Греъм Хърли
Дяволско дихание (10)

4.

В девет без петнайсет Рос седна на бюрото на Фридланд и зачака във влажната лондонска сутрин.

Една от секретарките го беше пуснала да влезе, имаше скована фигура, не беше си отспал, беше в лошо настроение и беше нахлул в коридора и нагоре по стълбите, без да се обърне назад. След като установи, че офисът е празен, той си бе преметнал шлифера на едно от овехтелите кресла на Фридланд и остана да гледа как капките тупват и се събират в локвичка върху бледосивия килим от Уилтън. Беше въпрос на само един малък жест, но когато Фридланд се появеше, той щеше да свърши работата си. Нашето кресло, казваше той. Нашият килим. Нашите пари. Нашите правила.

Един от телефоните започна да звъни, един от двата на бюрото. Рос го погледна отначало и се запита дали линията не минаваше през централата на долния етаж. След като реши, че не е, го вдигна. В другия край се чу женски глас. Звучеше загрижено. Искаше да говори с господин Фридланд. Рос й обясни, че очаквал всеки момент да пристигне. Можела да остави съобщение. Всичко щяло да бъде наред. Жената отначало се поколеба, после продължи да говори може би още минута. Рос кимна, не каза нищо и си позволи да пусне малка усмивка. В края на разговора той благодари на жената, затвори телефона и погледна часовника си. Минаваше девет, а все още нямаше и следа от Фридланд.

Като вдигна другия телефон, Рос помоли да му донесат чаша кафе. После отвори куфара, който носеше със себе си, и извади една голяма картонена папка. Постави я разтворена на бюрото, взе един от подострените моливи на Фридланд и започна да проверява направените от него преди около седем часа бележки. Меморандумът, предназначен за един силно ограничен кръг от министри, описваше подробности за политическия провал, който щеше да настъпи, ако пресата получеше достъп до списъка с последните продажби на оръжия на Ирак от местни фирми. Беше го описал във формата на ситуация, като едно упражнение как да бъдат ограничени до минимум последствията, и сам се бе опитал да се убеди, че изпращането му би било един акт на много внимателна политическа проверка. Търговията с оръжия можеше да представлява минно поле за всяко едно правителство, а този единствен лист хартия — само три параграфа — не представляваше нищо повече, освен една карта. Следвайте този път и може и да се отървем от разгрома. Ако не му обърнете внимание — всички сме мъртви.

Рос прочете меморандума още веднъж и после се облегна в креслото, като го завъртя леко, моливът още беше в ръката му. Слава богу, скандалите в оръжейния бизнес не бяха нищо ново. Една огромна част от промишлената продукция на страната беше свързана с отбраната, а износът й бе жизненият й сок. Назад, през април, митническите и правителствените служители бяха открили няколко огромни стоманени тръби, които бяха на път за Ирак. Тръбите, които според документите трябваше да бъдат използвани за нуждите на петролно химическата индустрия, всъщност бяха проектирани като части от иракско супероръдие. Това супероръдие имаше възможност да бомбардира цели на разстояние, достатъчно да достигне Тел Авив. Митническите служби тогава бяха притиснати да действат по настояване на Мосад, а скандалът, който произтече следствие на това, достигна до най-високите слоеве на властта. Всъщност, Даунинг стрийт сега бе стигнала достатъчно близко, за да бъде уязвима.

След шестте месеца спекулации в пресата, политическите уроци от този епизод бяха станали кристалночисти и бяха следени в най-висшите кръгове с непрестанно внимание. Не трябваше да има повече никакви изненади, повече никакви покани към медиите да взривяват обществеността. Страната, в края на краищата, се приготвяше за една важна война, а войната налагаше своята брутална логика. Правителство, което можеше да се огъне лесно, щеше да загуби битката. За да победиш, обаче, трябва да си твърд и да имаш кураж и да желаеш да поемеш рисковете на съдбата. Това беше урокът на историята. Това беше начинът, по който суверенитетът бе възстановен на Фолклендските острови. Правителството, истинското правителство, носи със себе си отговорност. И сега бе времето да я използва. Всичко беше съвсем просто и също толкова славно.

Застанал в малката обляна от слънчева светлина стая на четвъртия етаж и слушайки тирадата, Рос нямаше никакви съмнения относно действителния дневен ред. Истинският дневен ред щеше да бъде свързан с това как да бъде запазен злият дух в бутилката. Каквото и да бяхме продали, независимо до каква стенен смъртоносно, за страната щеше да бъде най-добре да остане неосведомена. Това беше работа на Рос. Това беше мястото, където той не би трябвало да си позволи да се издъни. Освен ако не искаше да свърши като Фридланд, вкаран в техните коридори, с прекъсната пенсия, като старият спец с влажните сега очи, който беше повикван само за специални случаи.

Рос стана и отиде до прозореца. Знаеше, че обстоятелствата вече работят в негова полза. Вчерашната реч на Джордж Хабаш, лидерът на популярния Фронт за освобождение на Палестина, съвсем пряко заплаши, че някои западни обекти ще бъдат нападнати в случай на действия на американските войски в Залива. Заплахата направо бе вцепенила службите за сигурност. Говореше се, че ще има втори Локърби^[1], или нападение над железопътната гара на някой голям град. Вече се разработваха планове за действие, ключовите точки бяха изолирани за специално наблюдение. Носеха се слухове, че тези, които нямаше да пътуват, нямаше да бъдат допускани до големите летища, че при петролните инсталации щяха да бъдат съсредоточени военни части, че ядрените електроцентрали щяха да бъдат обезопасени по подобен начин. Той дори беше видял един меморандум, предната вечер, който спекулираше с възможността химически оръжия да попаднат в ръцете на терористите.

Рос задържа мисълта си, чудейки се какво ли биха казали службите по сигурността, ако бяха научили за липсващите пет галона с Табун Джи Ей, когато видя Фридланд долу на улицата, забързан в дъжда. Рос беше убеден, че от политическа гледна точка инцидентът в Нюбъри трябваше да бъде запазен в съвсем тесен кръг от хора. Дали това щеше да бъде възможно, дали щеше да може да се сключи някаква сделка с мистериозните автори на бележката, която бе получил, той още не знаеше. Но трябваше още в самото начало да се уреди някакво прикритие за цялата история и Фридланд щеше да бъде най-подходящ за това.

Той чу стъпките долу, в коридора, и краткия приглушен разговор. После Фридланд се появи на вратата, като се опитваше да балансира чашките с кафе, които носеше в ръцете си. Върнал се в креслото, Рос го изгледа как прекосява стаята и се замисли колко състарен изглеждаше човекът и колко уморен вид имаше.

Фридланд спря до бюрото, подаде на Рос едната чаша и остави другата на полираната повърхност. После взе шлифера на Рос от креслото, окачи го внимателно зад вратата и седна. За най-голямо разочарование на Рос, той не успя да забележи прогизналото петно на килима в краката си.

Рос погледна часовника си.

— Имам пет минути — предупреди набързо той. — Това ще ти потрябва.

Той подаде бележника си към Фридланд. Фридланд не направи никакъв опит да го вземе, а вместо това разбърка кафето си и с учтива усмивка покани Рос да продължи. Рос го изгледа за момент, след което отвори папката. Благосклонността един към друг, която бяха започнали да изграждат по пътя към градското летище, вече бе изчезнала. От онзи кратък момент на слабост не бе останала нито следа. Рос отново бе там, където винаги си беше, застанал над Фридланд с единия крак стъпил на врата му.

— Нюбъри — троснато започна той — с мястото, където онзи варел с химикалите с изчезнал. Щабът на фирмата е в Бейсингстоук. Човекът, с когото искам да се срещнеш, е господин Лавъл. Той е управляващият директор.

Фридланд кимна и отпи от кафето, наблюдавайки Рос над рамката на машата си. Рос се поколеба с единия му пръст, останал върху папката, очакваше някаква реакция и се раздразни от това, че такава липсваше.

— Лавъл — повтори той — е шефът. Той е бил отговорен. Той е този, който е решил да не се обади на полицията. — Замълча. — Една седмица е прекалено дълго време да бъде опазена тайна като тази. Не мога да си представя как ще приеме обвиненията.

— За какво?

— За това.

Рос извади лист хартия от папката и го плъзна по бюрото. Фридланд се пресегна и го взе. Беше стандартен формуляр, издаден от Министерството на околната среда. Най-отгоре, с големи черни букви бе записано: Списък на токсични вещества. Два реда по-надолу, до Име на фирмата, беше записано: Диспоузъл, заедно с адрес и телефонен номер. По-надолу, в средата на страницата, където бяха изредени конкретните вещества, имаше едно кръстче, отметнато с молив. А в долната част на страницата, срещу Дата, бе записано 26 август 1990 година.

Фридланд вдигна поглед.

— Но това е миналият месец — каза меко той. — Датата е от миналия месец.

— Правилно.

— И какво ще искате да направя с това?

— Искам да го дадеш на господин Лавъл. А после искам господин Лавъл още веднъж да напише контролното си.

— Но той не може. Химикалът наистина е изчезнал Фридланд спря, като нарочно изглеждаше възмутен. — Откраднат е бил. — Изчезнал е.

Рос се усмихна и взе кафето.

— Грешиш — каза. — Бил е унищожен. — Той кимна към формуляра. — Съвсем по правилата.

Фридланд се намръщи, когато погледът му отново се върна на формуляра.

— А това кръстче? Отбелязано с молива? Какво означава?

Рос вдигна глава.

— Това Лавъл трябва да попълни. Той е експертът. Не аз. — Той направи кратка пауза. — Предполагам, че има хиляди други химикали, които могат да изиграят тази роля. И всичките смъртоносни. Но нито един от тях няма да е нервнопаралитичен газ.

Той отново спря.

— Разбираш ли какво ти казвам?

Фридланд не отговори нищо отначало. После се отпусна на креслото си и кръстоса крака, спечелвайки малко време и настанявайки се по-удобно. През сакото си усещаше влагата, където Рос бе оставил мокрия си шлифер.

— Искате от мен да покрия следите на този човек — внимателно изрече той.

Рос поклати глава.

— Искам той сам да покрие следите си — отговори. — Ти ще му предложиш. Той ще го направи.

— А вие не знаете нищо.

— Аз не знам нищо.

— Но това е фалшифициране на документи.

— Да. И ще го направи, като си напише контролното още веднъж. Като напише нещо по-безинтересно… ъъъ… за пресата, например.

— Като кое?

Рос го погледна от другата страна на бюрото. После стана, взе папката и с трясък отвори куфарчето си.

— Човекът има избор — каза той. — Той или може да направи това, което ти ще му предложиш, като подложи на санитарна проверка собствения си доклад, като го преправи, че уж е било съвсем допустима производствена злополука, небрежно отношение на служителя. Или — той сви рамене, — или ще оставим пресата да публикува името му, ще му бъде отнето разрешителното за правоспособност и ще оставим пазарът да свърши останалото. Представям си лъжите, с които останалите от бизнеса коват търговския си успех, въпреки че — той се усмихна — това ще си бъде негово лично решение.

— А аз? А моето решение?

— Ти нямаш никакво решение, което се налага да вземаш. Всичко, което трябва да направиш, е да се качиш на колата си и да отидеш до Бейсингстоук. Господин Лавъл ще направи останалото. Гарантирам ти го.

Фридланд кимна, докато слушаше как Рос си приказва своето, класическата маневра, първи етап при създаването на прикритие, отричай всичко.

— И какво ще стане след това?

— Това вече не е работа на господин Лавъл.

— Така ли?

— Така.

— А да не би да е ваша работа?

— Не.

— А какво ще стане, ако това нещо се получи някъде на друго място? Между другото откъде се взе то?

Рос погледна Фридланд за момент, без да му отговори. После вдигна рамене и кимна към куфарчето си, към картонената папка с изрезките от вчерашните вестници.

— Палестинците ни заплашват с втори фронт — каза той. — Естествено, ще им трябват оръжия, амуниции — той отново вдигна рамене, — нервнопаралитичен газ.

— И това няма да има нищо общо с Диспоузъл?

— Да.

— Различен източник?

— Да.

Фридланд кимна, следвайки логиката, пълзяща нагоре срещу течението, обичайната рационална, политическа маневра. Диспоузъл беше фирма на консерваторите, фирма, която беше типичен пример за новата етика на торите. Беше рентабилна. Беше ефикасна. Биеше конкурентите си в целия свят, беше най-истинското доказателство за това, че свободната конкуренция и свободните пазари работят. Компанията беше спечелила много ласкави думи от самата министър-председателка и не беше сега времето, когато трябваше да бъде захвърлена на вълците. Поне ако това можеше да бъде избегнато. Фридланд вдигна поглед.

— Искате ли да ви го напиша? — попита той. — Или просто да ви кажа не?

Рос спря, след като беше извървял половината път до вратата с куфарчето в ръка. Той се огледа. Фридланд все още седеше в креслото си, с лице към прозореца, съвършено неподвижен. Рос пристъпи към него, наведе се и приближи устата си до ухото му. Заговори много бавно, с тих глас, като добре беше прикрил раздразнението, което още чувстваше.

— Знаеш ли, направих си труда да вдигна телефона ти докато те нямаше — каза той. — Преди да пристигнеш. Някаква мисис Белингъм се обади.

Фридланд се огледа наоколо и лицето му бързо смени изражението си. Рос му се усмихна, отново овладял положението.

— Прислужницата — потвърди той.

— И какво каза?

— Каза, че Стефани е изчезнала. Очевидно е оставила някаква бележка.

— И?

Рос се изправи, куфарчето все още беше в ръката му.

— Каза, че с това добрите й намерения приключвали. Каза, че според нея хероинът й се отразявал много зле. — Той направи пауза. — Можем да я вземем. Можем да я затворим. В някоя приятна малка килийка. Без наркотици. Без лекарства. Дали ще й хареса? Дали ще го преживее?

Той спря за втори път и постави ръката си на рамото на Фридланд.

— А ти ще го преживееш ли?

 

 

Тийлман се събуди призори, преследван от образа на Лора. Тя бе останала в мислите му през цялата нощ, представяше си я под стрехите на Дикси стрийт, а самият той в сянката. Тя беше с Емъри. Емъри я бе любил с безгранична страст и безгранично умение. Боравеше с нея, сякаш свиреше на пиано, любимите му акорди, наслаждавайки се на времето, изтръгваше нови тонове, нови ритми, нейното тяло извито под неговото, гърчещо се в спазмите на поредния оргазъм, тихото стенание, което познаваше толкова добре, онова, което започваше долу ниско, кратките вопли на изненада, когато започваше да влиза все повече и повече, ръцете й, които се спускат надолу и го придърпват още по-навътре, гърдите й, разлели се по тялото й, огромните й диви очи, повдигнатата нагоре брадичка и изпъкналите вени на врата й.

След това, след като приключи, Емъри увива дългото си тяло около нейното и тя се плъзга надолу, към корема му, косата й разпиляна върху него, пръстите й, които танцуват върху меката плът на члена му, милват го непрестанно, галят го, правят го по-голям и по-голям, езикът й работи нагоре-надолу, пръстите й обгръщат топките му, очите й, полупритворени като на котка, го наблюдават. Скоро, когато той е вече готов, започва да се отдръпва, но тя поклаща глава и го поема още по-навътре, устните й около него, нагоре-надолу, смучейки, и същият онзи приглушен стон, излизащ от гърлото й. Ритъмът се ускорява и накрая той избълва, всичко, което е насъбрал и тя увива гърдите си около него и продължава да се движи, продължава да наблюдава лицето му, начина, по който то започва да се гърчи като книжна торбичка, докато спермата продължаваше да се изпомпва навън. След това, като две бебета, като куклички в кошчето на Брий, те се обвиват взаимно, главата й върху гърдите му, а ръката й на корема и заспиват.

Тийлман се обърна, усетил топлата плът до себе си, разтърсен от мъка. Беше ден. Чуваше движещите се автомобили. Той отвори очите си. Инге лежеше до него, голите й рамене се показваха над чаршафа, дългото й тяло, прилепено до неговото. Тийлман се намръщи объркан. Беше си легнал сам. Беше сигурен в това. Тя му бе казала, че може да разполага с апартамента. Щяла да отседне някъде другаде. Беше я видял как си тръгва, как върви надолу по коридора. Беше извикала за лека нощ от асансьора и бе изчезнала.

Когато затвори вратата и се просна върху леглото й, той се бе почувствал щастлив, че не трябваше да остава в хотела. Хотелът вече не бе сигурно място. Емъри имаше телефонния номер, а чрез него можеше да намери и адреса. По този начин той ги бе изпързалял, момчетата от консулството, които Емъри щеше да изпрати, или някой от специалните им екипи от Франкфурт, и щяха да сложат край на безценната му операция с някой смъртоносен изстрел. Щеше да им каже нещо, да ги излъже, да им даде някакъв претекст, с който да оправдае действието, за което щеше да ги инструктира. Самият той го бе правил много пъти, по време на други полеви пътувания, когато му се бе налагало да се сблъска с някой твърдоглав нещастник, слагаше му юздите и го връщаше в правия път. Обичайното извинение беше натискът. Момчетата, подложени на натиск. Това никога не беше подлагано на критики, беше просто един от атрибутите на работата, риск, който трябваше да поемеш, просто поредната жертва за Чичо Сам. Той никога не се бе заинтересувал какво ставаше с момчетата, когато ги откарваха обратно у дома, дали ги изкарваха в пенсия, или тихо ги вкарваха в някоя лудница, или — също като някои свои съветски колеги — просто изчезваха. Каквото и да се случеше, където и да се окажеха в днешно време, всичко беше правено точно по правилата, но това беше нечий друг проблем. До този момент.

Тийлман се обърна, изръмжа и отново се замисли за Лора.

— Искахме да си имаме бебета — прошепна той. — Деца.

— Ja?

— Да. Опитвахме ли, опитвахме. — Той вдигна очи и забеляза, че Инге се бе изправила на лакът и го слушаше. — Ти какво мислиш? Да не мислиш, че съм бил аз?

— Какво имаш предвид?

— Да не мислиш, че ми е имало нещо? Че нещо не ми е била готина работата? Знаеш ли? Кофти чукане?

Той се изви и я погледна, любопитен колко големи бяха гърдите й, по-големи, отколкото си бе представял, с големи кафяви зърна, красива кожа.

— Искаш ли да го направиш? — каза тя. — С мен?

Тийлман поклати глава, без да каже нищо, а Инге зарови главата си и го целуна нежно по рамото. После тя отхвърли чаршафа, беше почти медицински жест, съвсем като в болниците и коленичи пред него, а ръцете й се плъзнаха надолу по корема й, към гъстите руси къдри под него. Тя разтвори бедрата си малко, наблюдавайки се в огледалото на вратата на гардероба и пръстите й започнаха да мърдат вътре, лакираните й нокти ту се показваха, ту се скриваха, ханшът й започна да се движи, напред, назад. След малко, без да се усмихва, тя разтвори бедрата си още по-широко и Тийлман видя устните й, подути и влажни. Очите на Инге се затвориха.

— Харесва ли ти да ме гледаш?

— Да.

— Това кара ли те да мислиш за жена си?

— Да.

— Тя прави ли така?

— Не. Никога. Поне не с мен.

— А може би с някой друг?

Инге отвори очите си и го погледна. Ръцете й вече бяха неподвижни. Тийлман сви рамене, без да казва нищо, безнадежден, а Инге продължи да го гледа, после се наведе над него, целуна го, опита се да го докосне, после опита отново, като езикът й този път бе по-настоятелен, но отново не успя. После го накара да се предаде. Той усети топлата влага на гърдите й, улови очите й за момент, а тя му се усмихна, вкопчи устата си в неговата и обгърна лицето му с ръце като започна да смуче първо горната му устна и след секунди чу силния стон.

— Извинявай — каза тя, докосвайки лицето му.

— Няма нищо.

Тя му се усмихна, гледайки го.

— Не това имам предвид — каза тя.

Десет минути по-късно, след като си бе взела един душ, Инге се върна в спалнята, седна на един стол до нощната масичка, преметнала единия си крак върху другия и започна да си лакира ноктите. Тийлман я наблюдаваше от леглото. Все още усещаше вкуса й.

— С другия мъж ли делиш този апартамент?

— Да.

— С него ли спиш?

— Да.

И той няма ли нищо против, че аз съм тук?

— Не. Защо трябва да има нещо против?

Тийлман сви рамене.

— Просто питам — отговори той.

Блум, кацата, пристигна за късната закуска. Инге донесе прясно сварено кафе и няколко вида изпечени закуски. Тийлман, опрял гръб на прозореца, не им обърна внимание.

— Кога трябва да се обадя? — попита той за втори път.

Блум вдигна очи.

— В десет часа — отговори с уста, пълна с варени картофи. — Той винаги е там в десет.

— Имаш ли номера му?

— Разбира се.

— Той никога ли не го променя?

— Напротив, винаги.

Тийлман кимна. Бяха говорили за подробностите предишната вечер, тримата, седнали в ъгъла на един ресторант на Пинеберг. Асали живеел скрит зад висок дувар и купища от електронни охраняващи системи на някаква тиха къща в покрайнините на Бад Годесберг. Бил наел поне четирима телохранители, които работели денонощно на смени по двайсет и четири часа. Доколкото знаел Блум, живеел на диета от видеофилми и готова храна, която му носели от съседния корейски ресторант. Опитите да се доберат до него, по какъвто и да е начин се проваляли. Единственият флирт с истинския живот, който можел да си позволи, бил да вечеря от време на време в хотел Драйзен, една огромна сграда на брега на Рейн, пет пресечки по-надолу по неговата улица. Очевидно имал доверие на персонала там. Запазвали му маса в основния ресторант и ако телохранителите били облечени с костюми и си сложели вратовръзки, шефовете на хотела нямали нищо против. Клиентелата, във всеки случай, не представлявала никаква заплаха за Асали. Преуспяващите германци на средна възраст дори нямаха никакви проблеми с палестинската кауза. Напротив, много от тях приютяваха и изразяваха тихата си симпатия спрямо всеки, който беше достатъчно глупав или смел, за да тръгне срещу израелците.

Тийлман отпи от кафето си. Планът, в същността си, беше пост. Щеше да се обади на Асали и щеше да му предложи услугите си. После щеше да му даде някакъв номер във Вашингтон, на който да може да направи проучванията си. Номерът щеше да бъде този на Съливан, в неговия кабинет, на същия коридор с Овалния кабинет. Тийлман вече се бе свързал с него, беше се обадил у дома му и го бе помолил единствено за подкрепа. Ако се обади някой на име Асали, беше казал той, просто измислете нещо за мен. Кажете му, че съм благонадежден. Докато го слушаше, Съливан не бе казал нищо, а просто изръмжа нещо в знак на съгласие и помоли Тийлман да повтори името, като го изрече буква по буква. Тийлман така и направи, разбирайки, че вътрешният номер след централата в Белия дом беше най-добрата примамка, най-сочната стръв, която щеше да накара палестинеца да се подаде от своя бункер.

С помощта на Съливан, Асали щеше да се съгласи да се срещне с него. От осемнайсет месеца, според Натан Блум, човекът се опитвал да си осигури американско поданство. Всички опити, преки или чрез някаква трета страна, били провалени. Сега, независимо по каква причина, той щеше да си помисли, че накрая приливът е започнал да работи в негова полза. Тийлман щеше да го накара да повярва в това по телефона, но трябваше да има и среща, лице в лице, и то на неутрална територия. Някъде наоколо би било идеално. Дотам трябваше да стигне разговорът, това първо телефонно обаждане. Без никакви твърди обещания, нищо конкретно, само потвърждение, че ще се обади пак, след като арабинът вече е имал малко време за размишления.

Тийлман погледна към другия край на масата, където седеше Блум. Предната вечер израелецът бе описал хотела съвсем подробно: пътищата, по които можеше да се стигне до него, околните къщи, разположението на основното фоайе на партера, начинът, по който се отварят вратите, странният ляв завой, който щеше да ги изведе обратно на двора и на тихите и сенчести крайградски алеи, които водят нагоре към аутобана, пресичащ страната от север на юг. Докато слушаше, Тийлман бе останал впечатлен. Наблюденията на Мосад както винаги бяха безупречни. Също както и техния оперативен план. Щяха да организират един скромен пункт вън от хотела, достатъчен да отстранят един или двама от телохранителите. Вътре, във фоайето щяха да имат четирима агенти, както мъже, така и жени. Двама от тях щяха да бъдат гости на хотела. Всички щяха да бъдат въоръжени. Всички щяха да говорят отличен арабски. Те индивидуално щяха да се справят с телохранителите, благодарение на дискретната употреба на автоматичните си пистолети, след като ги посъветват шепнейки да стоят мирно, да не предприемат нищо, докато Асали щеше да бъде отведен от хотела и откаран нанякъде.

Тийлман, който беше ветеран в поне дузина подобни операции, знаеше твърде добре, че всичко щеше да бъде много по-крехко, отколкото изглеждаше, че не всички планове приключваха успешно, когато се стигнеше до пряк контакт с врага. Но израелците бяха признати майстори на това поле и ако Блум беше толкова добър, колкото Тийлман подозираше, че бе, тогава той имаше пълно основание да очаква, че ще може да прекара ден-два на спокойствие в компанията на арабина — със сигурност — щеше да има достатъчно време, за да провери доколко е вярна теорията за Вулф. Това, което щеше да остане неразрешено, обаче, бе осигуряването на безопасно място, на къщата, в която Асали да бъде отведен, преди да бъде откаран обратно в Тел Авив. Последното щеше да бъде истинската награда за Мосад: един шанс да го разтърсят по-обстойно, да го обвинят в нападенията срещу израелските автобуси и накрая да го изправят пред обществения съд като едно живо доказателство, че светът бе твърде малък, за да могат да се скрият терористите от дългата ръка на израелското правосъдие. Бяха сторили същото с Айхман и безброй още други нацистки военнопрестъпници. Правеха го сега с арабските си врагове, една още по-стара антисемитска раса, не по-малко опасна и не по-малко брутална.

Тийлман сипа още една лъжичка захар в кафето си. Той също имаше карти, които да изиграе, и Блум го знаеше. Без него, без телефонното обаждане, Асали нямаше да се съгласи да се покаже. Ако това не беше покана, отправена от американците, директна, внимателно проверена, човекът нямаше да се появи. Не и на тепсия. Не и тогава, когато те щяха да бъдат готови и чакащи да го отведат. По същия начин, без Блум, Тийлман нямаше достатъчно опора, за да може да си свърши работата с Асали както трябва. Това беше едно странно застъпване на интересите им, един малък брак по сметка, който щеше да послужи за решаването на проблемите и на двете страни.

— След това — попита напрегнато Тийлман. — А какво ще стане след това?

Блум вдигна рамене, един жест на безразличие, реакция на човек, който не е свикнал професионализмът му да бъде поставян под въпрос.

— Ще сменяме колите — отговори той. — Два пъти през първия километър. Третата ще ни отведе в обезопасената къща. Той остава там — той отново вдигна рамене — два дни? Три дни? Колко време ти е необходимо?

Тийлман се поколеба за момент. Важни фигури като Асали не бяха лесни за преценка. Някои се разприказваха веднага. Други се държаха изненадващо необичайно. И в двата случая сънят беше единственият ключ. Когато лишиш един човек от сън, когато го държиш буден денонощно, когато дезориентираш чрез шум и ярка светлина и някой друг насилствен метод, рано или късно той става твой. Сънят беше лепилото, което държеше повечето хора изправени. Премахни го и хората се разпадат. Тийлман вдигна очи.

— Пет дни — отговори той. — Най-много.

— Окей — кимна Блум. — Пет дни.

Той се усмихна внезапно и посегна към остатъците от картофеното пюре, също като някой бизнесмен, пропътувал много мили и успял да сключи добра сделка, Тийлман осъзна, че отново погледът му е насочен към момичето, чудейки се каква ли точно връзка бе имала тя с Вулф, а сега и с Блум, и как ли успяваше сама да се освободи от този вероятен тормоз. Когато забеляза, че Тийлман я наблюдава, Инге се усмихна и кимна към телефона.

— Десет часът е — тихо каза тя. — В случай че си забравил.

 

 

Емъри седеше зад волана на взетия под наем форд и напредваше сантиметър по сантиметър под тунела Калахан. Сега беше най-натовареното движение около летището Лоугън в Бостън, пътищата към изходите здраво задръстени и в двете платна на тунела, колите бяха прилепнали предница до задница, а температурата вече се бе качила над двайсет и пет градуса.

Той отново се пресегна към радиото и потърси местните станции. Беше долетял в Масачузетс призори, а думите на Вайл, когато се разделиха, бяха все още в съзнанието му. Лице в лице — бе казал той. — В никакъв случай по телефона. Емъри седеше в голямата кола и се намръщи при спомена за онзи разговор, чудейки се дали си заслужава да бие толкова път, дали можеше да си позволи още двадесет и четири часа, без да стъпи в офиса. Бяха изминали почти два дни, откакто се бе върнал от Западния бряг, а бюрото му вече не се виждаше под последните внимателно подредени купчини с данни. Хуанита, чийто апетит за работа бе смятал за безграничен, очевидно беше започнала да изнемогва и дори се бе отказала да пуска малките си шегички. Настойчивите обаждания на Съливан я бяха изтощили и тя бе предупредила Емъри, че след скандала около Захра, търпението на човека сериозно бе започнало да се изчерпва. Бил се обаждал отново предната вечер и поискал последна справка за НФОП^[2]. Джордж Хабаш заплашвал, че ще пренесе войната на Саддам на запад. Заплахата, както я бил представил Съливан, била съвсем реална. Онзи обещавал тероризъм в стил а ла карт срещу партньорите от коалицията, ако дори един крак стъпел в Ирак. Нервнопаралитичният газ безспорно щял да бъде в списъка на менюто. Дали това не завършвало картинката? Дали хубавите пари не трябвало да се насочат към НФОП? Дали Хабаш не бил човекът, за когото трябвало да помислят?

Емъри, вечно скептичен, не бе отговорил на нито един от въпросите на Съливан и сега отново вдигна рамене, най-после измъквайки се от тунела и настъпвайки педала на форда към рампата на магистралата. Междущатската Деветдесет и пета щеше да го отведе на юг, под стрелващите се в небето грамади на централната част на града, край голямата извивка на бостънското пристанище и още надолу, към Кейп Код. Беше се съгласил да се срещне с Вайл в една зона за отдих, близо до Плимут. Вайл живеел на полуостровчето. А Плимут бил точно на средата на пътя.

Час по-късно Емъри намери зоната за отдих, един-два акра окосена трева с дървени масички за пикник в близост до магистралата. От Вайл и корвета му, модел осемдесет и шеста година, който бе описал по телефона, нямаше никаква следа. Емъри паркира и излезе. Слънцето припичаше силно от почти безоблачното небе, но септември вече се усещаше по леката острота на духащия вятър. Във вятъра се усещаше дъхът на океана, хладен и солен, и скоро, той знаеше, лятото щеше да свърши. Обратно у дома, пристаните на марѝната вече бяха започнали да се отрупват с яхти за уикендите, един ранен признак за подготовката за зимата, и след месец-два той щеше да остане единственият господар на целия Чесапийк бей. Точно този тип плаване той харесваше най-много, самотно, като физическа самопроверка, кратките дни, благословени от тишината и студената и силна слънчева светлина, и безкрайната шир на откритото море.

Емъри се обърна на пети с ръце дълбоко в джобовете и тръгна обратно към колата. Напоследък, ако се изключеше разследването, той бе открил малко покой в себе си, може би това имаше нещо общо с Лора, може би облекчението от това, че й бе казал, от това, че всичко бе излязло наведнъж и че се бе събудил на следващия ден и въпреки това връзката им си бе останала непокътната. В ретроспекция, тя бе реагирала точно така, както той очакваше, че ще реагира. С добър хумор и с чувство за такт и с някаква тиха следа от изненада. Тя не беше се нахвърлила срещу него, когато бе разбрала. Не беше му обърнала гръб. Просто бе казал, че разбира. Той се усмихна, като си спомни за докосването на ръката й върху своята, очаквайки да се върне отново в залива, при огромните облаци, които се спускаха като завеси, разкриващи пътя на зимата.

Вдигна поглед, когато чу въздишката на колелата по топлия асфалт. До собствената му кола спря един червен корвет. Той вдигна ръка, знаейки, че това би могло да бъде само Вайл, и видя мъжа откъм гърба, набит, с голяма четвъртита глава. Мъжът излезе и тръгна към него. Беше облечен с дънки, тениска и маратонки. Изглеждаше малко над трийсетте, с около десет-двайсет килограма излишно тегло. Имаше гарвановочерна брада и чифт очила без рамки. Изглеждаше леко притеснен като човек, чиято заетост никога не пасваше на времето, с което разполага.

— Здрасти — каза той, без да направи опит за ръкостискане. — Аз съм Дейвид Вайл.

Седнаха на една от масичките за пикник. Вайл бе донесъл сандвичи, домашно приготвени и увити във фолио. Между филиите от домашен ръжен хляб имаше няколко парчета сирене и няколко кръгчета пресен лук. Той внимателно постави сандвичите на масата между тях с ръцете си, които явно не бяха виждали по-тежък ръчен труд, и каза на Емъри да си вземе, каквото иска. Говореше като истински американец от Източния бряг, с типичните свити носови гласни, характерни за Масачузетс. Докато го слушаше, Емъри не можеше да повярва, че всъщност той бе израелец.

— Не съм — отговори Вайл. — Роден съм и съм откърмен в Щатите. В Провидънс, Роуд айлънд. По-голямата част от живота си съм прекарал тук. Това, за Израел, е отскоро.

— И как се е стигнало дотам?

Вайл сви рамене унищожавайки първите два сандвича.

— Трябва някой да прави и това. Имаме си специална дума за това. Казва се алия. Означава завръщане у дома. Тогава човек прави алия. Прибира се у дома.

— И вие го направихте? Прибрахте се?

— Разбира се. Аз съм евреин. Баща ми е евреин. Немски евреин. Цялото ми скапано семейство са евреи. Преди пет-шест години заминах за Израел, като турист, на поклонение, просто бях един от групата. Но… не знам. — Той отново вдигна рамене, атакувайки следващия сандвич. — Когато се случи, цаката му е да разбереш. Повечето хора не го разбират. Моментът идва, а ти си мислиш, че сигурно нещо не е наред със стомаха ти. А то не е така. Просто животът ти се променя. — Той премигна срещу Емъри. — Моят се промени. Аз направих алия. Прибрах се у дома.

— Но вие все още сте тук.

— Така е. Този месец. Предния месец. По-голямата част от лятото. — Той посегна към остатъка от сандвича, въпреки че устата му още беше пълна. — Аз преподавам. Преподавател съм. Отивам там, където е работата, където са парите. Освен това, продължавам и да уча. Хората като мен не получават образованието си, ние го колекционираме. Но сега пиша последната си дисертация, с положителност ще бъде последната. — Той се ухили. — Да не би да повярвате?

Емъри се усмихна, без да отговори в началото. После се приведе напред, отказвайки подадения му сандвич.

— Но Израел? — попита той. — Вие живеете в Израел? Негов поданик сте?

Вайл кимна.

— Разбира се — отговори. — Освен това имам един двустаен апартамент в Хайфа. Знаете ли какви са цените в Израел? Имот? Храна? Автомобил? — той поклати глава. — Искате ли една бира?

Той стана и се върна при колата, без да дочака отговор и се върна с две бутилки Ролинг Рок. Дънките не му стояха добре, бяха твърде широки, висяха му като чували, а ризата му се бе измъкнала отзад. Той отново седна.

— Какво искате да ви разкажа? — попита. — Искате да знаете за Лени Голд? Защо го познавах? Как се запознахме, това ли?

— Да.

— Той идва и говори в един от курсовете, които ръководех. Аз го поканих.

— Тук? Или в Израел?

— В МТИ^[3]. — Вайл кимна в посоката на Бостън. — Хората от И ВВС ми дадоха името му. Израелските военновъздушни сили. Казаха, че бил направо върхът. И се оказаха прави.

— Тези курсове, в които преподавате, които ръководите. Тези степени. — Емъри се намръщи. — Те в каква област са?

— Авионика. Балистика. Проектиране на свръхмодерни самолети. Всякакво предназначение. Изследванията се събират с бизнеса, а двете заедно — с технологията.

Той спря и облиза пръстите си.

— Тежка работа.

— А Голд?

— Най-добрият. Най-най-добрият. Той прекъсна, явно припомняйки си нещо и поднесе бутилката към устата си, внимателно наблюдавайки Емъри. — Освен това беше добър човек.

Когато свършиха с бирата, тръгнаха да се разходят наоколо. Оказа се, че Вайл познавал Голд много добре. От академична гледна точка той бил съвсем естествен. Имал остър ум, талантлив, с рядко срещания талант да оформя впечатленията от практическия си опит и да ги представя в едночасови лекции. Студентите на Вайл го оценили много високо. Харесвали това, че не приказвал празни приказки и настоятелно ги съветвал да обръщат повече внимание на базисните неща. Те се прекланяли пред успеха, който той бил постигнал, две десетилетия, прекарани в иновационна проектантска дейност в авиацията, най-добрият в тази област. Освен това харесвали неговата непосредственост, чувството му за хумор, хапливите му отклонения за свръхразходите, отделяни за отбранителната промишленост. Когато го канели отново, за по-нататъшни лекции, Голд отсядал при Вайл, в къщата, която той бил наел във Фалмът. Стояли до късно в горещите летни нощи, изпивали по шест пакета Коорс^[4] сред разхладителния океански ветрец, долитащ през отворените прозорци на верандата. Въпреки че разглеждали професионализма си от различни ъгли, имали и много общи неща помежду си. И двамата били скептично настроени към различните аспекти на военно отбранителната промишленост. И двамата се прекланяли пред това, което израелците били постигнали с една десета от парите, но при стократно по-силна мотивация. Освен това и двамата можели да продължат да разговарят и за друго, когато нещата около бизнеса или образованието се изчерпели, за нещата, които наистина били с голямо значение.

Когато се връщаха бавно към колите, Емъри спря.

— А какво можете да ми кажете за миналата година? — попита той. — След катастрофата на Лола?

Вайл замахна и срита яростно някаква празна кутия от кока-кола, която се търкаляше пред краката му. Той не бе споменавал за Лола нито дума. Нито веднъж.

— Тя беше прекалено голям лукс за него — отговори той. — Кръстът, който той бе избрал да носи.

— Това негови думи ли са?

— Не. Той беше предан като светец. Но аз го виждах. Бях се запознал с нея. Знаех. Тя беше за него като заложена клопка. — Той поклати глава. — И наистина стана така.

— А Голд? Как го възприе той?

— Това разби сърцето му. Наистина. Това е единственото, което никога не можех да разбера у него. Как можеше… с тази жена…

Той отново поклати глава, а после настъпи дълго мълчание. След това те продължиха да вървят към колите.

— Той е престанал да работи за израелците… — вметна Емъри.

— Да.

— Защо?

— Не му плащаха това, което той искаше.

— А колко искаше той?

— Много.

— Но израелците са му плащали много.

Вайл го изгледа набързо и поклати глава.

— Но недостатъчно — отговори той.

— И къде отиде?

Вайл отново спря, погледна Емъри и вдигна едната си ръка, прикривайки лицето си от слънцето.

— Вие това ли дойдохте да разберете?

— Да.

— Защо?

Емъри не отговори веднага. После поклати глава.

— Не мога да ви кажа — отвърна той. — Освен това, че е много важно.

— Сигурно. — Вайл продължи да го гледа, очите му скрити в сянката на вдигнатата ръка. — А вие за кого работите? За правителството? За някаква застрахователна компания? — Той направи пауза. — За Тел Авив?

Емъри се усмихна.

— За правителството — отговори той. — Да речем, че е за правителството. — Той спря за момент. — Вие сте го познавал. Познавал сте го добре. Били сте приятели. Познавал сте и бизнеса. Знаел сте какви възможности е имал. Къде би могъл да отиде човек като него? — той отново направи пауза. — Кажете ми. Къде отиде той? Какво се случи след това?

Вайл погледна към Емъри за момент. После ръката му се спусна и той поклати глава.

— Той умря. Ето какво се случи. Умря в една хотелска стая в Ню Йорк.

— Заедно с някаква проститутка?

— Да. С проститутка.

— Това ядоса ли ви?

— Да.

— Липсва ли ви?

— Да.

Вайл отново започна да върви, много бавно, с наведена глава. Емъри влезе в крак с него, без да каже нищо. Накрая Вайл отново спря.

— Знаете ли какво е когато си близък с някого?

Емъри се усмихна, стоплен от иронията.

— Да — отговори той. — Случвало ми се е.

— Ама истински близък?

— Да.

— Тогава знаете какво изпитах аз, когато онова се случи с Лени. Той да се занимава с разни парцали. Да си губи времето с някаква курва. Този велик човек. — Поклати глава. — Така да си губи времето.

Вайл пристъпи към масата, на която бяха седели, и взе празните бутилки от Ролинг Рок. Емъри го изгледа как ги хвърля в кошчето за смет, една след друга, тряс, тряс.

— А миналата година… — отново попита той. — За кого работи той?

Последната бутилка се удари в кошчето. Вайл изтри ръцете си отзад на дънките, загледан в кошчето за смет.

— Ще ви кажа… — отговори бавно — и след това си…

Отново поклати глава и остави изречението недовършено.

— Но не са били израелци, нали?

Настъпи дълго мълчание. Някакъв огромен камион мина по магистралата до тях и прахът бавно започна да се сляга след него. Емъри отново попита. Накрая Вайл вдигна очи. Бяха навлажнени зад дебелите лещи на очилата му.

— Вече ви казах. — Израелците не искаха да му платят колкото искаше. Те никога не плащат толкова пари. Казах ви. Това е скапана страна.

— Значи е отишъл при някой друг?

— Така е. Трябваше да го направи. Лола беше в такова положение.

— И е продавал същите неща? Продавал е това, което знае?

— Да — кимна Вайл. — Продаваше себе си. Продаваше всичко.

— Всичко, което бе научил на Западния бряг?

— Да.

— И в Тел Авив?

Вайл продължително го изгледа, борейки се с някакво вътрешно свое решение. После рязко подаде пухестата си ръка и Емъри усети краткото потно докосване, преди събеседникът му да се обърне и да се затътри към колата си. Той влезе, запали двигателя и отпраши, без да се обърне назад. Емъри застана до масичката за пикник, гледайки как корветът бързо се смалява. Няколко минути по-късно, когато тръгна към своята кола, той все още продължаваше да се усмихва.

 

 

Маквий, който продължаваше да сънува Били, чу стъпките пред хижата. Отвори едното си око. Беше все още тъмно. Измъкна ръката си изпод чаршафа и погледна часовника си. Стъпките станаха по-силни, тежки ботуши, които тропаха по паважа, водещ към хижата. Стъпките спряха съвсем близо и Маквий тъкмо бе започнал да се изправя, когато вратата се отвори с трясък.

Маквий, свил се на ръба на леглото, се оказа облян от светлинния лъч на нечие фенерче. Зад фенерчето, невидим в мрака, той чу тих смях, който съвсем не беше приятен. В началото нищо не се случи, после нещо падна в краката му и светлинният кръг бавно проследи голото му тяло, докато стигна до пода. Маквий погледна надолу. Чифт стари работни ръкавици, чиито пръсти бяха изрязани.

Фенерчето угасна. От мрака долетя глас, гърлен, груб, мъжки.

— Четири часът — каза той. — Hader ochel. Ти ще дойдеш.

Фигурата се обърна и отвори вратата и на бледата светлина на охранителните лампи, сто метра по-надолу, Маквий видя някакъв висок и широкоплещест мъж. Лицето му бе брадясало, в лявата му ръка, леко отпусната, се виждаше полуавтоматичен пистолет. Полуизкъртената врата се затвори отново с трясък и стъпките бързо затихнаха, преди да спрат пред следващата хижа, но този път се чу почукване, дума-две на хибрю и някакъв сънлив глас отвътре. Работата, помисли си Маквий, посягайки към дънките си и оставяйки адреналинът да се разнесе из тялото му, а после си спомни смеха на мъжа и бавния оглед на фенерчето, едно послание твърде просто, за да бъде изричано на глас.

Двайсет минути по-късно Маквий се присъедини към групата сънливи кибуцници зад столовата. В мрака имаше паркирани няколко камиона, но двигателите им вече работеха, а фаровете бяха включени. Някой извика някакво име, след което избухна групов смях, а след това фигурите започнаха да се качват на камионите. Те бяха открити отзад и когато потеглиха, тресейки се по асфалтовия път, който се виеше надолу по склона на хълма и слизаше в равнината, изведнъж стана по-студено.

Маквий стоеше близо до задната част на първия камион с ръкавиците втъкнати на кръста му, хванал се с едната ръка за каросерията, за да се задържи при непрекъснатото друсане и накланяне, докато шофьорът спускаше голямото превозно средство по острите завои. В камиона имаше натъпкани мъже и жени на всякаква възраст, облечени в груби работни облекла, чиито модели и цветове бяха приравнени от силното слънце. Никой не говореше много, никой не се смееше и тогава Маквий се огледа, любопитен да види дали ще може да познае лицето с брадата. Никой не проследи погледа му. Централна линия, помисли си той тъжно. Просто още един работен ден.

Няколко минути по-късно камионът ускори скоростта, следвайки пътя в равнината. Отляво и отдясно бяха овощните градини, хиляди ябълкови дървета, подредени в равни редове, и когато камионите спряха и мъжете и жените започнаха да слизат, незабавно стана по-топло. Зад тях, на изток, мракът бе започнал да просветлява, силуетите на планините закриваха поредното студено утро.

Кибуцниците се разделиха на работни групи и се спуснаха между дърветата. Маквий, застанал до пътя, зачака да получи инструкции и успя да различи няколко познати лица, като накрая реши да се прикрепи към един по-възрастен мъж с брезентова торба на гърба. Между дърветата тревата бе висока до глезените и беше влажна от сутрешната роса.

След като извървя близо половин миля. Маквий се оказа дълбоко навътре сред овощната градина. Десетина души стояха около някакво ремарке. Някой отметна назад платненото покривало и се видя, че ремаркето бе наполовина пълно с ябълки. До него, на земята имаше купчина метални кофи. Старецът с брезентовата торба започна да ги разпределя, като се въртеше около купчината и раздаваше кофите безмълвно ту наляво, ту надясно. Маквий взе последната, като повтаряше движенията на всички преди него, нагласяйки диагоналната презрамка през гърдите и рамената си и поставяйки кофата пред корема. Групата се скри между дърветата и всички мъже и жени си взеха по една лека алуминиева стълба. Маквий ги последва, намери си една стълба и избра редица дървета, отрупани с плод. Когато си сложи ръкавиците, забеляза, че му пасват отлично. Ръцете му почти се бяха възстановили, пришките се бяха спукали и под тях се виждаше все още нежната розова кожа.

Работата продължи с часове, с непрекъснат ритъм стълбата се местеше от дърво на дърво, кофата се изпразваше и отново се пълнеше и всеки нов товар се отнасяше до ремаркето и се изпразваше в него. Маквий с любопитство установи, че работата му харесва, това, че беше еднообразна, че никой не ти се меси какво да правиш, начинът, по който топлината отново се прокрадна наоколо, как равнината отново се изпълни със светлика и как слънцето изкара потта на раменете и гърба му. Той знаеше, че това ще бъде цената, която трябва да плати, за да може да остане в кибуца. За да се добере до Села, за да стигне до разговора, който знаеше, че трябва да проведе, знаеше, че ще трябва да бере ябълки. Всичко беше съвсем просто.

Предната вечер, когато се връщаха от училището, тя се бе съгласила да се срещнат отново. Уговорката им не беше конкретна, може би щяха да се срещнат на обяд в столовата, когато свършеше работата за деня. След това, може би, щеше да има време да поговорят. Знаейки, че няма смисъл да препира развитието на нещата, Маквий би кимнал и бе приел прошепнатото лека нощ с усмивка. А тя беше влязла в бащината си къща, след като бе отворила незаключената врата и той бе извикал след нея, спомняйки си това, което му бе казала за Били. Той искаше да се свърже с момчето, да му каже, че всичко е окей и тя се бе поколебала за момент в мрака, замислена, и му бе обещала да се опита да намери телефон, от който да се обади. Името, Били, звученето му, по някаква непозната причина я бе накарало да се усмихне. Маквий бе забелязал това на два или три пъти. Усмивката беше напълно спонтанна, нещо слънчево, просто и Маквий се усмихна сам на себе си, като се замисли за това.

В другия край на овощната градина хората бяха започнали да се събират около ремаркето. Не беше чул никакъв сигнал, нищо формално, но кошниците започнаха да се свалят и старецът с торбата започна да подава стъклени чаши на всички, някакво момче се появи измежду дърветата, носейки метална цистерна. То се присъедини към групата около ремаркето, където хората се трупаха до цистерната и наливаха в чашите си някаква гъста черна течност.

Помирисвайки кафето, Маквий посегна към последната връзка ябълки. Беше в самия връх на короната на дървото, краката му, стъпили на клоните под него. Той пусна последната ябълка в кошницата и се отпусна надолу, а кракът му инстинктивно посегна към стълбата. След като не успя да я намери, Маквий погледна надолу. Някакво лице се бе втренчило в него. Брадата беше черна, а очите неподвижни. На корема на мъжа висеше кошница, полунапълнена с ябълки, а в лявата си ръка държеше стълбата на Маквий. Двамата се спогледаха за секунда-две, после мъжът се ухили, ледена, твърда усмивка, по-скоро предупреждение, и пусна стълбата. Тя падна настрани в тревата и тогава мъжът се обърна и тръгна към ремаркето, освобождавайки презрамката на кошницата и премятайки я през врата си. Маквий, който все още бе на дървото, го видя как си изпразни кофата в ремаркето и извика нещо на момчето с цистерната. Момчето кимна и му наля кафе в чиста чаша. Тогава той махна към дървото на Маквий и му каза нещо на хибрю, някакъв въпрос, а мъжът с брадата се изсмя, поклащайки глава, и отново погледна към Маквий, след което вдигна чашата за въображаема наздравица. Същият глас, помисли си Маквий, същият глас като тази сутрин. Фенерчето до вратата. И пистолетът в ръката му. Той погледна мъжа още веднъж, след което сви рамене и взе още една ябълка.

 

 

Тийлман седеше на задната седалка на мерцедеса и слушаше новините, докато Блум караше на юг от магистралата Хамбург — Бремен. Беше единайсет и половина сутринта.

Докато американските войски продължаваха да се съсредоточават в Саудитска Арабия, държавният секретар Джеймс Бейкър бе предприел поредната си обиколка из столиците на съюзниците, където докосваше ръцете на държавниците и ги успокояваше, като им обещаваше помощи или кредити, решен повече от всякога да запази коалицията. За германските служби тази неуморна американска дипломация имаше много специално значение. Ограничена от следвоенните договори да не предприема никакъв вид военна намеса в чужбина, републиката можеше да допринесе единствено с финансовото си участие. От гледна точка на размера на германския портфейл, очакванията на американците щяха да бъдат големи. Ако Германия нямаше как, по-скоро, не й беше позволено да влезе във войната, тогава поне можеше да напише един тлъст чек. Канцлерът Кол, обаче, беше на друго мнение. След като той вече бе започнал да плаща огромни суми, за да върне бившата Източна Германия в нормалния свят, бе решен да ограничи дела на своята страна в осигуряването на разходите за войната. В Бон предпазливо споменаваха за сума от няколко милиона дойче марки. За Тийлман, който се опита да превърне сумата в щатски долари на задната седалка на мерцедеса, тя се стори огромна. Но във Вашингтон и в Лондон, както с горчив тон отбелязваше немският коментатор, това било сметнато едва ли не като обида.

Когато новините свършиха, Тийлман се наведе напред. Блум шофираше, а момичето бе седнало до него. Бяха тръгнали от апартамента в Хамбург преди около час. Блум беше твърде потаен относно точното място, за което се бяха отправили, и с вдигане на раменете и една уморена прозявка отклони въпросите на Тийлман, но знаеше, че трябва да е някъде в околностите на Бад Годесбург. Бон, може би, или дори Кьолн, или някое от безкрайните предградия, застроени с общежития, които никнеха като гъби по западния бряг на Рейн.

Тийлман се облегна на здраво ушитите кожени парчета от тапицерията на седалката и погледна към Блум.

— Кажи ми още веднъж — каза той. — Кажи ми как мислиш, че ще се развият нещата.

Очите на Блум го погледнаха от огледалото за обратно виждане.

— Вече ти казах — отговори. — Не съм променял плана. Остава си същият.

— А ако той се появи с повече хора, отколкото очакваш?

— Няма. Никога не се появява с повече от трима. В противен случай хората от хотела започват да се чувстват неудобно. Не забравяй, че това е Германия. Бад Годесбург. А не Додж Сити.

Тийлман кимна, разбирайки намека му. Телефонният разговор с Асали бе по-лесен, отколкото очакваше. Бе му отговорила някаква жена, може би жена му, или секретарката, но той веднага пое от нея и любезно изслуша това, което Тийлман имаше да му каже. Беше се представил и бе продължил, без да прави никакви коментари, когато стигна до проблемите на Асали с имиграционните служби на Щатите и предположението, че могат и да се намерят алтернативни методи за получаване на американско поданство. В края на разговора Тийлман му бе дал номера на Съливан, във Вашингтон — 456–1414, главната телефонна централа на Белия дом, и дори го повтори, за да може Асали да си го запише: Преди да затвори телефона, Тийлман бе обещал да се обади отново преди свечеряване. Времето му създавало проблеми, бе казал той. Бил много натоварен и трябвало да си вземе самолет за обратно преди уикенда. Може би щяло да се намери място, където да се срещнат, може би някой местен хотел. Някой по-тих и дискретен. Щял да се обади и да предложи нещо, след като Асали се свържел със Съливан във Вашингтон. Без особен възторг, но въпреки това любезен, Асали му бе благодарил за обаждането.

Сега, двайсет километра преди Делменхорст, Тийлман отново се замисли за плана, за момента, когато разговорите щяха да приключат и да бъдат извадени пистолетите и когато арабинът щеше тихо да попадне в ръцете на Мосад.

— А аз? — попита той. — Как трябва да действам?

Блум се намръщи, изчаквайки да премине моментната изненада, като продължи да следи пътя.

— Ти ли? — меко попита той.

— Да. Аз. Ти ще отидеш в Драйзен. Там имаш всичко необходимо. Колите. Момчетата във фоайето. Това го разбирам. Всичко е много точно. Но какво да правя аз? Как да действам? Когато стане време да се забият лопатите?

— В Драйзен ли?

— Ами да, в Драйзен.

— Ти няма да бъдеш в Драйзен.

— Така ли?

— Да.

Блум поклати глава успокояващо, като някой екскурзовод, който желаеше да спести на клиентите си излишните тревоги.

— Ще бъдеш заедно с Инге. На мястото, където ще стане предаването.

— Имаш предвид обезопасената къща?

— Да.

— И защо?

Отначало Блум не отговори. После очите му отново се вгледаха в огледалото, съвсем спокойни, най-чистата форма на премахване на грижите.

— От оперативна гледна точка — отговори той — ние държим пълния контрол. И никога не споделяме това с други. Никога. Ти го знаеш.

— Не съм питал за контрол.

— Същото е. Същият проблем. Ще бъдеш там. Иначе нещата се усложняват. Не е необходимо. — Той поклати глава. — Ще го видиш по-късно. Не много по-късно, но по-късно. Така че — той повдигна рамене, а погледът му се върна на аутобана — какъв е проблемът?

Отначало Тийлман не отговори и погледна скоростомера, когато изпревариха един огромен камион, движещ се на юг. При сто и четирийсет километра в час машината почти не се чуваше да работи. Той погледна към момичето. Главата й бе облегната на кожената седалка и тя сякаш спеше. Тийлман отново се наведе напред и приближи до ухото на Блум.

— Приятелю — каза той тихо, — аз трябва да, съм там.

— Защо?

— Защото трябва. Защото съм го правел и по-рано. Защото не съм някой осмокласен дебеланко. — Той направи пауза. — Каквото и да си мислиш.

— Нямаш ли ми доверие?

— Не съм казал нищо такова. — Тийлман отново направи пауза. — Трябва да ме послушаш.

Очите на Блум отново премигнаха в огледалото. Не каза нищо, но с кимване на главата покани Тийлман да продължи. Тийлман се усмихна и сложи ръка на рамото на израелеца, когато започна да говори.

— Днес следобед ще ме оставиш в Драйзен. Ще се настаня в хотела. Ще се обадя на арабина отново. Ще му кажа, че съм отседнал в хотела. Ще му предложа да се срещнем там. Съвсем естествено. После ще ти се обадя, за да ти кажа подробностите, може дори да се срещнем. Зависи от теб. Ти ще се обадиш. Но каквото и да решим, когато дойде време, аз ще бъда там, ще бъда един от хората във фоайето, Чичо Сам, с вълшебната ръка. Разбираш ли.

— Да. — Блум се намръщи и раздразнението му съвсем ясно се изписа на лицето. Но разбираш ли, че може да стане опасно?

— Мисля, че вече ти казах. Правил съм го и преди. През по-голямата част от живота си съм бил там.

— Нямах това предвид.

— Така ли?

— Да.

Той поклати глава и започна да става нетърпелив и превключи на скорост, за да изпревари една редица от камиони.

— Не ти говоря за политика. Наистина ли искаш да бъдеш там? Точно в епицентъра? С името ти, записано в регистъра? Независимо от това, че не използваш своето име.

— Да, казвам се Лейси.

— Окей. Хубаво американско име. Хубав американски паспорт. Наистина ли искаш да поемеш този риск? И да ги оставиш после да проверят всичко.

— Ами да — Тийлман сви рамене. — Защо не?

— И не мислиш, че…

Блум сви рамене, а в гласа му се прокрадна някаква нова нотка, някакво любопитно безразличие и Тийлман се облегна назад, не желаейки всичко това да се излее отгоре му. В разстояние на следващите километър-два в колата бе настъпила тишина и когато накрая тя бе нарушена, това бе от гласа на Инге, а не на Блум.

— Но ние можем да кажем и не — каза тя, гледайки право пред себе си към пътя. — Мислил ли си за това?

— Разбира се.

— И какво ще кажеш? Искаш арабина. Искаш да говориш с него. А какво ще стане, ако ние кажем просто ами добре, говори с него, с него и с тримата му приятели. Да не мислиш, че ще проговори? Да не мислиш, че ще ти каже това, което трябва да научиш?

Тийлман не отговори и се загледа в равно окосените поля, реколтата вече бе събрана. Есен е, помисли си той. После идва зимата.

— Можете да избирате — промълви накрая. — Или ще го направим както кажа аз, като остана в Драйзен и бъда във фоайето, а вие си запазите вашия оперативен контрол. Или — той сви рамене — няма да се обадя по телефона.

— На Асали?

— Ами, да.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

Блум се отпусна на седалката си и взе предложената му от Инге цигара и посегна към запалката на таблото. С цигарата между устните си, той се приближи до светещата метална точка. Когато димът се разнесе, на лицето му бе изписана усмивка.

— А твоят бос — попита той, — мислиш ли, че той ще одобри това? Мислиш ли, че ще може да го разбере? Твоят Чичо Сам?

— Да.

— И ще ти прости, ако нещо се издъни?

— Без съмнение.

— И ще си помисли, че ти си свършил работата както трябва? И няма — той сви рамене и махна с лявата си ръка, за да разсее димния облак — да се усъмни? И ще му хареса да се изсереш на килима на Чичо Фриц?

Тийлман кимна, оставайки безучастен към острия сарказъм.

— Ти избираш — повтори той. — Ти си на ред.

Блум се изви на седалката и за първи път погледна Тийлман право в очите. Усмивката му бе станала дори още по-широка.

— Окей — отговори той. — Ще те закараме в Драйзен.

 

 

Първия път, когато старецът, Абу Юсуф, отново отиде в обществената библиотека, момичето от рецепцията не беше там, заменена следобед от едно услужливо чернокожо момче. Разочарован, старецът бе промърморил някакво извинение през разбитата си уста, лицето му бе подуто и насинено и тръгна да си върви. Младежът го наблюдава как накуцва към вратата и си помисли, че е просто още един беглец от черната статистика.

— Тя ще бъде на работа утре — извика той. — Елате около четири часа.

Старецът се върна на следващия ден, изчаквайки да стане четири в сянката на някакво дърво до входа. Вече мразеше Америка, горещите улици, боклуците, вкусът на въздуха, бледите хлапета с просешките им консервни кутии и мъртвешките им очи. Беше си мислил, че е виждал нищета и у дома, в някои от селата по Западния бряг, малко храна, без работа, земята се продаваше на заселниците през главите на селяните, дори водата спираше, понякога с часове, дори с дни, без предупреждение, без никакви обяснения. Но това бе по-различно, по-различен тип нищета и за първи път старецът разбра, че бедността няма нищо общо с парите. Ню Йорк беше въшлив с пари. Те бяха навсякъде, на всяка витрина. На китката на една жена той бе видял достатъчно пари, с които можеше да изхрани семейството си цяла година, дори две години. И въпреки това, децата с техните кутии бяха там, дори имаше и по-възрастни хора, вечер, когато се прибираше от работа, ги виждаше свити във входовете, опрели брадичките си в коленете, отблъснати от човечеството, отхвърлени от един град, който беше твърде зает със себе си, за да им обърне внимание. Дори Тел Авив, помисли си той, беше по-добър. Дори израелците са по-любезни от тези странни хора.

Старецът влезе в библиотеката. Рецепцията беше на първия етаж. Момичето беше там, както бе обещал чернокожият младеж. Тя го видя как накуцва към нея, а изразът на лицето и бе несигурен, едновременно съжаление и състрадание, но също и тревога. Старецът го разбра, застана до бюрото и се опита да се усмихне. Отново Ню Йорк, помисли си той. Градът като някой бацил разпръскваше своето насилие и ето ги, потрошените тела. Дали да се намеся? Дали да рискувам? Това си помисли момичето. Това казваше лицето й на стареца.

Той обясни какво иска. Имал пари в джоба си. Показа й дебелата пачка от десетдоларови банкноти, купчинката, която се бе насъбрала за черни дни като този. Трябваше да се обади още веднъж, в Рамалах, на семейството си. Имал пари да си плати за това. Било много важно, по-важно отколкото думите, които знаел, можели да обяснят. Там, където живеел, нямало телефон. Където работел, не можел вече да ползва телефона. Дали момичето можело да му помогне? Дали имала телефон? Тук, в библиотеката? Или дори на някое друго място?

Смутено от настоятелността на стареца, от начина, но който той се бе навел към нея, от парите, които се бяха подали от портфейла му, момичето отговори, че щяло да бъде трудно. Била на работа едва от шест месеца. Това, че работела на рецепцията, било съвсем скорошно повишение. Използването на телефоните за лични цели било строго забранено. Не била сигурна кого можела да попита. Старецът кимваше глуповато при всяко нейно извинение, повтаряйки разказа си, знаейки, че това е единственото, на което би могъл да разчита, единственото му спасение, но освен това той бе разбрал, че бе изплашил момичето и че тя търсеше сега най-учтивия начин да му откаже. Накрая младежът от предния ден се върна от една от полиците, където бе върнал няколко книги и леко докосна стареца по лакътя, слагайки край на кошмарите му.

— Елате с мен, сър — каза той.

Старецът го последва до малкия офис в дъното на библиотеката. На табелката на вратата пишеше Дежурен библиотекар. Вътре имаше бюро и телефон. В далечината, през прозореца, се виждаше Манхатън. Чернокожият младеж заключи вратата след себе си и вдигна телефона. Натисна два бутона, заслуша се за момент и после го подаде на стареца. Той бръкна в джоба си, намери някакъв лист хартия, на който беше записал номера.

Амер Тахул беше на бюрото си в Рамалах. Той отговори веднага. Старецът премигна и попита за жена си. Чернокожият младеж бе отишъл до прозореца, обърнат с гръб, загледан в пейзажа пред себе си.

Амер Тахул се върна на телефона.

— Хала е още в затвора.

— Видя ли се с нея?

— Да. Два пъти.

— Добре ли е тя?

— Тя е… да.

— Какво?

— Да. Добре е.

— Какво каза?

— Каза, че те обича. Каза ми да ти предам.

— Какво друго? Какво друго каза?

Настъпи тишина и за момент старецът си помисли, че Амер се бе изгубил. После той отново заговори, гласът му бе станал тих, почти шепот.

— Каза да внимаваш — отговори той.

— Само това ли? Да внимавам?

— Не.

— Какво друго?

— Каза да се махнеш оттам.

— Да се махна?

— Да се махнеш от… — гласът се поколеба. — Да се махнеш оттам, където и да си. От тези, с които си. Беше трудно. Не можехме да говорим. Но тя това имаше предвид. Сигурен съм за това…

Старецът кимна, но не можеше повече да разбере нищо, жена му беше в затвора, самият той — в Ню Йорк. Чувстваше се изоставен, загубен. Чувстваше се като растение, изтръгнато от земята. Той отново се наведе над телефона. Трябваше му нещо повече от новините. Трябваше му съвет, упътване, знак, че не всичко бе загубено.

— И какво да правя? — промърмори той.

Настъпи още по-дълга пауза, после линията прекъсна. Старецът остана загледан в телефона, почувства се измамен, после го затвори. Младежът до прозореца все още гледаше навън. Любезният му глас някак не се връзваше с нищо, останало в този град.

— Ще ви помогна да стигнете до улицата — каза тихо той. — Когато се приготвите.