Греъм Хърли
Дяволско дихание (13)

2.

Старецът, Абу Юсуф, отново погледна часовника си, знаейки, че не трябва да закъснява. Девет часа, помисли си той. Рамалах е само на девет часа път оттук. Той погледна часовника си за втори път. Беше пет и половина след обяд, движението се изливаше вън от Ню Йорк сити като една непрекъсната вълна от автомобили навсякъде около него и се отправяше към детелината за Кънектикът и Роуд айлънд.

До него, в чантата на седалката, бяха парите, които бе взел от скривалището на момчето. Беше ги преброил, докато чакаше по светофарите, придвижвайки се сантиметър по сантиметър из Манхатън айлънд. Бяха общо шестнайсет хиляди долара. През последния час той поглеждаше към таблата по продължение на магистралата, проверявайки цените на стаите в мотелите. Това, от което имаше нужда, бе съвсем скромно: легло, ключалка на вратата и телефон. Шейсет долара щяха да му стигнат и за трите, а с рестото можеше да си купи храна. Ако се наложеше, ако нямаше друг начин, щеше да издържи така в продължение на няколко месеца.

Видя още един знак пред себе си, на половин миля преди следващото отклонение. Странноприемница Рамада. Шейсет и осем долара. Той погледна в огледалото и даде десен мигач, разбирайки, че последното, което можеше да си позволи, бе автомобилна катастрофа. Ако някой го блъснеше отзад, резервоарът можеше да се пробие, тръбите да протекат и течността да се разлее, разпръсквайки отровните си пари. Той потрепери, представяйки си последиците, ако това се случеше някъде на натоварено място, където имаше жени и деца по тротоарите, и съзнанието му се върна на картината с умиращите коне, обърнали кореми върху ливадата, и тялото на момчето, проснато насред шумата. Ако наистина веществото в резервоара можеше да направи това, помисли си той, тогава един случаен разлив можеше да убие стотици хора. Хиляди. Ръката му посегна към чантата и напипа двата аерозола. Тези също, помисли си той. И тези също трябва да пазя.

Мотелът, когато стигна до него, се оказа съвсем нов, дори камионът на собственика продължаваше да почиства единия от ъглите на паркинга. Старецът се регистрира и задраска квадратчето плащане в брой в регистрационната карта, като остави сто долара депозит на чиновничката зад рецепцията. Когато я попита дали има телефон и дали ще може да се обади в чужбина, тя кимна и му подаде малка брошурка с международните кодове и го помоли да удвои депозита си. Той го направи, като измъкна още една банкнота от пачката и й върна брошурата, като й каза, че вече знае номера. Няма проблеми, се съгласи тя и се загледа в бялата пластмасова торбичка, когато старецът се затътри надолу по коридора.

Стаята беше огромна, хладна, предпазена от слънцето с една плътна синя завеса. Старецът седна на леглото, постави пластмасовата чанта между краката си и започна да набира номера на телефона. Чу се сигналът. Старецът погледна часовника до леглото и се опита да изчисли колко беше часът в Рамалах, но успя да достигне до няколко различни отговора и всички те бяха далеч след полунощ. Накрая някой отговори. Беше женски глас. Жената на Амер. Гласът й беше полусънен.

— Аз съм — каза той. — Абу Юсуф. Искам да говоря с Амер. Спешно е. Побързай.

— Той не е тук.

— Така ли?

— Не. Отиде във Витлеем.

— О…

Старецът премигна, внезапно изпаднал в паника. Беше започнал да разчита на тези обаждания, когато откриваше Амер в другия край на връзката. Това бе за него истински комфорт. То беше като че ли говори с него от съседната стая, като разговор, който можеше да започне и прекрати, когато си пожелае с шестнайсетте хиляди долара в джоба си и намирайки се в Америка, където телефоните бяха на всяка крачка. Старецът поклати глава, когато отново чу жената на Амер и тя попита какво желае, къде се намирал в момента и как можела да му помогне. Амер щял да се върне много скоро, му бе казала тя. Старецът кимна и промърмори благодарностите си.

— Кажи му, че съм се обаждал — додаде той. — Кажи му, че съм направил това, което ми бе казал.

 

 

Питър Емъри седеше в ъгловия бар в хотел Драйзен в десет и половина вечерта и слушаше разказите на Щаукел. Германецът се бе върнал от Бон преди почти един час и бе нетърпелив да поднесе лошите новини от Министерството на вътрешните работи. Бил натискал през целия ден да прехвърлят разследването на случая Асали на BfV, но след серията пререкания по време на срещата си със заместник-министъра, отговорът, за съжаление, бил не. Емъри седеше на стола си, облегнал глава на дървената тапицерия.

— Защо? — попита той. — Просто ми кажи защо.

Щаукел погледна чашата шнапс, която Емъри бе поръчал за него на сервитьора. Все още не я бе докосвал.

— Не знам — отговори той накрая. — Предполагам, че причините са политически.

— Ние знаем, че убийството е извършено по политически причини. Винаги в такива случаи се получава така. Затова и настояването ми бе съвсем основателно. Че какво разбират в Шупо от положението в Близкия изток? Какво знаят за палестинците? За мирните преговори? За Мосад?

— Нищо. Но не в това е проблемът.

— Така ли?

— Да. Точно сега има някои усложнения. Между Вашингтон и Бон. Бейкър идва наскоро с просешката купичка. Беше тук миналата седмица. Скоро ще дойде пак. Иска доста големи пари. Мисли, че сме му длъжници.

Емъри се усмихна и започна да си играе с чашата със светло пиво до лакътя му. Американският секретар Джеймс Бейкър беше започнал да обикаля целия свят и да събира средства за войната в Залива. Предложението, оформено в Белия дом, беше интересно. Вие ще платите. Ние ще се бием. Емъри поднесе чашата към устните си.

— Може би е така — тихо разсъди той. — Може би наистина сте му длъжни.

— Да — кимна Щаукел. — А може и да не сме.

Той направи пауза.

— Знаеш ли колко ни дължи Изтокът? До днес?

— Милиони.

— Сега го удвои.

— Милиарди.

— Сега си по-близо.

Емъри вдигна дясната си вежда.

— Наистина ли?

— Да. И това е само за ордьовъра. Истинските пари са в основното ястие. Трилиони с дойче марки. Така, както вървят нещата, ми се струва, че накрая ще се окаже, че ние плащаме на всички. Дори на руснаците. Така че — той повдигна рамене — за какво ни е да се подписваме в полза на войната в Залива? Да плащаме и за вашите войни?

Емъри го изгледа.

— Сериозно ли говориш?

Щаукел кимна.

— Да — отговори той. — И Бон мисли така. Понеже ме питаш.

Той отново направи малка пауза.

— Шупо искат твоя приятел. Мислят, че могат да му зададат няколко въпроса. Мислят, че имат право да го търсят и да го намерят.

Щаукел отново повдигна рамене и отмести поглед, а лицето му бе съвсем безизразно. В съседната бална зала имаше някакво празненство, някакво официално парти по случай нечия сватба, и различни двойки непрекъснато ту влизаха, ту излизаха от бара. Емъри ги бе наблюдавал през по-голямата част от времето, имаше красиви жени, облечени изискано, добре изглеждащи младежи, самоуверени, паралии, докоснали се вече до успеха. Това бе Германия, за която Емъри четеше всяка седмица в тежките вашингтонски списания. Това беше Германия на Ото Вулф, Германия на деветдесетте и наблюдавайки двойките в бара и слушайки музиката, която долиташе откъм балната зала, беше невъзможно да не се замисли човек докъде ли можеше да доведе всичко това един ден, всичката тази енергия, този груб устрем. Той отново погледна към Щаукел, знаейки, че с цялото си сърце този човек се бе опитал да му помогне, да направи всичко, заради старите дългове и старите услуги.

— Е, и какво ще стане сега? — попита той. — С нашите униформени приятели?

— Прехвърлили са случая на Крипо. А те от своя страна са издали нареждане.

— За какво?

— За арестуването на Тийлман.

Емъри се намръщи и се наведе напред. Крипо беше цивилният еквивалент на Шупо. Те имаха неудобната репутация, че никога не се предаваха.

— Вече? — попита той.

Щаукел кимна.

— Той е всичко, с което те биха могли да разполагат. С изключение на трупа на палестинеца.

— И няма никакви свидетели?

— Не.

— Само Рон?

— Да.

Емъри кимна и затвори очи, след което прекара ръка по умореното си лице. Оркестърът в съседната зала свиреше някакъв марш, който той съвсем бегло си спомняше, темпото подхождаше на устремно маршируване. Барът се бе изпразнил за секунди.

— Знаеш ли кой ще е следващият, към когото той ще се насочи сега? — тихо попита той. — Рон?

Щаукел се намръщи.

— Не — отговори той. — Кой?

— Вулф.

— Ото Вулф?

Щаукел се втренчи в него. Музиката се чуваше още по-силно сега, а оркестърът дори бе ускорил темпото.

— Защо — попита той. — Защо точно Вулф?

— Мисли, че той продава химикали за оръжие.

— На кого?

— На парцаливковците.

Щаукел кимна.

— Но Вулф продава на всички — каза той. — Това е, което той разменя срещу властта, която получава. Затова той е Ото Вулф. — Спря за момент. — Какви химикали?

Емъри го погледна, играейки си с остатъците от бирата. Досега той почти не бе споменавал за операцията на Вашингтон.

— Но това ще бъде извън протокола.

— Добре.

— Нервнопаралитичен газ.

Щаукел го погледна съсредоточено. После поклати глава в бърз и недоверчив жест.

— Не — каза той. — Не и нервнопаралитичен газ. Не и Вулф. Човекът си е направил планове за бъдещето. Защо да ги проваля?

Емъри повдигна рамене.

— Може и да си нрав — отговори той. — Но това едва ли има значение. Проблемът е в Рон. Рон мисли, че Вулф е замесен. И не е изключено той просто да отиде и да го поразпита.

— Той никога няма да може да се добере до него.

Емъри отново сви рамене.

— Чудесно. Значи Вулф няма никакви проблеми.

Той замълча и отново се заслуша в музиката, а оркестърът наистина здраво увеличаваше децибелите към края. Усещаше как подът се тресе под краката му.

— Каква е тази музика? — попита накрая.

Щаукел го погледна, все още замислен за Ото Вулф.

— Моля?

— Музиката. Мелодията, която свирят. Каква е тя? Откъде е?

Щаукел се заслуша и остави Вулф за после, след това взе чашата си, а краката му започнаха да потропват в такт с ритъма. В съседната зала музиката изведнъж спря, заглушена от дивите аплодисменти. Емъри погледна Щаукел.

— Е? — попита той.

Германецът вдигна чашата си за тост. Отново се смееше.

— За маршал Радецки — каза той. — Вторият ни любим австриец.

 

 

Моше видя армейския пропускателен пункт първи, на двеста метра пред тях, в една падина на пътя, а от двете страни сивееха сенки на хора с оръжия. Той веднага започна да намалява скоростта, използвайки скоростите. Сега, разтоварен, камионът се движеше с доста висока скорост. В три часа сутринта пътищата бяха празни.

Маквий, който седеше до вратата, погледна към Села. Усещаше напрежението в тялото й. Беше се сковала в момента, в който бе видяла патрула, когато Моше посочи напред и запроклина късмета си.

Камионът изскърца и спря. На пътя бе простряна метална лента, върху която бяха набодени шипове с острата част нагоре. От двете страни на пътя се появиха войници, чиито лица бяха намазани с камуфлажен крем. Движеха се бавно и внимателно, обиколиха камиона, преглеждайки кухините по каросерията и отметнаха регистрационния номер, а Маквий ги наблюдаваше с професионален интерес, взирайки се в мрака, чудейки се къдели точно бяха разположили помощното поделение, къде ли се намираха картечните гнезда, в които лежаха момчетата с тежките М-60^[1]. Бяха добри, усещаше го по начина, по който се прикриваха взаимно, по състоянието на оръжията им, безупречно чисти. Северна Ирландия, помисли си отново той. Една тиха нощ в бандитската страна, долу в южен Армаг.

— Какво искат? — попита той.

Села поклати глава.

— Това е редовна проверка — отговори му. — Правят ги непрекъснато. Особено вечер.

Тя повдигна рамене.

— Но това е нищо.

Един от войниците приближи до шофьорската кабина и посочи на Моше да излезе. Той не се отличаваше по нищо от останалите, никакви знаци, указващи чина му, но Маквий усещаше, че е шефът тук. Моше отвори вратата и скочи долу. Огромната му сянка падна пред светлината на фаровете. Войникът го погледна и направи някакъв жест с ръка. Моше бръкна в горния джоб на ризата си и му подаде картата си за самоличност. Войникът я прегледа, изрече нещо на хибрю и погледна към Села и Маквий, които още седяха в кабината. Моше кимна и тръгна обратно.

— Иска да види вашите карти — тихо каза Села. — Покажи му паспорта си.

Маквий извади паспорта от чантата в краката си, а Села не помръдна.

— А ти? — попита той. — Твоята карта?

— Не я нося. Оставих я в кибуца.

Маквий я погледна. Тя лъжеше. Знаеше го. Беше видял картата й за самоличност, когато бяха в ресторанта. Беше отворила чантата си да плати за вечерята. Беше там, в портфейла й. Войникът продължаваше да ги наблюдава и им махна да се присъединят към Моше. Те слязоха от шофьорската кабина в среднощния мрак. Войникът каза нещо на хибрю и погледна към Села, а бялото на очите му се виждаше под рамката на каската му. Села започна да му говори бързо на хибрю, като често използваше ръцете си и свиваше рамене. Войникът се намръщи и каза нещо остро на Моше, когато огромният мъж пристъпи напред. Моше го погледна без ни най-малко да се притесни, после посочи към Маквий. Войникът го погледна. Маквий отговори на погледа му.

— Той е англичанин — каза Села. — Приятел на кибуца.

Войникът кимна и попита Маквий за името му на развален английски. Маквий му отговори и подаде паспорта си, след което произнесе името си буква по буква и го наблюдаваше, докато войникът си го записва. Войникът погледна към камиона за момент, после се обърна към някакъв друг мъж зад себе си. Другият започна да говори нещо по радиото. Настъпи тишина. Войникът гледаше към Села.

— Как се казваш? — попита той.

— Села.

— Села чия?

— Села Ейлат?

Той кимна и отново замълча, очаквайки другият войник да му съобщи нещо. Маквий го погледна, чудейки се защо Села бе решила да не каже името си по съпруг и защо не им даде картата си и защо нещо като една рутинна проверка по пътя би могло да я притесни толкова много. В мрака се чу изпращяване и после някакъв глас заговори по радиото. Войникът се заслуша, загледан в земята, после кимна, подаде на Моше картата му и кимна разсеяно на войника зад себе си. Войникът се наведе над лентата с металните шипове, нави я и я изтегли настрани, а Моше погледна Маквий и му кимна да се качва в камиона.

Няколко минути по-късно, когато минаваха през околностите на Йерусалим, Моше започна яростно да се кара със Села, като се опитваше да надвика бръмченето на двигателя, а дясната му ръка сечеше мрака нагоре и надолу. Села почти не се обади, каза една-две думи съвсем тихо, загледана напред през прозореца, без погледът й да напуска пътя.

Накрая, когато подминаха Йерусалим, камионът отново започна да забавя ход. Маквий виждаше някакво кръстовище напред. Близо до кръстовището беше паркирана някаква кола. Камионът спря точно до нея и когато Маквий погледна през прозореца, видя познатото лице зад волана.

— Амер — каза високо той.

Името предизвика нови ругатни от страна на Моше, който този път започна да блъска с пръста си по арматурното табло. Села го остави да се доизкаже, после много бързо се наведе към него и го целуна леко по бузата и прошепна нещо в ухото му. После се обърна и избута Маквий от камиона. Маквий скочи на пътя и пое Села, когато и тя направи същото. Амер вече бе излязъл и стоеше до колата, като си палеше цигара. Маквий му кимна и се огледа наоколо. Зад пътя се виждаха къщи, като бели кубчета, наредени в мрака, нахвърляни по склона на хълма. Зад тях прозираха светлинните отражения на Йерусалим по небето. Той погледна обратно към камиона. Моше форсира двигателя, без да обърне внимание на махването за довиждане на Села, после освободи ръчната спирачка и със силно ръмжене се изгуби в мрака, оставяйки след себе си облак изгоряла нафта, докато двете червени светлини на стоповете се стопиха в нощта. Скоро настъпи пълна тишина и се чуваше само бръмченето на насекомите наоколо и въздишката на вятъра, който се провираше през клоните на маслиновите дървета точно под тях.

Села започна да говори нещо с Амер. После погледна към Маквий и му посочи да се качи в колата. Тръгнаха след камиона, в същата посока, после, при следващото отклонение, отбиха наляво. Скоро се озоваха в околностите на някакъв град с къщи с плоски покриви и каменисти дворове минаха през територия, затлачена с изоставени леки коли и изхвърлени хладилници, край някакъв построен до половината жилищен блок и край някаква табела, написана на ръка на арабски, която висеше небрежно на един от крайпътните стълбове. Амер намали, когато стигнаха до един светофар и даде ляв мигач. Той и Села бяха разговаряли тихо в предната част на колата. Колата отново забави ход и спря пред някаква къща с плосък покрив.

Села погледна назад със сериозно изражение на лицето си.

— Ела с нас — каза тя.

Маквий излезе и ги последва на улицата. От другата страна на пътя, на два метра височина, под капаците на витрината на някакъв магазин, имаше изписано нещо. Черна боя от аерозолна опаковка. Амер пусна цигарата си на тротоара, стъпка я и ги поведе към входната врата. Почука два пъти, после още веднъж. Вратата се отвори веднага и се показа някаква дребна, млада жена. Беше облечена с дънки и тениска. Видът й беше много уморен. Амер я целуна по двете бузи и каза нещо на арабски. Тя кимна, отдръпна се и с уморена усмивка покани Села и Маквий да влязат в къщата. Амер спря на прага, каза още няколко думи на арабски, после се обърна и си тръгна.

Маквий последва Села в една малка стая с нисък таван. В нея имаше маса. Два малки стола и диван с кафява дамаска, отрупан с бродирани възглавници. Някакъв мъж беше седнал на облегалката на дивана и гледаше телевизора в ъгъла. Вървеше футболна среща, а встрани от него лежеше празна кутия от видеокасета. Маквий се усмихна, когато прочете надписа на кутията — Финалите на Уембли. Избрани срещи от футболното първенство. Били също имаше такава, абсолютно същата. Мъжът на дивана вдигна очи. Изглеждаше на същата възраст като жената, на около двайсет и пет. Носеше някакъв стар потник и дънки. Краката му бяха боси. Той кимна на Маквий, без да каже нищо и погледът му се върна на телевизора. Села внимателно докосна Маквий по лакътя.

— Ела — каза тя.

Маквий я последва към другия край на стаята. В следващата стая тя включи осветлението. Беше тясна стая. По-голямата част от нея бе заета от голям двоен матрак. На леглото имаше две одеяла, без чаршафи. До леглото имаше три изкуствени цветя, поставени в керамична ваза. Вазата бе тъмнозелена и този, който я бе поставил, си бе направил труда да налее вода в нея. Маквий се усмихна, когато погледна към вазата.

— Какво следва сега? — попита той.

Села кимна към матрака. Вече си бе свалила ризата. Сега отваряше ципа на дънките си.

— Ще спим — каза тя.

— Тук?

— Да.

Маквий я погледна за момент. После тя свали дънките си и посегна към ключа на осветлението. Прозорецът, на който нямаше завеси, гледаше към улицата. Маквий свали панталоните си в полумрака и легна до нея под горното одеяло. Тя бе легнала на една страна; с лице към вратата, със свити колена и с гръб към Маквий.

— И какво следва сега? — попита той за втори път. — Какво става тук?

Села не каза нищо отначало, после се обърна обратно и го погледна, подпряла лице на грубия плат на долното одеяло.

— Имахме късмет с войниците — просто отговори тя. — Можеше да бъде и по-лошо.

— Какво имаш предвид?

— Можеха да бъдат хората на Шин Бет.

— От силите за сигурност?

— Да.

— Е. и?

Тя продължи да го гледа още известно време, после протегна пръста си и го докосна по устните, жест, който обикновено се прави с деца, когато искаш да ги накараш да спрат да задават въпроси. Маквий я погледна объркан, усещаше, че я иска, но знаеше, че не сега бе моментът, после тя се усмихна, показвайки белите си зъби в мрака, обърна се и му каза да заспива. Маквий не каза нищо, усещайки аромата на тялото й под завивките, един земен дъх на жена. После, от съседната стая се чуха виковете на тълпите от стадиона и последна високият тон, когато видеокасетата бе превъртяна назад. Маквий затвори очи и въздъхна. Още един гол, помисли си той. Още нови вълнения.

 

 

Тийлман се събуди в четири сутринта и видя, че стаята бе потънала в мрак, а завесите бяха плътно прибрани. Той остана да лежи известно време, докато се съвземе, докато се опитваше да се ориентира в пътя към вратата. Момичето лежеше до него, обърнало се по гръб и леко помръдна. Спеше като дете, разперила крака и ръце, един физически феномен, който по нищо не се свързваше със съсредоточения човек, за който тя се представяше на външния свят. Тийлман бе забелязал този контраст и по-рано и реши да го отдаде на наследство от детството й. Сега, обаче, вече знаеше, че причината бе друга. Момичето бе родена актриса. Това, което светът виждаше от нея, бе само една добре изиграна роля. А това, което лежеше до него, бе истинската й същност. Някъде по средата, не знаеше точно къде, лежеше животното от снимките в дървената кутия.

Той поклати глава, все още притеснен от непосредствеността на сексуалния й апетит, и се измъкна от леглото. Когато последен влезе в стаята, той нарочно не я бе затворил добре. Сега я отвори, без да издава нито звук и излезе в коридора, който водеше към хола. Когато влезе в хола, извади телефона от щепсела, в който бе включен. След това отиде в кухнята. Там вече бе видял къде се намира другият телефонен изход, до хладилника. Пристъпи до него и затвори вратата след себе си. Остави телефона на земята и се протегна към купчината готварски книги. Извади една, в която имаше рецепти от ориенталска кухня. Сред серията неясни снимки с корейски пържени ястия, успя да намери парчето хартия, което бе скрил по-рано. Постави листа на масата, след като запомни номера, включи телефона и за последен път провери вратата.

Съливан отговори на четвъртото позвъняване. Тийлман чуваше някакви гласове в другия край на линията и после приглушените аплодисменти. Забавно предаване, помисли си той, след като позна металния сигнал на една от телевизионните игри. И след всичко това, човекът си прекарва вечерите като гледа телевизионни игри.

— Кой е? — попита Съливан.

— Тийлман.

— Кой.

— Тийлман. Рон Тийлман.

Тийлман чу как някаква врата се затвори и звукът от телевизора веднага замлъкна. После той се върна на телефона и гласът му се заби в ухото на Тийлман.

— Къде, по дяволите, си ти?

— В Германия.

— Знам, че си там. Но къде точно?

— Няма значение. Слушайте. Трябва да знам какво ви е казал Емъри. Трябва да уточним някои неща.

— Кой?

— Вие и аз.

— Точно така, мамка му. — Той направи пауза и после отново заговори. — Ти уби мъжа. Нали?

— Кого?

— Палестинеца. Асали. Ти си го застрелял, или си го накарал да се застреля или нещо подобно и сега половината свят се изсипа пред вратата ми и иска да разбере защо. — Отново направи пауза. — Нещо от това да ти звучи познато?

— Ни най-малко, сър. — Той се поколеба. — Това ли ви каза Емъри?

— Та това си е живата истина, или греша?

— Да.

— Не е вярно?

— Не.

— А каква е истината тогава?

Тийлман не отговори веднага и отдръпна телефона настрани, ослушвайки се за стъпки по коридора или за изскърцване на вратата. След като не чу нищо, той се върна на разговора и установи, че Съливан вече говореше нещо.

— Ти говорил ли си с него — продължаваше той. — Говорил ли си с човека.

— С кого, сър?

— С Емъри, приятелчето ти.

— Къде е той?

— В онзи хотел. Там, където си бил отседнал ти. В Бад Годесбург.

— В Драйзен?

— Да. Точно така. Обади ми се тази вечер. Преди два часа. С още новини. Казах му…

Тийлман се намръщи и се загледа в телефона.

— Той е в Драйзен? Емъри е в хотела?

— Точно това ти казах.

— Сам? Сам ли е?

— Не.

— Кой е с него?

— Жена ти. Доколкото разбирам.

Той спря и отново започна да говори, като каза на Тийлман, че било време вече да се връща, да се върне в Щатите, да си напише доклада и да се напъне да си направи бент, с който да се опита да спре водата, която щяла да го залее. Продължаваше да говори, когато Тийлман затвори телефона и издърпа кабела от щепсела на стената. После го върна на масата в хола и внимателно излезе в коридора, за да се върне в спалнята. Инге лежеше както преди, все още по гръб, но очите й бяха отворени и загледани в тавана.

— Какво се е случило? — попита тя, като го докосна.

Тийлман легна до нея отново възбуден.

— Те са дошли — прошепна той. — Дошли са за мен.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, отново се обади по телефона след полунощ, този път на различен номер, в офиса на Амер в сградата на общината. Той лежеше на леглото в мотелската стая, завит в одеялото и чакаше да му отговорят. Чинията с храната, която бе поръчал да му донесат от румсървиса, стоеше там, където я бе оставил, на пода до леглото недовършена. От соса на салатата му бе прилошало.

Накрая отговори някаква жена, секретарката на Амер. Старецът й се представи и тя веднага позна гласа му, като му каза да не затваря и че Амер искал да разговаря с него и че щяла да прекъсне срещата, която току-що била започнала.

Старецът погледна телефона, удовлетворен, но и изненадан. Нещо трябва да се бе случило. Той лежеше на леглото и чакаше Амер. Беше прекарал целия ден, като препрочете на няколко пъти писмата от жена си. Искаше да научи нещо повече за израелката. Искаше да знае защо тя ги бе посещавала вече три пъти. И повече от всичко искаше да чуе, че жена му е добре — и слава богу — се е върнала отново у дома.

Чуха се няколко изпращявания във връзката, когато секретарката прехвърли разговора. После старецът чу гласа на Амер, по-ясно от предишните пъти.

— Къде си?

Старецът премигна. Амер звучеше угрижен. Той се загледа в купчината рекламни материали, опитвайки се да намери името на мотела.

— В Мусъп — отговори той. — Направих това, което ме посъветва. Напуснах Ню Йорк.

— А къде е Мусъп?

— Не знам — промърмори старецът и отново премигна. — Пътувам на север. Към Канада. Случиха се някои неща. Лоши неща…

Старецът замълча.

— Окей — изведнъж Амер му прозвуча неочаквано рязък. — Абу Юсуф, моля те, изслушай ме. Имаш ли пари?

— Да.

— Колко?

— Хиляди. Десетки хиляди.

— Окей. — Той направи пауза. — Утре продължавай да пътуваш на север. После ми се обади. На същия номер. По същото време. Окей? Чуваш ли ме? Разбра ли ме?

Старецът кимна.

— На същия номер — отговори той. — По същото време.

— Добре — той отново направи пауза. — Имаш ли кола?

— Да.

— Каква кола?

Старецът се намръщи объркан. Не очакваше такъв разговор. Искаше да попита за жена си. За Хала. За това как бе тя.

— Един олдсмобил отговори той.

— Какъв цвят?

— Бежов.

— Каква е регистрацията му?

Старецът поклати глава, съвсем объркан от въпросите.

— Каква е регистрацията ли?

— Да. Номерата. Какъв е номерът на колата?

— Не знам. Мисля, ме е RHX. И после има три цифри. — Той спря и се опита да си представи номера. Беше му се налагало да ги сваля на няколко пъти, там, в гаража на Нюарк, когато правеше последните приготовления за тръбите в багажника. Затвори очи и се намръщи, докато се концентрираше. Номерът бе жълт. А цифрите бели. — Седем, осем, едно — каза накрая той. RHX, седем, осем, едно.

После настъпи тишина и старецът започна да се притеснява, осъзнавайки, че разговорът не бе стигнал доникъде, че нямаше да има никакво време дори за един-единствен въпрос за жена си.

— Хала — каза той, когато накрая Амер отново вдигна телефона. — Как е тя?

После настъпи кратка пауза, след което Амер заговори с по-тих, по-спокоен, по-любезен и по-малко разтревожен глас.

— Добре е — отговори той.

— Върна ли се?

— Къде да се върне?

— Вкъщи.

— Да, да, върна се. Върна се и е добре.

— Били ли са я?

— Не, не са я били.

— А наранили ли са я?

— Не. Сега тя е далеч от тях. Не могат да я докоснат. Всичко е наред. Всичко е окей. Повярвай ми.

— Слава богу…

Старецът поклати глава, усещайки как сълзите се стичат по бузата му, долавяйки техния горещ и солен вкус в устата си.

— Слава богу…

Той затвори телефона, засрамен от проявената слабост, от начина, по който не можа да се въздържи, от начина, по който гласът му бе затреперил и отново се замисли за жена си и за малката къща там, в Рамалах. Най-после се бе върнала. Той погледна надолу, към издутината на тялото си под одеялото, надолу към края на леглото, към недоизядената храна в чинията, в мръсната чиния, която за него олицетворяваше Америка. Утре, помисли си той. Утре ще отиде в Канада. Утре ще започне дългият път обратно към дома.

 

 

Никога преди това Тийлман не се бе виждал по телевизията. Той седеше в хола в осем и половина сутринта, а слънчевата светлина беше заляла стаята през големия панорамен прозорец. Беше облечен в халата на Инге и пиеше прясно смляното кафе, като от време на време поглеждаше към телевизора.

Снимката бе извадена от паспорта му, стара снимка, на която острата светкавица на хората от Управлението го бе направила да заприлича на жител на някоя от средиземноморските страни. Инге също я видя, когато влезе откъм кухнята с чиния с горещи рулца. Тя спря по средата на стаята и се заслуша в гласа на говорителя, докато започнаха да показват снимки от Драйзен. Полицията в Бад Годесбург издирваше американеца. Той бе получил призовка да се предаде. Предполагаше се, че той разполага с важни сведения относно убийството на някакъв палестински дипломат. Американецът пътувал под няколко различни имена. Две от тях били Тийлман и Лейси. На екрана се появи някакъв телефонен номер. Ако някой можел да даде сведения по случая, трябвало да се обади на този телефон. Тийлман погледна номера на екрана и си спомни за разярения глас на Съливан по телефона.

— Дипломат? — изненада се той.

Той се обърна и погледна Инге. Тя се бе навела над ниската масичка до дивана и подреждаше рулцата в две чинии. Миришеше по същия начин, както и халата, който той носеше в момента, някакъв скъп аромат, подплатен с нещо далеч по-земно.

— Дипломат ли? — отново попита той. — Онзи е бил дипломат?

Инге поклати глава, без да го поглежда.

— Той беше терорист — каза тя. — Избиваше деца и жени. Затова и се омете. Затова избяга от Израел. Затова дойде тук.

— Но те твърдят, не той бил дипломат.

— Лъжат. Сигурно имат причини да го правят, но лъжат.

— Откъде знаеш?

— Защото аз бях в Израел, когато това се случи — тя се изправи над масата и гласът й стана ядосан. — Нападнаха автобуса близо до Ашкелон. Бяха поставили бомба в него и тя избухна. Бомбата беше с часовников механизъм. А те следвали автобуса с лека кола. Няколко души от автобуса успяха да се спасят…

Тя повдигна рамене и сви устни.

— Застреляли са ги на пътя. Видях телата им. Имаше много тела.

Тийлман кимна, спомняйки си за инцидента, за световните вестникарски заглавия, за израелските политици, които надигаха глас за отмъщение.

— Ти си била там? — попита той.

— Час след като се бе случило — кимна тя. — Да.

— И си работела?

— Да.

— И си останала там? По време на разследването?

— Да.

— И продължаваш.

Тя го погледна изпитателно, после кимна към телевизора.

— Не — отговори тя. — Случаят е приключен. Той е мъртъв.

Тя излезе от стаята и отиде в кухнята и Тийлман я чу как пее някакво старо парче на Джеймс Браун, като произнасяше думите съвършено. За негова изненада последните няколко часа в леглото те прекараха наистина великолепно и сега, тя му го казваше с думи. I feel good^[2]… — пееше тя. — I feel good…

Тийлман поклати глава и вниманието му отново се концентрира върху телевизора. Новинарската рубрика продължаваше с последни данни за положението в Близкия изток. Дадоха кадри с маскирани младежи от Западния бряг, които хвърляха камъни срещу редицата израелски войници. Кадрите бяха направени преди по-малко от два часа и Тийлман ги изгледа развълнуван. Войниците отвърнаха със стрелба и от касетките със сълзотворен газ цялата улица се обви в облаци дим. Появи се някакъв бронетранспортьор. От него наизскачаха още войници, които погнаха маскираните младежи. Войниците носеха противогази и щитове, които се използваха за борба с безредиците, а освен това и тежки бели палки. Повечето от младежите се обърнаха и побягнаха, но войниците заловиха един и го повалиха на земята, след което започнаха да го ритат по главата и по тялото, после го повлякоха към бронетранспортьора. Тийлман се обърна отвратен от безкрайната спирала на насилието, след като се оказа, че смъртта на някаква жена във военния затвор била причина да провокира нови кръвопролития и още повече болка. Къде ли ще свърши всичко това, помисли си той и отново чу гласа от кухнята, този път нова песен, на различен език и с текст, който не можеше да разбере.

 

 

Сцената в болницата беше наистина хаотична. Маквий вървеше след Села, пробивайки си път през тълпите от жени зад големите стъклени врати. Някои от жените бяха дошли от околните села, имаха загорели кафяви лица, бяха облечени с дълги памучни роби и се изливаха от автобусите със страх за най-лошото. Те обикаляха безспирно и безцелно наоколо, като обграждаха първо някой от лекарите, после някоя от сестрите, търсейки хора в униформи, търсейки някой, който би могъл да им каже по-нови данни за носещите се слухове. Кои бяха ранените? Кои бяха убитите? Колко души бяха отведени от израелците?

Села пристъпи към някакъв санитар, който бе застанал да охранява една от стъклените врати, и кимна на Маквий да я последва. Изтичаха по коридора, без да обръщат внимание на виковете на санитаря. Коридорът беше широк. От двете страни имаше болнични стаи, разделени само със завеси, зад които се виждаха жертвите от бунта, хора със счупени крайници, с окървавени лица, с превързани глави. Няколко младежи бяха все още в безсъзнание и лежаха върху носилките, а лицата им бяха внимателно обърнати настрани от светлината. До тях седяха техни близки с приведени глави, телата им се поклащаха напред-назад и с непрекъснати ниски стонове се опитваха да ги върнат отново в съзнание.

В един от офисите в края на коридора Села намери Амер. Той бе застанал до прозореца и спореше с някакъв младеж, който изглеждаше на около деветнайсет години. Младежът бе застанал полуизправен на едно бюро. По изтърканите дънки имаше кръв и очевидно изпитваше болка някъде, въпреки че тя служеше само да усили гнева му. Лицето му бе пребледняло от шока, но очите му бяха диви и гласът му се повишаваше при всеки нов изблик. Амер се опитваше да го успокои, ръцете му описваха спокойни кръгове, също както някой диригент или свещеник. Видът му бе доста изтощен, костюмът му бе измачкан, а лицето му бе засенчено от наболата брада.

Младежът видя Села, която бе спряла до вратата. Той се опита да стане, като извика името й и изблъска Амер, който се опита да го удържи. Села не се поколеба, прекоси стаята, обгърна го с ръце и придърпа главата му до гърдите си. Младежът се разплака, после започна да се тресе, цялото му тяло бе обхванато от спазми, а гневът отново го обзе, удвоен. Маквий срещна погледа на Села и отиде при нея, усещайки как младежът започва да губи съзнание, и го вдигна върху бюрото. Младежът продължаваше да гледа Села и мърмореше нещо на арабски, а очите му сякаш заемаха по-голямата част от лицето му. Маквий застана до него и се превърна в близка мишена за конвулсиращите му крака и зачака най-силният момент на насилието да премине. Накрая потокът от арабски думи заглъхна и младежът затвори очи, а дъхът му започна да излиза на пресекулки, тялото му взе да се отпуска върху бюрото. Маквий го задържа още известно време, тогава Села му кимна да се отдръпне, за да могат появилите се доктор и медицинска сестра да минат напред. Докторът носеше малка спринцовка и ножици, с които бързо разряза вътрешната част на дънките и левия крачол. Платът се разтвори и се обели като обвивка на банан. Над лявото коляно, където кръвотечението бе най-силно, кожата бе откъсната. Маквий виждаше костта през разкъсаните мускулни влакна. Докторът набързо прегледа раната и извика нещо на арабски, а после изпразни спринцовката в лявото бедро на младежа. Младежът извика, но силите бяха напуснали тялото му и когато по коридора се появи количката, чийто матрак бе все още влажен от кръвта на някой друг, за Маквий вече не бе трудно да го прехвърли на нея.

Количката изчезна някъде в коридора и настъпи мълчание, което бе нарушено от иззвъняването на телефона. Докторът отговори. Той погледна сестрата и с жест й показа да освободи офиса. Села разбра веднага и избута Маквий към вратата. Амер излезе след тях в коридора. Навън се чуваше воят на още сирени.

Амер погледна Села. Някои от жените, които преди това стояха пред входа на болницата, сега бяха успели да си пробият път до стаите, където бяха настанени жертвите. Те се препъваха, тичайки от стая в стая, търсейки свои познати, синове, братя, съпрузи, надяващи се да ги видят още живи. Маквий ги наблюдаваше. Шумът бе оглушителен. Тогава Села го докосна по ръкава и му каза отново да я последва, а тя и Амер минаха през друга една остъклена врата, оставяйки хаоса след себе си. Завиха по един коридор, после по още един, като водеше Амер. Когато стигнаха до поредната висока двойна врата, той спря за момент и погледна Села. После повдигна рамене и влезе.

Маквий тръгна след тях и веднага позна миризмата, сладникавият мирис на белина и телесни течности. Той се огледа и затвори вратата след себе си. На едната стена се виждаше редица от високи бели хладилници. Имаше четири дисекционни маси от неръждаема стомана и редица вани с всякакъв вид инструменти, готови за употреба. На стената в дъното висеше черна дъска, а до нея — и кутия с тебешир. Стаята бе празна, а на тавана бавно се въртяха два големи вентилатора. Маквий погледна Села.

— Защо тук? — попита той. — Защо в моргата?

— Тихо е. А трябва да поговорим.

— Ние?

— Ти и аз. — Тя направи пауза. — И Амер.

Маквий кимна и зачака. Амер бе закопчал сакото си, един автоматичен жест, изразяващ уважение. Гледаше към краката си и клатеше глава. Маквий потрепери. Беше студено.

— Кое бе момчето в офиса?

Амер вдигна очи.

— Казва се Саид. Той е мой племенник. Един от синовете на сестра ми. Жената, за която ти разказах снощи. Жената, която почина в затвора. Затова — той кимна към вратата — имаме толкова неприятности през тези дни.

— Бунтът? Сълзотворният газ? Заради сестра ти?

— Да. Надявах се, че новините… — той не довърши изречението си и погледна към Села.

Села кимна.

— Ние нямаме нужда от това — каза тя. — Не и от всичко това.

— Всичко кое?

— Насилието. Сълзотворният газ. Хората от телевизията.

— Защо не? — Маквий се намръщи, спомняйки си за разговора в ресторанта. — Мислех, че в това е смисълът на всичко за вас. Децата, Интифадата. Да накарате света да види.

— Да, но…

— Но какво?

Маквий я погледна и внезапно си спомни за Яков, прострян на тротоара на Кенсингтън, по-голямата част от главата му липсваше. Може би го бяха прехвърлили тук, в някое подобно място, сигурно бяха проснали тялото му върху някоя от тези маси, обиколен от ножици, скалпели, клещи и един патолог в бяла престилка. Животът му сигурно бе свършил на черната дъска, с едно изречение, съдържащо няколко кратки анатомични подробности, като тегло, различни мерки и причина за смъртта. Маквий премигна. Който и да беше човек, където и да умреше, процедурите винаги бяха едни и същи.

— Кажи ми — тихо попита той. — Кажи ми защо умря той.

— Кой?

— Яков.

Села го погледна, без да каже нищо. После погледна и към Амер. Той знае, помисли си Маквий. Той също знае. Амер повдигна рамене. Чувстваше се неудобно.

— Имаме един проблем — изрече накрая той. — Трябва да ни помогнеш.

— Как?

— Трябва да отидеш в Америка.

— В Америка.

— Да.

— И кога?

— Утре. Може би дори още довечера. — Той вдигна очи. — Молим те.

— Защо?

Амер погледна Села. Тя разглеждаше няколкото подредени скалпела. Лицето й бе безизразно. После започна да говори съвсем тихо.

— Жената, която умря, се казваше Хала. Името на мъжа й е Абу Юсуф. Преди два месеца той напусна това място, напусна Рамалах. Отведоха го в Америка. И му дадоха газ.

— Какъв вид газ.

— Нервнопаралитичен газ. Табун.

Маквий кимна, намръщи се и се опита да проследи мисълта й. Нервнопаралитичен газ, Америка, цялата история ставаше все по-голяма.

— Къде е той сега? — попита той. — Този човек?

За първи път Села вдигна очи и погледна Амер.

Амер кимна.

— Тази сутрин — тихо каза той. — Тази сутрин той отново ми се обади. Знам къде е.

Маквий премигна, после отново погледна към Села.

— И газът е у него? У този човек?

— Да. Така мислим.

— И какво ще направи с него той?

— Не сме сигурни. — Тя спря за момент. — Но той е палестинец. И ние знаем какво ще си помисли светът, ако той реши да го употреби.

— Но кой го е изпратил? Кой му е дал газа?

Амер отново се загледа в обувките си. Села прокарваше пръст по острието на най-близкия скалпел.

— Ние — отговори тя накрая. — Яков го изпрати.

 

 

Бяха на десет километра преди Бремен, късно след обяд, преди Тийлман да реши окончателно кои снимки да използва.

Той седеше на предната седалка на мерцедеса с дървената кутия в скута си и ги преглеждаше. Инге, която шофираше, поглеждаше от време на време и се усмихваше на поредната снимка. Беше взела няколко касети, предимно със записи на британски групи, Симпъл Майндс, Ю2 и пееше заедно с вокалиста, имаше лек, игрив глас, а пръстите й потропваха от време на време на волана. Беше пяла цял ден и бе очевидно по-спокойна и когато Тийлман се замисли, разбра каква бе причината за това. Жената бе във ваканция. Беше си свършила работата.

Той извади една снимка с Вулф и я сложи на таблото. Вулф седеше на леглото, облегнат с гръб към стената, с протегнати напред крака, а коремът прикриваше част от изправения му в ерекция член. Лицето му бе запотено, а очите полузатворени и беше отправил към Инге доволен поглед. Изглеждаше като утолен мъж, като хранещ се, който бе задоволил апетита си. Но това беше снимка, която едва ли можеше да му донесе нещо добро. Не беше нито атлетична, нито показваше някоя нова бизнес идея, нито пък можеше да бъде ласкателна от физическа гледна точка. Тийлман, който бе започнал да го презира, се влюби в тази снимка.

Той погледна към Инге. Най-накрая бяха успели да установят нормални отношения помежду си. Тийлман резервиран. Инге — желаеща, и от време на време му се струваше, че бе започнал да долавя някои от истинските й черти, които, събрани заедно, правеха един сложен образ на жена, която почти със сигурност беше израелка по рождение, германка по произход и с абсолютна сигурност имаше друго име в дома. Веднъж застанал в банята на апартамента в Хамбург, той се бе опитал да си спомни някои от имената, които знаеше от времето, прекарано в Тел Авив, но тя се бе появила на вратата и бе поклатила отрицателно глава при всяко от тях, като бе споменала единствено, че била израснала на морския бряг, където прекарала детството заедно с по-голямата си сестра. Сестра й била най-добрата й приятелка. И двете страстно обичали животните. И двете били луди по ветроходството. Докато слушаше, Тийлман се бе изсмял на очевидната шега, която явно се бе отнасяла за Вулф, но когато бе погледнал в огледалото, избръсвайки остатъците от наболата си брада, се бе изненадал от вида на лицето й. Беше едновременно ядосана и наранена.

Сега той кимна към снимката.

— Сигурна ли си, че все още искаш да го направим? — попита той.

— Кое имаш предвид?

— Да ме откараш в Дюселдорф? — Направи малка пауза. — Сигурно има и някой по-прост начин.

Тя поклати глава, пресегна се към бутоните на радиото и намали звука.

— Ще те спрат — каза тя. — Освен това снимката ти е във вестниците.

— Нямах това предвид.

— О?

— Не. — Тийлман поклати глава. — Каквото и да имаш за Вулф, каквото и да е направил той, сигурен съм, че са останали някакви документи. Доказателства. Дай ми само това. После всичко е свършено и аз си отивам у дома.

Инге се намръщи.

— Но на теб ти трябват и имена — каза тя. — Искаш да разбереш какво е направил с химикалите. Къде ги е продал.

Тя го погледна.

— Нали точно това искаш?

— Така е.

— Тогава трябва да говориш с него. Той единствен знае. Не аз.

— И да не мислиш, че ще ми каже…

Тя се усмихна, без да каже нищо. После отново го погледна, израз, който бе виждал един-два пъти и по-рано, студен, любопитен.

— В апартамента му има алармена сигнализация — тихо продължи тя. — Има няколко бутона. Единият от тях се намира под масата в главния хол. Има още един в спалнята, под горната дъска на шкафа, от неговата страна на леглото, до прозореца. А съединителната кутия е в дъното на килера в коридора. След като се оправиш с това — тя сви рамене — не мисля, че може да имаш някакви проблеми.

Тийлман кимна замислено и отново погледна снимката на таблото.

— Благодаря — кимна сухо.

— Моля.

Тя отново го погледна.

— Още нещо.

— Какво?

— Болката не го притеснява. Напротив, доста му харесва.

— Аа — Тийлман кимна, продължавайки да гледа снимката, — а какво би могло да го притеснява?

Тя се усмихна за втори път, проверявайки червилото си в огледалото, после стъпи здраво на педала на газта, за да изпревари една дълга редица от камиони.

— Състраданието — отговори тя.

Стигнаха в Дюселдорф в седем и половина, в трептящия и замъглен сумрак, когато навлизащите в града магистрали бяха все още натоварени. Инге подкара към бизнес зоната, пресечка след пресечка с високи стъклени сгради и блестящи витрини. Когато стигнаха до централната железопътна гара, тя спря в дясната страна на пътя. Трополейки, премина някакъв трамвай, а главите на половината пътници бяха заровени във вестници. Тя спря двигателя и кимна пред себе си. На ъгъла на следващата пресечка имаше огромна квадратна сграда, облицована в черно стъкло. На предната част, изписано с огромни червени букви в готически стил, стоеше името WULF. Тийлман погледна натам, без да каже нищо. Коремът, помисли си той. Апетитът. Звярът, излязъл от клетката.

— Това негова идея ли е? — попита той накрая. — Декорът?

Инге се пресегна за чантата си на задната седалка.

— Червено и черно — отвърна тя. — Това са любимите му цветове.

Тийлман кимна и си спомни за някои от по-дивите сцени от дървената кутийка, за алените инкрустации по черното кожено яке на Инге, за кръвта й върху намачкания бял чаршаф, за маската, която понякога той я карал да си слага, закриваща очите й, оставяйки само устните й свободни. Тийлман преглътна и отпусна ръце. Той бе усвоил уменията, които му трябваха в морската пехота, нещо, което не можеше да научиш в никой учебник, нещо, което часовете по математика във Форт Бенинг не можеха да ти дадат, а различни трикове, с които можеше да държиш дори големците на разстояние от себе си. Истинското насилие, знаеше той, е въпрос на воля. Човек трябва да е мотивиран. Трябва наистина да го иска. Страхът може да го постигне. Това е единият начин. Но сега бе по-различно. Сега имаше омраза. А омразата, когато те изправеха лице в лице с врага, бе най-добрата мотивация.

Тийлман се загледа в сградата. Името, червените букви, се изгубиха от фокуса му за момент и той премигна и отново поклати глава, като върна всичко на мястото му. Там, някъде, горе, в черната кутия пред него, беше мишената на неговата омраза.

— Къде да го намеря? — попита той.

— На най-горния стаж има един апартамент, по-голям е, отколкото си мислиш. Трябва да минеш през една странична врата. Там, на онази улица. Ще срещнеш охраната.

— Ти спомена ли някакво име? По телефона?

— Не.

— Тогава какво следва?

Тя му се усмихна и отвори чантата в скута си. Бръкна вътре и извади едно малко шишенце с парфюм. На етикета от едната страна пишеше Орфи. Подаде му го.

— Покажи им това. Кажи им, че идваш от Ханилоре.

— Ханилоре?

— Това съм аз — тя отново се усмихна. — После го вземи. Така се бяхме уговорили. Иначе — тя сви рамене и погледна настрани — няма да минеш през вратата.

Тийлман кимна и погледна парфюма. Ръката му се сви около шишенцето.

— А след това?

— Ще те чакам тук.

— Точно тук?

— Да.

Тя го погледна, като се опита да произнесе думата с американски акцент, после се наведе и го целуна по устните.

— Внимавай — нежно напомни тя. — Моля те…

Тийлман излезе от колата, сложи в джоба си снимките, които бе избрал, и прекоси улицата, без да се обърне назад. Вече бе почти тъмно и бе започнало да ръми. Той се загледа към сградата на Вулф и започна да брои етажите до върха. Бяха девет. До нея, на същата страна, се изграждаше друга сграда. Огромните кранове се извисяваха над клетката на металното скеле. Тийлман се поколеба за момент, опитвайки се да се ориентира в обстановката, да я запомни, после зави зад ъгъла и се огледа за страничния вход. Вратата откъм улицата бе отключена. Вътре някакъв мъж седеше зад едно бюро. Беше ограден с няколко телевизионни монитора и от конзола, цялата покрита с бутони.

Тийлман се наведе над бюрото и видя собствените си движения на един от мониторите.

— Хер Вулф — каза той, без да се притеснява да прикрие акцента си. — От фройлайн Ханилоре.

Човекът от охраната го изгледа за момент. Беше млад, строен и наперен. Кимна и натисна един от бутоните на пулта като прокашля гърлото си.

— Хер Вулф?

Настъпи моментно мълчание, после някакъв плътен глас изгърмя в говорителя до ключа. Мъжът от охраната погледна към Тийлман и предаде съобщението. Чу се силен смях и гласът поиска мъжът да му бъде описан. Младежът се намръщи и тогава Тийлман разбра колко нервен бе той.

— На средна възраст… — започна той на немски. — Около…

— Голям? Голям ли е?

— Аа… не…

— Не? — Вулф отново се изсмя. — Дребен? Дребен ли е?

Младежът стана и погледна Тийлман по-прецизно, засрамен.

— Сър.

— Пет фута и пет инча^[3] — отговори Тийлман. — Толкова бях, когато се мерих последно.

Настъпи пауза, после Вулф отново заговори. Той бе чул гласа на Тийлман, акцента му.

— Той да не е американец?

— Да, сър.

— Какво носи със себе си?

— Сър?

Тийлман извади шишенцето с парфюма и го подаде на младежа от охраната. Младежът се намръщи, вече се чувстваше съвсем неудобно.

— Орфи — каза Тийлман. — Кажи му, че е Орфи.

Младежът кимна, но не можа да каже нищо.

— Орфи — повтори той.

— Изпрати го горе.

— Да, сър.

Младежът освободи ключа и каза на Тийлман да вземе служебния асансьор за деветия етаж. Служебният асансьор бе във фоайето, след поредицата от три врати. Достъпът до асансьора бил контролиран от бюрото. Щял да наблюдава Тийлман на мониторите си. Асансьорът щял да го чака, когато стигнел във фоайето.

Тийлман пъхна парфюма в джоба си и тръгна към фоайето. На стената бяха окачени няколко снимки, поставени в рамки, и на всички тях бе Вулф. На една от тях той разказваше някаква смешна случка на Хелмут Кол. На друга бе изобразен как се ръкостиска с президента Горбачов. На трета, беше застанал на един подиум, карайки миниатюрната фигура на Ицхак Шамир до него да изглежда като джудже.

Тийлман влезе в асансьора. Вратата се затвори зад него. Асансьорът бе постлан с дебел мокет и бе буквално безшумен. Липсата на индикатор за етажите не даваше никаква възможност да прецени с каква скорост се движеше. Тийлман провери джобовете си. Снимките бяха у него. Парфюмът също бе у него. Следващият час щеше да бъде негов.

Асансьорът спря. Вратата се отвори. Очаквайки да излезе в някакъв коридор, Тийлман бе озадачен, когато се оказа точно пред някаква огромна всекидневна. До вратата на асансьора бе застлан дебел бял мокет. Единият край на стаята се доминираше от огромен полукръгъл диван, тапициран с черна кожа, а на срещуположния край цялата стена бе остъклена. В нея имаше двойна летяща врата и зад малката вътрешна веранда бе Дюселдорф, елегантните нови сгради в централната част, стрелващите се нагоре кули, заети предимно от административни офиси, и каскадата от неонови светлини. Тийлман се загледа за момент и излезе, от асансьора, когато забеляза гигантската фигура, която пристъпваше към него. Той беше дори по-голям, отколкото можеше да се прецени от снимките, огромен мъж, с гарвановочерна коса, с тежка гуша и облечен само в тъмночервен халат, който едва бе пристегнат с колан около кръста. Тийлман кимна и подаде ръка, познавайки усмивката от снимките във фоайето. Това бе израз, лишен от всякаква топлота, някаква далечна прилика с нормалния поздрав, изцяло животински, просто липса на всякаква човещина. Вулф сграбчи ръката му и я стисна силно, а Тийлман се отдръпна веднага, избягвайки допира.

— У теб ли е парфюмът?

Тийлман кимна и подаде шишенцето с Орфи. Вулф го взе, погледна го набързо и го постави в джоба на халата си. После се обърна към Тийлман и пристъпи още по-близо, като се извиси над него. Тийлман усети тежестта на ръката му на рамото си. Миришеше странно, някаква смесена миризма на лосион за след бръснене и някакви подправки. Беше в дъха му, когато се наведе над ухото на Тийлман и прошепна името й, Ханилоре, след което изстреля същия онзи лаещ смях. Тийлман пристъпи назад, премина през стаята, извади снимките от джоба си и седна на дивана, като подреди фотографиите една до друга на масичката от дебел мрамор. После вдигна очи. Вулф бе застанал в ъгъла на стаята, наведен да избере нещо за пиене от барчето. Когато се обърна, носеше бутилка шампанско и две чаши. Той освободи тапата на бутилката и седна до Тийлман, без да обърне внимание на снимките. Коланът около кръста му се бе разхлабил съвсем и сега халатът се бе отпуснал върху него, разкривайки голотата му. Подаде на Тийлман една от чашите и вдигна своята.

— Наздраве — каза той. — За Ханилоре.

Тийлман докосна чашата му.

— Разбира се — отговори той. — За Ханилоре.

Той отпи от шампанското и остави чашата си на масичката. На пода, до масата, имаше някакви папки. На етикетите в задната част пишеше Kadenza Verlag. Тийлман погледна към Вулф. Вулф се взираше в снимките, разглеждаше ги една след друга, кимайки и издавайки гърлени звуци на дълбоко одобрение. После вдигна очи.

— Жестоко чукане, ъъ?

— Много готино.

— Имам предвид себе си.

— Знам.

Вулф го изгледа, премигна и взе бутилката.

— Какво искаш? — попита той. — Защо си тук?

Тийлман се поколеба за момент, после каза това, което знаеше за Литман Кеми. Каза, че работел за американското правителство. Каза, че разследвал конспиративното разпространение на нервнопаралитичен газ в Съединените щати. Имал причини да вярва, че химикалите били произведени в Литман. Вулф притежавал Литман. Имал връзки с Близкия изток. Той…

Вулф се наведе напред и рязко прекрати малката реч на Тийлман, като го потупа по коляното и задържа ръката си върху него, без да я отдръпне. Той бе настръхнал, усещаше се някакво странно електрическо поле около него, беше изпълнен отчасти със секс, отчасти с нещо далеч по-мрачно. Тийлман го усети. Беше нещо съвсем неприятно.

— Имам връзки навсякъде — изръмжа Вулф. — Също както и твоите хора. Често разговарям с тях. Понякога се обръщат към мен за съвет. Трябва да внимаваш, приятелче, с малките си историйки…

Той се загледа в снимките, взе първо една, после друга, като студено преценяваше позите, но усмивката и добрият му хумор бяха изчезнали. Накрая той отново се обърна към Тийлман.

— Та какво казваш, приятелче? Че продавам нервнопаралитичен газ? На арабите? Аз? Тук? В Германия?

Той изгледа Тийлман с въгленовочерните си очи. Английският му бе почти без акцент, също толкова добър, както и този на Инге. Тийлман си помисли за нея, затова че сигурно в момента чакаше в колата.

— Чакам отговорите — каза Вулф. — Веднага.

Тийлман стана. Вече бе видял къде се намира бутонът за алармената система. Беше на другия край на масата, на една малка, почти невидима плочка, между крака и повърхността. Вулф трябваше да се придвижи много бързо, за да може да го използва. Тийлман взе бутилката Круг. В нея беше останала само една трета от напитката. Той изля остатъка на мокета, после хвана шишето за гърлото и строши долния му край в ръба на масата. Вулф погледна масата и прокара пръст по повърхността, проявявайки пълно безразличие.

— Свали си халата — каза Тийлман с удебелен глас.

— Защо?

— Свали го.

Вулф сви рамене и тръгна към дивана, след което съблече халата си, пристъпвайки към алармения бутон. Тийлман направи крачка напред и го срита силно по крака, встрани от коляното и го видя как се строполи стенейки.

— Ставай.

Вулф го погледна, разтривайки коляното си и се опита да се изправи в седнало положение. После седна, съвсем гол, с разкрачени крака, отново напълно безразличен.

— Това ли искате вие? — изръмжа той. — Ти и твоята малка бутилка?

Той посочи с жест надолу, под огромния си корем, където се виеха гъстите черни косми.

— Ъъ? — отново изръмжа той. — Това ли било?

Той взе една от снимките, погледна, демонстрирайки пълното си пренебрежение към Тийлман. Тийлман отново го попита за Литман, за химикалите, като се опитваше да задава въпросите си съвсем просто, изисквайки да чуе само да или не, но Вулф не му обърна никакво внимание и продължи да си разглежда снимките, като мърмореше името й, без да обръща абсолютно никакво внимание на Тийлман. Тийлман отново пристъпи напред с бутилката в ръка, чийто назъбен кръг не обещаваше никакви любезности, знаейки с непоколебима сигурност, че ще го направи и че мъжът също го знаеше, но въпреки това не му обръща внимание. Той опита още един въпрос, като този път спомена името на Асали и попита Вулф какво знае за него, какво може да му каже. Вулф се протегна към халата и извади шишенцето с парфюма. Той погледна Тийлман с полуусмивка на лицето си, изразяваща същата онази животинска стръв, и разви капачката на шишенцето, с деликатно движение го долепи до китката си, от което върху кожата му остана да блести само една-единствена капчица, един напълно пренебрежителен жест, който изпрати по дяволите въпросите на Тийлман.

Ханилоре, говореше той. Моите снимки. Моята собственост. Моята жена. Литман, казваше той. Моята компания. Моите химикали. Моят бизнес. Поднесе китката към носа си, помириса я, показа, че й се наслаждава и отново върна шишенцето от парфюма в джоба си. Тийлман отвратен се отдръпна настрани, като видя как той започна да върти очи и да облизва устните си, а цялото му тяло се вцепени. Краката му се изпънаха напред, започна да протяга ръце настрани, във всички посоки, а гърлото му започна да се свива в спазми, преди да повърне, като в същото време ерекцията му ставаше все по-голяма и по-голяма. Цялото му тяло се тресеше, изгубило контрол, краката му се разтвориха още повече и между тях започнаха да се подават първите изпражнения.

Когато пред собствените му очи започна да става мъгливо, Тийлман се хвърли към големия панорамен прозорец, молейки се поне неоновите светлини да останат във фокус. След това успя да напипа дръжката на плъзгащата се врата, отвори я и пристъпи навън, на вътрешната веранда и затвори вратата след себе си. После се наведе над перилата и се опита да натика нощния въздух в дробовете си, като в същото време чу изтопуркването, когато огромното тяло на Вулф се претърколи от дивана и се просна на пода.

Девет етаж по-надолу лицето в синия мерцедес продължи да гледа още известно време. После колата изчезна.