Греъм Хърли
Дяволско дихание (4)

3.

За втори път през седмицата Маквий взе сина си от училище.

Паркира на обичайното място, оставайки в очукания ескорт на малко повече от един ярд нагоре по хълма от магазина на ъгъла, където Били винаги се отбиваше да си купи криспс и кутия с нещо разхладително. Той вече се бе обадил на бившата си жена, като й каза да не се тревожи за прибирането от училище, а освен това поговориха минутка-две относно това какво би могло да се случи с момчето. Били бе престанал да говори. Всичката живинка, целият смях го бяха напуснали. Беше станал разсеян и бе изгубил интерес към всичко. Престанал бе да се храни. Дори се бе отказал от редовното си време пред телевизора, пускайки събраните записи от футболни срещи във видеото, повтаряйки и преповтаряйки любимите си голове.

Майка му се бе опитала да разговаря с него за това, надявайки се да успокои това ново негово мрачно настроение, но не успя да постигне нищо. Момчето просто бе изслушало въпросите й, бе свило рамене и се бе качило в стаята си. След трите нощи, прекарани в самота, тя се бе убедила, че е станало нещо наистина ужасно. Сега искаше да разбере каква бе причината за това.

Слушайки я, Маквий се бе изкушил да й разкаже за Яков, за това какво бе означавал израелецът за момчето, но накрая реши, че е по-добре да не й казва. Една от многото причини, поради които техният брак се бе разпаднал, бе работата на Маквий, ангажиментите му към един свят, който тя нито разбираше, нито можеше да му се довери. Всяко предположение, че същият този свят би могъл по някакъв начин да се отрази и на Били, просто би усложнил проблема многократно.

Сега, седейки в колата си, Маквий наблюдаваше първите ученици как излизат през големия тухлен портал. Училището бе частно, една любопитна, нетрадиционна малка институция, с малко по-свободен режим, скроен точно за деца като Били, наследил таланта на баща см да не си взема изпитите. Частното образование противоречеше на всичко, в което Маквий бе вярвал, а и таксите му струваха цяло състояние, но дори и той накрая бе приел това, което бе очевидно. За Били поне, мястото бе като дарено от Бога.

Момчето се появи при портите на училището. Беше само. Огледа се нагоре-надолу по пътя, търсейки белия ситроен на майка си. След като не го видя, пое нагоре по хълма, към магазина на ъгъла. Маквий отпусна ръчната спирачка и колата бавно се плъзна по надолнището, минавайки леко край завоя. На седалката до него имаше кутия с Лилт и пакет криспс, марка Боврил. Били видя колата и лека усмивка изплува на лицето му. Маквий спря. Момчето влезе.

Върнаха се по обичайния маршрут, Хайгейт хил, Хорнзи Лейн. Маквий го попита за училище. Момчето промърмори някакви едносрични отговори, придържаше се към минимума. Пред апартамента Маквий спря и угаси двигателя. Били автоматично се пресегна към вратата. Пакетът с криспс стоеше недокоснат на таблото. Маквий го дръпна назад. Момчето се изненада за миг, после се подчини, знаейки какво ще последва. Маквий се намръщи, отчасти поради вниманието, отчасти поради раздразнението.

— Майка ти се тревожи — изгледа го в упор той.

— Какво?

— Майка ти. Тревожи се. Мисли, че не си добре.

— Окей съм.

— И аз мисля, че не си добре.

— Всичко е наред.

— Не е. И аз знам защо.

Маквий го изгледа за момент и момчето задържа погледа си дотолкова, доколкото бе достатъчно да се изчерви. После поклати глава, израз на нетърпеливост или може би на смущение. Маквий се облегна назад на вратата на колата, показвайки, че не бърза. Имаше едно измерение в този много малък миг от време, което той разбра много добре. Били, неговият Били, лицето при вратата на спалнята, усмивката на възглавницата до него се бяха разминали с истинския живот. С истинския живот с неговите непрестанни болки, с внезапните рани, с техните причини, техните последствия, с чувствата.

Били погледна баща си — колеблив, питащ поглед, въпросителен. Маквий се усмихна и го докосна, опитвайки се да оформи отговора си във формата на думи.

— Яков? — попита той.

Момчето не каза нищо, само кимна в знак на съгласие. Маквий му се усмихна, опитвайки се да заобиколи завоя, опитвайки се да промени настроението.

— Искаш ли да знаеш какво съм направил?

Били го изгледа за момент, после поклати глава.

— Не.

— Не ли? — Маквий се намръщи. — Как така не?

Били отново се насочи към вратата. Маквий го спря.

— Защо не?

— Защото… — Били вдигна рамене. — Не знам…

Думите му увиснаха безпомощно.

Маквий, истински объркан сега, се наведе напред в колата.

— Но, Били — каза той. — Това е важно.

— Кое? Кое е важно?

— Това, което се случи. С Яков.

— Знам.

— Тогава слушай, сине. Слушай.

— Да, татко.

— Не, наистина.

— Знам. Знам, че говориш наистина. Точно затова.

Той отново вдигна рамене. Маквий, който сега го наблюдаваше внимателно, забеляза неговата разсеяност, гласът, който бе все още жив, но мисълта се губеше някъде.

— Какво защо? — каза нежно той. — Кажи ми. Какво защо?

— Защо — Били хлъцна, симптом, който Маквий едва ли можеше да е в състояние да разбере. Вина. Маквий отново се наведе напред, решен този път да не губи спечеленото предимство. Били го погледна разгромен. — Защо написах писмото — завърши той.

— Какво писмо?

— До приятелите на Яков.

— Кои приятели?

— В посолството. Там, където работи. Споменаха за това във вестниците. Пишеше, че работел в посолството. Аз го намерих. Приятелите ми ми помогнаха. Намерих адреса. Писах им.

Маквий кимна, вече разбираше всичко.

— И какво им писа?

Настъпи дълго мълчание. Тогава Били му се усмихна, първата усмивка от няколко дни, като слънчева светлина след мрака.

— Казах им, че всичко е наред. Казах им, че ще намериш този, който го е извършил.

Маквий го изгледа.

— Казал си им какво?

— Казах, че ти ще — той вдигна рамене, тайната бе разкрита сега и той бе доволен, това бе неговият малък принос, Яков щеше да бъде отмъстен. — Казах им, че ще намериш мъжа, който и да е бил той.

— И?

— И че ще го убиеш, също така.

Маквий премигна и започна да протестира, искаше му се да зададе и друг въпрос, но Били не го слушаше. Той бе излязъл от колата и бе пресякъл пътя, отваряйки вратата. Вече имаше ключове от апартамента, свои собствени, и влезе, като на лицето му се изписа нова усмивка, пусната над рамото, докато баща му заключваше колата и тръгна след него.

Горе Били се бе проснал пред телевизора, сменяйки каналите на дистанционното, като продължаваше да се смее. Маквий го попита два пъти дали се бе пошегувал. И двата пъти отговорът бе не. Бе пуснал писмото предния ден. Адресирал го до господин посланика. Бил го написал два пъти, единия за упражнение, а другия — наистина, с най-хубавия почерк, който могъл да докара, със свързани букви. Не бил казал на майка си и нямал намерение да казва и на Маквий, но сега баща му бил открил и значи вече нямало толкова голямо значение. Единственото, което имало голямо значение, било да си го върне сам на този, който бе убил Яков.

Маквий застана до вратата, с каничката за чай в едната ръка и чайника в другата, опитвайки се да надвика хлапетата от Грейндж хил^[1].

— Не е трябвало да правиш това — каза той. — Не е трябвало да им пишеш.

— Но аз трябваше да го направя.

— Не, че е трябвало.

— Да, трябваше.

Той се извърна и се протегна мързеливо, отново предишният Били. Маквий го изгледа за момент, чудейки се как ли израелската дипломатическа машина ще изтълкува заплашителното и конструктивно писмо, написано от едно единайсетгодишно дете, знаейки, че — разбира се, както винаги — момчето се опитва да играе ролята на доброто пастирче, влизайки в неговата кожа, опитвайки се да взема решения вместо него.

Грейндж хил свърши и започнаха да дават резултатите. Били стана и обяви, че е гладен. Маквий се върна в кухнята. Имаше хляб и конфитюр и половин пакет със солени бисквити. Обръщайки се от шкафа, готов да зададе следващия си въпрос, той се сблъска със сина си. Били го изгледа отдолу, застанал съвсем близо.

— Ти ще ги намериш, нали? Тези мъже?

Маквий се намръщи за миг, все още разколебан за това дали нямаше да е по-добре да използва мармалад вместо конфитюр. Били си издърпа един от столовете и се намести. Обви врата на Маквий с ръце и баща му усети застоялата, леко кисела миризма на класната стая. Били зададе въпроса си, а носът му докосна носа на Маквий. Маквий вдигна рамене.

— Не знам… — отговори той.

— Не — Били задържа погледа си, отказвайки да го пусне. — Но ще го направиш, нали?

— Ще опитам.

— И ще го направиш?

— Да.

Били вдигна двата си пръста, прилепени заедно, във формата на пистолет и ги насочи към главата на баща си.

— Бум — прошепна той, а устните му бяха съвсем близо до ухото на Маквий. — Бум, бум.

 

 

Най-накрая рибарите успяха да разтоварят малкия червен варел с надпис Отрова на кея на Рамсгейт, едно закътано малко пристанище, на източния бряг на графство Норт Кент.

Бяха го забелязали малко след полунощ, ниско под бреговата линия, по-голямата част от него бе покрита под разхвърляните опаковки от използвани морски запаси, в околностите на Гудуин Сандс. Един от докерите помисли, че е възможно да е мина, но на светлината на мощните прожектори бе трудно да са сигурни до момента, в който не го извадиха и не прочетоха надписа на големия черен етикет.

Шкиперът на четирийсетфутовия траулер, който наскоро бе трансформиран за екологични цели, наблюдаваше вземането на варела. Напоследък бреговете на Дувър започнаха да напомнят сцена от морска битка. Парчета от корабни въжета, дървени отпадъци, изхвърлени пластмасови отпадъци, дори цели контейнери се спускаха по течението на водите на Ламанша. Особено нощно време по-големите предмети можеха да бъдат направо смъртоносни. Когато времето позволяваше, шкиперът се опитваше да направи каквото може.

Варелът бе привързан за лодката с помощта на въжета и внимателно бе прехвърлен през борда. Когато на следващата сутрин спряха на рибарския док в Рамсгейт, това бе първият предмет, който свалиха. По пладне, когато нощният улов вече пътуваше по каналния ред към пазарите на Лондон, шкиперът измина разстоянието от четвърт миля до офиса на шефа на пристанището и му докладва за намереното, оставайки точно толкова дълго, колкото да му каже, че не е необходимо да се връчва награда.

По-късно същия ден шефът на пристанището разгледа варела. Беше червен, малко по-широк от обикновено, с два вертикални заваръчни шева и дебели обръчи на дъното и горницата. Отстрани имаше черен ромб, в който беше нарисуван знакът за смъртоносно вещество. Залепена в средата на ромба, с големи букви бе думата Отрова. Обикновено под предупреждението се даваше закодирана подробна информация в съответствие с международните разпоредби, но в случая нямаше нищо. Нямаше етикет с формулата на веществото, нямаше ги числата, които да укажат конкретното съдържание или степента на риск. Само две думи на немски на дъното на варела. Eigentum der… като останалата част от изречението бе зацапана с боя.

Шефът на пристанищните служби, който никога преди това не бе виждал точно такъв варел, се върна в офиса си и се обади на местната противопожарна охрана. Обясни им каква е ситуацията и каза, че ще се радва, ако може някой да му хвърли един поглед. Той самият не виждал нищо особено в цялата работа, но предпочитал да е сигурен. Дежурният офицер потвърди подробностите и обеща да изпрати специалист.

Обаждането бе записано в 15:53 часа.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, обърна гръб на уличната жега и навлезе в мрака на гаража. Мястото смърдеше на масло и киселите пари на изгорели газове. Така, както осветлението все още не бе включено, му се стори, че все още се намира в Рамалах. Той се усмихна, включи лампата и закачи шапката си зад вратата.

Малкият гараж бе на три пресечки от високите сгради на Нюарк, които сега представляваха неговия дом. Той идваше тук всяка сутрин, потейки се на утринната жега, плуввайки в пот, преди да започне новата си работа в Манхатън. Точно защо го бяха накарали да започне тази работа, той така и не разбра. Това бе просто едно нареждане, само едно ново телефонно обаждане от Мохамад Кабаул, арабина от Дамаск, онзи, когото той бе слушал през всичките онези месеци, преди много време на Западния бряг, онзи, който потвърди начина, но който наистина се било случило нещастието със сина му, онзи, който му бе обещал истинската помощ на джихада^[2]. Свещената война. Отмъщението.

Старецът взе топка пакли и се надвеси над отворения капак на двигателя. Сам си я бе избрал, преди месец и половина, от един прашен паркинг, на ъгъла на една улица в Бруклин. Кабаул бе дошъл с него тогава и бе взел такси от Нюарк. Седяха на задната седалка на тракащото шеви^[3], старецът разглеждаше високите сгради на Манхатън, а Кабаул обясняваше това, което трябвало да се направи. Имаха нужда от нещо анонимно, бе казал той, нещо, на което можело да се разчита. Откараха колата обратно в Нюарк, в затворения гараж, който Кабаул бе наел, и там старецът трябваше да започне работа. Трябваше да инсталира специалното оборудване в багажника. В него трябваше да остане място за един варел с течност, няколко тръби, една помпа и всичко, от което старецът би могъл да има нужда. Кабаул бе казал, че не е инженер, но предполагал, че колата трябвало да бъде голяма.

Такава и беше. Старецът бе обиколил оградения паркинг, разглеждайки изложените модели, състоянието на гумите, шасито, огромните цилиндри, омаслени под огънатите капаци. Той отначало си помисли, че цените са направо убийствени, но Кабаул му бе казал, че парите нямат значение и така накрая той избра един олдсмобил, модел осемдесет и четвърта, за две хиляди и триста долара, светъл на цвят, с дълъг преден капак, уравновесен от огромния багажник. Това бе същият този тип коли, които задръстваха улиците на Нюарк, или Бруклин или Бронкс. Старецът вече бе видял стотици такива и знаеше, че ще е съвършена.

Бяха откарали олдсмобила обратно в Нюарк, като шофираше старецът. Колата се носеше като лодка, полюшвайки се и понасяйки се нагоре-надолу по осеяните с дупки пътища. Още преди да прекосят Манхатън той разбра, че има проблем със задните амортисьори и си обеща, че ще направи нещо, за да ги оправи, като каза на Кабаул, че ще трябва да похарчат още пари. Кабаул само бе вдигнал рамене.

— Няма значение — беше казал той. — Трябва да направиш колата да е в ред за едно пътуване. Само за едно пътуване.

Объркан, старецът бе попитал защо, като в същото време се опитваше да внимава с натоварения път до детелината за Ню Джърси и с едно ухо слушаше докато арабинът му разказваше това, което трябвало да бъде свършено. Скоро, бе казал той, щели да получат пратка от един запечатан варел. В него щяло да има някаква течност. Варелът щял да бъде оборудван със специална еднопосочна клапа. Работата на стареца щяла да бъде да инсталира варела в багажника на олдсмобила и да измисли някакъв начин за отвеждане на течността извън варела, така че да го разпръсква под формата на мъгла и да го разнася навън, на улиците. Старецът, вече мислейки за средствата, които щеше да му се наложи да използва, за това колко просто бе предложението, бе попитал за течността във варела.

— Какво ще има в него? — бе попитал той. — Какво е това вещество?

Кабаул не бе казал нищо в първия момент, продължавайки да опипва хромираните лайстни на вратата. После погледна стареца.

— Спомняш ли си Балата? Първия път?

Старецът бе кимнал. Балата бе лагер за бежанци, близо до Наблус, на около час и половина път северно от Рамалах. Интифадата бе започнала оттук след тридневния бунт в ивицата Газа. Старецът не беше го виждал лично, но израелците бяха използвали същата тактика много пъти оттогава. Водни струи. И палки. И сълзотворен газ. И тогава, когато всичко друго се проваляше, внезапен порой от куршуми, напълно безразборно, мъртви деца по улиците. Старецът погледна спътника си, почувствал се по-спокоен на магистралата за Ню Джърси.

— Е, и какво е веществото? — отново попита той. — Веществото във варела?

— Газ.

— Какъв газ?

— Сълзотворен газ. Същият газ, който и израелците употребяват.

Старецът бе кимнал. Израелците използваха този газ често, винаги когато имаха неприятности. Той самият бе виждал празните резервоарчета да лежат на улицата след поредния бунт. Дори и когато бяха празни, те продължаваха да миришат лошо, онзи кисел, задушлив мирис, който те караше да кашляш и влизаше в главата и караше очите да горят, сълзите ти да рукват. Самият той беше обгазяван, всички бяха. Беше мирисът на ранното лято, началото на сезона на бунтовете, горещите, ветровити дни, когато по улиците можеше да се върни само с навлажнена кърпичка, нещо, което да предпазва очите и устата ти, за всеки случай. Хлапетата го наричаха драт и се хилеха. На арабски драт означава пръдня, израелска пръдня.

Излизайки от магистралата при изхода за летището на Нюарк, старецът бе довел разговора до един последен въпрос, загрижен за своята собствена малка роля в този техен хитър, хитър план.

— Значи, аз трябва да свърша онази работа в багажника — бе попитал той. — После какво?

— После ние ще откараме колата.

— Къде?

— Тук.

— Тук ли? В Нюарк?

— Не.

Кабаул бе кимнал вляво от себе си, към острите грамади на центъра на Манхатън, едно кратко, пренебрежително килване на главата.

— Там.

Сега, работейки в непроветрения гараж, проверявайки съединенията, опитвайки кабелите, старецът отново се сети за предложението. Работата с колата нямаше да бъде никакъв проблем. Само дето трябваше да докарат варела с газа, но му бе отговорено с една празна реплика. Той щеше внимателно да провери варела. Никога не бе виждал нещо такова. Щеше да бъде по-тежка стомана от обикновените, с вертикалната ос, заварена с двоен шев. Клапата, по същия начин, бе работа на някой, който явно знаеше какво правят те. Беше тежка, стоманена и чугун, с двайсетмилиметрово гърло, точно нагласено.

След като си състави плана, той бе измерил варела и бе направил прикрепяща установка, захваната за багажника на олдсмобила. Беше извел от варела един двайсетмилиметров меден тръбопровод, който купи от магазина през шест пресечки. Беше купил една малка, спретната помпа за високо налягане и й бе извел електрическо захранване от елинсталацията. Друга тръба водеше от помпата до един изпарител, с който се бе сдобил от градинския център в Уестууд. Веществото от варела щеше да бъде изпомпвано от помпата и отвеждано към изпарителя. Изпарителят щеше да го превръща в ситна мъгла. Друга тръба, от галванизирана стомана, с малко по-голям диаметър, се спускаше от изпарителя и изчезваше под пода на багажника. Захваната за шасито на олдса, тя се спускаше зад ауспуха на колата, подавайки се леко зад решетката. За всеки минувач това би изглеждало като работа на някой любител ентусиаст на олдсмобила, някой, който искаше да върви напред пред тълпата. Само допълнителният ключ на таблото можеше да породи нежелани въпроси, но старецът бе направил всичко възможно да прикрие дори това. Клапа за климатичната инсталация пишеше на лентовата табелка, която бе залепил под белия ключ. Натисни за задействане.

След като го погледна, той се усмихна. Табелката е негова идея, едно допълнение, след като бе изгледал касетата, която бяха записали. Така изглеждаше по-чисто, по-професионално. Той се пресегна и запали двигателя. После пръстът му се отмести наляво, към белия ключ. Помпата в багажника започна да бръмчи, после се включи изпарителят и той отиде зад колата и погледна към фалшивия ауспух. Едва вчера бе разглобил клапата на празния варел и бе го напълнил с вода. Сега можеше да види фината мъгла от ситни капчици, тъмното петно на вратата на гаража, на метър-два зад колата. Петното се увеличи и удължи. На бетонния под започна да пада вода.

Старецът погледна, избърсвайки ръцете си в паклите, усещайки удовлетворение от добре свършената работа. Колко чиста беше! Колко добре функционираше! Справедливост помисли си той, отново сещайки се за Рамалах, за пълзящите облаци от сълзотворен газ, лицата, маскирани с носни кърпички, и с усмивка си представи същата картина по ъглите на манхатънските улици.

 

 

Седнал на бюрото си, Рос прочете писмото още веднъж. Беше написано на ръка с внимателния почерк на дете и с главни букви. Бе адресирано до посолството на Израел и изпратено преди три дни.

Скъпи господин посланик! Миналата седмица един мой и на татко приятел беше убит. Казваше се Яков. Беше великолепен футболист. Тренираше нашия отбор. Сега татко ми ще разбере кой го е убил. Татко ми е бил в морската пехота. Той пътува по целия свят. Разбира от пистолети и дори понякога носи един. Виждал съм го. Когато намери човека, той ще го убие…

Рос спря, а пръстът му закова на последния ред. Писмото, фотокопие от него, пристигна по пладне с пощата от офиса на Маунт Плезънт, едно смехотворно място, където хората от МИ 5 случайно го бяха засекли. Пощата, адресирана до някои от ключовите посолства, беше внимателно проверявана и някои от пратките биваха прецеждани през Даунинг стрийт. Рос винаги досега бе разбирал каква е тръпката в работата му, един жест на пренебрежение, едно-две подсвирквания, които караха политиците да се чувстват щастливи, но той бе си изградил много успешна кариера върху отхвърлените възможности на другите хора и сега си седеше облегнат в стола, взирайки се през прозореца, замислен за Аренд.

Убийството само по себе си бе загадка, посред бял ден, в централната част на Лондон. Жълтата преса бе излязла със снимки на първа страница, а освен това имаше прекалено много лидери на средноизточния тероризъм, които намираха подслон из Лондон. Различни елементи в кабинета бяха по-малко от озадачени и бе видял искания за широкомащабно разследване на смъртта на Аренд. Последното бе здраво настъпено от вътрешното министерство, явно по молба на правителството на Израел и Рос знаеше със сигурност, че дори полицейското разследване бе принудено да затихне. Защо това бе точно така, можеше само да се гадае, но Рос знаеше достатъчно за работата на разузнаването, за да заподозре, че тук става въпрос за нещо много по-дълбоко. Някой важен дължеше нещо на израелците. И сега услугата бе върната.

Рос се изправи и тръгна към големия шкаф за документи на ъгъла. Касетата още стоеше в най-долното чекмедже. Той я сложи във видеокасетофона и включи телевизора. Образът се появи: багажникът на голямата американска кола, тръбите, двойният ауспух, напуканите старчески пръсти, сочещи ключа на таблото, после — гледката от Манхатън с Ийст Ривър, която блестеше на фона, голямата стъклена кула на сградата на ООН, открояваща се ясно. Екранът стана тъмен и той се поколеба за миг с единия пръст върху дистанционното управление, наблюдавайки как кадрите се връщат обратно, мислейки отново за американеца, за Съливан.

На два пъти бе говорил с него през миналата седмица. И двата пъти обажданията бяха дошли откъм Вашингтон във връзка със спешни решения на кабинета за военната обстановка в Залива. Американците отново бяха открили предимствата на Обединените нации и искаха безотпорно решение в Съвета за сигурност. Подкрепата на британците се считаше за безусловна и всяко от обажданията на Съливан просто добавяше само нови неща в списъка за покупки, но и двата пъти Рос бе удължил разговорите, открито задавайки въпроса за заплахите от терористични действия, за възможността Саддам да притисне американците и да изнесе войната по̀ на запад. Той не спомена за касетата директно, като предпочиташе да остави Съливан сам да направи своите догадки, но големият американец само бе изръмжал при това предположение, казвайки му, че се е побъркал, че истинската война била в Залива, на далечния фронт, че сто процента всичко било ясно, добрите момчета изправени срещу лошите момчета, просто още един поход за свобода и демокрация. Терористите били факт от живота, разбира се, но единствената игра в момента била операцията Пустинен щит.

Рос, неубеден, бе прекратил и двата разговора, сигурен, че американците вероятно бяха получили подобно предупреждение, може би същата касета и се върна на бюрото, вземайки писмото на детето, чудейки се дали би могло — в края на краищата — да има някаква връзка между убийството и кадрите, които продължаваха да се пренавиват на видеокасетофона. Това, от което повече от всякога имаше нужда, бе един малък независим съвет, един малък анализ без намесата на американците и още повече на британското разузнаване. Той разгледа за известно време името в долния край на писмото. Очевидно бащата на хлапето бе замесен в някакъв бизнес, свързан с охраната. Той се познаваше с израелеца. Може би щеше да отговори, ако му бе отправена правилна покана. Рос доста време се колеба, после взе телефона. Секретарката му отговори.

— Свържи ме с Риц — каза той замислено. — Апартамент 701.

 

 

Тийлман се срещна с жена си, Лора, в хотелската стая с изглед към нюйоркския Сентръл парк. Тя бе долетяла на север от Вашингтон. Срещата бе по нейна идея, по нейна молба, едно кратко телефонно съобщение от едно изречение, оставено на рецепцията на хотела, очакващо завръщането на Тийлман. След четиринайсет години брак той не я беше виждал толкова ядосана.

— И недей да ми губиш времето, като ми разправяш, че било тайна — посрещна го тя, — защото няма да те слушам.

Тийлман я изгледа в другия край на стаята. Тя стоеше до прозореца, а зад нея светлината струеше. Носеше дънков костюм от две части, с черна памучна фланелка отдолу. Имаше открити сандали с ниски подметки и лек летен загар. С две хавлии в кошницата и играчките на децата, тя можеше сега да е само на пет минути от плажа.

— Съжалявам — промърмори той отново. — Това не бе предвидено.

— Никога не е.

— Този път е по-различно.

— Ами че ти винаги това ми казваш.

— Вярно е. Наистина е различно.

— И защо?

Тийлман потъна в голямото легло с кралски размери и разхлаби вратовръзката си. После взе една възглавница, подложи си я на дървената табла и се отпусна назад, като си затвори очите. Очите му отново му изневеряваха, като се замъгляваха, започваха да го болят. Тестовете, които Лора бе настояла да направи, не дадоха никакъв резултат, за това той реши да се откаже от тях. Тя го гледаше.

— Защо? — попита отново.

— Тайна е — отговори той. — А ти мразиш тайните.

Той чу тихото потракване от токчетата й, когато прекоси стаята. После тя седна на леглото и започна да го гледа. Можеше да усети аромата й. Въпреки че бе ядосана, въпреки жегата и въпреки Ню Йорк, тя ухаеше разкошно. Той отвори едното си око в очакване на гневния й поглед или на сълзите й, или на нещо по-лошо. Вместо това, тя бе съвсем изправена на ръба на леглото, с проницателен изпитващ поглед, израз може би на любопитство или вероятно на безразличие, след като бурята вече бе отминала.

— Искаш ли да ти разкажа за децата? — тихо го попита. — Да ти кажа истината?

Тийлман поклати глава.

— Не.

— Колко развълнувани бяха? Марта? Джейми? Брий?

— Не.

Тя продължително го изгледа.

— Ако ти не беше такъв велик баща, това нямаше да има кой знае какво значение сега.

— Какво означава това?

Тя присви рамене.

— Означава, че ще отидем сами. Както винаги досега. Ще се оправим. Както винаги. Ще си намерим някои други осиротели като нас. Бог е свидетел, че Америка е пълна с такива, особено по време на отпуска…

Тийлман се изправи и се облегна на единия си лакът, пускайки отново стария аргумент, старото извинение.

— Имам работа — каза той. — Важно е. Та ние от това живеем. От това, което правя.

— Това, което правиш, е да седиш зад едно бюро и да се скапваш на него. Скапваш се и с нас. И с всичко останало.

— Да, знам, но това е…

— Какво?

Той я изгледа за момент, питайки се дали няма да е по-добре да й каже. Не с подробности. Не нещо, което би могло да му навреди. Но достатъчно, за да може да го освободи от този непосилен товар. Всичко е наред, щеше да каже той, вече не стоя зад бюрото, вече отново съм на полева работа, където винаги съм си бил. Вместо това, той се пресегна и взе ръката й.

— Трябваше — каза. — Трябваше да отидете на плажа. Точно това трябваше да направите.

— Но ние не искахме.

— Защо?

— Защото теб нямаше да те има. Защото децата го планираха от месеци и не спираха да мислят за това и наистина бяха много въодушевени. Най-после всички наведнъж. Най-после всички заедно. Хей — тя прокара пръсти по ръката му, един стар жест, — това толкова ли е много?

Тийлман поклати глава, питайки се защо ли не бяха направили този разговор по телефона. Сигурно щеше да има и още. Сигурно. Той целуна ръката й и се изви на една страна. В света на втори и трети бракове, безкрайните приказчици за семейство и за адвокати, и за вина прел децата, за тази жена или за някоя друга, съпругата му винаги бе в центъра на живота му, онази точка, от която човек винаги тръгваше, единственият човек на божията земя, без когото той не би могъл да съществува.

По-късно, във връзка с работата му, настъпиха някои затруднения. След шестте години прекарани в Управлението^[4], Лора бе демонстрирала забележителна търпимост спрямо среднощните обаждания в най-невероятни часове. Често, оставяйки само една бележка, му се налагаше да замине за чужбина, като тя сама трябваше да се оправя с всичко. Но сега някак всичко бе наред. Когато човек работи за ЦРУ, за Оперативния отдел, трябва да може да очаква и това. Неочаквани пътувания, надраскани на крак обяснителни бележки, всичко това вървеше с работата. Тези неща бяха дори, по свой собствен начин, известна тръпка, нещо, което можеше да бъде споделено, една любопитна форма на апродизия. Но последните осем месеца бе по-различно. От Коледа насам той бе на пълно работно време в щаба на Управлението в Ленгли, като се бореше с бюрото и с издигането нагоре в кариерата и със схемата от ежедневни срещи. За първи път в професионалната си кариера той се сблъскваше с политиката на компанията, с вътрешно управленските борби и непрекъснатите игри с невидимите комитети, скрити горе на хълма^[5].

Тази рутинна работа го изсушаваше по-силно, отколкото всяка друга полева задача, за която можеше да си спомни. Той мразеше всичко това, компромисите, голямата инертност на службата, а на всичко отгоре знаеше, че това го превръща и в лош съпруг. Искаше му се да се върне и да заживее нормален живот, да може всяка вечер да се връща преди седем, но в цялата работа нямаше нищо подобно.

Той се пресегна, хвана я и се опита да я придърпа към себе си. Имаше много неща, които му се искаше да каже, но не бе сигурен дали само думите са достатъчни. Тя го изгледа за миг, като се колебаеше. Той се отпусна отново на възглавниците, внезапно почувствал се изтощен, потривайки очите си.

— Съжалявам — избъбри той. — Кажи го на децата. Знам, че съм им длъжник.

— Така ли?

— Да.

Тийлман отново затвори очи. Имаха три деца, всичките осиновени. Опитаха да имат свои, но не успяха. И двамата си бяха направили тестове и когато лекарите потвърдиха, че проблемът е у Тийлман, нещо нередно със сперменото вещество, те сериозно се бяха замислили никога да не помислят за деца. Но бракът им съзряваше и се задълбочи, появи се голямото и топло чувство, истинската сигурност и на двамата им се прииска да го споделят, да разпръснат добрите новини около себе си и така те бяха отишли в агенцията и разкриха душите си пред съветника и след като чакаха година-две, накрая се сдобиха с едно дребно създание на име Марта, в чиито жили наполовина течеше индуска кръв. Две години по-късно, от едно сиропиталище в Детройт, се появи Джейми. После и Брий. На моменти, както във всяко семейство, имаше и трудни моменти, бе уморително, настъпваше и хаос. Но никога нищо повече. Досега.

Тийлман отвори отново очи, поглеждайки пред себе си. Лора стоеше до леглото. Беше си свалила якето и разхлабваше колана на дънките си. Започна да ги сваля, като се изхлузваше от тях, запрати сандалите в средата на стаята. После съблече и фланелката през глава, застанала до леглото и гледаща надолу. Имаше широки рамене и големи гърди. Имаше красиво тяло. Не носеше сутиен. Тийлман я наблюдаваше, усещайки старата възбуда — беше неговата жена.

— Аз ли не съм в ред? — попита той. — Или ти е горещо?

Тя не го погледна. Не му отговори. Коленичи до него на леглото, полуусмихната, пръстите й бяха заети, започна да разкопчава ризата му, долу до пъпа му, ръцете й бяха върху корема му, галейки го, после разкопча ципа на панталоните и ги издърпа. Той чу как те леко паднаха на пода. После тя отново бе върху него, отдръпвайки завивките на леглото, чаршафите бяха отдолу, свали си бикините, издърпа го назад, главата й бе между бедрата му, ръцете й — под него. Голи, те се любиха безмълвно, дълго, в продължение на половин час, прегръщайки се, смучейки се и галейки се на голямото хладно легло. След това главата й легна на рамото му и тя проследи линията на горната устна с пръста си.

— Пит се обади — тихо каза тя.

Тийлман кимна. Питър Емъри бе негов управител от Управлението. Завеждаше секция Анализи в Ленгли. Беше блестящ и внимателен и свиреше на пианото с рядка грациозност. Лора му се доверяваше напълно, бе като една котва за нейния неспокоен съпруг. Тийлман я изгледа.

— И?

— Каза, че си бил уволнен.

— Какво?

— Каза, че са те изгонили. Каза, че се надявал, че се справяме. — Тя спря за известно време. — Каза, че съжалявал.

Тийлман се изправи на единия си лакът и премигна.

— Уволнен? — попита той. — Кога?

— Вчера. — Тя го изгледа. — Е, и защо не ми каза?

— Защото не знаех.

Той я изгледа още по-дълго, чудейки се дали да провери или не, да се свърже с Емъри по някой мастен канал и да разбере какво се бе случило. После си спомни за Съливан, последният път, когато говориха, условията, които му предлагаха, начинът, по който работата трябваше да се изпълнява. Вън от всякакви връзки, бе му казал човекът. Напълно сам. Да се отрича всичко. Никакви отпечатъци. Никакви записки. Нито една тебеширена драскотина на никакво скапано дърво. Щели да му дадат секретен офис и пълна подкрепа, но доколкото това касаело бюрократите — Държавния департамент, Министерството на отбраната, Националната служба по сигурност и ФБР — Тийлман щял да изчезне. Трябвало да докладва директно на Съливан и сам да се оправя с останалата част от професионалната си кариера. По това време, твърде зает и леко изненадан от мащаба на задачата си, Тийлман просто се бе съгласил. И през ум не му минаваше, че това можеше да означава край на формалната му работа в ЦРУ. Това бе като да се събудиш сред сняг през август. Беше доста нереално. Той отново погледна Лора.

— Ти попита ли защо са ме уволнили?

Лора кимна.

— Разбира се.

— Каза ли ти?

— Да. Каза, че си написал нещо срещу Управлението, за това, че прекалено много притискало своите служители. Каза, че той го бил чел. Било отлично. Точната дума, която употреби, бе сензационно.

Тийлман кимна. Осемте месеца, прекарани в Ленгли, му бяха позволили съвсем точно да претегли професионалните си разочарования. След едно десетилетие полева работа, той се чудеше защо толкова много чудесни инициативи не успяваха. Милиони долари, стотици хиляди часове работно време и още нещо важно, неопределими неща като лоялност и смелост, всичко това пропиляно, просто като да се изпикаеш срещу вятъра. Като данъкоплатец, в края на краищата, той бе принуден да действа — моите пари, моите усилия. Така той изброяваше имена, изброяваше конкретни операции, беше посочил дати, места, подкрепящи доказателства. След еднодневна пауза на размисъл бе запечатал двайсетте машинописни страници в един обикновен кафяв плик и ги бе изпратил на един от висшите адютанти в Белия дом. Не чрез пощенския офис на Пенсилвания авеню, номер 1600^[6], а на ръка, след като се бе свечерило, на домашния адрес на мъжа. След това, седейки в колата си на затрупания с шума булевард в северозападната част на Вашингтон. Тийлман се чудеше дали този жест би могъл да свърши работа. Сега знаеше.

— Пит мисли ли, че съм бил глупак, задето съм го направил?

— Не… — поколеба се Лора.

— А тогава какво?

— Каза, че си бил глупав, задето си го изпратил.

Тийлман кимна, претъркулвайки се и поглеждайки я.

— А ти? Ти какво мислиш?

Лора му се усмихна, лицето й все още бе зачервено. После усмивката изчезна и се появи онзи, другият поглед, погледът, който той забеляза, когато тя влезе за първи път, внимателен, преценяваш, резервиран.

— Аз ли? — попита тя. — Не ми пука дали са те уволнили. Или какво си направил. Чудя се само защо все още не сме на плажа. Ако това, което казва Пит, е вярно.

 

 

Годфри Фридланд си играеше с молива, след като вече бе решил две трети от кръстословицата в Дейли телеграф и продължаваше да се чуди за Маквий.

Рос се беше обадил около десет сутринта от Частния офис на Даунинг стрийт. Разговорът, както винаги, бе съвсем кратък. Скоро след това някакъв сътрудник от Близкия изток щял да се обади на Фридланд. Казвал се господин Ал Захра. Имал важни интереси, свързани с петрола в Залива и на други места. Бил засегнат от представянето на нещата, свързани с убийството при Куинс гейт в пресата, и от създаденото настроение, че вината лежала в някоя от палестинските партизански групировки. Това било, бе казал той, умишлена заблуда, а същото бил казал и от апартамента си в Дорчестър, след като се обадил на правителството. Обикновено секретариатът на Частния офис само биха вдигнали рамене при това оплакване, но обстоятелствата казваха, че едно такова решение не би било съвсем мъдро. Господин Ал Захра имаше дълбок джоб. Беше щедър в политическите си дарения. Би било срамота да бъде оставен разочарован.

Фридланд си записа името, спомняйки си го веднага, и попита какво се очаква да направи. Рос бе изръмжал нетърпеливо и му каза да услужи на арабина както може най-добре. Седемдесет и пет хиляди лири, бе напомнил той на Фридланд, били много пари. Една такава сума можела да свърши добра работа, ако нещата на следващите избори тръгнели толкова кофти, както подсказвали от финансовото министерство. Той бе приключил разговора, попита дали има някакъв напредък в доклада. Седемдесет и двата часа изтичали. Докъде били стигнали нещата? Фридланд, който още си играеше с кръстословицата, го отблъсна. В момента правел проучвания, бе отговорил той. Щял да се обади.

Господин Ал Захра се бе обадил един час по-късно, имаше тих глас, говореше перфектен английски. Извини се, че отнема малко от времето на Фридланд и потвърди това, което Фридланд вече знаеше. Инцидентът при Куинс гейт, бе казал той, бил трагедия, но той бил разочарован от начина, по който британските вестници просто приели обвиненията на Израел за чиста монета. В свободните страни човек трябвало да очаква малко повече от свободната преса. Без съмнение, полицията щяла да се заеме с тази работа и може би един ден щели да могат да отхвърлят лъжата за ционистка чистка, но фактът бил, че най-големите щети вече били направени и времето за оправянето на нещата вече изтичало.

Слушайки, Фридланд се бе съгласил. Но какво желаел господин Ал Захра да направи за него?

При този въпрос бе настъпила дълга пауза. После арабинът отново бе заговорил в телефона, с малко по-остър тон, с малко по-акцентирана бизнес интонация. Той знаел, че Фридланд ръководи консулската служба във връзка със сигурността. Знаел, че има достъп до различни следователи, до хора от бизнеса, които щели да изкарат лопатите и сами да се заловят за работа. Фридланд се бе усмихнал при това, разбирайки добре премерените метафори, екстравагантните фрази на учтивост, познати му от годините, които сам бе прекарал в Близкия изток. Да, бе отговорил той, познавал такива хора.

Арабинът бе спрял отново, после изрече едно име. Маквий, бе казал той. Човек, на име Маквий. Фридланд бе надраскал името в бележника си, намръщен, защото не си го спомни веднага.

— Маквий? — бе попитал той.

— Да. Пат Маквий. Живее някъде в Северен Лондон. Работи за някои клиенти. Той е много опитен. Мои приятели са ми казвали добри неща за него.

Фридланд бе оградил името в тефтерчето си с дебели черти, започвайки накрая да си спомня името, бивш сътрудник на Морската пехота, от военния отдел на Арктика и Планинските военни служби, малко встрани от тесния кръг от ветерани на специалните служби, на които агенции като собствената му често разчитаха. Маквий, промърмори той сам на себе си, записвайки си телефона на арабина, обещавайки да го свърже с човека, Пат Маквий.

Сега, късно следобед, Фридланд погледна часовника си. Бе успял да намери адреса на Маквий чрез един от сътрудниците си. Беше му се обадил. Беше му казал кога е свободен. Скоро, когато се поуспокояло движението, щял да пристигне.

Фридланд остави кръстословицата внимателно настрани, стана и отиде до прозореца. Улицата бе пуста. Скоро, може би след около час, по-високопоставените съветници и секретари щяха да започнат да се прибират вкъщи, онези високи, добре образовани момичета с техните пежо 205 и с техните бледи, добре поддържани лица, чиито бащи можеха да си позволят да държат апартаменти в тази част на града. Той ги наблюдаваше повечето вечери как стъпват на тротоара, а накупените продукти стоят отзад, в колите им, пластмасови торбички пълни с киви, или увито в хартия сирене или бутилка-две с Пино Ноар, купено от Сейнсбърис^[7].

Той се опита да си представи как изглеждат апартаментите им, какъв е изборът им на декори, какъв тип картини са си окачили по стените, в какви чаршафи спят. Когато вечер работеше до късно, той обикаляше по площада, преди да се качи в колата си, вървеше бавно, един мъж, влязъл във война с късните години на средната възраст и който рискуваше да хвърли поглед към един-два от прозорците. Много от момичетата си имаха приятели. Те често пристигаха посред нощ и вечеряха заедно. Когато бе горещо, дори не се притесняваха да дърпат завесите и минавайки, той чуваше музиката и подрънкването на чашите и приглушения звук от разговорите, лицата на същите тези студени секретарки, сега омекотени от смеха и виното. Фридланд често спираше особено до един приземен апартамент, където си оправяше връзките на обувките. Масата бе точно до прозореца и момичето често вечеряше само. Беше дребна, с тънки кости и остри черти. Често слушаше Бъркнър, късните му симфонии. В известен смисъл тя напомняше на Фридланд за собствената му дъщеря, която още живееше на юг, в Съсекс, все още бе в болницата, сега пристрастена към метадона така, както някога бе към хероина.

Едно такси се появи в края на площада. То спря под прозореца. От задната врата излезе висок, слаб мъж, който спря да провери за адреса и да плати на шофьора. Някакво лице погледна нагоре, руса коса, късо подстригана, риза с разкопчана яка, леко памучно сако, а Фридланд инстинктивно се отдръпна в сянката, усетил, че това бе Маквий.

Маквий остана може би около час. Фридланд му благодари за това, че бе дошъл и си отбеляза дребните неща, които мъжът бе склонил да му съобщи. Бил в морската пехота в продължение на десет години. Бил трениран в Арктическия отдел и по-късно преминал курса за водач на група в планински условия. По-късно, след като се контузил в Норвегия и получил наистина неприятна фрактура на крака, прекарал известно време в разузнавателния отдел. Не било този тип служба, който очаквал, но бил изненадан от собствения си интерес към тази работа и колко добър бил в нея. Чиновническата подкрепа била направо безнадеждна, но същото важало и за по-голямата част от престъпния свят, така че, в края на краищата, всичко свършило благополучно.

След пехотата животът бил станал скучен. Бил се опитал да върне страстта в новия начин на живот, заделяйки настрана малко от спечелените пари и депозирайки ги, за да си наеме малък апартамент, а останалите инвестирал в консултантска дейност за катерачи. За определена такса той би се съгласил да отведе тръгнали по планините групи навсякъде по света. Идеята била страхотна, но се струпали много допълнителни проблеми, а и рецесията направо смачкала бизнеса. През последните две години, при липса на нещо по-добро, Маквий се завърнал отново при това, което можел да прави най-добре: следователската работа, със своя скромен принос в борбата срещу физическото насилие.

Фридланд, който слушаше, се забавляваше. Маквий, както мнозина от хората на специалните сили, бе съвсем непринуден. Но имаше и нещо друго у него. Чувство на ирония и наченки на злъчност в мислите му зад равния глас и проницателните очи.

Фридланд спомена за Ал Захра. Маквий каза, че никога не бил чувал това име. Фридланд изглеждаше изненадан.

— Той каза, че те познава.

— Така ли?

— Да. Каза, че си бил много добър. Че са те препоръчали от добро място.

— И от кого?

— От негови приятели. Араби. От емигрантските среди.

Маквий кимна. Често му се бе случвало да охранява пристигналите на посещение араби, разделяйки времето си между някоя сенчеста маса в казината на Мейфеър или някой стол в горните етажи на по-изтънчените хотели на Парк Лейн. Беше скучна работа, но падаха по двеста и петдесет на ден. За същите пари му се случваше и да изпълнява куриерски услуги, да донася това, което един млад шейх от Дубай наричаше продукти. Продуктите се бяха оказали скъпи телефонни момичета^[8], с някои от които Маквий вече се познаваше достатъчно добре. Може би Ал Захра също бе от Дубай. Може би и той щеше да поиска да направи една обиколка из Шепърдс маркет.

— И какво иска той?

Фридланд обясни накратко това, което арабинът му бе казал по телефона.

Маквий го изслуша безизразно. Фридланд стигна до края на разказа си.

— Е, и какво иска той? — отново попита Маквий.

Фридланд сви рамене.

— Не знам — отговори. — Ще трябва да се срещнеш с него.

— Тази вечер?

— В седем и половина. — Фридланд направи пауза. — Той те очаква.

Маквий го изгледа за момент, после погледна часовника си и каза:

— Да предположим, че се съглася, каквато и да е работата.

— Да?

— За кого ще работя? За теб или за него?

Фридланд се наведе назад на стола си, усмихвайки се, спомняйки си думите на Рос, когато се разделиха. Тази част, поне, бе по-проста.

— За мен — отговори той. — Искам да знам точно какво ще се случи.

Маквий взе такси до Дорчестър. По пътя той си мислеше за Фридланд. Никога преди това не се бе срещал с него, дори не бе чувал за него. Адресът бе доста скъп, а и офисът изглеждаше доста приличен, но у него имаше нещо странно, нещо, което го притесняваше. Повечето от агенциите, за които бе работил, бяха управлявани от рупъртовци, наскоро пенсионирани армейски офицери, в края на трийсетте, началото на четиридесетте години, е добра кариера, добри семейства, с добър акцент, добре облечени, с отлични връзки, гражданчета, които обичаха всичко да получават и след като сграбчваха тлъстите договори, отиваха и поднасяха на тепсия всичко на момчетата от специалните служби. Като цяло бизнесът бе добър и Маквий нямаше нищо против да отнесе едно от парчетата, но Фридланд изобщо не приличаше на този тип хора. Беше твърде стар. Твърде износен. Твърде изморен.

Таксито остави Маквий на Дорчестър. Той взе асансьора за седмия етаж. Арабинът имаше апартамент в дъното на коридора. Маквий почука и внимателно се отдръпна назад. Някаква млада жена, ориенталка, с много черна коса и със скъпа рокля, закопчана високо до врата, веднага отвори вратата. Маквий се представи. Познавайки името, жената се усмихна, леко потрепване в долната част на лицето и. Маквий пристъпи вътре. Арабинът излезе от спалнята, бе малък и спретнат мъж. Носеше блейзър над бялата си копринена риза. Обут бе в обувки марка Гучи, а сивите му панталони бяха съвършено изгладени. Протегна ръка и посочи на Маквий един от столовете, питайки го дали ще желае нещо за пиене. Маквий отговори, че не иска.

— Обаждали сте се на господин Фридланд — каза той, — а господин Фридланд се обади на мен.

Арабинът сведе глава, поглеждайки към жената. Тя му се усмихна и нежно докосна рамото му, после извади шампанско от малкия хладилник. От шампанското, което вече бе отворено, бе останала само една трета. Тя наля в две чаши и погледна към Маквий. Той поклати глава.

— Не, благодаря — отказа отново.

Арабинът докосна чашата си в тази на жената и отпи от шампанското. После каза на Маквий това, което вече бе казал на Фридланд. Че бил заможен. Че имал будна съвест. Че палестинските му братя били останали сираци в Близкия изток, лишени от своето наследство от израелците, захвърлени в бежанските лагери, мъжете били принудени да търсят работа в чужбина, за да нахранят семействата си. Приятелите араби правели каквото могат, за да помогнат. Имало многобройни фондове, много акции. Но фактът, че палестинците нямали свое отечество, оставал, нямали права, нямали бъдеще. Половин милион души били притиснати в ивицата Газа. Два пъти по-голям бил броят на тези, захвърлени на Западния бряг. И в трите години на интифадата не по-малко от шейсет хиляди деца — хлапета — били ранени от израелските ръце.

Маквий проследи рецитацията, без да коментира. Човекът влагаше много страст. Говореше бавно, ясно, гласът му никога не се повиши, но при всяка нова цифра тялото му все повече се накланяше напред към дългия кожен диван, докато накрая той буквално докосваше коляното на Маквий. Свърши с разказа си и замълча. Жената седеше до него и наблюдаваше Маквий. Последният се усмихна миролюбиво.

— Окей — каза той. — Какво ще искате да направя за вас?

Арабинът го изгледа за миг, очите му бяха съвсем черни. После отново заговори, този път гласът му бе дори по-тих. Било истинска трагедия. Никой не бил арестуван. Но, за да привнесат и обида към нещастието, израелците имали само едно име на техните уста. Те били едновременно и обвиняем и съдия. Доказателството, фактите били несъществуващи. За всички разумни хора, за всички от Запада, за всички, с изключение на арабите, било очевидно кой трябвало да бъде обвинен. Палестинците.

Той отново направи пауза, а шампанското остана недокоснато.

— Знаете ли колко е обидно това? — попита той. — За нас? За мен? За всеки арабин?

Маквий кимна.

— Разбира се.

— Разбирате ли колко досадно е всичко това? Същият стар тон? И колко ядосани? Нашите хора? Нашата земя? Нашите деца?

— Да.

Арабинът бавно кимна, като продължаваше да го гледа. Жената се бе обърнала, набръчквайки устни, поклащайки глава, жест на омраза. Маквий ги наблюдаваше и двамата.

— Да, но какво ще искате — попита той накрая — от мен?

Арабинът остана мълчалив известно време, после се успокои, оставяйки цялото му тяло да се отпусне, облягайки се назад на дивана и отпивайки от шампанското. Усмихна се като извинение.

— Този мъж, който загина. Казва се Аренд. Яков Аренд.

Маквий кимна, без да каже нищо. Защото доколкото можеше да си спомни, той имаше смътното усещане за някакво съвпадение. Нещата не се случваха просто така. Винаги имаше някаква причина, някакъв мотив и последствия. Това му убеждение не го бе подвеждало. На два пъти, в планините, това му бе спасило живота. Сега той наблюдаваше арабина. Последният вдигна поглед.

— Искам да откриете нещо за този мъж — каза той. — Искам да поговорите с приятелите му. С жена му, ако има такава. Може би с шефовете му, с хората, за които е работел. Искам да знам как е умрял и защо е умрял и може би кой го е убил. Хората, които познавам, твърдят, че сте много добър. Казват, че знаете какво правите, къде да търсите. — Той направи пауза. — Предлагам ви да отидете до Израел. Израел е мястото, където всичко започва и свършва.

Маквий се намръщи.

— Да, но Израел е доста далечко — бавно отговори той.

Арабинът кимна, играейки с чашата, превъртайки столчето внимателно между пръстите си.

— Петстотин лири на ден — каза той — плюс разходите.

Маквий премигна. Това беше абсурдна сума, почти два пъти повече от обичайното. Това означаваше, че Яков Аренд бе нещо много повече, отколкото само един талантлив футболист аматьор. А освен това, означаваше, че и търсенето на неща, свързани с него, можеше да бъде и опасно. Маквий изгледа арабина за момент, питайки се какъв ли бе той в действителност и защо ли той посредничеше в тази сделка.

— Аз познавах Яков — бавно заговори той. — Беше мой приятел.

Арабинът наведе глава, един напълно рефлексен жест, погледът му все още бе прикован върху Маквий.

— В такъв случай, предполагам, че не стои под въпрос за вас да приемете работата — бавно изрече той.

— Така ли?

— Да. — Той поклати глава и след като стана подаде ръка. — В мястото, от което идвам, приятелството носи някои истински задължения… — Той се усмихна. — И това ще е едно от тях.