Греъм Хърли
Дяволско дихание (7)

1.

31 август 1990 година

Начинът, но който съобщението бе направено на Съливан, го караше да го приеме насериозно.

— Отново еврейски пости — каза той. — Със сигурност.

Президентът го изгледа за момент от другия край на осемметровата заседателна зала. Съливан беше долетял с хеликоптер в Кемп Дейвид само преди няколко минути. Спускайки се по стълбичката на огромния Сикорски^[1] и залитайки от силната въздушна струя, той тръгна след един моряк от охраната, който го поведе през боровата горичка към Вилата. Президентът беше пристигнал в Кемп Дейвид още в петък вечер. Току-що бе приключила среща на държавните глави, каните със сок и петте празни чаши още стояха на масата. Президентът продължи да го наблюдава още известно време, после още веднъж прочете предадения му лист. Под тена, направен на плажа в Кенбънкпорт, той изглеждаше уморен и раздразнен.

— Пак ли Аман?

— Кипър.

— Кога?

— Тази сутрин. В девет и четиринайсет по източно стандартното време. Рано привечер в Никозия.

— Нещо друго да ми носиш? Имена? — президентът отново направи пауза. — Някой телефонен номер, на който бихме могли да се обадим и на който никой няма да може да ни отговори?

Съливан се усмихна при тази шега, после поклати глава.

— Нищо, сър — отговори той. — Според това, както ми беше предадено, някакъв мъж пристигнал с мотоциклет и го е оставил до вратата. Също като предния път. — Той спря за момент. — Можех да ви изпратя съдържанието и с телеграма, но при сегашните обстоятелства… — той не можа да продължи и сви рамене.

Президентът вдигна поглед, след като не успя да го чуе добре. Изглеждаше изтощен, гласът му бе отпаднал.

— Онзи мръсник е способен на всичко — каза той. — На всичко най-долно. Видя ли го по Си Ен Ен предната седмица?

Съливан кимна.

— Да, сър — внимателно отговори той. — Гледахме го заедно.

Президентът го изгледа, намръщи се и после отново кимна.

— О, разбира се — каза. — Ами да. Забравил съм.

Ръката му се пресегна към каната и той напълни най-близката чаша. Преди осем дни Саддам се бе появил по телевизията сред група деца от западните страни, станали несъзнателни заложници на иракския режим. Той бе разговарял с едно от тях, англичанче, посредством преводач. Беше внимателен, усмихваше се, докосваше ги за успокоение, истински баща, същински образец за бащина загриженост.

Момчето, леко ужасено, бе направило всичко възможно, за да прикрие чувствата си, но президентът, наблюдавайки огромния екран в Овалния кабинет, бе пребледнял при тази гледка, ръцете му се бяха свили в юмруци лицето му бе станало пепелявосиво. Съливан го бе наблюдавал от другия край на стаята и бе разбрал, че кризата в Залива се бе превърнала — поне за президента — в един кръстоносен поход на морала. Така, както мерното върви срещу бялото. Доброто срещу злото.

Сега президентът сложи листа на масата и потъна в креслото си. Настъпи дълго мълчание. Съливан дочуваше далечния вой на прахосмукачка някъде в коридора. Знаеше, че следващата среща е насрочена за късния следобед. Момчетата от Щаба щяха да пристигнат, началниците на Обединения щаб, които щяха да пропуснат поредния си уикенд, за да държат президента информиран за огромното военно съсредоточаване в Саудитска Арабия. Президентът се интересуваше и от най-малките подробности, всички подробности, името и състава на всяка отделна единица, потеглила на изток. След злощастните събития от началото на август — грешката на хората от разузнаването, сковаността на Пентагона, — той бе решен сам да организира играта този път, реши той да бъде човекът, който ще поеме и ще движи играта.

Месец след кризата това бе започнало да дава резултат. Дипломатическият натиск се свиваше с всеки изминат ден. Двайсет и две държави бяха решили да изпратят свои сили за коалицията на Обединените нации. Американската армия в Залива надхвърляше сто хиляди души, а още няколко хиляди бяха на път. И само бог знаеше как, но най-накрая се появиха първите признаци; че натискът започва да оказва своето въздействие. Само преди няколко дена Саддам бе предложил да освободи жените и децата, които бе държал като заложници в Багдад. Цената на тяхното освобождаване оттеглянето на американците — бе напълно неприемлива, но въпреки това новината бе породила няколко плахи овации сред висшите кръгове във Вашингтон. Говореше се, че онзи само бил премигнал. Хванахме го за топките и вече започва да го боли.

Президентът огледа масата, подредените празни столове. Дясната му ръка отново се плъзна към съобщението, което Съливан му бе донесъл от Вашингтон. То беше тъпо. Президентът разполагал с четири седмици да спре струпването на войски в Саудитска Арабия и да ги върне обратно у дома. Ако до края на месеца това не станело, Ню Йорк щял да си понесе последиците. Президентът отново погледна Съливан.

— Но с кого разговаряме? — попита той. — Тези хлапета от Седми юни, кои са те?

Съливан поклати глава.

— Не знаем.

— Нищо?

— Нищо. — Той спря. — Все още.

— А кога? — Президентът се намръщи, наведе се напред в очакване на новините. — Този твой човек… нашият пожарникар… добър ли е? Има ли…?

Съливан се усмихна, направи утвърдителна гримаса и оттегли погледа си, а президентът се поколеба за миг и после само повдигна рамене, едно безсловесно потвърждение за доверието между тях, обещание да не се интересува от дребните неща и да приема това, което му се казва. В този случай важното бе всичко да се отрича. Ако изтечеше някаква информация за операцията на Съливан, ако нещо се издънеше при неговия човек, тогава щеше да бъде изключително важно нещата да стигнат единствено до президента. Съливан безспорно щеше да пострада, но неговата лоялност стоеше извън всякакво съмнение и той щеше с радост да си понесе последиците.

Президентът рязко стана и прибра бележката на Съливан в джоба си. Съливан също се изправи в другия край на масата и закопча сакото си. Президентът спря до вратата, отвори я, но после промени решението си и отново я затвори. С хората, на които имаше доверие, той имаше навика да разсъждава на глас. Изгледа Съливан отблизо.

— Имаме проблем с израелците — каза той. — Може би си научил.

— Сър?

— Те са разтрогнали априлското споразумение. Вече не са с нас. Наслаждават се на собствените си действия.

Съливан кимна. Месеци преди нашествието на Ирак в Кувейт, през април Саддам бе поискал гаранции, че нито Щатите, нито Израел ще тръгнат срещу него. Президентът, без да се замисля много, бе стиснал ръката на израелците и бе дал на Ирак гаранциите, които му бяха поискани. По онова време нямаше причини да откаже. Ако имаше избор, президентът нямаше да иска да се бие срещу никого.

Ирак, обаче, четири месеца по-късно, бе използвал тези гаранции в свой интерес, хвърляйки армията си срещу Кувейт — на юг — като остави западния си фланг незащитен. Дори сега нямаше някаква реална заплаха срещу Израел, но израелците бяха известни с това, че държаха фитила на своята бомба винаги къс. Продължилите една година слухове, че Багдад се подготвя за производството на ядрено оръжие и сегашната окупация на Кувейт, бяха започнали да ги изнервят до крайност — и ги провокираше да разчитат не на думите, а на действията. Според докладите от разузнаването се забелязваха признаци на тиха мобилизация в Тел Авив, а Съливан знаеше, че евентуална атака на Израел срещу Ирак, макар и оправдана, щеше да разбие струпаната в Саудитска Арабия коалиция, която президентът бе подбрал толкова внимателно. Съливан се намръщи.

— Често ли говорите с тях?

— Всяка вечер.

— И вслушват ли се в това, което им казвате?

— Те чуват само онова, което искат да чуят, но в основата си нищо не се променя. Ако трябва да забият лопатата, ще го направят така, както си знаят.

— Вярвате ли им?

— Ненужен въпрос. Те казват само онова, което наистина имат да кажат. Винаги са били такива. — Той направи пауза, а ръката му все още лежеше върху бравата. — И имат право. Ако ти или аз бяхме в Тел Авив, също щяхме да мислим по този начин. Знаеш ли какъв е обхватът на ракетите Скъд? Онези, които Саддам има в подобрен вариант?

Съливан кимна. От няколко седмици Нюзуик непрекъснато публикуваше тези факти.

— Шестстотин километра.

— Точно така. — Президентът направи гримаса и кимна към празната заседателна зала. — Момчетата ще дойдат тук с картите си и с малки модели. Ще нарисуват всичко. Скъдовете се купуват за жълти стотинки сега. Само гледай да забодеш няколко в Западен Ирак, там някъде, в пустинята и след две минути те са в Тел Авив. И запомни — той се наведе към Съливан, гласът му стана нисък, почти конспиративен, — трябва им само малко късмет и с коалицията е свършено. Хвърли един Скъд в центъра на Тел Авив, убий няколко жени и деца и тогава идва редът на израелците. — Той щракна с пръсти, наблягайки на това. — Можеш ли да си представиш какво ще стане с всичко това? Момчетата на Шамир да се разхождат из Багдад? Нашите араби да тръгнат заедно с Израел? — Той поклати глава като остави въпросите без отговор, а вместо това отвори вратата.

В коридора някаква жена в сиво облекло се беше навела над прахосмукачката. Президентът й махна с ръка и поведе Съливан към големите летящи врати, които извеждаха към фоайето. Вън все още бе горещо за средата на септември, лекият ветрец, спускащ се откъм планините, поклащаше върховете на високите борове. Президентът спря за миг, премигвайки на силната светлина, после тръгна обратно към площадката за кацане. Хеликоптерът бе още там, обемистият му син корпус се виждаше между дърветата. Съливан пое в крачка с него, все още очаквайки да чуе инструкциите. Бележката, мислеше си той. Срокът, който се поставяше в нея.

Президентът го изгледа.

— Знаеш ли от какво най-много се страхуват израелците?

Съливан кимна. От историческа гледна точка отговорът не беше труден за отгатване.

— Газ?

— Разбира се. Излей един-два галона върху някой Скъд и все едно си се върнал в Аушвиц. Това е линията, към която те се стремят. — Той направи пауза и погледна към групата моряци, които не бяха дежурни и бягаха бавно между дърветата. — Знаеш ли какво ми каза един от техните вчера в посолството?

— Не, сър.

— Каза, че нямало да ги разберем. Нямало да можем да ги разберем. Че не сме го преживели. Каза, че щели сме да бъдем много по-загрижени, ако това било нашият град и нашите момчета се окажели под обстрела. Каза, че географията ни е накарала да гледаме на нещата елементарно.

Президентът отново спря. Той извади бележката на Съливан и я разгъна върху коляното си, после прочете краткото и просто съобщение. След това погледна Съливан, тревогата се върна на лицето му, също както и нетърпението му.

— Не искам да знам името му — каза той. — Но се моля на бога твоят човек да е добър.

 

 

В Хамбург, когато Тийлман се събуди на обед, силната светлина преминаваше през леките памучни завеси, а шумът от движението долиташе от улицата под прозореца му. Той се претърколи и взе телефона, като изръмжа името си на администраторката.

— Фройлайн Хехт — осведоми го тя на безпогрешен английски — ви очаква в бара.

Все още бос, с преметната през кръста хавлия, Тийлман се избръсна в тясното корито на мивката, насапунисвайки лицето си с пяна и подреждайки спомените си от последните дванайсет часа.

Беше останал във вилата до късно през нощта и тръгна обратно през дърветата към мерцедеса едва когато на изток вече бе започнало да просветлява. Клаусман, германецът, онзи, при когото го бяха завели, говори почти през цялото време, застанал в креслото си до най-голямата от четирите библиотеки с тяло, леко приведено напред, с ръце на голите си колене, с ръка обхванал чашката на лулата си. Човекът умееше да ангажира с присъствието си. Говореше бавно. Често правеше паузи. Внимателно подбираше думите си. Не се страхуваше от мълчанието. Не изискваше нищо друго, освен внимание и до момента, в който свърши, Тийлман разбра, че вероятно повечето от това, което бе казал, бе истина. Той бил промишлен химик, отговарял за контрола върху химическата военна програма на Източна Германия. И през последните няколко дена, докато все още бил на работа, започнал да изпитва сериозни съмнения относно клиентите, с които ги заварило обединението в пепелявосивия завод в северните покрайнини на Хале.

Вечерта бе приключила с много странен разговор. Тийлман, с бележник в ръка, бе попитал за няколко имена, връзки, телефонни номера. Беше се отказал от фикцията, че е някакъв вид журналист по служба и представи свой прост списък с въпроси. Кои точно били тези клиенти? Какво, конкретно, искали да получат те? Доколко скоро и доколко надеждни били последните сведения от разузнаването? При тези въпроси, изтощен и отпаднал от умора, Клаусман само бе махнал с ръка. Информацията му била поне отпреди една година. Спомените му за конкретните данни не били точни. Да, били споменавали за нервнопаралитичен газ: за съставните химикали и за готова продукция, за бойния вариант. И да, сред клиентите със сигурност бил и Ирак. Били се свързали с редица големи производители в Европа. Имали адрес в Швейцария, в Брюксел и Обединеното кралство, имали и пари — доколкото му било известно, — те никога не представлявали проблем за тях. Работели чрез някаква международна банка, чиято централа се намирала в Люксембург. Били купили тонове от веществото — и го откарали обратно в Залива. Но не това било важно.

— Така ли? — бе попитал Тийлман. Той го бе изгледал, бе забелязал как очите му отново бяха започнали да играят хитро, два варианта на немския израз да плуваш извън фокус. — Така ли?

При това Клаусман бе въздъхнал с израз на меко разочарование, като един търпелив учител, който непрекъснато трябва да се занимава с изоставащия си ученик. После бе погледнал към жената в другия край на стаята, поглед, изразяващ молба за помощ, и тя бе станала, бе си погледнала часовника и бе придружила Тийлман към вратата. На другия ден щял да обясни всичко на ветровития полумрак пред вилата, след което те щели да тръгнат на изток, към Хале. Хер Клаусман е бил там, когато всичко започнало. Хер Клаусман бил повече от щедър за определеното време. Утрешният ден щял да разкрие още от станалите събития и да задоволи любопитството на господин Тийлман.

Сега, в хотела, Тийлман плати сметката си и освободи стаята. В огледалото зад рецепцията можеше да види жената, седнала на малкия бар да чете някакво списание с чаша кафе до лакътя й. Когато се връщаха от вилата, тя най-после му бе казала името си. Инге, просто бе казала тя, Инге Хехт. Дали Инге беше истинското й име не бе от голямо значение. Това, което неоспоримо бе факт, е, че работете за израелците, за Мосад, за Натан Блум, човека от каца, който бе посрещнал Тийлман на летището. Мосад, както винаги, си имаха своя вътрешна пътека. И като че ли сега те искаха да я споделят с някого.

Тийлман и момичето отпътуваха на изток от Хамбург. Беше горещ и безоблачен следобед, подвижният покрив на мерцедеса бе плъзнат назад, а очите на Инге оставаха скрити зад големите очила Рей бан. Носеше тънка памучна рокля, с къса, надиплена пола. Краката й бяха боси. На врата й имаше изящна сребърна верижка, а кожата й беше тъмна, като черно злато. Поглеждайки я, давайки си сметка за присъствието й до себе си, Тийлман осъзна, че откакто се бе събудил не бе мислил за Лора, един почти несъзнателен акт на самозащита, също както премахването на лошия дъх, или заключването на една кутия и изхвърлянето на ключа, за да не се изкушиш да я отвориш.

Движеха се бързо, а табелите, които обещаваха среща с Берлин, висяха над пътя. Ръката на Инге почиваше върху облечения в кожен калъф волан, дълги пръсти, само един пръстен, съвършени нокти. От време на време тя се протягаше към радиото и сменяше станциите, търсейки различна музика джаз или рок. Изглежда й правеше удоволствие да не говори.

Десет километра преди да стигнат до Витенберг, внезапно почувствал се гладен, Тийлман се пресегна към чантата си на задната седалка и извади един шоколад. Разви сребърното фолио и предложи на момичето едно парченце. Тя кимна, усмихвайки се, но ръцете й останаха на волана. Тийлман разчупи блокчето на две, после още на две. Тя го погледна отстрани и отвори устата си. Той й подаде шоколада, три четвърти от блокчето, и облиза пръстите си след това.

— Отдавна ли си в Германия? — попита.

— Откакто съм се родила.

— Германка ли си?

— Да.

— Наистина?

Тя отново го погледна, усмивката още беше на лицето й. В английския, който говореше, имаше акценти на собствената му реч.

— Наистина — отговори тя.

Тийлман я изгледа известно време, отговори на усмивката й, замисляйки се колко ли наивен трябва да е бил въпросът му, едно рязко нарушаване на протокола. Имаше ходове, които не можеше да се правят в такива ситуации, имаше неща, които не можеше да се казват и едно от тях бе да питаш Наистина? Наистина? беше проява на безпардонна интимност. Това беше все едно да пренебрегнеш заблудата и двойните имена, и постигнатото с много усилия прикритие на самоличността ти, блъфовете и контра блъфовете. Това беше като подаване на ръка, един акт на изтощение, може би дори на отчаяние, а момичето знаеше тези неща.

Тийлман се обърна настрани и отчупи още една четвърт от шоколада. Бяха стигнали до вече вътрешната германска граница, граничните пунктове бяха празни и запустели, част от една по-стара и по-студена Европа. Той постави шоколада в устата си и го остави да се разтопи бавно, наслаждавайки се на богатия, нагарчащ аромат. Последния път, когато беше пътувал по този път, аутобанът бе празен, старият трабант, случайните конвои от военни камиони, излезли за маневри от някое от огромните военни поделения, които се рояха по равнината и обраслата с гори страна, която се простираше на изток, към Полша. Сега движението бе станало по-натоварено. Западногермански номера. Хамбург. Любек. Дюселдорф. Препускащи редици от беемвета, набутани едно след друго, бизнесмени с тъмни костюми, сухи, неусмихващи се, каращи със сто и осемдесет километра в час по разбития асфалт, западногермански пръсти в източногерманската баница. Тийлман ги видя как отминаха и поклати глава с горчива усмивка на уста.

— Die sind ja verrückt^[2] — бавно каза той.

— Sprechen sie Deutsch^[3]?

— Ja^[4]. — Тийлман затвори очи и се прозя. — Ja. Но предпочитам английския.

— Окей.

Колата забави ход за момент, после момичето отново настъпи педала, гумите засвистяха върху пътя. Тийлман глътна последното парченце шоколад, оставяйки го бавно да изтече по гърлото му. Чувстваше се с любопитно приповдигнат дух. Това не бе неприятно усещане.

— Защо отиваме в Хале? — попита той.

Момичето не отговори нищо известно време. После погледна в огледалото.

— Трябва да се срещнете с още един човек.

— Кой казва, че трябва? — Тийлман отпори едното си око. — Кой казва, че трябва да се срещна с този човек?

Момичето го погледна с почти незабележимо движение на главата си. В профил тя изглеждаше като момичетата от кориците на списанията. Притежаваше класическа красота, изящна костна структура, наслагвани с поколения. Тийлман се чудеше за майка й, за баба й, откъде наистина бяха те? Не приличаше на еврейка, но това нямаше никакво значение.

— Кажи ми — нежно изрече той. — Кажи ми защо си тук?

Тя се намръщи.

— Тук съм, за да ви откарам до Хале — отговори.

— Защо?

— Защото вие искате да отидете.

— Така ли?

— Да. — Тя отново го погледна. — Трябва да отидете. Ако сте сериозен…

— А аз такъв ли съм? Сериозен ли съм?

— Да.

— И откъде знаеш?

Тя поклати глава снизходително и погледна настрани. Беше успял да я оплете в този безсмислен разговор и тя бе достатъчно раздразнена, за да й проличи.

През следващия километър Тийлман не каза нищо. На хоризонта далеч вдясно, виждаше димните облаци от някакъв фабричен комин. С изключение на това нямаше нищо друго, освен борове и огромния син купол на небето. Той се замисли за Емъри и Хуанита и за офисите на Еф стрийт. Скоро щеше да намери телефон, да се обади и да задейства издирването на информация за германеца, за Клаусман. Всичко, с което разполагаше досега, бе един тричасов разговор, внимателно режисиран, и някакви интересни историйки за връзки на Ирак с източногерманската химическа индустрия. Беше достатъчно обещаващо като за начало, но сигурно имаше още страшно много. Той отново погледна момичето. Беше свалила рей баните. Очите й бяха зелени.

— Има едно име, което сме длъжни да споменем — каза тя, а гласът й бе станал тих, погледът й съсредоточен върху пътя. — Може би вече сте го чували — внимателно додаде тя. — Името му е Вулф.

Тийлман премигна, втренчи се в нея, почти не можеше да повярва.

— Ото Вулф?

Тя отново кимна.

— Да — отговори тя. — Ото Вулф. Той си имаше любовница в Хале. Ще ни очаква в седем.

 

 

Бележката и моментната снимка пристигнаха на Даунинг стрийт 10, час след обаждането от Парламента. Рос, както се случи, беше вътрешен човек и на двете места.

Разговорът с парламентариста бе кратък. Мъжът бе успял да намери празен офис. Очаквайки да го прекъснат всеки момент, той се опита да не навлиза навътре в подробностите. Слушайки, Рос бе придърпал един бележник към себе си и си отбеляза ключовите точки. Някакъв петгалонов варел с химикали изчезнал от службата за унищожаване на отпадъчни продукти близо до Нюбъри. Тестовете, направени през нощта, подсказали, че съдържанието най-вероятно е нервнопаралитичен газ. Един човек вече бил починал при произшествие, свързано с варела, но според резултатите от анализа — доколкото парламентаристите разбирали положението — все още били достояние само на управляващия директор и още един член на фирмата. Засега те решили да не се свързват с полицията, вярвайки, че общественият интерес — поне за това време — може да бъде по-добре защитен, ако новината остане ограничена. Като член на управителния съвет, парламентаристът се бе съгласил, че проблемът е наистина сложен. Работата с овладяването на отпадъците се бе превърнала във все по-разрастваща се индустрия, а фирмата Диспоузъл бе една от водещите в този отрасъл. Компанията скоро щеше да сключи големи договори и в чужбина. Работата и износът трябвало да бъдат претеглени срещу очевидния риск от осигуряването безопасността на обществото. А това бе един много труден за постигане баланс, затова бе и обаждането на Даунинг стрийт.

Слушайки, Рос моментално разбра, че нещата не опираха само до осигуряване на работни места и износ. Нервнопаралитичният газ бе нещо, което бе в състояние да взриви прекалено много вестници. Всяка система за обезвредяване на отпадъчните вещества, която позволяваше един петгалонов варел да си изчезне просто така, беше явно пропаднала. Правителството неизбежно трябваше да застане в подкрепа на санкциите, а сега, когато страната се намираше на прага на една война, политическите последици можеха да бъдат избягнати, като всичко се предложи в един омекотен, леко измамлив вариант. Но какво ли, в божието име, се бе случило с липсващия варел?

Сега, след като заключи вратата след себе си, Рос погледна снимката. Беше предадена на ръка на полицейския сержант при портала на Даунинг стрийт само преди няколко минути. Беше пристигнала в прост кафяв плик, заедно с една бележка и фотокопие на един-единствен лист хартия. Пликът бе адресиран до министър-председателя. В съответствие със стандартните процедури, той бе прегледан в малкия частен офис в мазата на Даунинг стрийт, после бе сложен сред купчината други писма в пластмасовата кутия, редовно изпразвана от тези, които разнасяха съобщенията. Думата лично, чисто изписана в горния ляв ъгъл на плика, предполагаше, че трябва да привлече вниманието на Рос.

Рос вдигна снимката, направена с фотоапарат Полароид. На нея имаше един червен варел. На варела — череп с кръстосани кости и думата Отрова. Рос продължи да гледа снимката още една минута и обърна бележката. Съобщението на листа бяла хартия формат А4, беше написано на ръка, с кафяво мастило. Отгоре, подчертано, бе изписано името на някаква организация, за която той не бе чувал. АСА беше изписано внимателно с главни букви. Акция срещу Армагедон^[5]. Рос записа името в бележника си, после прочете съобщението. То бе съвсем просто. Приканваше министър-председателя да прочете приложения списък на различни фирми, заедно с числата, датите и подробностите около износните сертификати, издадени от Министерството на търговията и индустрията. После то предлагаше тя да ги отнесе към серията наскоро изнесени речи, в които беше заклеймила Саддам Хюсеин и военната машина, с която той в момента заплашваше целия Близък изток.

Намръщвайки се, Рос обърна фотокопието. То предлагаше внимателно напечатан списък на фирми. До името на всяка беше записан списък на стоките, разрешени й за износ. Погледът му проследи списъка. Една от тях, намираща се в Хоум Каунтис, беше изнесла сто грама обогатен уран. Друга, от Уест Мидландс^[6], беше изнесла няколко доставки с оръжейно оборудване. Трета, от северозападната част, беше изнесла няколко хиляди галона с химическо вещество, наречено тиодилов хлорид. В долната част на листа, срещу Предназначение, беше изписана една-единствена дума: Ирак.

Рос отново прочете бележката като потърси нещо прикрито, някакво искане за откуп или някакъв мотив зад тези внимателно закодирани думи. Но нищо не се получи, просто една покана да бъде прочетено, осмислено и да се вземе някакво решение. Това, заедно с ужасяващата заплаха на снимката. Рос, който се прекланяше пред изкусните намеци, отново погледна снимката. Тя беше лошо проявена, цветовете бяха далеч от съвършеното, но ако това бе същият варел, за който бе научил сутринта, тогава приятелчето от Акция срещу Армагедон спокойно можеше да им поиска здрава цена. Политическите щети, които бяха подсказани в списъка на износните стоки на фирмите, щяха да бъдат огромни, те можеха да бъдат препъващия камък за всяко правителство, но последиците за обществения ред от пет галона нервнопаралитичен газ, разпръснат над страната, надхвърляха всяко въображение.

Рос продължи още известно време да гледа снимката, като си мислеше за видеокасетата, заключена някъде в шкафа. Сигурно имаше някаква връзка. Трябваше да има такава. Той взе телефона и набра номера на Министерството на търговията и индустрията и говори с един свой човек от отдела Гаранции за износа, на когото имаше доверие. Прочете му списъка на изброените фирми, така че да може да си ги запише. Гласът в другия край на линията беше невъзмутим, не показа никакви признаци на изненада и обеща да се обади. Рос му благодари, затвори слушалката и отново взе снимката. После се облегна назад в креслото си и се загледа през прозореца. Преди реорганизацията той имаше чудесен изглед към конната стража и отсамния край на Сейнт Джеймсис парк^[7]. Сега, въпреки че от техническа гледна точка той се бе издигнал по-високо в йерархията, не можеше да види нищо повече от прясно боядисаната стълба на аварийния изход и тухлената стена. Изчака още малко, чудейки се дали — вече — няма да е по-добре, ако задейства нещата по каналния ред, да пренасочи целия този жалък бизнес към съответните служби. Но после отново прочете бележката и разбра, че все пак старите инстинкти са най-добрият съветник и че дванайсетте години управление го бяха доказали. Дръж го здраво. Дръж го само за себе си. Доверявай се само на онези, които са ти длъжници.

Той отново взе телефона и набра един номер по памет.

— Годфри — каза той дружелюбно, когато му отговориха, — получи се още нещо.

 

 

Късно следобед от първия си ден в Тел Авив, Маквий вече бе определил местонахождението на апартамента.

Той се намираше в една странична уличка в покрайнините на стария град Джафа, част от един нисък блок, четири етажа от бетон и варовикова фасада, разбити прозорци и тесни балкони, надвесени над претъпкания тротоар долу. Яков Аренд бе регистриран на номер седми, а името бе чисто напечатано на табелката под бутона на звънеца, който бе част от домофонната система във входа на блока.

Маквий се опита да се свърже посредством този звънец отрано привечер, а колата, която бе взел под наем, остави паркирана петдесет метра по-надолу по улицата. Той продължи да позвънява през половин час, в случай че Села беше заспала, или може би беше при някой от съседите. След като не получи никакъв отговор, щеше да поскита из прашните улици, да подиша аромата на откритите кафенета, миризмата на кебап и свежа мента, ромоленето на гласовете на мъжете, надвесени над малките стъклени чашки с турско кафе, чуждестранните туристи на улицата, запотени, изморени, бавно тътрещи крака. Един или двама от тях, бе забелязал Маквий, носеха противогази, провесени на раменете им, или свободно висящи на коланите. Те вече се бяха превърнали в почти моден аксесоар, символ на един вид загриженост. Говореше се за Тел Авив. За септември на деветдесета. Градът щял да бъде сринат.

Когато се върна в колата си, Маквий започна да наблюдава кой влиза и кой излиза от блока, една млада жена, която ситнеше забързано нагоре по улицата, влезе във входа, без да се обръща назад, една по-възрастна двойка, която излезе от голямото синьо пежо и с доста труд успя да намери ключа си, една майка с малкото си дете, които прекараха цяла вечност, опитвайки се да нагласят количката. Всеки път, когато пристигнеше някой нов, Маквий наблюдаваше внимателно, броейки секундите между мига, в който изчезваха зад голямата остъклена врата на входа, и този, в който се появяваха два или три етажа по-горе, отваряха вратата на балкона, поливаха цветята на перваза на кухненския прозорец, придърпваха завесите, когато мракът започна да се спуска, и включваха осветлението. До полунощ Маквий успя да определи жителите на всички апартаменти с изключение само на два от тях. Единият, на втория етаж, бе все още празен, завесите бяха прибрани, нямаше включено осветление. Другият, на най-горния етаж, също бе тъмен, нямаше признаци на движение, никой не отговори на позвъняването отдолу. Във входа имаше общо осем апартамента. Което означаваше, че вероятно номер седем бе на най-горния етаж.

Маквий, който привършваше втория си кебап за вечерта, знаеше, че ще трябва да влезе. Вече бе прегледал околните сгради. На страната към морето, разделени от една тясна алея, имаше едно двуетажно общежитие, което на приземния етаж бе превърнато в магазин за обувки. Разстоянието между двете сгради бе наистина скромно, но разликата във височината между покривите им изключваше всякаква възможност. От друга страна, обаче, имаше някаква по-висока сграда, поне пет стажа, и въпреки че покривът изглеждаше ненадежден, той беше буквално прилепен до блока на Яков. На приземния етаж на сградата имаше ресторант, подредените маси се виждаха през големия и открит прозорец, с витрини по стените, с примамливи цени на написаното на ръка меню, закачено на дъската до входа.

В мрака улицата бе достатъчно затъмнена и Маквий бе обиколил ресторанта откъм задната му част, поглеждайки нагоре по неравната тухлена стена, забелязвайки къде ще може да се хване, редицата на водосточните тръби и единственият път, който би останал извън полезрението на хората от съседната сграда, най-простото решение би било да се покатери по задната част на блока на Яков, но тя гледаше към поне две от съседните сгради. Ако въобще можеше да се получи нещо, то това щеше да стане чрез съседната сграда, по задната част на ресторанта.

В два часа сутринта, след като паркира взетата под наем кола близо до пристанището, Маквий се върна пеша до апартамента. Беше се преоблякъл в тъмносиня фланелка с къс ръкав и чифт стари дънки. Беше си обул и чифт съвсем нови маратонки Рийбок, завързани високо около глезените му, и бе намазал ръцете си с талк. В джоба му, увити в носната му кърпичка, имаше два инструмента, които щяха да му потрябват, за да влезе в апартамента на Яков. Най-безопасна изглеждаше голямата двойна врата на балкона. Отвън, като предпазна мярка, той се опита за последен път да провери дали има някой в апартамента като натисна звънеца, издуха талка от пластмасовото копче на звънеца и зачака да чуе гласа, който така и не се появи. Вече можеше да бъде почти сигурен, че апартаментът е празен и той безгрижно сви рамене и си тръгна, като измина цялата улица, преди да завие наляво и да се върне обратно по пътя между старите къщи. Задната част на блока беше потънала в мрак. Съседният ресторант бе затъмнен и тих.

Прегръщайки сенките, Маквий внимателно заобиколи купчината изхвърлени картонени кутии, опасно струпани пред задната врата на ресторанта. До тях беше най-голямата от водосточните тръби, които бе видял преди това. Той я изпробва, като се отпусна на пети, усещайки как скобите трудно се поклащат в порутената тухлена стена. После се покачи, катерейки се бързо, краката му опипваха ту вляво, ту вдясно, търсейки подкрепа, намирайки я в ръба на някой съседен перваз или в някоя подаваща се напред тухла.

Маквий продължи да се катери, докато стигна на височина петнайсет, двайсет фута, до равнището на третия етаж. Вляво от него имаше прозорец, чиито дървени капаци бяха разтворени и облегнати до стената. Съвсем бегло той можеше да види очертанията на мивка и няколко кухненски шкафа. Отново тръгна нагоре, придвижвайки се инч по инч, а тръбата на улука изглеждаше като мрачно петно далеч долу под него. Напредването тук бе по-трудно, имаше малко места, където можеше да намери добра опора за краката си. Тухленият зид също стана по-груб и той започна да се тревожи за водосточната тръба. Последната скоба, която успя да открие, бе напълно отделена в единия си край, а тръбата буквално се люлееше свободно между краката му. Единствено с изключителното усилие на пръстите си, той успя да се задържи върху изпъкналите тухли на грубия зид.

Изведнъж, долу под него, в мрака се отвори врата. Поглеждайки надолу, той видя две фигури, които излязоха през задната врата. И двамата спряха до купчината картонени кутии и започнаха да пушат. Той усети миризмата на горящия тютюн. Тихо започнаха да говорят на хибрю и се захилиха на някаква си тяхна шега. Маквий затвори очи за момент, разбирайки, че едно-единствено движение, една-единствена грешка би го издала. Мъжете можеха да останат там няколко минути. Разговорът им можеше да продължи дълго. А пръстите му вече бяха изтръпнали под тежестта на тялото му.

Той отново погледна надолу. Появи се и трети мъж. Той ритна една от кутиите, после още, сякаш търсеше нещо. Другите мъже излязоха на светлото и започнаха да ровят из купчината и да му помагат. Маквий знаеше, че ще трябва да се премести. Съвсем скоро пръстите му щяха да изневерят. Ако паднеше, с работата щеше да е свършено. Щеше да има болници и после полицейски процедури. На графиците, които той пазеше за Фридланд, всичко щеше да изглежда по-малко впечатляващо.

Маквий изви главата си. Вляво от него, излизайки от стената над кухненския прозорец, имаше някаква вентилационна тръба. Беше квадратна. Беше голяма колкото кутия за торта. Беше метална. Изглеждаше солидна. Доколкото можеше да прецени по миризмата и по опушеното около близката мазилка, тя явно отвеждаше застоялия въздух от кухнята. Маквий я изгледа още известно време. Само едно отпускане вляво, само едно-единствено движение щеше да му помогне да стъпи върху перваза под тръбата. А самата тръба щеше да му даде добра опора. Ако беше върху някоя скала, тази маневра щеше да бъде детска работа. Притиснат до стената той можеше да остане там дяла нощ.

Маквий отново погледна надолу. Един от мъжете беше застанал до кръст сред картонените кутии. Другите му се смееха. Той затвори очите си за момент, концентрира се, после освободи пръстите на ръцете си. За секунда или две остана да виси на тръбата. После, когато водосточната тръба започна да се отделя от стената, той бързо се оттласна, а ръката му се пресегна към тръбата, когато левият му крак стъпи върху перваза. В първия миг, тъй като ръката му бе все още изтръпнала, не можа добре да определи какво точно бе усещането. После, когато болката започна да го изгаря, той разбра какво бе направил. Горещият метален лист току-що бе започнал да изстива.

Маквий стисна зъби, прехапа език и набута инстинктивния вик обратно в гърлото си. Отпускайки крака, се отпусна на стъклото на прозореца и размаха ръката си в топлия нощен въздух. Замаян от болката, започна да губи равновесие, тялото му залитна навън, към мрака и той отново затвори очи, знаейки, че сега изборът му е съвсем прост. Или дългото падане върху бетонния тротоар или отново тръбата и още малко плът, залепнала върху нея от собствената му длан. Той протегна ръка напред и преглътна силно, усещайки вкуса на кръв в устата си и разбирайки, че в реалността горещият метал бе по-добър приятел за него, отколкото гравитацията.

Маквий се хвана за тръбата и с две ръце, първо с едната, после и с другата, опитвайки се по някакъв начин да намали болката, повтаряйки на съзнанието си, че не трябва да й обръща внимание, че това е един прост акт на волята. В главата му нахлуха различни образи, повечето свързани с петнайсетте години, прекарани из планините, мигове, за които той си бе мислил, че са завинаги забравени.

Една зимна нощ върху някакъв глетчер в северна Норвегия доста отвъд полярния кръг, безмилостният вятър, набиващ леда по лицата им. Тогава беше по-лошо, повтаряше си той. Много, много по-лошо. Той се беше свестил на следващия ден, три часа след като партньорът му бе загинал, замръзналите върху лицето му очи, дивият поглед на смъртта изписан на него. Това беше ужасно. И грозно. А това? Сега?

Той отвори очи и погледна надолу. Мъжете си бяха тръгнали. Вратата бе затворена. Светлината бе изчезнала. Чуваше някакви стъпки, които заглъхваха в мрака, звука от затваряща се врата на кола, кашлицата на двигателя. Поклати глава, невярващ, отпускайки отново ръце, опитвайки се да се успокои и се облегна на прозореца. Най-лошата част от болката бе преминала, заместена от тежкото пулсиране. Той поднесе дланта към бузата си. Усети я като хамбургер, гореща и набръчкана. Отново преглътна, борейки се с желанието да повърне. Единственият му път назад сега бе през прозореца.

Прозорецът имаше метална рамка. Отваряше се на една страна. Вътре се виждаше бравичката. Облягайки се на стъклото, той се намести добре и натисна здраво назад с лакътя си. Нищо не стана. Леко се размърда и опита отново, усещайки как стъклото започва да пука, натисна по-силно и чу как голямото стъкло се разби на пода. Той внимателно се пресегна за бравичката. Намери я. Като че ли по божията милост прозорецът се отваряше навътре, беше направен за хора, които го ползваха от външната страна. Още известно време той остана върху перваза, опитвайки се да запази равновесие, после бавно се отпусна назад, със ситни стъпки по дъската за отичане на дъждовна вода. Чуваше се непрекъснатото капене на вода. Усещаше миризмата на края на една напрегната вечер в ресторанта, отчасти му намирисваше на дезинфекциращи препарати, отчасти на застояла мазнина. Навеждайки се през перваза навън, той затвори прозореца след себе си. Опита се в мрака да намери крана. Разви го и извика от удоволствие, когато студената вода се стече по изгорената плът на дланите му.

Десет минути по-късно, след като намаза ръцете си с лой от някакъв готварски съд и ги уви с ленти, скъсани от парцала за подсушаване, той излезе на покрива на ресторанта. Успя да се покатери по стълбите и капандурата на тавана. Покривът беше плосък, набразден с тръби от системата на климатичната инсталация. Единият край се съединяваше с блока на Яков. Разстоянието до съседния покрив бе по-малко от осем фута. При нормални обстоятелства това би отнело на Маквий може би пет секунди. Тази вечер то му струва усилена работа в продължение на цяла минута, докато се навеждаше от по-високия покрив, използвайки лактите и пръстите на краката си и стараейки се да използва ръцете си колкото може по-малко.

Вторият скок беше още по-заблуждаващ. Покривът на Яков също бе плосък. В предната част, която гледаше към улицата, имаше висок перваз. От него Маквий трябваше да се спусне с цели шест фута, като тежестта отново трябваше да бъде понесена от ръцете му, а краката му, въпреки това, оставаха на около два метра над пода на балкона на Яков. Легнал в цял ръст на покрива, взирайки се под себе си, Маквий прецени шансовете. Знаеше, че не може повече да разчита особено много на ръцете си. Трябваше да измисли нещо по-добро.

Зад блока на климатичната инсталация и големите водни цистерни, той успя да открие малка шахта, по която се слизаше във входа. Вратата не бе заключена. Вътре имаше едно крило от стъпала и после още една врата. Маквий я отвори бавно, само на един инч. На стената видя картини, в големите керамични саксии имаше цветя, после следваше коридорът. В него имаше няколко врати. Най-близката бе номер седем.

Маквий се промъкна в коридора, затваряйки вратата след себе си. Ръцете му се бяха подули малко над китките. Вече не ги усещаше като част от себе си, големи бели буци от болка и едно непрекъснато пулсиране, което не искаше да спре. Знаеше, че, досега поне, не му вървеше. Това, което иначе си беше чисто рутинна работа, се бе превърнало в истинско нещастие. Сега вече нещата трябваше да тръгнат по-добре. Този свой бог той бе открил за първи път в планините, този свой дух, на който оттогава винаги разчита, сигурно щеше да го спаси.

Бравата на вратата на Яков беше стара, трипластова и той веднага разбра, че тя бе насилвана и преди това. Върху дървената част наоколо се виждаха белези, твърде дълбоки, за да са случайни и когато той пъхна тънкото острие на ножа си, търсейки езика на ключалката, която леко върна назад с насълзени от болката очи, видя дълбоката дупка в касата. Явно това се беше случило скоро, имаше тънки дървени парченца, които още висяха неразбутани. Маквий натисна още веднъж с ножа и изохка, когато ключалката поддаде и вратата се отвори. След секунди беше в апартамента и затвори вратата след себе си, след което спусна двойния райбер. В мрака, с облегнат на стената гръб, отвори очи и дълбоко изпусна дъх в дълга въздишка, усещайки как потта се спуска на ручейчета по лицето му. Климатична инсталация, помисли си той. Все още е включена.

Той се отпусна още една минута, оставяйки очите му да се нагодят към мрака. Апартаментът бавно започна да добива някакви очертания. В края на коридора имаше някаква полуотворена врата, килимът окъпан в уличната светлина, купчина дрехи долу до леглото, тихо цъкане на часовник. Усещаше се също и превземащият аромат на парфюм, необичайно силен. Маквий се поколеба за миг и се замисли за Яков, за това колко малко знаеше за този човек, за това колко странно бе, че сега се намира в неговия апартамент, после отпъди тази мисъл от съзнанието си и тръгна бавно по коридора към отворената врата. От опита, който имаше, знаеше, че трябва да започне от спалнята. Спалните бяха местата, където хората пазеха своите най-съкровени тайни.

На вратата Маквий отново се поколеба за миг. После влезе и минавайки през купчините от дрехи, пресече стаята и прибра завесите, като по този начин пресече достъпа на светлината от улицата. Връщайки се обратно в стаята, той започна да се взира в мрака. Формите бяха точно такива, каквито бе очаквал: голямо двойно легло, някаква нощна масичка с дълго и тясно огледало в единия край. Но усещаше още нещо в стаята, което не му се нравеше съвсем. По пода имаше стъкла. Ароматът на парфюм беше още по-силен. Това, и още нещо далеч по-земно. Маквий отново прекоси стаята и затърси ключа за осветлението.

Едва когато светна, разбра какво бе онова, което го бе смущавало. Разбра, че стаята систематично е била рушена. Остана при отворената врата и продължи да гледа. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи, чаршафите бяха разкъсани от леглото. Вграденият гардероб беше изпразнен, съдържанието му разпръснато по целия под.

Маквий коленичи до дрехите и разрови намачканите блузи, дънки, потници, официални костюми и разбра, че всички дрехи са дамски, на Села. Всичко бе изпокъсано, разрязано с нож, огромни резки, нищо не бе оставено непокътнато. Наблизо, до преобърнатото чекмедже, той намери долно бельо — бикини, сутиен, красив дантелен комбинезон. Разгледа ги едно по едно, зашеметен от внимателната работа на ножа, забождан винаги на едно и също място, там, където трябваше да бъде чаталът, във върха на гърдите, или в коремната област на комбинезона.

Маквий се огледа. Тоалетната масичка бе оставена празна. До нея, на пода, лежаха шишенца с парфюм и тоалетна вода, стъклото беше строшено, а течността бе попила в килима. Маквий отново коленичи, опипвайки локвичката с парфюм, опитвайки се да определи кога точно стаята е била опустошена. Парфюмът се изпарява бързо. А това тук още бе влажно при пипане.

Когато се изправи отново, Маквий се обърна към леглото. Матракът, също както и дрехите, бе разпран, ножът бе замахвал наляво и надясно, оставяйки грозни кръстосани резки, диагонални рани. Той ги изгледа смразен. В живота си бе виждал поне няколко дузини опустошени стаи, последната бе неговата собствена, но тук, в този апартамент явно се бе разиграло нещо лично. Това беше проява на чисто и сурово насилие, приличаше на убийство без труп. Освен това долови и миризма на изпражнения и се вгледа по-внимателно, опитвайки се да си представи точната последователност на събитията. После вдигна поглед и видя огледалото. То бе дълго и тясно. Села сигурно го бе използвала често, вероятно всяка сутрин се бе оглеждала в него, докато се бе приготвяла за поредния ден в офиса. Сега, полуизтръгнато от стената, на него с фекалии бе написано нещо, някаква фраза на хибрю, думи, които той не можеше да разбере. Гледа известно време, опитвайки се да го запомни, формата на всяка буква, обръщайки се настрани за момент, забивайки я в съзнанието си, после проверявайки, уверявайки се, че я бе запомнил правилно. После всичко свършваше по следния начин: ???? ??? ???? ???

Провирайки се между разхвърляните останки, Маквий излезе от спалнята. Останалите стаи в апартамента бяха недокоснати. Малък хол. Чиста и светла кухня. Тясна баня с малка тоалетна зад мивката. Във всяка стая Маквий се опитваше да открие някакви следи, нещо, което да подсказваше за Яков — снимка, може би, или събрани стари писма, нещо, което можеше да му подскаже повече тук, да го приближи поне малко към истината. Но където и да го потърсеше, не откриваше нищо. Нямаше дрехи, нямаше кореспонденция, дори нямаше никаква следа и от Села. Може би тя бе заминала някъде, помисли си той, някъде да си отдъхне, или просто е страдала тук и е напуснала мястото за известно време. А който и да беше разхвърлял стаята, вероятно знаеше за това и не се бе притеснявал да си свърши работата възможно най-пълно, за да се покаже колко е горд и да е сигурен, че посланието му ще бъде правилно разчетено.

Застанал в банята и насапунисвайки подутите си ръце, Маквий отново си представи огледалото в спалнята, фразата, изписана с кафяви и спечени букви. Ако можеше да си я преведе, сигурно щеше да му бъде от полза. Може би беше нещо специфично, просто още една стъпка в дългото катерене, което му предстоеше, а можеше и да е само някаква обида, някаква възможно по-груба псувня, която бе изписана с пресни лайна от някой, който нямаше да се спре да извърши и най-безмилостното насилие. Маквий потрепери доволен, че бе се разминал с този човек и се наведе към лампата за бръснене над мивката. Горещият метал бе причинил огромни пришки и дланите на двете му ръце бяха яркочервени. Пулсирането отново започна и когато се опита да раздвижи пръстите си, болката го накара да извика. Той се наведе към седалото на тоалетната и тъкмо когато щеше да повърне, видя снимката. Беше малка, черно-бяла и плуваше в гърнето. Внимателно я вдигна, изтръска я бавно, вдигна я, като остави водата да се стече по единия й ъгъл и съвсем забрави за желанието си да повърне.

На снимката беше Яков, като по-млад, като юноша, лицето му току-що бе засегнато от зрелостта. Беше облечен с открита при врата брезентова риза, с армейска барета. Беше се ухилил в обектива, очите му намръщени срещу слънцето. До него беше застанало някакво по-младо момиче. Имаше къса черна коса, скромна риза и големи обеци. Главата й бе леко наведена към него и лежеше на рамото му. На фона се виждаше някакъв трамплин и част от басейн. Някой беше застанал на ръба на трамплина в очакване на скока.

Маквий се вгледа в снимката и веднага разбра, че момичето бе Села. Яков му бе показал друга снимка в Лондон, по-нова, на която се виждаше едно по-зряло лице, но момичето бе същото. Същата усмивка. Същите големи очи. Същата широка уста, а единият от предните зъби беше леко счупен. Маквий обърна снимката. На гърба й най-после откри това, за което бе дошъл, синьото мастило все още беше четливо, въпреки влагата, едно име и една дата. Пишеше_ август 1975, Кибуц Шамир_. Отдолу имаше още две думи, написани на хибрю. Маквий ги погледна и посегна да вземе един-два листа хартия, за да увие снимката и да я отнесе. Тогава спря, а едната му ръка остана да виси във въздуха. Думите изглеждаха познати. Беше ги видял само преди минута. Изписани на огледалото. До леглото на Села.

 

 

Дори и в ресторанта Тийлман продължаваше да усеща същия дъх на въздуха.

Когато приближиха Хале, рано привечер, обещаващият да бъде съвършен залез бързо изчезна зад огромната кафява завеса на хоризонта. Километър след километър завесата ставаше все по-близка и разкри тайните си, черна редица от заводи, огромни изпарителни кули, редици от комини. Покрайнините на големия град, който бе облечен в сива униформа, бяха оцветени в бледата охра на процеждащите се през смога лъчи на залязващото слънце, трамваите — претъпкани с работници, завръщащи се от дневна смяна, възрастни жени се поклащаха върху първобитните си колелета, деца, играещи футбол с някаква ръждясала консервна кутия.

Приседнал в мерцедеса до момичето, със спуснат прозорец, Тийлман бе наблюдавал как градът се разкрива пред него като някакъв стар филм, една вчерашна Европа, балсамирана от комунизма, миришеща на сяра и евтин бензин.

Бяха паркирали на някаква триъгълна ивица запустяла земя, близо до центъра на града, след като момичето бе намерило пътя през малките странични улички. Запустялата земя имаше за съсед някаква огромна сграда, която сега бе изоставена. На улицата, докато Инге заключваше колата, Тийлман бе погледнал нагоре, към покритите с шперплат прозорци. Над главния вход беше поставен бюст на Маркс, който мълчаливо наблюдаваше минувачите. Наслагваната с десетилетия мръсотия беше разяла порестия варовик и бе причинила отчупването на носа и ушите му. Дотук беше с теб, другарю Карл, си бе помислил Тийлман и отново бе помирисал въздуха.

Ресторантът беше малък и неуютен, само шест маси и всичките празни. Отзад някъде, от тъмното, се появи някакъв сервитьор и поздрави Инге по име, докато избърсваше малкия бар с ръкава си. Инге му се усмихна и си облече жилетката, усетила внезапния хлад, след което се наведе да поздрави малкото черно коте. То вървеше настрани към нея и измяука нещо за поздрав, подуши протегнатите й пръсти и започна да се умилква около краката й. Котката я познаваше, помисли си Тийлман, сервитьорът също. Идвала е тук и преди.

Седнаха на една маса близо до бара. Сервитьорът донесе две бири и бутилка бяло вино. Той зареди прибори и за още някой и внимателно прегледа виното. Инге му кимна. Отвори бутилката и измъкна една винена чаша някъде изпод бара, избърса я с парцала и внимателно я постави пред празното място. Инге погледна часовника си, после сервитьора.

— Fünf minuten^[8] — каза тя с усмивка.

Тийлман я погледна и отново се замисли за Ото Вулф, името, което момичето бе споменало, гранатата, която бе прекъснала разговора им в колата. Подробностите бяха всеизвестни. Този мъж бе считан за гигант в Германия в продължение на поне едно десетилетие. Беше твърде млад, за да е бил замесен с нацистите, твърде успешно вървеше бизнесът му и беше твърде богат, за да се отнасят към него с нещо друго, освен с уважение. Олицетворяваше процъфтяващата нова република на Кол. Аптекар по образование, но бизнесмен по природа, той никога не се бе задоволил с постоянно установяване в следвоенна Германия. Когато интересите му на Запад бяха започнали да се разширяват, той започна все повече да отправя поглед на Изток, за нови възможности, и отпразнувал четиресетия си рожден ден, като дари един милион дойче марки на Лайпцигския университет. Контактите на Вулф с Изтока винаги бяха широки и във Вашингтон често го възприемаха като любимия на Москва германец. Това бе хвърлило известна сянка върху международната му репутация, но в края на осемдесетте бизнес интересите му в ГДР изглеждаха като някакъв подразбираш се от само себе си успех. Той беше очаквал обединението повече от десетилетие и сега — когато Стената бе съборена — вече жънеше богата реколта.

Тийлман знаеше, че германците го обичаха. Влиятелен, находчив, вътрешно благороден, той и семейството му редовно украсяваха кориците на някои отделни списания. Сред кръговете на средната класа, сред по-заможните бюргери на възраждащата се Германия, Вулф беше наричан jemand der kann^[9]… който носеше само добри новини.

Тийлман отпи от бирата си, като продължаваше да наблюдава момичето. През последния час в колата той се бе опитал да я попритисне за Вулф, но тя бе отказала да разговарят за това, като сменяше темата или просто отбиваше въпроса с вдигане на рамене. Когато я бе притиснал още по-здраво — Защо с любовницата? Защо трябва да се срещаме с нея? — тя накрая се бе обърнала към него и му бе казала да бъде търпелив, казала му бе, ме просто ще трябва да изчака.

Вратата се отвори. Тийлман погледна натам. В ресторанта влезе някаква жена. Беше на средна възраст, дребна, с руса коса, все още красива, облечена с вкус, имаше широко лице с леко славянски черти. Тя окачи палтото си на някаква кука зад вратата, незабавно почувствала се вкъщи, и развърза червения копринен шал, увит около врата й. Когато видя Инге на бара, й махна с ръка. Инге изтича към нея и Тийлман за първи път я видя да се усмихва истински. Двете жени се прегърнаха и Тийлман стана, когато те се обърнаха към масата.

— Хер Тийлман… Фрау Вайсман.

Тийлман кимна за поздрав и подаде ръка. Докосването на жената беше студено. Усмивката й бе изчезнала. Изглеждаше уморена. Седнаха заедно и сервитьорът наля вино в чашата. От кухнята бяха донесли една голяма чиния с черен хляб. Сервитьорът я премести в средата на масата. Инге, внезапно придобила своето бизнес изражение, обясни, че Тийлман е неин приятел. Че можела да му има доверие. Трябвало да му каже всичко.

За кратко по-възрастната жена придоби израз на леко недоверие и се пресегна за чашата си. Взе си една-две филийки от препечения хляб, колкото да уплътни настъпилата пауза, после сви рамене. Тийлман се замисли дали да не започне разговора, като зададе някой въпрос, но се отказа от тази си идея. Двете жени вече бяха разговаряли. Той го усещаше. Фрау Вайсман погледна към Инге за последен път, после се загледа в масата. Настъпи дълго мълчание.

— Знаете ли защо съм тук? — попита накрая Тийлман. — Знаете ли защо съм дошъл?

Жената кимна. Говореше добър английски с едва доловим акцент.

— Да.

— И мислите, че можете да ми помогнете?

— Да.

— Как?

Отново настъпи мълчание. Хлябът лежеше на масата между тях. Сервитьорът беше изчезнал някъде. Тийлман отново погледна Инге, чудейки се колко ли знаеше тя за него. Във вилата, докато разговаряше с Клаусман, Тийлман не спомена за заплахата срещу Ню Йорк. Въпросът никога не бе зададен, а и той реши да не проявява излишна инициатива. А сега посоката, в която бе поел техният разговор, щеше да бъде без особен смисъл, ако не съществуваше поне най-малкото подозрение, че някой е закъсал и че това има връзка с някакъв вид химикали. Това беше подтекстът. Не беше необходимо това да бъде казано, за да го научиш. То просто си съществуваше.

Тийлман отново погледна към фрау Вайсман. Пръстите й бяха обвили ствола на чашата. Явно й струваше много усилия, за да премине по същество. Тийлман се наведе напред.

— Познавате ли хер Вулф? — попита той.

Жената кимна.

— Бях му секретарка. Тук, в Хале. Бяхме четири, а аз бях най-старшата. Работих за него в продължение на осем години. Знаех — тя сви рамене — всичко.

Тийлман я погледна и гласът му стана по-бърз.

— Той е имал компания тук, нали? В Хале?

— Да. Тя вдигна поглед и кимна към прозореца. — Литман Кеми. Имаше дялово участие, заедно с държавата. Тогава, когато тя… — тя се усмихна и отново сви рамене, просто израз на умора.

— … все още съществуваше?

— Да. Точно така.

— Липсва ли ви всичко това?

Жената го погледна за първи път, следите от усмивката още бяха на устните й.

— Да — тихо отговори тя. — В известен смисъл ми липсва.

— И затова ли сте тук? Да разговаряте с мен? Сега? — той направи пауза. — Или има и нещо лично?

Жената го изгледа, този път по-продължително, отказвайки да отговори, после се обърна към Инге и започна да й говори на немски. Гласът й бе съвсем нисък, почти като шепот, ръцете й постоянно се събираха и отпускаха на лицето й имаше изписан явен гняв. Колкото и да се опитваше Тийлман можа да долови съвсем незначителна част от това, което тя каза. Това беше напълно техен личен език, изпъстрен с жестове, както и с думи.

Накрая жената спря, пръстът й остана върху масата, последното, което имаше да каже. Инге кимна и вдигна поглед. Изглеждаше озадачена, като дете, на което е поднесена голяма изненада.

— Фрау Вайсман с удоволствие ще ви разкаже за хер Вулф и за Литман Кеми. Но нищо повече. Разбирате ли?

— Разбира се.

— Никакви лични въпроси.

— Няма проблеми. — Тийлман кимна, ръцете му се обърнаха с дланите нагоре, жест на извинение. — Съжалявам.

Отново настъпи дълго мълчание, после по-възрастната жена отново се наведе напред, колебанието вече я бе напуснало. Говори в продължение на може би около половин час, без да я прекъсват. Обясни, че връзката й с Ото Вулф е била много близка и че той й се доверил при редица много чувствителни сделки. Някои от тях касаели клиенти, с които Вулф не би могъл да има нормални бизнес отношения. Някои от тях, подозирала тя, били просто тайни имена на терористични организации от Близкия изток.

На няколко пъти тя придружавала Вулф по време на тридневните му пътувалия до балтийския остров Рюген. Там, също както и с някои висши имена от държавната номенклатура, тя имала възможност да се срещне с дузина млади терористи, предимно палестинци. Те се обучавали за период от три или шест месеца. Учели за полевата работа, за експлозивите, за малогабаритните оръдия, за разузнаването. Били обучавани така, както се действало на Запад. Обучавали ги как да се прикриват в големите градове, как да се измъкват в градски условия. Тези умения те получавали от най-доброто, усвоено в ГДР, а после се връщали при своите спонсори, за да приложат на практика научената теория.

Говорейки за тези млади новобранци, за техния дух, за техните убеждения, за ентусиазма им, Тийлман остана с впечатлението, че тя по-скоро ги харесваше. Думата, която тя на два пъти употреби, бе Kinder. Деца. Очевидно, Вулф също ги бе харесвал. Макар и по различни причини. В тази част на монолога й Тийлман искаше да я прекъсне, да поиска повече подробности, но изразът на лицето й накара въпросът да замръзне на устните му и той само се усмихна, отново в израз на извинение и с жест и посочи да продължава.

Разказът се върна в Хале. Сред другите химикали, Вулф произвеждал и диметиламин. Със содиев цианид и фосфорен хлорид можело да се произведат редица нервнопаралитични газове. Това било, поверително каза тя, съвсем прост процес. Компанията го била практикувала от години, доставяйки хиляди галони за армиите от Варшавския пакт. Тя говори за тайните връзки на Литман с известна гордост. В това отношение, конкретно, каза тя, продукцията им била най-добрата. По целия свят имала безспорна репутация. Била много стабилна, ефективна, такава, че можело напълно да се разчита на нея.

Тийлман продължи да я слуша безизразно, мислейки си за трупа, който бе видял в моргата на Белвю, и за снимките на майки и деца, лежащи по улиците на Халабджа. Със същия ентусиазъм тя можеше да говори и за бира.

Стоейки в празния ресторант, тялото й се бе наклонило напред, над масата, пръстите й не спираха да обвиват винената чаша и тя се ободряваше от собствения си разказ. Литман винаги имали скрупули по отношение на крайните потребители, но отношение на клиентите, на които бяха продавали различните видове отровни газове. Наскоро, обаче, тя подозирала, че правилата били нарушени. Незнайно по какви причини, Ото Вулф, който явно бил изпаднал в сериозни лични затруднения, решил да достави малки количества на така наречените Jaegermeister. Преди шест месеца десет галона за Jaegermeister били напуснали заводите, заедно с някакви разпръсквачи. Съдържанието било закодирано като промишлен детергент, но само двама души, доколкото й било известно, знаели какво всъщност имало в двата петгалонови варела. Единият от тях работел за Вулф в Западна Германия, а другият бил загинал наскоро при автомобилна катастрофа. В този момент винената бутилка, три четвърти празна, бе застинала във въздуха.

Тийлман я изгледа. Дори останките от куража му на професионалист не можеха да скрият вълнението му. Ото Вулф. Любимият бизнесмен на Бон. Да продава нервнопаралитичен газ на парцаливковците.

— Три въпроса — тихо каза той. — И си тръгвам.

Жената го погледна за момент, после вдигна рамене.

— Окей.

— Първо. Разполагате ли с някакви документи? Може би някакъв протокол? Нещо, което бих могъл да прегледам?

Жената поклати глава.

— Не. Вече не работя за хер Вулф.

— Окей. — Тийлман направи малка пауза. — Тогава, трябва ми името на човека, който работи за Вулф. Онзи, за когото споменахте току-що.

Жената кимна, но не каза нищо. Тийлман се поколеба за миг, после отново се наведе напред.

— Окей — продължи. — Трето. Трябва да знам какво е Jaegermeister. Той вдигна поглед. Jaegermeister — повтори той. — Какво означава това?

Жената погледна към Инге и се усмихна. После кимна към бара през рамо, някаква лоша шега.

— Това е вид напитка — накрая отговори тя. — Кара краката ти да се подкосяват.

— Знам. Но…

— Но какво?

— Какво означава всъщност?

Жената си наля остатъка от виното и вдигна чашата си за тост.

— Това е Табун — отговори тя. — Табун Джи Ей.

Час по-късно, когато бяха вече в колата, Тийлман се отпусна на твърдата и хладна кожена седалка. Жената си бе тръгнала от ресторанта, без да дочака вечерята. Тя и Инге се бяха прегърнали на вратата, размениха си целувки, после една-две думи на немски и после тя си бе тръгнала. След себе си бе оставила едно листче хартия с написано име и адрес. Махмуд Асали. Фридрих щрасе 41121, Бад Годесберг. Отдолу, с големи главни букви, бе написала думата Wannsee. Wannsee, бе казала тя, било думата, която използвали за протокол, досие. Да я произнесе веднъж пред Махмуд и той веднага щял да разбере за какво става въпрос.

Сега, в колата, Тийлман погледна Инге. Храната беше по-добра, отколкото бе очаквал и малката чашка с шнапс, за отпразнуване на случая, бе притъпила част от нетърпението му. Това, от което имаше нужда сега, бе достъп до сигурен телефон, а това означаваше, че трябва да се върне в Хамбург. Трябваше да отиде до консулството на Щатите. Щеше да говори с Емъри, да ги накара да проверят всичко това и да планират следващия му ход. Междувременно, обаче, въпросът за мотива стоеше открит. Това, по някакъв любопитен начин, все още го безпокоеше.

— Тази връзка, която Вулф е имал. С любовницата си. Какво се е случило?

Инге го изгледа в мрака. Не му отговори. Тийлман обаче настоя.

— Той наистина ли е имал любовница?

— Да, разбира се.

— Е, и какво се е случило?

Инге сви рамене.

— Просто е имал малка афера с нея. Взел е това, което му е трябвало. Естествено, направил й е обичайните обещания. И тогава — тя отново повдигна рамене — я е изоставил.

— Колко време? Колко време е продължило всичко това?

— Пет години?

— Пет години? И е бил сериозен?

— Много.

— Влюбен? Звънци? Свирки? Всичко това?

— Така й е казал.

— Да не са настъпили някакви усложнения?

— Какво имате предвид?

— Деца?

— А… — Тя се усмихна и белите й зъби заблестяха в мрака. — Вие така ли им викате? Усложнения.

— Е?

Настъпи дълго мълчание. После тя кимна.

— Да.

— Колко?

— Едно. Момченце. Ники.

Тийлман я погледна, спомняйки си за фрау Вайсман в ресторанта, за здраво стиснатите й ръце, за частния й живот, който бе отказала да обсъжда. На нейната възраст едно дете би било истинско чудо, една още по-голяма причина за горчивината и гнева й.

— Тя затова ли ми разказа за Вулф? Заради Ники? Детето й?

Отново настъпи дълго мълчание. От другата страна на пътя две кучета се биеха за някакъв кокал. Инге го наблюдаваше с извита настрани глава. Тийлман се наведе напред.

— Е? — попита той.

Мина някаква кола и кучетата се разбягаха. Инге го погледна. Смееше се. Тийлман се намръщи.

— Какво има? — попита той.

— Вие мислите, че фрау Вайсман е била любовница на Вулф?

— Да.

— Наистина ли? — тя завъртя думата. — Наистина?

— Да. — Тийлман я изгледа. — Не е ли?

— Не.

— Тогава коя е тя?

— Майка ми.

— Твоята майка?

— Ja. Meine mutti.

— Тогава коя е била любовницата му?

Инге го изгледа още известно време, а смехът й беше изчезнал. После се пресегна към ключа за запалването.

— Аз — тихо каза тя. — Аз бях любовницата му.