стар турчин, който се изравни с него и му проговори:

— Не се плаши, брате Ганю, аз съм! Върви спокойно напред, не се обръщай и чуй какво ще ти кажа!

Сърцето на стария ковач се преметна в гърдите при звука на сладкия глас, който веднага позна. За миг той зърна под нахлупената гъжва една бяла брада, но тозчас се обърна напред и продължи да куца по своя път.

— Иди — тихо продължи милият глас, — извести на Васил Караиванов, на Стефан Странски, на Минката, Илия Миларов, Никола Гичев, на Петър Попов, на Васил Платнаров и Маджареца утре да се съберем в Балкана на Млатишумка, под големия орех. Имам да ви направя важно съобщение.

Старият турчин се извърна от него и прегърбен под тежестта на годините, бавно потъна в мрака на уличката. Тогава Ганю ковача спря да си почине и отри потта от челото си. Ръката му трепереше. Изведнъж той почувства, че тежкото му коляно олекна, че може да се движи свободно, да търчи, и той хукна към дома на Васил Караиванов.

Едва дочакал днешния ден, ето го, той отиваше вече към уреченото място, закъдето бяха тръгнали и всички другари, чиито имена му бе изброил Дякона. Но Ганю ковача вървеше тъй стремително, сякаш мълчаливо се състезаваше на болния си крак с тия, които вървяха на здрави нозе и бързаха към Млатишумка.

Той бе един от първите на мястото, което се заграждаше източно от Стара река, а западно от потока Сулуврач. Големият орех, посочен от Дякона, събра под своите големи клони карловските затворници, които се питаха наистина ли в нощешният стар турчин, който е настигнал на път за дома Ганю ковача, е бил преоблечен Дякона? И дали Ганю ковача не се е измамил в гласа, като се е побоял да извие очи и погледне своя спътник в лицето?

— Неговият глас с други аз никога не мога да сбъркам! — уверено каза Ганю ковача.

Но този, който ги събираше, не ги остави дълго време да го чакат в тревога и съмнения.

— Дякона! — извика пръв Маджареца и всички се обърнаха към Стара река.

Леко като сърна Дякона прехвърли на един скок реката и се намери между своите верни приятели. Здрави прегръдки и хиляди въпроси сложиха начало на тяхната среща подир толкова тежки години.

— Дошли сте всички до един! — каза той, като ги погледна с мил поглед. — Благодаря ви! Повиках ви на това тайно място, защото зная, че в Карлово заптиите отново преобръщат листо и камък да ме дирят. Но с риск за живота си аз слязох в нашия край да ви съобщя, за да не останете вие последни, които ще узнаете, че ние си имаме вече наше българско правителство, което ме изпрати да ви прочета неговата Прокламация и да ви кажа да се готвите, защото часът на освобождението ще ви завари неподготвени! Чуйте Прокламацията на правителството до българския поробен народ.

Карловските мъже свалиха фесовете си и събраха глави над това, което се пишеше в тази Прокламация. Притиснати един до друг, с трепетни сърца, те не само слушаха, те поглъщаха възванието на първото, тям непознато, но тъй дълго ожидано и с такива жертви лелеяно в умовете и сърцата им Българско правителство!

Когато Дякона свърши четенето на Прокламацията, неговият роднина Васил Караиванов прошепна с разтреперани устни:

— Бачо Василе, те ни приказват също като че сме вече свободни!…

— Далече сме още от свободата, Василе! — отвърна Дякона. — Знай, че ние сега се събираме, сега се организираме и сега започваме борбата, която няма да бъде нито много кратка, нито много лека. Зная, че нашите общи врагове тебе много са изтезавали, за да ме предадеш, и че ти си се държал твърдо. Знай, че ще има още много мъки да пренесеш в името на това свето дело, което започваме, додето ни огрее жадуваната свобода.

Карловските мъже наведоха глави, защото Дякона казваше такива думи на своя по-млад брат, който и досега бе доста мъки претеглил заради него. Но сам Васил Караиванов упорито се изстъпи напред и отговори:

— Зная, ще понеса и занапред всички изпитания с още по-голяма твърдост, щом има вече едно Българско правителство, комуто служа, и една родина, за която съм готов да умра!

— Достойни роднини! — казваха просълзени карловските мъже, като гледаха как двамата младежи се прегърнаха братски пред очите им.

— Васил е една здрава издънка от моя корен — отвърна им с усмивка Дякона и като се обърна към младежа, весело го запита:

— Майка ти все още ли така гледа на мене?

— Страхува се да не те заловят.

— А моята майка какво прави, Василе?

— Тя все така жали за тебе.

Веселото лице на Дякона се помрачи. Когато се разпръснаха на малки групи да се разотидат по всички посоки, за да не будят подозрение, карловските заговорници занемели чуха тихия глас на Дякона, който потъваше самотно в гората:

Искам, мамо, да те видя…

От много години не бяха чували този хубав глас, който някога вълнуваше целия град от аналоя на черковата „Св. Богородица“. Пътниците из гората, наострили уши, едва доловиха последните думи от песента:

Но знамето ме не оставя…

Кога ли ще мога до…