Греъм Хърли
Дяволско дихание (18)

Епилог

10 юни 1991 година

Девет месеца по-късно, когато войната в Залива бе вече спечелена, Америка реши да устрои Парад на победата в Ню Йорк сити. Безбройните колони от маршируващи войници бяха предвождани от брас бендове. Секретарките ръкомахаха възторжено от прозорците на своите офиси. Хлапетата, облечени с фланелки, на които бе нарисуван Персийският залив, развяваха хартиени флагчета. Тълпите по улиците се катереха върху вестникарските будки, върху колите, върху камионите, разнасящи безалкохолни напитки, навсякъде, откъдето щяха да могат да виждат по-добре.

Лора гледаше парада по телевизията, сгушила свитата на кълбо Брий в скута си. Всеки път, когато на екрана се появяха войници, Брий започваше да пляска с ръце. Това непрекъснато се повтаряше. След това започнаха да дават телевизионни клипове. Всеки от тях изобразяваше някаква сцена от войната. Израелският показваше кратки сцени от Тел Авив по време на бомбардировките.

Брий, която бе станала тиха за известно време, попита за тези сцени. Лора само сви рамене като се опита да отклони въпроса.

— Попитай чичо си Питър — отговори тя. — Той сигурно знае.

Брий се изтърколи от скута й и изтича в другия край на стаята. Емъри бе седнал до прозореца, отпуснал се на креслото. Брий повтори въпроса си, попита какво означаваха тези сцени и Емъри й отговори, като се опита да опрости нещата и предложи най-обикновените факти. Лора, която слушаше с половин ухо, погледна към тях.

— И казваш, че те биха нападнали иракчаните?

— Да.

— Но не са го направили? И нещо ги е спряло?

— Да.

Лора го погледна за миг, намръщи се и продължи да гледа телевизия.

— И слава богу, че не са го сторили — промълви тя, докато гледаше следващите кадри.

Същата седмица Маквий отлетя обратно за Израел. Били замина с него, като в самолета седна до прозореца и почти непрекъснато остана прилепил нос към стъклото. На летище Бен Гурион, Маквий взе кола под наем. Пътуваха на север по крайбрежния път до Хайфа. После се отправиха към вътрешността и нагоре към планините, като подминаха Сафед, после Рош Пина и се спуснаха в равнината Хула по дългия бял път, минаващ през овощните градини.

Стигнаха в кибуца на здрачаване, когато въздухът започваше да става златист, но въпреки това температурата си оставаше около трийсет градуса. Били бе уморен след пътуването, а бе и жаден. Маквий паркира зад столовата и го поведе към хладилния склад, където съхраняваха металните бидони с плодов сок. Бе взел две стъклени чаши от столовата и загреба с тях в един от бидоните, като наблюдаваше как Били жадно пие чаша след чаша.

След това се спуснаха пеша през кибуца по пътеката към училищната сграда, като Маквий кимаше с глава на познатите лица, опитвайки се неуспешно да произнесе някоя друга дума на хибрю, като накрая винаги завършваше с усмивка. Пред училищната сграда децата играеха футбол и Били спря и хвана баща си за ръката и го попита дали знае как да ги попита дали ще може да поиграе с тях. Маквий се усмихна, скочи напред, пресече пътя на топката и я подаде на Били. Били я засече, ритна я във въздуха и започна да жонглира с нея, когато видя как останалите хлапета впериха поглед в него. След това той укроти топката и я подаде на най-близкото момче, което бе на неговите години и Маквий го остави там и влезе в сградата на училището, доволен, че може да се скрие от жегата.

Села беше в една от класните стаи. Пишеше върху черната дъска някакви големи закръглени символи с отработен учителски почерк. Когато чу, че вратата се отваря, тя се обърна.

Маквий спря до вратата. Целият се къпеше в пот. Усмихна й се.

— Здравей — каза той.

Села го погледна за момент, а ръката й продължаваше да стои върху дъската. После се обърна и тръгна към него между редицата от чинове. Ръцете й бяха целите в тебешир. Тя ги изтри в шортите си, после се протегна и докосна лицето му.

— Ти — едва промълви тя и се усмихна.

Маквий кимна и я обви с ръцете си. Чуваше как Били вика навън да му подадат топката.

— Аз съм — съгласи се той.