Греъм Хърли
Дяволско дихание (5)

4.

Когато се върна във Вашингтон с ранния полет на совалката от Ню Йорк, Тийлман отиде до новия си офис на Еф стрийт.

Офисите бяха на три пресечки от Щаба на разузнаването, близо до старата Екзекютив офис билдинг, зад Белия дом. За офисите се грижеше една огромна и способна жена, която се казваше Хуанита. Хуанита бе идея на Съливан. Тя бе работила на няколко различни поста за него. Беше пуерториканка, дискретна, умна и съвсем лоялна. Движеше организационната работа в офиса, вдигаше телефона и доставяше всички материали, от които Тийлман би могъл да има нужда. Имаше размаха на Съливан, но и неговия нрав. Тийлман я бе харесал още щом я видя.

Сега, пълзейки с двайсет мили в час по Белтуей, Тийлман набра домашния номер на Съливан на портативния си телефон. Единият ден в повече, прекаран в Ню Йорк, бе поотложил разследването на случая в Манхатън плаза, но за добро. Бенитес щеше да продължи да действа, но екипът бе съвсем малък. Нямаше шанс. Тийлман си мислеше, че тази история ще го отведе и по-далеч.

Съливан вдигна телефона. Беше шест и петнайсет. Вече бе закъснял за работа.

— Аз съм — каза Тийлман. — Имам нужда от няколко ултра.

Тийлман забави ход още, тъй като движението стана още по-натоварено. Ултрите бяха ежедневните сводки, получавани и разкодирани от Националната агенция по сигурността във Форт Мийд. Бяха насочвани към Щатите, след като бяха подбирани от постовете за подслушване, разположени из целия свят. Пристигаха в дебели файлове с червен кант по ръбовете. Бяха класифицирани като строго секретни и пристигаха чрез специално използваните спътници. Съливан дишаше тежко в телефона. Тийлман можеше да го чуе. Сигурно току-що се е върнал от сутрешния крос, помисли си той.

— Имаш ги — обяви Съливан. — Снощи ги изпра тих на Хуанита. Имаш няколко подбрани неща и от ЕПБ. Шефът бе наистина любезен.

Тийлман подсвирна, поглеждайки в огледалото към близкото платно. ЕПБ означаваше Ежедневен президентски брифинг, десет красиво напечатани страници със строго поверителна информация за разузнаването, която бе предназначена за изключително ограничен кръг от хора. Само около шест души във Вашингтон имаха достъп до брифингите и ако Съливан редовно се сблъскваше с всичко това, то за Тийлман това ясно показваше от каква голяма важност е неговото задание. Достъпът до ЕПБ бе като президентската ръка, обвила рамото му. Това означаваше, че му имаха доверие. Но означаваше също така и че чакат.

Съливан се опитваше да каже и още нещо, гласът му бе приглушен и тих. Понякога, вследствие на умората или на гнева или просто от мързел, той изпитваше сериозни затруднения да заговори. Тийлман се наведе над микрофона.

— Извинете? — каза той.

— Анализ — повиши гласа си Съливан. — Намерихме нещо, което ще ти е от полза.

— Кой? Каква помощ?

— Едно момче от Управлението.

— Кой?

Гласът на Съливан отново заглъхна, прекъсване по линията и докато тя се оправи, той вече бе затворил.

До седем и половина Тийлман бе вече в центъра, а колата му бе паркирана. Той измина двете пресечки от открития паркинг и взе асансьора за четвъртия етаж. Хуанита вече бе на бюрото си, голяма жена на средна възраст, изключително респектираща. И малкото време, което Тийлман се бе опитал да отдели за частни разговори, бе потънало в небитието. Била се преместила от Атланта. Някога работела за Пепси корпорейшън. Имала съпруг, може би и деца, но сега живеела сама, някъде в Силвър спринг и всеки ден отивала със своя метро^[1] на работа. В този град, във всеки смисъл на думата, тя принадлежеше на Съливан.

Сега тя се усмихваше за добре дошъл и подаде малката купчинка с пощата. Красиви ръце. Дълги алени нокти. Тийлман набързо прехвърли писмата, застанал до бюрото. Обещаните сводки от Ултрата ги нямаше. Той вдигна поглед.

— Нещо от НАС? — попита той.

— Там, вътре е. Очаква ви.

Хуанита посочи по-малкия от двата вътрешни офиса. Когато Тийлман беше тръгнал за Ню Йорк, той бе празен. Сега явно някой се бе нанесъл в него. Той се намръщи и започна да пита с поглед, но Хуанита се бе върнала зад огромния Ай Би Ем, а пръстите й бързо танцуваха по клавиатурата. Тийлман се поколеба за миг, после тръгна към вратата. Влезе, без да почука. Бюрото бе изместено от прозореца до най-тъмния ъгъл. Приведена над светлинния лъч спускащ се от енгълпойза^[2], на бюрото стоеше някаква позната фигура: леко разкопчана риза, сини очи, кокалесто лице, блед цвят, изтънялата коса започнала да оредява около огромното чело. Той погледна. — В ръката си държеше писалка, петнайсетдоларовия Шефър, който никога не изпускаше от ръцете си. Тийлман се ухили.

— Пит — каза той. — Пит Емъри.

Другият мъж се усмихна.

— Здрасти.

— Значи и ти си на борда? Господин Анализ?

— Ъхъ — отговори той сухо. — Вече съм оседлал и се разписах.

Двамата си стиснаха ръце. Хуанита се появи с две полистиролови чаши и каничка с кафе. Тийлман завъртя един стол и го придърпа към бюрото на Емъри. Навън все още бе сиво, светлината се процеждаше през щорите. Чувстваше се, помисли си Тийлман, малко загадъчно. Двама приятели в някакъв нов религиозен ред, търсейки своя път, странна смесица от въодушевление и ужас.

— Как успя да те прекара?

— Кой.

— Съливан.

— Не ме е прекарал. Беше ми наредено да дойда тук. Изобщо нямах никакъв избор.

— И теб ли те уволниха?

— Ъхъ. Нещо такова.

— Ти противопостави ли се?

— Ни най-малко — отговори той тъжно. — Мирно и тихо си приех. Редовна заплата. Сигурност. Някои облаги при пенсионирането. Че на кого му е притрябвало да се оплаква?

Той погледна надолу към бюрото и Тийлман видя познатия червен кант на файловете от Ултрата. Компютрите на НАС бяха програмирани да разпознават ключови думи в стотиците страници със сводки получавани ежедневно.

Едно от първите желания на Тийлман бе да получи справка за телеграмите и телефонните разговори с Близкия изток от месец юни насам. Те пристигнаха благодарение на една от големите мрежи във Форт Мийд и дори му предстоеше да бъде затрупан от още хартия. Сега, обаче, той все още можеше да не се тревожи. Както му и обеща, Съливан бе решил малкия му проблем. Дори нещо повече, той бе наел един от най-добрите умове на Отдела по анализите на ЦРУ. Тийлман изгледа Емъри.

— Знаеш ли всичко за тази история?

— Ъхъ.

— Вярваш ли на това?

— Ъхъ.

— И защо?

Емъри се поколеба за миг, поглеждайки докладите от НАС, дългите кокалести пръсти забарабаниха по листите светлосиня хартия. После вдигна поглед.

— Защото е просто — отговори той. — И ефективно. Плюс това, че следите свършват.

— Вече?

— Разбира се. — Очите му се върнаха на докладите на НАС. Той взе един от отделната купчинка близо до телефона. — Прекарах всичко наново — каза той — с нови ключови думи. Получи се цяла купчина материал.

— И всичко излезе?

— Разбира се.

— Много ли е?

— Достатъчно.

Тийлман кимна.

— Работа на Багдад ли е? — запита се той на глас, мислейки за хлапето, което изчезнало от Манхатън плаза, малкият шрапнел на Бенитес.

Емъри го гледа дълго. Светлината на енгълпойза засенчваше чертите му.

— Не — отговори той накрая. — Не са те.

— Дамаск?

— Не.

— Триполи?

Емъри отново поклати глава. После се облегна на стола си, с ръце на главата, а очите му разглеждаха една малка пукнатина на тавана, зад решетката на климатичната инсталация.

— Няма нищо от там, откъдето би се сетил първо да търсиш — внимателно изрече той. — Не и нещо, което бе могло да бъде намерено. Нищо явно. Но пък и няма причина да е така. Организирай голяма операция и я скрий зад още по-големите камъни. — Той погледна към Тийлман. — Дори и парцаливковците биха се сетили за това.

— Сигурно.

— И така — погледът отново се прикова на тавана — кой друг би могъл да бъде заинтересуван от това? При фактите, с които разполагаме? Някакви догадки?

— Тел Авив.

— Да. — Емъри кимна бавно. — Близо си.

— Да не би да имаш нещо от Тел Авив?

Емъри отново кимна. Очите сега бяха затворени. Изглеждаше уморен.

— Малко — отговори той. — Но достатъчно.

Тийлман взе кафето си и отпи една голяма глътка. За първи път се бе срещнал с Емъри през осемдесет и първа. Тийлман ръководеше една тайна програма съвместно с аржентинската хунта от посолството в Буенос Айрес. Аржентинското военно разузнаване, Джи 2, бяха притеснени от хора на Монтенеро, горе в Никарагуа, и тяхната параноя спрямо марксизма достигаше дотам, че да обучават огромни партизански отряди в съседен Хондурас. Емъри, от бюрото си в ЦРУ на Ленгли, бе провалил операцията от самото начало. Буенос Айрес бе на три хиляди мили от Никарагуа. Аржентинските генерали бяха купчина фашистки тъпанари. Всичко, от което имаха нужда, бе подкрепата на Вашингтон. А интересите на Щатите щяха да бъдат по-добре защитавани дори и от мафията.

Тийлман, един ревностен защитник на етичното разбиране на новата администрация, че щом мога, значи ще го направя, се бе върнал от Буенос Айрес, вбесен от това, което Емъри бе направил с неговата операция, заедно с последната идиотска заповед, която бе получил на бюрото си. Бе нахлул в офиса на Емъри. Обвинил го бе в нелоялност, в измяна. Кавгата бе продължила почти цял следобед и бе приключила в един от централните барове на Вашингтон, с Емъри, стигнал близо до дъното на бутилката бърбън, но все още усмихнат, все още скептично настроен, все още опитвайки се да обясни разликата между Белия дом и всички останали нормални домове. Ние сме тези, които правят разузнаването, продължаваше да повтаря той. Ние сме тези, които работят с фактите, а за да се справиш с фактите, са ти необходими три неща. Трябват ти източници. Трябва да ги докажеш. И трябва, след това да седнеш и да мислиш върху тях.

Накрая той се бе оказал прав. С напредването на десетилетието ЦРУ се бе превърнало в средството, с което новата администрация прокарваше разбиранията си за света. Трябваше само да разтвориш някоя карта и ето ти го доказателството. ЦРУ подкрепяше дясно ориентираните тирани навсякъде по света. Зия в Пакистан. До в Либерия. Маркос във Филипините. Дуарте в Ел Салвадор. Виж какво, казваше Емъри късно онази вечер в бара на Чарли в Джорджтаун, виж само сделките, които поемаме. Готини пушки, най-добрите хеликоптери на света и два милиона кинта. И за какво? За да си открехнем вратата и да сложим ръка на кормилото. При това, все повече губейки увереността си. Тийлман отговаряше за световния комунизъм и глобалната конспирация, за марионетката Рейгън, и Емъри се усмихваше, поклащайки се леко на стола си в бара, потупвайки го по рамото, своя любим командос.

— Разбира се, приятелю — отговаряше той, — искаш да ме мушнеш в леглото с големите робовладелци, ами продължавай тогава. Само никога не се заблуждавай за това кой накрая се оказва прецакан…

Бяха станали приятели. Въпреки различията във възрастта и темперамента им, въпреки коренно различното им виждане за света откриха известно приятно усещане в това да стоят близо един до друг. Емъри, по-възрастният, бе скептик, почти йезуит, точната противоположност на Тийлман. Тийлман караше само на пълни обороти, винаги бе такъв. Емъри предпочиташе платното за по-бавно движение, ценеше си времето и искаше да е негово, наслаждаваше се на гледката, от време на време се консултираше с картата, за да може да избере най-интересния маршрут. Живееше в Мериленд. Имаше брак без чувства, без деца, а също и имаше яхта на брега. Лора го обожаваше и това важеше и за Тийлман, но по по-особен начин. Беше мъдър. Можеше да му се има доверие, да се оставиш да зависиш от него, а той не пренебрегваше това. Скоро след три прекрасни дни, прекарани в морето, децата бяха започнали да го наричат чичо.

Сега Тийлман гледаше Емъри в другия край на бюрото. Изненадата, че го откри в офиса си, бе изчезнала. На нейно място се бе появило мъглявото усещане за особения екип, който Съливан се опитваше да събере. Тийлман в душата, си никога не бе престанал да бъде командос. Собственото му усещане за нещата по времето, прекарано зад бюрото, само го доказваше. Липсваше му действеността. Обичаше да е там, навън, сред хаоса. Знаеше, че е добър и бе благодарен, че и Съливан мисли по същия начин, но да имаш точния човек на върха на ножа не бе достатъчно. Трябваше да има някой и в сърцевината, някой силен, опитен и достатъчно независим, който да оглежда внимателно парченцата, които Тийлман щеше да донесе натрошени на подноса. И в това бе талантът на Емъри. Точно това му бе работата в мрачния му офис. Емъри щеше да бъде офицерът по неговото дело. Емъри щеше да го напътства.

Емъри наблюдаваше Тийлман в другия край на кабинета. Мъжът вече бе започнал да преглежда сводките. Тийлман кимна към купчината записани разговори.

— Приятелите ни в Тел Авив…

Той прекъсна. Емъри кимна.

— Мисля, че те наблюдават — каза внимателно той, — но не знам колко могат да видят.

— Но сигурно ще разберат нещо.

— Сигурно — усмихна се той. — Длъжни са.

Тийлман стана и отиде до прозореца, след което погледна през процепа на венецианските щори. Четири етажа по-надолу, трафикът бе затворен при кръстовището. Израелците без съмнение имаха най-организираните секретни служби в света. Близкият изток бе техен. От гледна точка на разузнаването те на практика го владееха. Имаха безценни кадри навсякъде. Дамаск. Кайро. Багдад. Където искаш. Те поемаха изключителни рискове, но планирането и поддръжката бяха невероятни. Тийлман бе работил в Тел Авив и познаваше щаба на Мосад на Кинг саул булевард, грозната сива сграда с дискретно затъмнените прозорци, познаваше и някои от агентите. Бяха добри. Бяха най-добрите. Нямаха вяра в нищо. Биха направили буквално всичко, за да изпълнят някоя операция, да нанесат някой конкретен удар. Бяха по-безмилостни и от дявола и рядко се случваше да пострадат. От години представата на Тийлман за рая бе свързана с това да паркира някой ден на паркинга пред Ленгли и да открие, че цялата сграда е пълна с израелци. Само тогава, винаги си мислеше той, Управлението можеше — щеше — да оцелее.

Тийлман се оттегли от прозореца и се върна при бюрото.

— Е, и какво ни остава?

Емъри погледна надолу и взе един жълт адвокатски бележник. Тийлман позна внимателния почерк, ключовите думи бяха подчертани. Емъри се намръщи.

— Имало е известно раздвижване в посока към Хамбург миналия месец… — започна той.

Тийлман кимна. Мосад обичаха Хамбург. Имаха много добри връзки със западногерманския антитерористичен отдел на полицията, една легация от времето на Мюнхенските събития през седемдесет и втора, но от всички германски градове Хамбург им предлагаше най-топъл прием. Мосад имаха малка, но постоянна група там, приютена в пригоденото мазе на израелското консулство на Алстеруфер.

Емъри вдигна очи, после отново наведе глава и продължи.

— Засякохме една телеграма на шестнайсети — каза той, — с която се изискваше информация за един списък от фирми.

— И?

— Има седем компании, четири, от които немски. — Той погледна собствения си почерк. — Две от останалите са белгийски. Последната е холандска. Подредени са от едно до седем.

— И с какво се занимават тези фирми?

— Произвеждат най-различни химикали. Триметил фосфат, например.

— Това важно ли е?

— Може да се окаже.

— Защо?

Емъри вдигна поглед. Вече не се смееше.

— Защото триметилът е органично съединение. Прибави потасиев хлорид и фосфорен оксихлорид и ще получиш Табун Джи Ей. — Той спря за малко. — Тези фирми произвеждат и другите химикали. Продават продукцията си и в чужбина. Предполагам, че Тел Авив иска проверка на по-големите европейски пристанища. Искат да открият някои канали, някои имена, дати… — Той отново направи пауза. — Крайни потребители.

Тийлман бавно кимна, вече доволен, че Емъри е в екипа, че бе прекарал ден и половина с химиците, че веригата от събития започваше да се оформя. Той погледна книжата на бюрото.

— Нещо друго?

— Да. — Емъри отново се наведе над жълтия бележник. — Има още един засечен материал. Изпратен от Вортекс. Целта е била преговорите на ЕИО в Брюксел. Това е било преди два дни.

— И какво точно представлява?

— Това е само знак. Само една фраза.

Тийлман кимна.

— И коя е тя?

— Според нея шести номер е минал през Антверпен преди три дни.

Тийлман кимна към предишния материал, към списъка с фирмите.

— Номер шест? — попита той.

Емъри не си направи труда да провери.

— Литман Кеми — уточни той. — Компания от Хале.

— Но Хале е в Източна Германия. По-точно беше.

— Аха.

— И защо Антверпен? Защо не Ротердам? — Той сви рамене. — Или Хамбург?

Емъри се наведе назад в стола си за момент.

— Ако караш направо на запад от Хале, ще стигнеш точно в Антверпен. Той е голямо пристанище. Милиони тонове товари. Никой не задава много въпроси. — Поспря. — Идеално място.

Тийлман кимна.

— И какво имаме за немската фирма?

— Нищо. Още. Те определено произвеждат основните химикали, но нямам нищо конкретно. — Той направи пауза. — Останалите фирми също са в играта. Ако не е химикали, то ще бъде някой промишлен завод, части за производствения процес, експерти, от които има нужда, за да бъде произведен продуктът. За Багдад, струва ми се, това е нещо като списък за покупки.

Тийлман потри очите си за миг, поглеждайки настрани, към прозорците. Вън движението отново бе тръгнало.

— Антверпен… — зачуди се той.

— Точно така.

— И израелците вече са били там. Това ли мислим ние?

Емъри го гледа известно време, после ръката му се насочи към сводките от НАС. Той ги повдигна на няколко инча от бюрото, после ги пусна да паднат свободно. Тийлман видя как кафето му затанцува в чашата.

— Електронно разузнаване — Емъри сви рамене, — но всичко си има граници. Това, от което имаме нужда, е един човек с добри източници.

Тийлман го изгледа.

— Мен ли имаш предвид? — попита той накрая.

Емъри кимна и се пресегна за кафето.

— Да — замислено отвърна той. — Теб.

 

 

Бяха минали три дни, след като шефът на, пристанищните служби в Рамсгейт научи новините за своя петгалонов варел.

Местната противопожарна служба си бе тръгнала същия следобед, след като пристигна час след обаждането му. Бяха паркирали голямата машина на кея и си облякоха защитно облекло, преди да приближат до варела. Рибарите, които поправяха мрежите си, внимателно ги наблюдаваха, когато се наведоха над него, двамата мъже в жълти костюми, издутите противогази преметнати на гърбовете им, лицата им наполовина скрити зад пластмасовите маски. Бяха преобърнали варела, повъртяха се около него, забелязвайки корпуса и кръстосаните кости с единствената изписана дума, отрова, и написаната с боя фраза на немски в основата, търсейки допълнителна информация. Доколкото можеха да преценят, варелът бе в добро състояние. Вградена в горния капак бе капачката с резба. Един от пожарникарите запретна гумената си ръкавица и се опита да я развинти, но тя не поддаде.

Пожарникарите откараха варела в един склад в края на града. Складът принадлежеше на службата, занимаваща се с поддръжката на магистралите. Варелът бе поставен в един затворен контейнер, между въздушния компресор и предпазните конусчета.

Осемнайсет часа по-късно пристигна микробус на фирмата, наречена Диспоузъл. От него слязоха двама мъже и прегледаха варела. После разговаряха помежду си. След това единият от тях се върна при микробуса и се обади в кметството по портативния си телефон. Никой от тях не бе виждал точно такъв варел преди това. Било по-добре да го откарат на запад, до станцията за преработка на отпадъци в Нюбъри, после да поемат риска да го анализират на място. Офицерът по петролните замърсявания, на другия край на линията, се съгласи. Щял да направи необходимите процедури и да се погрижи за всичко останало.

Половин час по-късно, след като договорът бе вече оторизиран, той се обади на шефа на пристанищните служби. Двамата мъже трудно кореспондираха помежду си. Информацията бе един от начините да си правят номера.

— Онзи варел — бе казал той весело, когато шефът на пристанището бе отговорил — вече го изпратихме.

— За какво?

— За анализ — отговори той. — Никой няма представа какво има в него.

 

 

До времето, когато Маквий пристигна, около десет часа, антикварните магазини на ъгъла на Куинс гейт вече бяха отворили. Той влезе през вратата и внимателно я затвори след себе си. В Лондон отново имаше топлинна вълна и температурата вече бе над трийсет.

Магазинът бе празен и известно време Маквий се помота около витрините и наблюдаваше дискретно подредените старинни часовници. Имаше само няколко стари мебели, но изглеждаха много добре. В средата на магазина имаше голяма махагонова кухненска маса. Около нея бяха подредени осем стола, тапицирани в светложълто. Маквий я разгледа, опитвайки се да отгатне цената. Само членове на кралското семейство и чужденци, му бе казал Джордж по телефона, няма майтап.

В дъното на стаята се долови раздвижване и Маквий вдигна поглед. Дребен слаб мъж стоеше до една отворена врата. Зад него Маквий видя стълбището, покрито с червена пътека.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Маквий кимна и тръгна към него. Мъжът излезе от сянката. Изглеждаше на шейсет, може би бе и по-възрастен. Костюмът му бе добре скроен, а на врата му, на златна верижка, висеше чифт очила. Латвийски евреин, бе казал Джордж. Трето поколение имигранти от Рига.

— Господин Ендерс, нали?

— Да.

— Казвам се Маквий. Питам се дали бихте могъл да ми отделите малко от времето си. — Той спря. — Става въпрос за онова, което се случи миналата седмица. Стрелбата…

Маквий наведе глава в посока към вратата. Яков бе загинал само на десет крачки, навън на улицата.

Ендерс го изгледа за момент безизразно.

— Полицай ли сте?

— Не.

— Репортер?

— Не.

— Тогава какво търсите тук?

Маквий се огледа наоколо. Вече бе решил за масата. Тя наистина бе красиво запазена. Резбата бе изключителна и поколения френски майстори бяха придавали на полировката рядка дълбочина. Маквий застана до нея и прокара пръсти по заобления ръб. Ендерс го наблюдаваше внимателно. Той не помръдна нито инч. Маквий го изгледа.

— Чипъндейл?

— Кралска.

Маквий кимна, забавлявайки се. Настъпи дълго мълчание.

— Доколкото научавам, вие сте видели случилото се — изрече накрая Маквий. — Преди човечецът да бъде застрелян.

Той вдигна поглед. Ендерс се бе размърдал напред в магазина. Обувките му бяха като масата, неотразими. Той все още наблюдаваше Маквий, очаквайки да му подскаже нещо, нещо, което да му подскаже какъв бе този непознат с овехтялото кожено яке и търпеливи очи. После рязко кимна.

— Да — отговори той. — Бях тук. В магазина.

— Вратата беше ли отворена?

— Да.

— Имаше ли нещо като караница?

— Да, имаше.

— И те не говореха на английски?

— Не.

Маквий кимна и го изгледа директно в очите, преценявайки го.

— И какъв език говореха?

— Хибрю.

Маквий кимна отново и тръгна да заобиколи масата. Едно малко и дискретно етикетче указваше цената. Четиринайсет хиляди лири. Той го взе, погледна го и после го пусна. — После извади връзка ключове и внимателно ги постави върху масата, до етикетчето. Имаше два йейлски ключа на голямата месингова халка, с остри зъби от едната страна, израз на намеренията му. Ендерс бързо прекоси стаята по дебелия килим, леки, безшумни стъпки, нямаше повече движение. Той посегна към ключовете, но Маквий го спря, сграбчвайки блелите му пръсти в собствената си ръка. Ендерс се отдръпна като ужилен.

— Какво искате — простена той. — Защо сте тук?

Маквий го изгледа.

— Мъжът, който умря, ми беше приятел — отговори внимателно. — Искам да разбера какво се е случило.

— Приятел ли?

— Да.

— Какъв приятел?

Маквий не каза нищо в първия момент. После посегна към ключовете. Ендерс го изгледа. После уморено вдигна рамене.

— Убиха го — каза той. — Вашият приятел.

— Знам това.

— Мъжът извади пистолет и… — той отново сви рамене. — … беше такъв шок. Беше ужасно. Защо трябваше да стане точно тук?…

Гласът му заглъхна и той безпомощно посочи с ръка към улицата, уморено, небрежно движение на дясната ръка. Маквий продължаваше да го наблюдава.

— Беше ми много близък приятел — каза накрая. — Трябва да знам дали е казал нещо, преди да бъде убит. Там. На улицата.

— Не каза нищо.

— Не ти вярвам. — Маквий се наведе напред над масата с разперени пръсти, забелязвайки собственото си отражение върху силно полираната маса. — Така че, помисли си. Добре си помисли. Напъни се и си спомни какво каза той…

Спря, спомняйки си хронологията, така, както момчето от екипа на Хари я беше описал в криминалната хроника на вестника.

— Двама мъже са се срещнали пред твоя магазин. Спорели са. Гласовете стават по-силни в такъв момент. После единият се обърнал настрани. Приятелят ми. Той тръгнал по улицата, там, искал да прекоси до другата страна и другият тръгнал след него. Ти си тук, вътре. Вратата е отворена. Видял си всичко. И така… Той спря, отпускайки се назад, а пръстите му оставиха малки потни петънца върху масата.

— Какво каза приятелят ми? Преди да бъде застрелян?

Ендерс дълго го гледа. Ако имаше възможност, както знаеше Маквий, щеше да прекрати разговора. Щеше да се обади на полицията, или щеше да се опита да изгони Маквий, или просто да се обърне и да изчезне по онези съвършено застлани стълби. Но точно сега той нямаше избор и те двамата знаеха това. Ендерс затвори очите си за момент. Ключовете лежаха между тях отразени на повърхността на масата. Маквий забеляза ръцете му. Те трепереха.

— Приятелят ви — започна той. — Как се казваше?

— Яков. Яков Аренд.

Ендерс кимна, един личен въпрос бе получил своя отговор, известна част от страха — премахната. Очите му вече бяха отворени и гледаха ключовете.

— Каза, че това нямало да промени нещата — бавно заговори той.

— Кое нямало да промени нещата?

— Не знам. Аз само това чух и точно тогава… — той се загледа в пътя навън, редицата паркирани коли, блестящи на слънцето.

Маквий кимна, станал по-търпелив, гласът му по-мек, по-дружелюбен.

— Добре. Чул си какво е казал, когато е стигнал другия край на улицата, а сега ми кажи и всичко останало.

Ендерс продължаваше да гледа през прозореца.

— Всичко останало? — едва попита той.

— Да. Спорът. Тук. От тази страна на улицата. Пред магазина ти. Щом си чул единия, сигурно си чул и другия. — Той спря. — Нали така?

Ендерс го изгледа за миг.

— Не съм казал на полицията, но те и без това казаха, че това няма значение.

— Кой?

— Вашите хора. От посолството.

— О!

Ендерс го изгледа, намръщен, търсещ потвърждение. Маквий му го даде.

— Те няма да се върнат — каза той. — Полицаите.

— Окей — кимна му Ендерс. — Спореха за куфарчето. За дипломатическото куфарче. На вашия приятел. Другият мъж каза, че не принадлежало на него. Той каза, че не било негово. Искаше приятелят ви да му го върне.

— И?

— Приятелят ви не се съгласи.

— Защо не?

— Не знам. — Той сви рамене. — Просто не се съгласи. — Ней маас ли… ней маас ли… — това бе фразата, която употреби той.

— Какво означава това?

— Означава… — мъжът се намръщи, прекъсна и за първи път погледна Маквий точно в очите. — Ней маас ли… не знаете какво означава?

— Не.

— Значи не сте от посолството?

— Не.

— Но… — Ендерс поклати глава, безнадеждно объркан — казахте, че ви е приятел.

— Беше. Но въпреки това не съм от посолството. — Той направи пауза. — Това има ли значение?

Ендерс, с пребледняло лице, бавно започна да се отдръпва назад, очите му все още бяха приковани върху очите на Маквий, очевидно забравили за ключовете на масата и за петцифрената цена на етикетчето.

— Да — бавно промълви той. — Разбира се, че има значение.

 

 

Емъри откара Тийлман до международното летище Дюлс интернешънъл час и половина преди полета на Сабина за Брюксел.

Бяха прекарали по-голямата част от деня в офиса на Еф стрийт, преглеждайки данните под влияние на телефонното предупреждение на Съливан по тайната телефонна линия от офиса му в Белия дом.

— Не съм привърженик на дребните игри — бе изръмжал той по телефона, — но, за бога, стойте настрана от Федералните.

Емъри и Тийлман се бяха спогледали при това. Борбата с тероризма вътре в границите на САЩ бе работа на ФБР. Техният хляб. Техният пай. А ето че се появяваше и Съливан, за да им каже, че нямат право дори на един шибан квадратен инч от баницата. В известен смисъл, разбира се, това си беше точно така. От ФБР, обаче, информацията течеше като през сито и ако за заплахата от табуна излезете само една дума, тогава последствията за обществения ред щяха да бъдат трагични. Но пазенето на операцията в пълна тайна от шепата момчета на Еф стрийт си имаше и своите недостатъци. Когато и да им се наложеше да получат някаква подкрепа — разузнавателни данни, анализи, техническа информация, дори съвсем проста работа — тогава се налагаше да действат подмолно, прикривайки следите си, замаскирайки действителния обект на мисията си, превръщайки се в разузнавателния еквивалент на самолета Стелт. Последното сравнение бе направено от Емъри, типично елегантно за него и Съливан много го хареса. Разбира се, тази шибана работа си бе доста рискована, но поемането на рискове беше съвсем присъщо на работата. Всъщност, в повечето отношения това си беше самата работа. И точно това бе онова, от което той искаше да ги предпази. Точно затова те бяха тези, които той избра. Трябваше да дадат нещо от себе си, за да получат нещо. Щеше да има и ограничения, безспорно. Но той бе купил техния здрав разум и предаността им към флага и знаеше — дълбоко в себе си, — че те ще свършат чудесна работа. Точно сега те му го дължаха. По-късно, ако изобщо настъпеше това време, Америка щеше да им бъде длъжна.

След това, когато линията прекъсна, те се чудеха на глас колко много неща им бе казал и колко в действителност знаеха те. Беше напълно понятно, че Съливан бе организирал няколко дискретни екипа, няколко клетки, на които отделно бяха раздадени задачи, които бяха подхранвани и независимо от това, което трябваше да знаят, бяха заклети в тайната. Може би имаше един в Ню Йорк. Друг в Близкия изток. Трети в Европа. Тийлман го бе изпитал по тайната линия. Каза му, че заминава за Брюксел, после за Антверпен. После щял да отлети за Тел Авив. Имало следи, на които трябвало да се наблегне, да се докосне до някои бази, да поднови някои приятелства, да се възползва от някои стари дългове, да пречупи някоя друга ръка. Беше спрял дотук, нарочно оставяйки нещата неясни, като хляб над водата, ослушвайки се внимателно за някакъв знак на напрежение или внимание, но Съливан просто бе изръмжал одобрението си и му бе пожелал успех. Времето принадлежи на врага, бе казал той. Президентът вече трябвало да получи някакъв ултиматум, но без съмнение и това ще дойде. Да се изтеглят американските войски от Саудитска Арабия до еди-коя си дата, нещо такова. Точно за това парцаливковците винаги си навличали толкова беди. И така, бе казал той, нека да им разкажем игрите на смотаните минетчии. Да им разгоним фамилиите, да им светим маслото. Господи, та качвай се на шибания конкорд, щом искаш…

Сега, на двайсет минути път преди Дюлс, Емъри отново си припомни този разговор. Иракчаните бяха известни с това, че притежават склонност към употребата на нервнопаралитичен газ. Бяха взели решение да развиват химическите си оръжия още през седемдесет и четвърта, когато Израел отказа да подпише договора срещу разпространение на ядреното оръжие. Страхувайки се от Израел, желаейки да наложат някакъв паритет, но при липсата на техническия ноу-хау, за да си построят сами ядрена бомба, те съвсем съзнателно се бяха ориентирали към спасението на удавника, в случая — отровните газове. Бяха преровили света, за да издирят арабски учени. Бяха наели различни инженери. Бяха платили на западни фирми милиони долари, за да си построят заводите и да се снабдят с необходимото оборудване. И през осемдесет и осма вече произвеждаха тонове от този боклук месечно, предимно глухарчевия газ^[3], но също и нервнопаралитични агенти. Някои от тях бяха използвани срещу иранската армия по време на осемгодишната война. Повечето от него, обаче, се изсипа над злощастния кюрдски град Халабджа, избивайки хиляди невинни жени и деца. Западът твърде късно се сети да наложи забрана върху износа на ключовите съставни химикали и до средата на десетилетието Ирак вече си бе набавил това, от което имаше нужда.

Сега имаше пет предприятия, произвеждащи нервнопаралитичен газ. Най-голямото, в Самара, северно от Багдад, бе наистина огромно. Тийлман бе виждал черно-белите кадри от това място същия онзи следобед в офиса на НАС, пакет снимки със съвършена разделителна способност, донесени на ръка от другия край на Вашингтон в голямата червена папка с надпис СТРОГО СЕКРЕТНИ КЛЮЧОВИ ДОКУМЕНТИ. Разпръснати върху пода под прозореца, те показваха всяка квадратна миля от заводите и складовите помещения, добре замаскирани под огромните бетонни стени. Иракчаните бяха кръстили това място с едно име, Държавно предприятие мутхана за производство на пестициди, но това не беше нищо повече, освен прикритие. Всички двубитови, с химическо производство страни му казваха пестициди. Това бе просто един код, една условност, най-челната от всички шеги. Пръсни това върху лоши момчета, твърдеше тяхната теория, и ги изтрий от лицето на земята, за да ти е добре.

А от него имаше много. Глухарчевият газ се произвеждаше в Самара в количество шейсет тона на месец и бяха натрупали запаси за години. От нервнопаралитичните агенти — Табун и още един вид газ, наречен Зарин — имаха значително по-малко, но от гледна точка на смъртоносното съдържание, това бе без значение. Една доза с размера на бучка захар, разпределена правилно, можеше да убие две хиляди и петстотин души.

— Доставки — промърмори Тийлман, наблюдавайки как в далечината един Боинг 747 се отправя към пистата за излитане. — Те трябва да ги доставят.

Емъри кимна. Вече пушеше до петдесет цигари Кемъл на ден. Тийлман никога не го бе виждал толкова напушен.

— Сигурно — каза той. — И в моргата на Белвю има един труп, който твърди, че могат да го правят. Било е много хитро. Претрепват човек, който е работел за израелците. И заедно с това ни изпращат послание. — Той отново кимна в знак на съгласие. — Чиста работа.

Тийлман го изгледа.

— Да не си научил нещо ново за Голд?

— Още не. Но хората ми работят по въпроса. Момчетата от ВСБК. Има един в Ел Ей^[4], който претърсва цялото място. Казах им, че ще им се плати добре. — Той се ухили. — Големи мангизи.

Тийлман кимна. Следователите от Вътрешните служби за борба с контрабандата бяха станали легендарни, същински еквивалент на бултериери. Можеха да провалят кариерата на всеки само за осем часа. Можеха да задават въпросите си толкова, колкото им бе необходимо, а сънят или уикендите възприемаха като проява на слабост. Тийлман погледна към Емъри. Емъри се опитваше да скрие прозявката си. Тийлман се пресегна и включи климатика на студена струя.

— Я ми кажи — започна той — откъде идват всички тези пари? Дали внасят онзи боклук? Или си го правят тук сами?

— Внасят го. Десетак срещу долар.

— И как?

Емъри сви рамене, привеждайки глава за последния Кемъл и смачквайки празния пакет.

— Бих допуснал, че го правят по море. Галон или два, натоварени между подобен товар. Не би било трудно, а и се избягва рискът да им задават въпроси, ако се опитат да ги прекарат по въздуха. Не — той поклати глава — предполагам, че минава през Бостън или през Ню Йорк или през някое от онези кротки местенца, горе в Мейн. — Направи малка пауза. — Министерството на търговията са получили достъп до някои данни, въпреки че може да ни се наложи да поостареем, докато ги чакаме.

Тийлман кимна, поглеждайки през прозореца. Той бе извън офиса през по-голямата част от следобеда. Емъри го бе взел от дома му.

— Нещо ново от Антверпен?

Емъри не каза нищо известно време. После пое дълбоко от цигарата и задържа една-две секунди.

— Има — кимна той и колата отново се изпълни с дим.

— Какво?

Емъри го изгледа. Не се смееше.

— От Ленгли са се добрали. Оперативният им отдел има някои свои хора в Брюксел. Добри местни момчета. И много добри позиции.

— И?

— Дадох им датите. Помолих ги да попрегледат нещата в разстояние на две седмици преди и след като израелците са направили запитването. Той спря за момент, за да махне парченцето тютюн, залепнало на устната му. — Преди четири дни са имали един странен малък инцидент. Местните ченгета спипали някакъв грък посред нощ. Някой му бил размазал физиономията. Още бил в болницата.

— Е, и какво?

Следа от намръщване премина по лицето на Емъри. Мразеше да го пресират.

— Момчето слязло от някакъв кораб. Еноксия. Малко корабче. Отплавало е от Антверпен преди три дена. Накарах ги да проверят. Исках товарителницата.

— И какво е пренасяло?

— Сред други неща — той направи пауза — е имало и пестициди.

Тийлман кимна.

— Заменили ли са гърка?

— Ъхъ. Наели са моряк чрез агента си.

— И кой бил?

— Не знам… — той погледна към Тийлман. — Все още.

Тийлман отдръпна седалката един-два инча назад и затвори очи.

— Мислиш ли, че трябва да говоря с агента? — Той отвори едното си око и изгледа Емъри. Последният бе вече извадил някакъв плик от джоба си. Постави го внимателно на таблото.

— Адресът и телефонният му номер — поясни кратко. — И името му.

— Какво знаем за него?

— Той е полуфламандец, полуевреин. В Брюксел смятат, че е саяним.

Тийлман изгледа плика, после отново затвори очи. Ако корабният агент е бил саяним, тогава той е работил на хонорар за Мосад, един от симпатизантите им по пелия свят. Такива бяха хората, които го правеха за Израел, истинските вярващи, които смазваха колелцата на машината, наречена Мосад. Често се случваха влиятелни местни фигури, уважавани в техните общества. От време на време, по молба, те осигуряваха фондове, прикритие, безопасно убежище, въвеждаха агентите в бизнеса, безбройните услуги, от които всяко добро разузнаване зависеше. Ако той принадлежеше към самците, ако това бе вярно, тогава може би това бе най-лошата новина. Това означаваше, че Мосад наистина са замесени. Това означаваше, че израелците трябва да бъдат притиснати.

— Лоша работа — измърмори Тийлман.

Емъри го изгледа в знак на съгласие.

— Много лоша — кимна той.

Тийлман направи физиономия, знаейки вече, че това е вярно. Цяла сутрин се бе обаждал на своите хора в Тел Авив, на частни номера, също както и чрез централата на щаба на Кинг Саул булевард, но все още никой не бе отговорил на обажданията му. Той лично винаги се разбираше с израелците, допадаха си духом, но знаеше също, че те не си падаха много по ЦРУ. Американците, мислеха те, не я разбират тази игра. Считаха ги за аматьори, добронамерени, искрени, но оплетени в собствения си наивитет, а също и от големите бюрократи горе във Вашингтон, от непрестанната нужда да докладват на политиците от хълма. Те бяха онези, които дърпаха конците. Твърде много мислеха за демокрацията. Отказваха да се срещат със себеподобните си. В един извратен свят те се държаха като девици. Със слънцето, попаднало върху лицето му и със затворени очи, Тийлман поклати глава и въздъхна. Въпреки произхода си и принадлежността си към страната, той трябваше да се съгласи с това. Твърде е вярно, си помисли.

Емъри намали скоростта на огромния крайслер и отби от магистралата като се насочи към отбивката, водеща към летището. Тийлман, отново изправен на седалката си, вече можеше да види грациозната, подобна на палатка, сграда на аерогарата, също както и опашката самолети Джъмбо, чакаща на пистата зад нея. Бе летял по този маршрут стотици пъти, изпълнявайки задания в Европа и в Близкия изток. Прекалено често операциите затъваха в пясъка, прекалено много хора се занимаваха с наставническата работа, с контрола. От години бе свикнал с разочарованията, със страниците от внимателно изписани правила, обещаващите задания, прахосани от безчувствените протоколи. Сега, обаче, спирачките бяха спуснати. Той имаше пълна свобода, цялата отговорност му бе поверена. Можеше да направи каквото си иска и на когото си иска, само трябваше да постигне резултата. Той отново се замисли за израелците и се запита как ли ще се справи. Нямаше да е лесно. Знаеше го.

Емъри забави, за да се присъедини към опашката за алеята на заминаващите. Тийлман бръкна във вътрешния джоб на сакото си и провери паспорта и билета, автоматични жестове, внасящи леко успокоение. Колата стигна до сградата на терминала и спря под знака на Сабина. Емъри се изкашля. В ръката си държеше друг плик. Беше малък и бял. Той го подаде напред.

— От Лора е — каза. — Накара ме да й обещая.

Тийлман го изгледа. Бе се видял с Лора преди по-малко от час. Беше отишъл до малката бяла къща в Мериленд само да си вземе чантата. Тя я беше подредила както винаги правеше това. Лежеше там, на леглото, очаквайки го. Бяха прекарали известно време заедно. Бяха говорили за есенната ваканция. Казаха си довиждане на изхода и децата бяха там, малката Брий бе само зъби и усмивка.

Той премигна, все още гледайки плика.

— Какво е това — едва попита той.

— Не знам.

Тийлман взе илика и го отвори. В него имаше малко листче хартия и едно цвете. Лора ги беше притиснала между страниците на детската енциклопедия. Винаги го правеше. Винаги бяха по-хубави от предния път. Тийлман погледна цветето за момент. Беше малко, с лилави листенца. Беше виждал такова и преди, но не знаеше как се казва. Внимателно го положи на една страна и разтвори листа. Появи се някакъв чернокож товарач с количка. Сянката падна върху колата. Тийлман се наведе над хартията, три кратки изречения. Обичам те. После продължаваше. Децата също. Точно за това мисля, че нещата не могат дълго да продължават така.

Тийлман премигна и отново прочете бележката. После погледна Емъри. Емъри се бе облегнал на вратата с едната ръка на волана, наблюдавайки автобуса на Грей лайн. Сигурно можеше да бъде на милиони мили от това място. Тийлман посочи писмото.

— Ти знаеше ли за това?

Погледът на Емъри се измести от автобуса. Не се опита да го прочете. После погледна Тийлман. Тийлман се наведе към него, напрегнат, самолетът го чакаше, израелците го чакаха. Бог знае какво още го чакаше.

— Знаеше ли? — попита той. — Да?

Емъри се замисли сериозно за миг и Тийлман внезапно си представи картината, яхтата, широките блестящи води на Чесапийк бей, снимките, които децата щяха да направят, с цялото семейство на борда, пикниците, полуизпитите бутилки с вино и влажните хавлии, провесени на въжето, Брий гола, почерняла от слънцето, Емъри на руля, безизразен, лицето на жена му, Тийлман далеч по задачи, нейната усмивка.

По-възрастният мъж отново гледаше през прозореца, а пръстите му леко барабаняха по волана. Автобусът на Грей лайн бе изчезнал.

— Самолетът ти излита в седем — тихо каза той. — А вече е шест.

 

 

Били се обади на Маквий с новината. Беше започнал да набира номера още от четири часа. Звучеше наистина доволен от себе си, останал без дъх, наистина развълнуван.

— Татко — започна той. — Получих го. Наистина.

Маквий захвърли коженото си яке на дивана. Току-що се бе върнал. Не бе виждал Били от два дена, дори не бе говорил с него, а сега трябваше да отпътува.

— Какво има, синко? Какво си получил?

— Избраха ме. Мен ме избраха.

— За какво?

— За Хорнзи скулс. Тренират преди сезона. Дадоха ни фланелки и чорапи и всичко… — той спря, задушавайки се от вълнението си. — Аз съм единственият сигурен в отбора. Единственият, татко. Не е ли това върха?

— Да. Уаза.

— Какво?

— Уаза. Означава същото нещо. Означава, че си върхът.

Маквий се усмихна. Не беше използвал стария лаф от морската пехота с години. Уаза. Били му разказваше за тренировките, за това с кого щели да играят най-напред, как му било обещано да играе централен нападател.

— Обещаха ми, татко. Обещаха ми. Център. — Той отново направи пауза. — Какво ще кажеш?

— Уаза — отново отговори Маквий, поглеждайки часовника си. Беше седем и десет. Каза на Били, че е свършил добра работа и поиска да говори с майка му. Чу се удар, когато Били изпусна телефона и после кратък разговор. Когато бившата жена на Маквий взе слушалката, тя звучеше изненадана. Рядко им се случваше да говорят.

— Аз съм — каза Маквий.

— Разбрах.

— Добри новини. За момчето.

— Да, така е. Това му дойде доста добре. Вече е в почти нормалното си състояние. — Тя направи пауза, странно. — Има ли още нещо?

Маквий се поколеба за миг, после каза, че е отсъствал известно време, по работа. Наистина би искал да види момчето. Било вече седем. Защо да не излезели за вечеря?

— Той вече вечеря — веднага отговори тя.

— Имах предвид всички нас.

— А…

После отново настъпи мълчание, този път по-дълго и Маквий си я представи как стои до телефона, сред старинните мебели и афганистанските килими и тежките кадифени завеси, които бе наследила от майка си, опитвайки се да се насили да каже не.

Тя отново заговори.

— Да, явно на него му се иска — призна с неохота.

Маквий се усмихна отново.

— Ла долче вита — каза той, назовавайки италианския ресторант, за който знаеше, че тя харесва. — Ще се видим след половин час.

Маквий стигна първи до ресторанта. Познаваше собственика — един дребен и разговорлив италианец от Неапол. Също като Били, и той беше запален по футбола. За минута-две обсъдиха таланта на Марадона, Маквий се преструваше, че знае много повече, отколкото в действителност знаеше, а собственикът тъкмо дриблираше между редицата празни столове, когато на вратата се появи Сара. Беше висока, една година по-възрастна от Маквий, с дълга руса коса. Говореше английския от Найтсбридж^[5] и носеше скъпите си дрехи с оттренирана походка. В началото, когато се запознаха, Маквий я боготвореше.

Сега той пристъпи напред и леко я целуна по бузата. Били изтича от колата, потропвайки на прага на вратата. Седнаха на една маса до прозореца, Маквий от едната страна, Сара и Били от другата. Сара отпи от минералната вода Перие. Изглеждаше уморена.

Поръчаха си морски деликатеси и скромна салата, за Били — пица. Пристигна бутилка шампанско и една огромна чаша с кока-кола. Маквий наля шампанското и вдигна тост за новините на Били. Момчето вдигна чашата с ко̀лата, очите му блестяха. Каза, че мислел как един ден ще може да играе за Англия. После стана, извини се и изчезна към тоалетната. Сара остави чашата си.

— Кой е този Яков? — внимателно попита тя.

Маквий й обясни. Каза й, че бил треньор на футболния отбор. Бил извел отбора до върха на тяхната лига и особено добре се държал с Били. Този сезон можели да направят дори нещо повече, само че Яков вече го нямало. Сара го гледаше.

— Защо го няма? — попита тя.

Маквий си взе още една хапка от рибата и после остави ножа и вилицата си.

— Замина си — смотолеви той, не желаейки да говорят за това.

Сара го изгледа студено, изпитателно. После се намръщи.

— Но това е смешно — каза тя. — Били го споменава на няколко пъти и… — тя присви рамене.

Маквий я наблюдаваше внимателно. Той познаваше признаците. Познаваше, когато тя премълчаваше нещо.

— Какво — попита той.

— Нищо.

— Да, има нещо.

Тя бързо го погледна.

— За бога — каза тя, — ти не си на работа и аз не съм някакъв ненормален престъпник.

Маквий не обърна внимание на сарказма й. Сара никога не прие работата, с която той се занимаваше. Мислеше, че е груба, изпълнена с подлост, че е едно извинение, за да се слееш с долните пластове на обществото. Беше се омъжила за морски пехотинец от Кралската флота, висок, добре изглеждаш сержант, с добра перспектива пред себе си, на заплата като нередовен офицер — не съвсем обичайно — на комисионна. Бяха невероятна двойка — приятелките й й казваха, че са страхотни — но тя имаше свои причини и в началото наистина всичко беше наред. Но тогава той беше паднал в планината и си счупи крака и военната служба свърши, а с нея и предстоящите повишения. Бракът успя да се закрепи още осем години, но ставайки все по-горчив. Нощта, когато той си тръгна, тя го беше нарекла мързелив и глупав, без перспектива в живота, и без кураж, без амбиции. Бил абсолютен егоист и никога не му пукало за когото и да било друг на този свят. Маквий запомни това описание завинаги, питайки се дали бе вярно.

Маквий взе чашата си и я пресуши. Бяха започнали някакъв разговор и тя му дължеше отговор.

— Този мъж, Яков — напомни той, — щеше да ми кажеш нещо за него.

Сара отново поклати глава непоколебимо.

— Не — отговори тя, без да се притесни да прикрие прозявката си. — Просто си мислех какво хубаво име е имал.

След това вечерята не продължи дълго, а Били се върна в апартамента с Маквий. Поговориха набързо на тротоара пред ресторанта, момчето подскачаше нагоре-надолу, молейки се на майка си да прекара нощта при баща си. Той ще пътува, не спираше да повтаря то. Ще отсъства известно време. Може да ме остави в училище утре сутринта. Неохотно, но чувствайки се победена, Сара се съгласи да го пусне, но накара Маквий да й обещае, че Били ще бъде в леглото и ще заспи още преди десет часа. Трябвало да вземе униформата за училище на сутринта. Тя си тръгна като кимна и изрече едно ледено благодаря за вечерята, а Маквий я наблюдаваше, докато се качи в белия си ситроен Жи Ти Ай, една добре изглеждаща жена в средата на трийсетте, една напълно непозната.

Били и Маквий се върнаха в апартамента. По пътя момчето щастливо бърбореше за новия сезон, за головете, които щял да вкара. Когато се сляха с натовареното движение по Крауч енд, той внезапно смени темата, поглеждайки Маквий, прокарвайки пръсти нагоре-надолу по празната бутилка, която собственикът на ресторанта му беше дал като сувенир.

— Къде ще заминаваш, татко?

— За Израел. — Маквий го изгледа. — Това е в Близкия изток. Бог е дошъл от там.

— И защо? Защо заминаваш?

— По работа. — Маквий се усмихна. — За един човек, който ще ми плати много пари.

Били кимна, осмисляйки казаното. Колата сви наляво. След двайсет секунди щяха да бъдат у дома. Били изглеждаше замислен.

— Това има ли нещо общо с Яков?

— Да.

Били кимна, но не каза нищо известно време.

— Той наистина е мъртъв, нали? — промърмори най-накрая.

— Да, синко. Мъртъв е.

— И аз така си мислех. — Той спря замислен. — Това е срамота, нали?

— Да, така е.

Можеше да дойде и да ме види как играя. — Намръщи се. — Какво ли щеше да каже, как мислиш? Ако знаеше, че ще играя?

Маквий сви рамене, завивайки по своята улица и спирайки ескорта пред апартамента си. Пресегна се за ключа и изключи двигателя. Разговорът със Сара, прекарвайки час и нещо с бившата си жена, му бе подсказал за сетен път какво безчувствено изживяване бе неговият брак. Дългите зимни нощи, когато нямаше какво да си кажат. Безкрайните опити да водят нормален полов живот. Алкохолът. Всичко беше толкова безсмислено, такава загуба на време, но въпреки това той бе готов отново да премине през всичко, през всяка секунда, само заради, сина си, заради Били, най-добрият централен нападател на света, избран наскоро да играе за Хорнзи скулс репрезентатив XI. Той се наведе над момчето, опитвайки се да намери една-две думи, с които да му опише как се чувства в момента, колко горд беше с него, но ръката на Били се протегна и го спря: внимавай. Той гледаше през прозореца. Гледаше нагоре.

— Татко — каза тихо той. — В апартамента има някой.

— Как разбра?

— Видях ги.

— Тях?

— Двама души. Мъже. Видях ги. Наистина.

Маквий го изгледа за момент, после му каза да остане там, където си беше, да не мърда нито инч, да заключи вратите. Били кимна, като продължаваше да гледа към апартамента.

Маквий бързо излезе от колата и се огледа. Апартаментът му беше на първия етаж. На предната страна имаше три прозореца. Два бяха от всекидневната. Другият на кухнята. Завесите бяха полуотдръпнати във всекидневната, точно както ги беше оставил. Щорите на кухнята бяха спуснати и там нямаше нищо нередно. Той пресече пътя и влезе през портата, питайки се дали Били не се заблуждаваше. После видя входната врата. Делеше я заедно с момичетата отдолу. Законите на къщата, а и нивото на местната престъпност, винаги ги караха да я държат заключена. Сега тя бе леко открехната. Дървото около ключалката бе изкорубено.

Маквий се поколеба за момент, после се наведе и взе една празна бутилка от мляко на пода. На средата на стълбището имаше извивка под прав ъгъл. Той бързо се шмугна зад него, подскачайки на пръсти, но запазил съвършено равновесие, усещайки старата възбуда. В горния край на стълбите беше неговата врата. Беше отворена. Той отново се поколеба, ослушвайки се за движение горе, но не чу нищо, освен изщракването на бойлера и теча на кухненската чешма, който смяташе да отстрани. Чакат, помисли си той. Видели са колата. Видели са ме. И сигурно са въоръжени. И чакат. Погледна бутилката. Куражът, знаеше той, има много общи неща с пресметливостта. Трябваше да можеш да прецениш шансовете си. Трябваше да можеш да прецениш мястото. Трябваше да можеш да прецениш в какво състояние се намираш след чиния, пълна с калмари и четири чаши с шампанско. И ако въпреки това си решил да го направиш, ако започнеш, тогава или си много смел, или си много глупав.

Маквий се усмихна в полумрака. Тихо се измести наляво, сведе леко рамене, после влезе в тясното коридорче, завивайки вляво, усещайки фигурата, застанала зад кухненската врата, дългия френски нож, който беше купил едва миналата седмица, готов и вдигнат напред. Той ритна вратата, сериозен удар, като я засили назад към хладилника. Чу вика на болка и после, на отсрещната стена видя другата сянка, после звука на строшено стъкло, когато удари бутилката от мляко в рамката на вратата и заби назъбения й край в лицето, което се нахвърли срещу него от мрака.

Мъжът изпищя от болка, захапвайки бутилката, а Маквий усети въздушната струя, когато нещо тежко се заби в стената над главата му. Той се наведе, избягвайки втория изстрел, после нападна отново, с тежестта на тялото си, с главата и раменете напред, надявайки се, че мъжът няма да успее да се отдръпне, че няма да го хване в клопка. Не успя и Маквий го удари право в диафрагмата и чу как въздухът изсвистя през разбитата му уста. Мъжът се преви на две, после скочи към отворената врата.

Маквий се обърна все още с бутилката в ръка. После влезе в кухнята, отдръпвайки вратата назад, насочвайки се към фигурата зад нея, после видя очите му, големи, и подуши киселата миризма на затвор и застояла пот. Той вдигна бутилката, после се поколеба за частичка от секундата, но достатъчно дълго, за да може мъжът да се втурне към стълбите. Беше чернокож. Беше млад. Беше среден на ръст. Носеше дънки и фланелка с къс ръкав. Спусна се надолу по стълбите, проклинайки с плоския си лондонски акцент. Приятелят му все още бе в коридора. Избягаха и в последните останки от вечерната светлина стъпките им бързо отекнаха по тротоара.

Маквий застана в горния край на стълбите, събирайки дъха си, убеждавайки се, че си бяха тръгнали. После се върна в апартамента, обиколи стаите, забелязвайки предполагаемите щети, измъкнатите чекмеджета, претършувания гардероб, опразнените шкафове. Излизайки от спалнята, чу стъпки на стълбището. Напрегна се и се отдръпна в коридора. Все още държеше бутилката, счупения й край хлъзгав и влажен от кръвта. Направи крачка напред с вдигната ръка, наблюдавайки извивката на стълбите. Щеше да е глупаво да го заловят. Но пък да се върнат бе още по-глупаво от тяхна страна. Този път той щеше да си свърши работата както трябва.

Стъпките спряха за миг на стълбището. После се появи Били, стоейки в полумрака. Очите му бяха широки, а ръцете му вдигнати напред. Единствената лампа в коридора долу хвърляше дългата му сянка напред. Маквий го изгледа, после започна да се смее. В ръката на Били беше бутилката от шампанско, гърлото и бе леко назъбено.

Маквий пристъпи напред и го вдигна, усещайки за първи път кръвта на собственото си лице. Той хвана момчето така, както винаги обичаше да го държи, високо горе, буза до буза.

— Уаза — тихо каза той. — Адска уаза.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, погледна към момчето в другия край на гаража.

— Откъде знаеш? — попита той. — Откъде знаеш, че не е клопка?

Момчето присви рамене и се обърна, жест на безразличие. Напоследък той бе започнал да не крие пренебрежението, което изпитваше. Старецът бе типичен самадин, от онези, пасивните, като камъните, мити от приливите, се носеше напред-назад из Близкия изток, един палестинец, идващ отникъде, отиващ наникъде, един старец, за когото беше безсмислено дори да си хабиш думите.

— Не е клопка — отвърна то.

Старецът се намръщи. Момчето току-що бе пристигнало, обичайните три почуквания на вратата. Беше донесло съобщение от сириеца. Материалът за колата бил вече тук, трябвало да бъде прибран. Трябвало да уговорят някаква среща, да намерят паркинг за колата, може би онзи големия, на магазините на Патерсън. Някакъв мъж с бял понтиак държал материала в багажника си. Бил тежък. Трябвали двама души, за да могат да го вдигнат. Щял да чака само петнайсет минути. Дори по-малко. Трябвало да отидат веднага.

Момчето погледна часовника си, после отново се облегна на колата. Въздухът в гаража миришеше на нещо смешно. Старецът сигурно пак е използвал помпата, помисли си то. Възприема го като играчка. Наистина го е превзела напълно. Никога не я оставя на мира. Типичен самуд. Мозъкът му е като каша.

— Ами, да тръгваме — каза той. — Веднага.

Старецът обиколи колата, като продължаваше да го наблюдава. С отвращението, което бе изписано на лицето му, с недоверието в момичето — колко неловко се чувстваше, когато то идваше в гаража. По-късно, ден или два след това, той започна да се убеждава, че момчето го наблюдава. Никога не говореше за себе си, за това откъде е дошло. Никога не говореше за семейството си, за майка си, за братята си. Никога не споменаваше за борбата там, вкъщи, за това, колко лошо било всичко, колко ужасно било да бъде принуден да се занимава с такива неща. Никога не споменаваше израелците, освен когато ги наричаше тъпаци. Всъщност, единственият разговор, който изобщо бяха водили, се беше въртял около работата на момчето. Работело в някакъв голям хотел, някъде в Манхатън. Печелело по неколкостотин долара на седмица. Нещата му се подреждали добре.

Сега момчето отваряше вратата на гаража. Жегата нахлу откъм улицата, повличайки със себе си и миризмата на боклук и мръсни канали. Старецът го последва до тротоара, премигвайки на ярката светлина.

— Колко далеч е Патерсън? — измърмори той.

— На половин час път.

— Кога ще се върнем?

Момчето присви рамене.

— В пет — каза то. — В шест. Не знам. Защо?

Старецът хвърли един поглед назад, към гаража, мрачната и гореща кутия бе станала за него нещо като втори дом.

— Ще трябва да го изпробваме — каза той. — Да сме сигурни, че работи.

Момчето се намръщи.

— Да изпробваме какво?

— Газът. Сълзотворният газ. Можем да го направим на отворена врата. По-добре, ако е по-късно.

Момчето го изгледа за момент, после започна да се смее, спомняйки си за веществото в аерозолната опаковка, за това, което му бяха казали, че може да направи.

— Сълзотворен газ ли? — попита то.

Старецът кимна и отново погледна часовника си.

— Прав си — нервно каза той. — Трябва да тръгваме.