Греъм Хърли
Дяволско дихание (12)

1.

21 септември 1990 година

Двете съобщения лежаха едно до друго на бюрото на президента. Съливан ги погледна. Въпреки че бяха обърнати наопаки, можеше да ги повтори дума по дума.

Президентът взе единия от двата листа, облегна се назад в креслото си и се изви леко на една страна, давайки възможност на светлината от прозореца да попадне върху трите кратки параграфа. Под текста беше написано Багдад, 20 септември 1990 г. Беше успял да попадне в ръцете на всички основни западни медии преди не по-малко от десет часа. По новините на Си Ен Ен вече бяха започнали да разнищват всяка отделна дума от текста на Революционното командване.

Президентът го прочете за трети път.

— Майката на всички войни^[1] — зачуди се той. — Абсолютно никакъв страх, никакво съмнение, че може да загубят.

Той вдигна поглед към Съливан.

— Чист израз, не мислиш ли?

— Сър?

— Майката на всички войни. — Той потупа листа. — Кой ли му пише речите на тоя? Имаме ли някаква информация за това?

Съливан поклати глава и погледна бележника в скута си. От емоционална гледна точка, той знаеше, че президентът бе посветен на това да изрита иракчаните от Кувейт. Това означаваше офанзивна военна операция — включително нахлуване на иракска територия, — а във Вашингтон съществуваха влиятелни елементи, които бяха решили да се противопоставят. Нито Държавният департамент, нито Пентагонът имаха действителен апетит за военни действия. Те виждаха недостатъците, рисковете, труповете, които трябваше да върнат у дома, възможността за започване на нова безкрайна война. Искаха да се изчака, докато санкциите започнат да дават резултат. Искаха Саддам да усети истинския глад и да се върне в Багдад. Проблемът беше в това, че Саддам изобщо не виждаше нещата по този начин и с една от най-големите армии в света, разположена в Кувейт, не му и трябваше. Съливан започна да си играе с писалката, замислен отново за военните, за непрекъснатите срещи и разговори, за купчините от статистически данни, които носеха на всяка от срещите, за отговорите им, когато трябваше да преведат исканията на своя президент на езика на твърдите цифри. За връщането на Кувейт Сити щяха да са необходими половин милион души. Жертвите щяха да наброяват няколко хиляди. Обществената подкрепа за войната можеше да продължи по-малко и от седмица. Дали Кувейт Сити наистина си заслужаваше този риск? Дали президентът можеше да си позволи да даде възможност на един самопровъзгласил се деспот да си осигури втори мандат? Дали външната политика трябваше да бъде определяна изцяло на базата на петролните интереси на страната? Съливан поклати глава, щастлив, че не той беше този, който трябваше да понесе тази огромна отговорност, и отново погледна президента.

Изведнъж президентът стана, остави комюникето на бюрото си и отиде до прозореца.

— Разкажи ми още веднъж — каза той.

— Случило се е вчера, сър. Горе, в Кетскилс. Човекът, който се занимава с конете, е намерил четири от жребците мъртви на ливадата. Обадил се е на ветеринарния хирург, а той повикал полицията.

— Защо?

— Намерил е аерозолна опаковка. Сега тя е в Ню Йорк. Абсолютно същата като онази, която момчетата намериха в хотела.

— Със същото съдържание?

— Така мислим.

Президентът кимна и се обърна отново с лице към стаята, но чертите му бяха вече намръщени. Дори и за човек с неговия апетит към работата, последните шест седмици бяха на ръба да го съкрушат.

— Получавало ли се е нещо повече от тези хора? Някаква бележка или нещо подобно?

— Не, сър. — Съливан направи пауза. — Но не ни и трябва.

— Защо не?

— Защото жребците са собственост на един арабин. Парите идват от Саудитска Арабия. Фахд не е приятел на Саддам, затова предполагам, че — той сви рамене — нашите приятелчета ни изпращат същото послание, само че по по-различен начин.

— Но не казват нищо конкретно? Няма дати? Няма крайни срокове?

— Не, сър.

— И защо?

Отначало Съливан не каза нищо, преглеждайки записките в бележника си, спомняйки си последния си разговор с Арнолд, неговия отказ да направи някакви изводи, неговото безразличие към реалностите на политическия живот. Беше помолил човека да му намери някакъв отговор, а всичко, което бе получил, бе историята на някакъв неприятен инцидент в Годесбург и перспективата от едно сериозно спречкване с германците. Последиците от нея биха били непредсказуеми. Хората в Белия дом нямаха официално право да се занимават с никакъв оперативен бизнес и ако историята за Тийлман излезете наяве, тогава Съливан просто щеше да бъде погълнат в дебрите на историята. Той беше прекарал по-голямата част от кариерата си, открито обиждайки основните бюрократични институции, и в никоя от тях нямаше да проронят и една сълза, когато дойдеше времето да го изритат. Вербуването на човек като Тийлман от Управлението, беше нещо, което би предизвикало безкрайно възмущение. А да го остави да работи рамо до рамо с израелците, беше дори още по-лошо, най-доброто, което можеше да очаква, ако медиите надушеха дима във въздуха, ако късметът му изневереше, беше преждевременно пенсиониране и обричане на политическо забвение. Най-лошото просто надхвърляше въображението му.

Съливан вдигна очи. Президентът продължаваше да го гледа, очаквайки своя отговор.

— Не знам, сър — каза той. — Нямаме никаква информация за това.

— И защо не? — отново попита президентът. — Искаш ли да ми кажеш?

Съливан го погледна за момент, все пак бяха стари приятели, но после поклати глава.

— Не, сър.

— Окей.

Президентът се върна на бюрото си, взе другия лист и набързо го прегледа. Съобщението от Тел Авив бе с двайсет и четири часа по-старо от комюникето от Съвета на Революционното командване. В него се казваше, че премиер-министърът Шамир се чувствал задължен да съобщи, че са изключени всякакви съмнения относно оттеглянето на Израел. Израел, обещаваше той, щял сам да се заеме с Ирак, в случай че Съединените щати се откажели от военна намеса. Агресията щяла да бъде посрещната с агресия. Око за око. Оцеляването в Близкия изток го налагало. Президентът побутна листа към Съливан. Съливан го остави на бюрото. Бе го прочел още преди ден и половина, осъзнавайки заплахите, които то предлагаше. Сега той погледна президента.

— Разговаряхте ли с тях оттогава?

— Два пъти.

— Наистина ли смятат да го направят?

— Разбира се, че ще го направят.

Той отново седна в креслото си и се загледа през прозореца.

— Знаеш ли какво е това? — попита накрая той. — Този лист хартия?

— Сър?

— Това е най-добрият изстрел на Саддам. Забрави за балистичните ракети. Забрави за ядрената възможност. Забрави за химическите оръжия. За нервнопаралитичния газ. За Ню Йорк. За всички тези дреболии. Не, най-доброто оръжие на Саддам е този лист хартия… — той кимна към бюрото. — В момента, в който той пусне някой скъд над Тел Авив, с тази война е свършено. След това веднага ще започне друга война. Още на следващия ден. Без съмнение. Израелците ще останат. И ние ще останем, и вероятно и британците, но останалите… сирийците… египтяните… мароканците… те ще върнат у дома…

Той направи пауза.

— И ще кажат на света какви идиоти сме, ще кажат на Саддам да се държи здраво в Кувейт и да продължи да дрънка онези глупости за империализма и тогава ще има Трета световна…

Той отново спря и поклати глава.

— Няма да можем да си позволим да водим такава война повече. Каквото и да се е случило до този момент на бойното поле, с него е свършено.

Президентът погледна Съливан отново с израз на някаква изненада, като че ли той внезапно се бе появил отнякъде.

— Кажи ми тогава — продължи той — как ще се оправяме?

Съливан премигна.

— Да се оправяме с какво, сър?

— Да обуздаем израелците?

Съливан кимна, осъзнавайки твърде добре логиката и отново се сети за Рос, за новините, които му бе предал, че някъде в Израел човекът му, Маквий, се бил обадил. Президентът продължаваше да го гледа с глава, наклонена на една страна.

— Е?

Съливан се загледа в бюрото за момент. После стана и сложи край на разговора.

— Не знам, сър — внимателно изрече той. — Все още.

 

 

Маквий седеше в голямата кабина на още по-големия камион Скания, който се клатушкаше по пътя за Витлеем и се чудеше какво ли точно бе имала предвид Села.

Тя седеше до него, тялото и бе свито между неговото тяло и огромното туловище на израелския кибуцник, Моше. Моше караше, огромните му груби ръце бяха сграбчили волана, а очите му никога не изпускаха пътя или огледалото, псуваше непрекъснато на хибрю и започваше да блъска по лоста на скоростите, ако някой автобус или камион пред него го забавеше. Очевидно Села бе разговаряла с него след инцидента в овощната градина и му бе казала да не се тревожи, бе му казала, че англичанинът е приятел.

Маквий я погледна. Очите й бяха затворени, а главата и бе отпусната назад, върху омазнената седалка, а тялото се извиваше и подскачаше, когато минеха по някоя неравност. Около един час след като бяха излезли от кибуца, той я бе попитал кой е убил Яков, беше извикал въпроса си в ухото й, опитвайки се да надвие воя на дизеловия двигател, убеден, че Моше не разбираше английски. Отначало Села бе пренебрегнала въпроса му и тъжно му се бе усмихнала, кимвайки, сякаш той й говореше нещо за времето или за качеството на кафето от термоса, който току-що бяха изпразнили. Но след това той отново бе задал въпроса, след като отново бе приближил уста до ухото й, наблягайки на всяка дума, а тя бе погледнала настрани в продължение на около минута, премисляйки и загледана в изгрева на слънцето над рибарниците в полята отвъд пътя. После го бе докоснала леко по коляното и го бе придърпала по-близо до себе си.

— Ти това ли искаш да научиш?

— Да.

— Кой се интересува от това?

— Аз.

— И кой още?

— Има ли значение? Ще промени ли това с нещо отговора?

— Да.

— Да?

— Да.

Точно в този момент камионът спря, беше започнал сутрешният пик на движението в покрайнините на Тиберий и Села бе замълчала и се бе загледала през прашното стъкло, напред по виещия се път, който се спускаше към Галилейското море^[2], което приличаше на огромна чиния с дълбока синя вода, оградена от мъгливо кафявите планини.

— Отговорите зависят от въпросите — бе казала накрая тя. — А освен това, зависят и от това, кой задава въпросите.

— Аз зададох въпросите.

— Така е. — Тя го бе погледнала. — Но кой още?

Сега, три мили преди Витлеем, Маквий гледаше през стъклото и продължаваше да си мисли за разговора им. Когато се спускаха надолу от планинското езерце, Села му бе казала, че трябвало да се срещне с някого. Този човек, чието име тя не бе назовала, живеел на Западния бряг. Срещата с него нямало да бъде лесна. Тя също трябвало да присъства, а това означавало, че трябвало да пътуват заедно. Пътуването им заедно също нямало да бъде лесно, но имало възможност то да бъде организирано така, че да бъдат заобиколени повечето неприятности.

Какви всъщност трябваше да бъдат тези неприятности, Маквий така и не успя да разбере, но настоящата сутрин бе започнала дори още по-рано от обикновено, с едно-две почуквания на вратата. Вън, в мрака, той бе намерил Села. Беше облечена с дънки и старо три четвърти сако. На главата си имаше шал, завързан на възел отзад. На светлината, идваща откъм хижата, когато успя да намери ключа на осветлението, тя му бе заприличала на селянка, на селско момиче, на първо поколение преселници от Източна Европа или от някоя от съветските републики. Забавлявайки се на неговата изненада, тя му бе казала да си приготви багажа. Той бе направил това и я бе последвал през спящия кибуц до една продълговата сграда, разположена встрани от пътя. Вътре бе намерил Моше и още няколко други кибуцници, които подреждаха пилетата в щайги. Пилетата живееха в дълги кошове, откъдето ги изваждаха едно по едно и само с едно движение на китката главите им биваха прекършвани, а все още гърчещите се телца биваха наслагвани в пластмасовите щайги. Маквий бе започнал да им помага да подредят щайгите в каросерията на голямата скания отвън, като работата му бе отблизо надзиравана от Моше. Бяха тръгнали малко преди зазоряване, без никакви обяснения, без никой да каже накъде ще пътуват, единствено разговорът при приближаването на Тиберий. Въпроси. Отговори. Още въпроси. И онова странно изречение за това, кой точно ръководел Маквий.

Цяла сутрин пътуваха на юг. След Тиберий минаваха през Назарет. След Назарет, отново морето, от чийто бряг се виждаше далечната кафява ивица, представляваща разпръснатия Тел Авив. Когато бяха във вътрешността, бяха спрели за около един час в някаква промишлена зона и бяха разтоварили пилетата. Села бе работила до Моше и Маквий бе успял да разбере що за отношения бяха техните, като между брат и сестра, Моше беше груб, рязък и всячески се опитваше да я пази от всичко, а Села го дразнеше със смеха си и закачките и с целия си репертоар от ученически трикове.

Когато камионът се изпразни, те отново поеха към вътрешността, навлизайки в голямата магистрала, която минаваше покрай международното летище. Йерусалим се появи пред тях късно следобед, когато отново се бяха качили в планините, ограден от няколко нови градчета, а слънцето се отразяваше в златните куполи. Заобиколиха Стария град, от север и тогава Моше бе направил неправилна маневра и ги бе вкарал в една задръстена улица, по която движението пълзеше буквално сантиметър по сантиметър чак докато стигнеше до Портата на Дамаск. Шумът се бе оказал невероятен. Автобусните шофьори като че ли не слизаха от клаксоните си, шофьорите на таксита не спираха да проклинат пешеходците, а чейнджаджиите стискаха пачки с пари и предлагаха своите невероятни курсове на йордански динари. Докато бе наблюдавал всичко това, Маквий се бе изненадал от нервите на Моше, човекът бе изгубил всякакво търпение и след серията главозамайващи маневри, без да обръща внимание на движението и ругатните на шофьорите, бе обърнал обратно към Витлеем роуд, която извиваше край прашните рамене на Стария град.

Южно от Йерусалим, от Западния бряг, пейзажът отново бе започнал да се променя, представяйки голи хълмове, засадени с маслинови дръвчета и сега, на няколко минути път от Витлеем, Маквий се облегна назад загледан в каменистите хълмове, към магаретата, натоварени с реколтата, децата, застанали до пътя в бледата светлина на спускащия се мрак и наблюдаващи как камионът профучава край тях. Това място беше съвсем различно от типичния Израел. Беше по-малко, пейзажът — по-див, по-малко продуктивно, по-бедно, но Маквий се усмихна, защото разбра, че определено го предпочита.

Паркираха камиона на площада Манджер, който представляваше малко повече от акър, върху който сякаш бе разположена някаква лудница на открито, точно в средата на града. Моше загаси двигателя, протегна огромното си тяло зад волана и се загледа в блъскащите се тълпи от туристи.

— Eretx Israel — промърмори той, а отвращението му още повече удебели гласа му.

Маквий погледна Села неразбиращо и тя се усмихна.

— Велики Израел — обясни тя. — Това не се харесва на Моше. Преди му харесваше повече.

— Както сте били преди? Когато сте живеели на границата? В кибуца?

— Не. Той имаше предвид Голанските възвишения. Там му харесваше. Но мрази това. Според него Западният бряг е… — тя погледна към Моше, опитвайки се да се отнесе справедливо, като преведе въпроса на хибрю. Моше се намръщи и изръмжа, извръщайки главата си към опашката от запотени поклонници, които се тълпяха пред Църквата на Рождеството. Приличаха на американци. Някои от жените, доста закръглени, носеха тениски. Под грубата рисунка на някакво захвърлено дете, на една от фланелките пишеше Аз бях заточен на Западния бряг. Моше отново изръмжа и отговори на Села, а тя се засмя, обърна се към Маквий и му преведе на английски.

— Купчина с лайна — каза тя. — Ето това мисли той за днешен Израел.

Те излязоха от камиона, а Моше внимателно заключи и двете врати. В средата на площада паркираните коли образуваха един затворен кръг около централния фонтан. Фонтанът бе пресъхнал. Започнаха да си пробиват път през колите. От едната страна на площада имаше полицейски участък, който заемаше по-голямата част от площада. Маквий го изгледа за момент. Беше здраво укрепен с бодлива тел и противогранични екрани на прозорците, а синьо-белият флаг на Израел лениво се развяваше от прясно боядисания пилон. Отпред имаше въоръжена охрана. Войниците носеха предпазни стъкла на шлемовете си и бяха въоръжени с полуавтоматични пистолети и карабини марка Галил, движеха се бавно напред-назад, а очите им непрекъснато сновяха из тълпите, бяха нащрек, не се усмихваха. Белфаст, помисли си Маквий, последвайки Села към закътания между два магазина за сувенири ресторант.

Ресторантът бе препълнен. Носеше се миризма на масло за готвене и на евтин тютюн. Села спря за момент и започна да се оглежда за някое познато лице и вдигна ръка към един спретнат мъж, който седеше сам на една маса в дъното. Мъжът стана. Носеше тъмен костюм, а бялата риза, с която бе облечен отдолу, бе разкопчана на врата му. Той кимна на Села и подаде ръка. Изглеждаше по-възрастен, отколкото вероятно беше, може би в началото на трийсетте и вече имаше добре премерени маниери на някой, който заема място във властта. Села му каза нещо на арабски и посочи към Маквий. Маквий пристъпи напред и стисна ръката на мъжа. Кожата му бе с цвета на тъмна маслина. Косата му беше черна, но бе започнала едва доловимо да посивява около слепоочията. Той се поклони леко, със съвсем официален жест, и ги покани да седнат около масата. Маквий погледна Села и й посочи да седне, но тя поклати глава, а погледът й все още бе съсредоточен върху арабина в довършване на представянето.

— Амер Тахул — каза тя. — Ще се радва да си поговорите на английски.

 

 

— Да — каза тя. — Това е той.

Лора седеше на светлината на големия панорамен прозорец, стискайки между пръстите си малка цветна снимка. Мъжът в другия край на масата бе облечен със синята униформа на шутцполицай. Набит, ниско подстриган и студено официален, той ги посрещна в бялото полицейско беемве, когато пристигнаха в Дрезден. Емъри го забеляза веднага, когато излезе от колата, изненадан, че разследването бе все още в ръцете на полицията. Шефът на полицията бе пресякъл пътя и се бе представил, като учтиво се поклони на Лора за добре дошла, обръщайки се към нея по име. Сега, студен както винаги, той я гледаше право в очите.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. — Тя сви рамене и продължи да гледа снимката. — Това е съпругът ми. Аз му купих това сако. Това е любимият му цвят.

— И вие се казвате Тийлман? Фрау Тийлман.

— Да.

— Тогава защо съпругът ви е трябвало да използва името Лейси? Защо ли му е трябвало да се представи по този начин?

Лора отново сви рамене и погледна безпомощно към Емъри. Седеше до нея, с гръб към прозореца и гледаше безучастно. Той се бе обадил от летището във Франкфурт, когато бяха кацнали в шест и половина сутринта, опитвайки се да потвърдят уговорката, която бяха постигнали по засекретения телекс от Вашингтон. Човекът, с когото трябваше да се срещне, бе все още у дома, може би още в леглото, но дежурният офицер от Щаба на разузнаването в Бон се бе съгласил да уреди една предварителна среща в хотел Драйзен за обяд. Името на човека бе Франц Щаукел. Той работеше за Bundesamt für Verfassungsschutz, службата за борба с тероризма в републиката. Емъри го познаваше от доста време, бяха завързали приятелство, възникнало след няколкото международни конференции, на които се бяха срещали. Той имаше отлични връзки и неотразимо чувство за хумор. Беше накратко известен за убийството на Асали и веднага разбра какво се иска от него. За разлика от този мъж.

Емъри взе снимката. Пораженията бяха дори по-лоши отколкото си бе представял. Рон бе забравил паспорта с истинското си име, шофьорската си книжка за територията на Мериленд и няколко кредитни карти. На пръв поглед Емъри не можеше да види правило, което да не бе нарушено.

— Хер Тийлман е човек, който много държи самоличността му понякога да остава скрита — измърмори той, поглеждайки шефа на полицията. — Понякога той стига и до вземането на подобни мерки, за да постигне това.

— Той да не ви е приятел?

— Да.

— А вие с какво се занимавате?

— Аз ли?

— Да.

Емъри се усмихна тънко, разбирайки, че няма смисъл да продължава да играе тази игра. Отговорът беше там, на масата, сивата пластмасова карта, която осигуряваше на Рон достъп до автомобилния паркинг пред Ленгли.

— Работя за правителството — отговори той. — Във Вашингтон.

— Като вършите какво?

— Административна работа. — Той сви рамене. — Нищо особено впечатляващо.

Германецът го изгледа за момент и Емъри се запита накъде ли точно бе тръгнал този разпит. Беше прекарал по-голямата част от полета в тревоги относно Съливан. Озлоблението в реакцията му при научаването на новините от Бад Годесбург го бе потресло и за първи път той започна да се чуди относно действителния статус на операцията, организирана от Еф стрийт. Това, което бе започнало като едно просто малко по-чувствително разследване, сега се бе превърнало в нещо далеч по-силно ориентирано към политиката. До настоящия момент, по настояване на Съливан, той бе успял да изолира операцията от допир с всяка друга правителствена институция. Официално, групата на Еф стрийт дори не съществуваше, един феномен, който бе познат сред бюрократичните среди като изпаряване, но когато нещата тръгнеха зле, това можеше да създаде много сериозни проблеми, а мъжът в натрапчивата синя униформа бе само един от тях.

Емъри се усмихна и отново взе чашата си, опитвайки се да внесе някакво настроение в разговора.

— Мислех, че разследването на случая е предадено на BfV — каза той. — Така ми бе предадено.

Полицейският шеф поклати глава.

— Вчера е бил убит човек — отговори той. — А убийството се преследва от законите.

— Разбира се, но — Емъри отново сви рамене — понякога тези неща са по-сложни, отколкото изглеждат.

Той се усмихна подкупващо на полицейския шеф, но веднага разбра, че бе направил грешка, като постави под въпрос доколко уместно е неговото участие в разследването, показвайки му, че в обществения живот има сфери, до които той не би трябвало да има достъп. Той хвана ръката на Лора и се опита да смени темата, подхващайки нова тактика.

— Естествено, госпожа Тийлман е разтревожена за съпруга си — каза той. — Тя иска да го открие.

— Ние също.

— Тя има причини да е загрижена за здравословното му състояние. Затова сме тук.

— О?

Емъри изгледа Лора отстрани, търсейки у нея потвърждение на думите си и тя кимна. Полицаят се наведе напред, открито скептичен.

— Да не би да мислите, че той е болен.

— Мисля, че не е изключено.

— Но защо ли е трябвало да изчезне?

— Не знам.

Лора сви рамене, после леко изви стола и се загледа безпомощно през прозореца. Беше стояла будна цяла нощ в самолета, без да разговаря, и си бе взела само една лъжичка от салатата от скариди, която беше само една малка част от вечерята, състояща се от четири ястия в бизнес салона на самолета. Сега лицето й бе станало сиво от умората, изглеждаше сякаш разговорът вече не я интересуваше.

Емъри отново се обърна към полицая.

— Вие търсите хер Тийлман?

— Разбира се — полицаят кимна към масата. — Разполагаме със снимката му. С данни за него. С двата му паспорта. Снимката ще бъде разпространена из цялата страна. Хората тук четат вестници, гледат телевизия… — Той пусна на Лора една тънка усмивка. — Всичко е въпрос само на часове.

Лора отново го погледна, без да каже нищо и Емъри се зачуди на това колко бързо нещата бяха изпуснати от контрол. Лицето на Рон, залепено на всеки ъгъл, а Чичо Сам, изправен на рампата. Той отново взе чашата си, питайки се как ли ще успее да се оправи с всичко това Съливан, после усети нечия ръка на рамото си и познатия аромат на холандски пури и вдигна очи. Веднага позна Щаукел, едрия разпасан мъж, облечен с кожено яке, с голяма брада, рижа коса и лице, набраздено от безкрайната работа и алкохола. Емъри се изправи и стисна влажна месеста ръка, след което представи Лора. Франц Щаукел й намигна, признак на безконечния му оптимизъм, без да обърне никакво внимание на полицейския шеф.

— Добре дошли — приветства той на перфектен английски.

— Здравейте.

Настъпи кратко мълчание, докато Щаукел извика сервитьора, после той седна при тях и прехвърли документите на Тийлман, без да чака да го поканят. Шефът на полицията го гледа в продължение на минута-две, после стана и каза нещо рязко на немски. Щаукел поклати глава пренебрежително, без да обърне внимание на забележката и когато двамата мъже станаха и излязоха от стаята, Емъри видя как застанаха в преддверието и започнаха да се карат. Сервитьорът пристигна с голяма бутилка шнапс. Полицейският шеф се обърна на пети и проклинайки нещо се запъти към улицата, а Щаукел веднага се върна при тях, разля шнапса и вдигна чашата си. Пиха за здравето на Тийлман — един невинен тост от страна на Щаукел — и Лора веднага обърна погледа си настрани и се загледа към дългите баржи в реката, докато мъжете пресушиха чашите си и ръката на Щаукел отново посегна към бутилката. Докато Лора отново се обърна към тях, а очите й вече бяха сухи, документите на масата бяха изчезнали. Тя погледна Емъри. Въпросът, изписан на лицето й, бе съвсем ясен, а той й се усмихна и кимна към куфарчето, което бе оставил на пода.

— Как успяхте? — попита тя. — Как успяхте да се отървете от човека по този начин?

Щаукел се облегна на стола си, с протегнати напред крака, пропусна въпроса с повдигане на раменете и й каза, че същият онзи мъж бил глупак, бил затворник на собствената си униформа. Проблемът при убийството бил в липсата на доказателства. Отговорността, най-напред, трябвало да понесе Шупо, местната полиция, и въпреки че всички знаели, че убийството на Асали е работа на израелците, те не били оставили нищо, с което да могат да бъдат уличени. Тъкмо напротив, единствената стабилна следа бил американецът, Лейси, и откритието, че името му всъщност е фалшиво, правел подозренията за евентуалното му съучастие още по-силни. Засега Щаукел бе успял да отстрани полицейския шеф и да задържи документите, но той знаел, че това, което успял да постигне, щяло да бъде само временно. Местната полиция щяла отново да се заеме със случая, може би след няколко часа и тогава можело да се случи всичко.

Като изрече това, Щаукел се заля от смях и вдигна чашата си, изпразни я и каза на Емъри, че униформените момчета имали още много хляб да ядат, че мразели BfV и че аферата с Асали можела да се превърне в разправия, която да сложи начало на войната. Единственият сигурен начин да бъде спряно разследването още докато е в зародиш, била намесата на Министерството на вътрешните работи в Бон, но поне засега нямало признаци това да се случи.

Емъри кимна, докато слушаше, после се наведе напред и предложи собственото си виждане по въпроса, без да навлиза в подробности, но казвайки достатъчно, за да може Щаукел да усети деликатността на положението, в което бяха изпаднали — че се бе превърнал в затворник на една операция, която по своя характер бе толкова секретна, че заобикаляше всички известни канали. Щаукел го изслуша с доста заинтересуван вид, замислен, любопитен, решен да помогне. Накрая той се наведе напред, потупа Емъри по рамото и отново се отпусна назад. Беше си имал работа с политици през целия си живот. Намеренията им винаги бяха ужасни. А обноските им бяха още по-лоши. Чувствителните хора нямаха нищо общо с тях.

— Е, как ти се струва? — попита той накрая.

Емъри направи изненадана физиономия и погълна остатъка от шнапса.

— Захвърлен и изоставен — отговори той.

Слушайки, Лора кимна.

— Разбира се — тихо каза тя. — Почти като Рон.

 

 

Тийлман седеше на балкона и се наслаждаваше на обедното слънце, наблюдавайки как някаква млада двойка бавно гребе в лодката по Аусеналстер. Момичето седеше на кърмата като малка бяла точка, а момчето мъжествено се беше заело с греблата. Дясната му ръка бе по-силна от лявата и лодката описваше безкрайни бели кръгове върху синята вода и пътуваше заникъде.

Големите френски прозорци, водещи към хола, се отвориха и Инге пристъпи навън. Бяха се върнали в Хамбург преди ден и половина и тя не бе излизала от апартамента оттогава, като готвеше храната, която Тийлман желаеше, переше му дрехите, наблюдаваше го от другия край на стаята, когато седеше пред телевизора полузаспал. Тийлман разбираше, че това е една необходима форма на затворничество и бе склонен да я приеме. Като се имаше предвид следите, които бе оставил в Драйзен — един паспорт на рецепцията и още един захвърлен някъде в стаята му — той знаеше, че ще се превърне в лесна мишена в момента, в който се покажеше на улицата. Беше по-добре да се оттегли за известно време, да изчака да отмине бурята, да остане скрит и да изчака до мига, в който трябваше да вземе своето решение.

Инге излезе на балкона и седна на една пътека върху топлия бетон, облегната на вратата. Около пладне тя обикновено се припичаше на слънцето там, гола, застанала само по бикини, с вдигнато нагоре лице, със затворени очи и висока чаша с минерална вода до нея.

Тийлман взе чашата и отпи от нея. Продължаваше да наблюдава лодката.

— Онова, което ми каза за Вулф — замислено попита той. — За връзката, която сте имали. За сина ти. Ники. Колко от всичко това беше истина?

Инге отвори едното си око. Откакто бяха се върнали от Бад Годесбург, не бяха говорили за Вулф. Всъщност не бяха говорили за нищо.

— Защо? — попита тя. — Защо питаш?

— Защото не ти вярвам.

Тя се усмихна, без да му отговори отначало.

— Така ли? — попита накрая.

Тийлман се изви и я погледна. — Ти ме излъга за Драйзен, за Асали. Защо трябва да ти вярвам? Кажи ми. Интересува ме.

— Не съм ти казвала нищо за Драйзен. Натан беше този, който ти каза за Драйзен. — Тя сви рамене и взе чашата. — Така че, може би той е излъгал. Не аз.

— Окей. — Тийлман кимна. — Тогава за теб и Вулф. Лесен въпрос.

— Какво?

— Докажи ми.

— Да ти докажа какво?

— Докажи ми, че изобщо си го познавала. Че си се срещала с него.

Инге го изгледа през чашата, без да каже нищо. После стана и изчезна в хола. Когато се върна, носеше малка дървена кутия. Отново седна на пътеката и постави кутията до себе си. Свали капачето и извади няколко снимки. Снимките бяха еднакви, четири на шест, цветни. Тийлман я гледаше, когато тя започна да ги преглежда и да се усмихва от време на време. После протегна ръка напред към нея и поиска да ги види. Тя го погледна.

— Знаеш ли как изглеждаше той? Ото?

Тийлман кимна. Всички знаеха как изглежда Вулф. Всички, които четяха вестници или списания. Всеки, на който поне веднъж се бе налагало да се реди на опашка пред някоя вестникарска будка, или е седял в приемната на някой зъболекар. Дори и в Щатите.

— Да — отговори той. — Знам как изглежда.

Инге се засмя и му подаде снимките, като наблюдаваше как се разпиляха в скута му. Тийлман погледна. На най-горната снимка имаше някакъв огромен мъж на средна възраст, беше загорял, мускулест и доста закръглен. Беше коленичил върху някакво легло. Гол. Огромният му член бе потънал дълбоко отзад в Инге. Тя бе коленичила пред него с лице, обърнато към фотоапарата, очите й бяха затворени, а устата й отворена. Ръцете й бяха протегнати напред, кокалчетата й бяха побелели, стиснали здраво тръбата на таблата на леглото. Тийлман позна тапетите, цвета на халата, окачен зад вратата. Нейният халат. Нейната спалня. Взе следващата. Същата спалня, същият ъгъл на фотоапарата, но този път Вулф бе легнал по гръб, а задникът на Инге бе върху лицето му, докато ръцете и устата й бяха заети с члена му. Той прегледа всички снимки, ъгълът на фотоапарата се променяше, снимки отпред, снимки отзад, Вулф изпълняваше целия репертоар, всички възможни пози и то от човек, който никога не бе забелязван да се усмихва. Някои от снимките изглеждаха като моментални, направени по време на пикник. Леглото бе отрупано с останки от плодове, празни винени бутилки и отворени кофички от кисело мляко, а по корема на Инге имаше разлято от него, истински празник за гладния индустриалец. На някои от другите снимки по чаршафите се виждаше кръв. Тийлман взе една от тях. Инге беше с разтворени крака, глезените й бяха завързани за краката на леглото. Между краката й чаршафът бе напоен с кръв, наситено алена, Вулф бе коленичил до нея отпуснат и се бе загледал в телевизора в ъгъла. Отвратен, Тийлман й показа снимката.

— Чия беше идеята? — попита той.

Тя я погледна безизразно.

— Моя — отговори.

— Харесва ли ти това?

— Да.

— А на него?

Тя му се усмихна съчувствено, прощавайки му за наивността.

— Разбира се — отговори.

Тийлман кимна, събра снимките и ги върна в кутията.

— Ти ли инсталира камерите? — попита той. — В спалнята?

— Да.

— Преброих три апарата.

— Четири. Но едната така и не проработи.

— Той знае ли за това? — Посочи към снимките.

— Разбира се, че не знае.

Тийлман кимна и отново се замисли за инсталираните апарати, за работата, докато са ги вграждали, за техниците.

— Чиста работа — каза той. — Още ли са тук? Фотоапаратите?

— Разбира се.

— И работят?

— Да.

Тийлман отново кимна, питайки се как ли биха изглеждали собствените му снимки и къде ли можеха да се окажат, с момичето, както бе застанало отгоре му: Чичо Сам, добре и напълно изчукан. Той поклати глава, отчасти от учудване, отчасти от преклонение, отчасти от отвращение.

— А останалото? — попита накрая той. — Изпитваше ли нещо към него? Истински ли беше?

— Не. — Тя сви рамене. — Беше добър в леглото, но… не.

— А той? Беше ли влюбен в теб?

— Влюбен в мен? Та той беше истинско животно. — Тя отново повдигна рамене. — Чукахме се много. Но това е всичко.

Тийлман кимна.

— Разбирам — избъбри той.

Погледна навън, към езерото. Вятърът се бе усилил и водата бе набраздена от бели вълнички. От лодката нямаше никаква следа.

— Но той не се ли притесняваше? — попита накрая, като взе отново снимката и й я подаде. — Да се излага по този начин? Да поема такъв риск?

Инге поклати глава, взе снимката и я остави обратно в кутията.

— Не — отговори тя. — А и защо? Аз бях едно хубаво немско момиче. Имах голям апетит. Хубаво тяло. Правех всичко, което той искаше.

Тя се спря за момент, слагайки пръста си върху капачето.

— В известен смисъл той се грижеше за мен. Беше и щедър. Той ми купи този апартамент. И дрехите. И ваканциите. Всичко, което пожелаех. Парите никога не бяха проблем. Това беше начинът, но който той казваше благодаря.

— За какво? — Тийлман я погледна. — За това, че си се грижела за оная му работа?

— Да. — Тя направи малка пауза. — Трябва да запомниш едно нещо за хората като Ото. Те често са много наивни. Разсъждават много елементарно. Това е причината да успяват в живота. Не си губят времето с трудни неща. Не си губят времето да мислят. Те просто действат. Затова излизат на върха.

Тя отново спря и се намръщи.

— Такъв беше и Ото. Казах ти го вече. Човекът си беше истинско животно. Той гонеше и гонеше. Никога не се спираше. Нито веднъж.

— Разбирам.

— Наистина ли?

Тийлман кимна.

— Да — отговори той.

Настъпи дълго мълчание. Инге продължаваше да го гледа все още намръщена.

— Едно нещо… — каза накрая тя.

— Какво?

— Не забеляза ли?

— Да забележа какво?

Тя кимна към дървената кутийка.

— В стаята има телевизор — каза тя.

— Знам.

— Може би трябва да ги разгледаш отново.

Тийлман я погледна неразбиращо, после взе кутията и набързо прегледа снимките, докато намери една, на която телевизорът се виждаше съвсем ясно. На преден план беше Вулф, заспал, легнал по гръб, а главата му леко извита настрани. Инге се бе изтегнала върху него, лицето й завряно между краката му, а очите й бяха затворени. Тийлман се вгледа в снимката. Завесите бяха дръпнати и стаята бе по-тъмна от обикновено, а образът на екрана бе съвсем ясен. Някакъв репортер беше застанал върху асфалтирана ивица с лице към камерата. На заден план, правилно наредени в редица, се виждаха няколко изтребителя Еф-15. Бяха поне десет, но продължаваха и в дълбочина. Тийлман успя да различи камуфлажните шарки в жълто и кафяво и като се напрегна още повече, успя да различи фигурите на обслужващия персонал, наведените над количките с бомбите хора, които ги поставяха по местата им. Тийлман кимна и накрая каза името на въздушната база — Даран, в Саудитска Арабия, опорната точка на Америка. После вдигна очи.

— Това е от миналата седмица — бавно каза той.

— От по-предната.

— Репортерът е от Ен Би Си, нали?

— От Си Ен Ен.

— Да — той кимна. — Си Ен Ен.

Погледна я за момент, оставяйки нещата да се уталожат, това, което му бе разказала, истината.

— Зарязал те е преди година — бавно изрече той.

— Вулф.

— Да. — Тя кимна. — И после се върна.

— Защо?

Тя го погледна със същия онзи израз, близък до съжалението, с леко вдигната нагоре устна.

— Ти за какво мислиш? — попита тя накрая.

Тийлман кимна, а очите му се върнаха отново на дървената кутийка.

— Виждаш ли го още?

— Да.

— Често ли?

— Да.

— Скоро ли?

Тя не му отговори, но му се усмихна и отметна глава назад, излагайки лицето си на слънцето и затвори очи. Тийлман продължи да я гледа дълго, мислейки си за част от пътуването до източната част.

— Онази нощ, когато ходихме до Хале — бавно каза той. — Това майка ти ли беше?

— Не.

— А коя беше тази жена.

— Подставено лице. Фалшиво. Като мен.

— А Ники?

— Това е момчето на Натан. — Тя отвори едното си око и му се усмихна. — Направихме снимката на плажа. В Нетания.

— Нетания?

— Това е едно курортно селище. Северно от Тел Авив.

Тийлман кимна и отмести погледа си, чувствайки как нещата бавно падат по местата си, някакво далечно трополене в това, което бе останало от съзнанието му.

— Добре се справяш. — Той я аплодира с мимики. — Получаваш Оскар.

Отново погледна кутията, капакът бе полуотворен, а Ото Вулф се наслаждаваше на поредното си чукане.

— А какво можеш да ми кажеш за химикалите? — попита накрая той. — За Литман? За Йегермайстер? До каква степен е вярно това?

Инге не каза нищо, а лицето й продължаваше да бъде обърнато срещу слънцето. После тя отвори едното си око и с крак побутна кутийката към него.

— Оправяй се сам — му каза. — Срещу тях той ще ти разкаже всичко.

 

 

Старецът, Абу Юсуф, намери писмата в стаята на момчето.

Той се бе върнал в апартамента за по-малко от час. Беше започнал да търси пари, знаейки, че ще трябва да се измъкне от това място. Щяха да открият момчето в горичката. Щяха да проследят къде живее, тук, в Нюарк. Щяха да дойдат тук.

Старецът коленичи до зацапания прозорец. Беше обиколил цялата стая, пълзейки, търсейки местата, които момчето евентуално би могло да използва. Беше разкъсал линолеума, първо от едната страна, после от другата, знаейки, че момчето вече го бе правило, защото линолеумът бе подгънат в краищата и леко нащърбен. Отначало не успя да намери нищо, само един дебел и мазен слой мръсотия, наслоявана с години. После, под прозореца, бе видял подовия перваз, чиято дървесина бе започнала да гние от течовете, идващи от една пукнатина в стената. Беше взел един нож от кухнята и бе започнал да вади дъската, докато съзнанието му не спираше да му прави старите номера, като го караше да чува стъпките на момчето по стълбите, фалшивото му подсвиркване по коридора. Дъската бе излязла изведнъж. Под нея той бе намерил нещо тежко и дълго, увито в някакъв омазнен парцал и една пластмасова торба. В парцала бе увит автоматичен пистолет. А в торбата, заедно с две аерозолни опаковки и една тлъста пачка от стодоларови банкноти, бяха неговите писма.

Старецът седна и се облегна на стената до прозореца, загледан в познатия почерк, във внимателно изписаните букви и чу гласа на жена си, спомняйки си нейната търпеливост и усмивката й. Всички те бяха отваряни, като лепилото бе внимателно разлепено, вероятно с парата от чайник. Старецът се втренчи в пощенските марки, опитвайки се да разчете датите, опитвайки се да подреди писмата по реда на изпращането им. Първото бе изпратено преди три седмици, на втори септември. Той извади писмото, което се състоеше от три тънки листа от хартия за писма, и започна да чете, а устните му мислено произнасяха думите. Все още липсвал на Хала. Животът продължавал да бъде все така тежък. Единият от двамата му живи синове бил арестуван от израелците. Изпратили го в един от временните затвори след случая с Ал Сауда, омразните черноглавци, патрулите с черни барети, които обикаляли из Рамалах в дните, когато властите очаквали да имат истински неприятности. Нямало го вече три дена, без да се обади от затвора, а Хала отишла при брат си, Амер Тахул, и го помолила за помощ, попитала го какво трябва да направи.

Старецът вдигна поглед запотен от жегата, чудейки се защо ли Амер не бе му споменал за това по телефона. Може би е бил достатъчно тактичен, помисли си той, и е искал да ми спести допълнителни неприятности. Или, може би, момчето вече е било освободено.

Той отново се наведе над писмото, над втората страница. Хала сега пишеше за някой друг, за някаква жена, която ги посетила, за някаква израилтянка. Жената отишла, без да се обади и без да чака да я поканят. Просто се появила предишния следобед и почукала на вратата. Била млада жена, хубава. Говорела арабски добре. Останала около половин час или малко повече. Знаела името на Хала и на Абу Юсуф и за това, което се било случило с мъртвия им син. Хала била изплашена, разбирайки, че жената можела да бъде единствено от Шин Бет, от разузнаването, от хората, които бяха израелските очи и уши на Западния бряг. И затова не казала нищо, когато жената попитала за Абу Юсуф, за това къде бил, с какво се занимавал, кога щял да се върне. Жената била задала въпросите си по два пъти, много съчувствено, много любезно, но Хала не сглупила. Знаела, че това е един от начините, по който те постигат своето, по който получавали информацията си, по който крадели своите тайни.

Старецът отново вдигна очи, привършвайки писмото и си спомни за разговора с Амер по телефона, а ръката му се плъзна към другите писма, нетърпелив да узнае какво се е случило с тази израелска жена, хубавото момиче от Шин Бет. Дали се е върнала отново? Дали е задавала още въпроси. Какво е знаела?

Някъде далеч, към кейовете, се зачу полицейска сирена. Това беше звук, с който старецът бе започнал да свиква, но дори сега, след като бе прекарал два месеца в Ню Йорк, продължаваше да го кара да потреперва.

Той взе писмата и парите и ги натика в пластмасовата торбичка. Когато измина половината път до вратата, се обърна и погледна пистолета. Никога през живота си не бе използвал пистолет. Мразеше насилието, това, в което то превръщаше хората, мразеше малкото неща, които то успяваше да постигне. Но тогава се замисли за дните и нощите, които му предстояха, за това, което можеше да му се случи, и се върна при прозореца, взе пистолета, изненадан колко много тежеше.

 

 

Маквий се намръщи неразбиращо и взе с лъжичката си последните грахови зърна и ги постави върху питата.

— Ал какво? — попита той.

— Ал Кимауия.

— Какво е това?

— Химикал. — Села погледна Амер Тахул. — Това е местното название на ракетите на Саддам. Всички очакват той да стреля срещу Израел. Ракетите са заредени с отровен газ. Наричат ги Ал Кимауия… — Тя се усмихна. — Химикалът.

Амер Тахул кимна. Той бе проследил разговора внимателно, седнал на стола си с цигара между пръстите.

— Затова ни продават противогази — тихо каза той.

— Кой?

— Израелците. За деветдесет долара можеш да си купиш противогаз.

— Ти имаш ли?

— Не.

— Защото са твърде скъпи ли?

— Не.

— А защо тогава?

Амер сви рамене, обхождайки с пръст ръба на масата.

— Не са изправни — отговори той. — Стари са. Не са направени добре. В Израел всеки получава противогаз. От най-новите. От най-добрите. Освен това безплатно. А тук? — той се усмихна на Села. — Тук ние плащаме, за да ни заливат с газ. Деветдесет долара.

Той погледна Маквий.

— Приятелю, що за сделка може да бъде това?

Маквий направи гримаса и поднесе питата към устата си, наслаждавайки се на киселеещия и остър вкус на киселото мляко и граха. Бяха останали в ресторанта вече повече от час, а палестинецът разказваше за това колко по-труден бе станала животът на Западния бряг през последните три години, от началото на Интифадата. Той винаги се придържал към умерените хора. Работел за кметството в Рамалах. Имал важна работа. Бил главен ковчежник — финансист на града. Имал много връзки с израелците. Познавал се с мнозина от тях, дори един-двама наистина му допадали. Не било правилно това, което хората разправяли, имало си добри и лоши и от двете страни, дори не било изключено един ден да се научат да живеят заедно. Но сега? Той бе поклатил глава, разказвайки отново за Интифадата, за въстанието, което минало като треска по Западния бряг. В началото, както и винаги преди това, контролът бил в ръцете на децата. Те били тези, които знаели как да прецакат израелците, как да провокират насилието и последвалите го отмъщения. Били млади, тези хлапета, но вече били мъдри. Разбирали властта на телевизионните предавания: разбирали защо мъжете и жените били принудени да се въргалят по улиците на Рамалах, защо учениците трябвало да преминават през редица от поставени щикове, защо университетите били затворени, защото водоснабдяването било прекъсвано, защо къщите били срутвани и земята отнемана. Благодарение на същите тези хлапета било възможно това да се вмести в световния дневен ред, едно меню със своите цени, но все още — той бе свил рамене — нищо значително не се било случило.

Докато го бе слушал, Маквий веднага бе изпитал някаква симпатия към мъжа, благодарение на оценките, които бе направил, на внимателните квалификации, липсата на лъжи, тихото му чувство за хумор. В последно време, бе казал той, положението дори се било влошило и двете страни започнали да прекаляват, престанали да правят компромиси. Все повече и повече заселници започнали да прииждат от Израел, започнали да заграбват чужди земи, да строят нови къщи, да се ограждат и да поставят кучета пред къщите си и охранително осветление и дебели кабели с високо напрежение, да строят концентрационни лагери, в които сами се затваряли. Американците, разбира се, само потривали ръце и издавали различни декларации, настоявайки да се водела честна игра, но израелците говорели на различен език, на езика на фактите, а фактите можели да бъдат видени от всеки: една полицейска държава, която била контролирана и обирана с данъци от Йерусалим, един грозен белег на лицето на Eretz Israel. Маквий бе кимнал, впечатлен от тихата страст на мъжа, и отново бе попитал за децата, какво всъщност можели да постигнат те, а Амер бе кимнал и бе приел забележката на Маквий с уморена усмивка, потвърждавайки очевидната истина, че насилието раждало насилие, че хлапетата вече били изгубили всякаква търпимост, че събитията бързо излизали извън всякакъв контрол.

Маквий се облегна напред, забелязвайки, че Села го наблюдава и все още несигурен за какво бяха дошли тук, посред нощ, в задимения ресторант в центъра на Витлеем.

— Как? — попита той. — По какъв начин излизат извън контрол?

Палестинецът го погледна за момент, слабият мъж, преждевременно състарен, с елегантни ръце и израз, показващ почти непоколебимо търпение.

— Хлапетата искат да започнат война с израелците. Искат да имат пистолети, експлозиви, всичко, до което биха могли да се доберат. Всичко друго ги отегчава. — Той се усмихна. — Думите вече нямат никакво значение. Наистина. Маквий кимна, опитвайки се да проследи аргументите му. Познанията му за политическата ситуация в Близкия изток съвсем не бяха пълни.

— Имаш предвид ООП ли? — попита той. — Арафат?

Амер поклати глава.

— Хлапетата мислят, че той е един нещастник. Нямат време да се занимават с него. Мислят, че той съвсем се е размекнал. Че е станал един голям barrani. Че само си седи на задника в офис си. Не… — той поклати глава. — Отговорът не е в Арафат. Поне не за тях.

— А ти? — усмихна се Маквий. — Ти какво мислиш?

Амер го погледна и отговори на усмивката му, после се обърна към Села и бързо заговори на арабски. Села кимна и погледна часовника си. Моше бе излязъл от ресторанта преди половин час, след като бе омел една чиния със задушено агнешко и бе излязъл да наглежда камиона.

Села стана на крака.

— Моше трябва да тръгва — каза тя. — Разчистват площада в девет.

Тя тръгна да излиза, проправяйки си път между заетите маси. Амер поръча на сервитьора да донесе кафе, после се обърна към Маквий.

— Знаеш ли колко деца загубихме от осемдесет и седма насам? — попита той.

Маквий поклати глава.

— Не.

— Повече от хиляда. Хиляда. — Той направи пауза. — И знаеш ли кой изби почти половината от тях?

— Не.

— Ние. Нашите хора. Защото мислеха, че същите тези деца са ameel, предатели, че сътрудничат на Израел. Това успяха да направят с нас израелците. — Той отново направи пауза. — Ние живеем в окупация. Израелците се отнасят с нас така, както нацистите са се отнасяли с французите. Ние си имаме карти за самоличност. Квартали, в които трябва да живеем. Комендантски часове. Арестуват ни без обвинения и ни вкарват в затворите без съд. Освен това има и t’azeeb. Тормоз. Затова хлапетата по улиците пеят за Саддам Хюсеин…

Той сви рамене.

— Но знаеш ли защо аз мразя израелците? Защо наистина ги мразя? За това, което са ни направили, за начина, по който ни карат да живеем. Никой вече на никого няма доверие. Доверието го няма. Израелците ни го отнеха и го погребаха.

Той се облегна назад в стола си и кимна тихо, със същия внимателен тон в гласа, със същата тиха усмивка.

— Тя разказа ли ти за сестра ми? За сина на сестра ми?

— Кой?

— Села.

— Не.

Амер кимна и отново се наведе напред.

— Сестра ми има три деца. Все момчета. Тя се казва Хала. Единият от синовете й бе отведен от израелците. Забравил съм защо. Те го правят непрекъснато. Мисля, че го нямаше около месец. Може би, малко повече. После се върна. Освободиха го. Пуснаха го… — Той направи жест с ръката си, като я отвори. — Сестра ми беше щастлива. Момчето бе добре. Не го били тормозили много. Нямало е много t’azeeb…

Спря за момент.

— Минават две седмици. Всичко е наред. Отново отвеждат момчето, една нощ, този път мохаребините, нашите хора, моите хора, хората на Интифадата…

— И?

Амер се поколеба за момент, гледайки Маквий, очевидно ядосан сега.

— Убиха го. Завързаха го за една кола и го влачиха през града, докато той умря. Това е форма на наказание. Нашите хора непрекъснато го правят. Викат му справедливост.

Маквий се загледа в него и се опита да си го представи, нагоре-надолу по пътя, голи кости и разкъсана плът.

— Защо? — попита той. — Защо го убиха?

— Не знам. Никой не знае. Някой ще каже едно нещо. Друг — друго. Но това е истината. Че никой не знае. И скоро на никой няма да му пука за това. — Той спря и повдигна рамене. — И така… избиваме се взаимно, без на никой да му пука. Това направиха с нас израелците. Ето докъде ни докараха.

Маквий кимна и се отдръпна назад, за да направи място за кафето. Амер не помръдна. Той гледаше през прозореца, беше твърде много натоварен. Маквий побутна една от чашките към него.

— А какво стана с майката? — попита той. — Със сестра ти?

— Тя също беше в затвора.

— Тогава ли?

— Сега. През последните три седмици.

— И?

Амер изви главата си и погледна Маквий право в очите за момент. После сви безпомощно рамене, жест, който показваше, че бе близо до пълна разруха.

— Мъртва е — отговори той. — Почина вчера. В затвора. Затова съм тук. Това дойдох да кажа на Села.

 

 

Лора лежеше на леглото, загледана през прозореца и за пореден път се опита да отрепетира сцената.

Щеше да дойде скоро, тя го знаеше. Той щеше да се появи, без да се обади, да я спре на улицата или в коридора на хотела, или лицето му щеше да се появи над ресторантската маса, или да почука на вратата на спалнята й, да се усмихне широко, да я прегърне, умората му щеше да бъде толкова голяма, че да му позволи само да каже едно здрасти и да разпита за новините, за дома, за децата. Щеше да й каже колко е красива, колко много му е липсвала, а комплиментите щяха да бъдат прекалено топли, за да са истински.

И нещата нямаше да свършат с това. Никога не приключваха по този начин. Щяха да се поздравят нормално, да си починат през нощта и тогава щеше да настъпи предизвикателството на поредния ден и просто един съвсем нов лист щеше да бъде откъснат от Книгата на Живота. Тя се усмихна, докато си мислеше за това, за невинността на мъжа, за неговия апетит, за енергията му, за ярките цветове на моливите в неговата кутия. Поради това бе започнала да го обича отначало, разбирайки колко е трудно да се намери човек, който е толкова некорумпиран, толкова предан. Затова се бе омъжила за него, беше се опитвала всячески да му роди деца. Затова беше дошла тук и сега, да се опита да облекчи шока, да му обясни какво всъщност се бе случило.

Тя се обърна, взе чашата с вода до леглото и чу как Емъри крачи напред-назад в съседната стая. Телефонът му не спря да звъни цял следобед, водеше дълги разговори, които се редуваха един след друг. Тя се чудеше на издръжливостта му, знаейки, че той не бе спал по време на полета, усещайки колко сложни бяха станали проблемите му. Също както и Рон, той никога не говореше за работата си с нея и също както и с Рон, никога не го питаше.

Тя преглътна последната глътка вода, легна на леглото и затвори очи. По-късно, около полунощ, се бе обадила вкъщи. По-големите деца трябваше да се върнат от гимназията около шест вечерта. Всичко това бе ново за тях, това че нея я нямаше, тя не бе сигурна как ще успее да се оправи сестра й с това. Вечерите с Брий рядко бяха лесни и ако детето бъдеше разстроено от промяната в обичайното разпределяне на времето, тогава щеше да стане два пъти по-трудно. Усмихна се отново, когато си спомни думите на Брий при раздялата им, когато се качи на таксито за летище Дюл.

— Татко — бе казала тя. — Кажи на татко да си дойде у дома.

 

 

Накрая идеята да се обадят по телефона бе на Инге.

Вулф имаше няколко адреса. Семейният дом бе в Берлин, една приятна къща от осемнайсети век, със собствено имение близо до Тегелер Зее, но освен нея, той имаше още три различни имения, пръснати из цялата република. През седмицата обикновено можеше да бъде открит в Дюселдорф, където наскоро бе открил голяма кантора и Инге имаше телефона на апартамента му, в горния етаж на административната сграда, където прекарваше повечето вечери. Ако Тийлман бил сериозен, ако наистина искал да се срещне с Ото Вулф, тогава тя щяла да му се обади и да уреди срещата. Ако се обадел сам и искал директно да се свърже, просто щял да си загуби времето. Вулф водел строго организиран начин на живот, защитаван от секретарките му и схемите, към които стриктно се придържал. Личните запознанства били absolut notwendig.

Тийлман се съгласи тя да поеме уговорката при две условия. Тя не трябваше да използва името му и не трябваше да навлиза в никакви подробности. Трябвало да бъде представен като американец, намиращ се на посещение, като човек със сериозно бизнес предложение, за което тя не знаела нищо. Докато слушаше, Инге поклати глава. Вулф никога не смесвал бизнеса с удоволствието. Хората с оферти ги правели по обичайните канали. Без никакви услуги. Никакви заобиколил начини. Това било желязно правило и той никога не го нарушавал. Ако Тийлман желаел да използва връзката им, да се възползва от нея, тогава причината трябвало да бъде далеч по-интимна, отколкото той си мислел. Тийлман повдигна рамене.

— А ти какво предлагаш? — попита той. — Аз да му се предложа за гадже ли?

Инге коленичи до него и си наля бира. Навън валеше рано привечер, небето бе стоманеносиво, твърдо. Инге погълна бирата и се изправи. Вълнението й отиваше, когато го изпитваше.

— Ти си влюбен в мен — каза тя. — Направо си се побъркал по мен. Искаш да говориш с него за това. Като мъж с мъж. Лице в лице. Ja?

— Ти си полудяла.

— Не — тя поклати глава. — Ще му кажа, че сме говорили за това, аз и ти. Ти знаеш всичко, защото аз съм ти разказала за това. Знаеш за него. Знаеш, че той идва тук. Знаеш за нещата, които ние правим заедно, за това, колко сме близки. Знаеш всичко. И затова сега е време вие двамата да си поговорите.

— А ти? А ти какво би казала?

— Аз ли?

— Да.

— Аз ще му кажа същото. Ще го потвърдя. Ще му кажа, че е много трудно. Ще му кажа, че нещо трябва да се направи.

— И той ще се съгласи? Заради това?

— Не — тя се изсмя. — Ще иска да се срещне с теб, защото ще му кажа, че си върхът в леглото. Той няма да повярва. Никой не е по-добър в леглото от него. И така — тя сви рамене — той ще трябва да те види. Тогава се спасяваш сам.

— Благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое.

Тя погледна въпросително към телефона и Тийлман кимна, безпомощен, както никога преди това, надявайки се, че немският му ще бъде достатъчно добър през следващите няколко минути. Трябваше да се опита да разбере разговора им, да бъде поне наполовина убеден, че няма отново да го изпързалят. Планът имаше единствената цел да се приближи до Вулф. След това, както тя правилно бе отбелязала, той трябваше да се оправя сам.

Тя набра номера, който беше запомнила, и извади цигара от пакета в чантата си. След малко в другия край отговориха. Тийлман чу някакъв плътен глас в другия край на линията, нисък и добре модулиран. Инге се усмихна и каза някаква малка шега, която провокира избухване на силен смях. Говориха известно време за несъществени неща, просто си бъбреха, както при върха на всяко едно приятелство и Тийлман се запита какво ли представляваше останалата част от айсберга, как просто бе възможно да прекарват толкова много време заедно в леглото и да няма нищо по-дълбоко, което да ги свързва.

Накрая, застанала сред облак цигарен дим, Инге каза, че имала някакъв проблем. Обясни го съвсем накратко, направо по същество, за този друг мъж, който изглеждал добре, бил забавен и неотразим в леглото и как случайната им връзка започнала да се превръща в нещо друго. С начина, по който го каза, с тона, с езика, който използва, тя можеше да говори и за последното си посещение при зъболекаря. Тя спря, когато той заговори и погледна Тийлман в другия край на стаята. После се намръщи, кимна, а гласът й стана малко по-висок и по-рязък, нещо, което Тийлман не бе забелязал преди това.

— Warum? — попита тя. — Защо?

Тя отново се наведе над телефона, за да чуе отговора му, очевидно раздразнена.

— Мислиш, че те лъжа? Това ли било? Ти…

Тя прекъсна, сви рамене и не си направи труда да довърши изречението, вече бе направила това, което трябваше. Тийлман чу Вулф в другия край, гласът му бе нисък, отново се смееше със същия нисък тембър и видя как лицето й отново се успокои, как стана мирно. Тя бръкна в чантата си, отвори я и бързо започна да търси нещо.

— Парфюмът — каза тя. — Л’Орфи. Окей?

Тийлман чу как Вулф изръмжа нещо, след което Инге му изпрати няколко влажни целувки по телефона и приключи разговора. Когато остави телефона на пода, тя вдигна очи.

— Утре вечер — каза тя. — Ще се срещнете в осем часа.

— Къде?

— В Дюселдорф.

Тийлман кимна.

— А Орфи? — попита той и погледна към чантата. — Парфюмът?

Лицето на Инге за момент стана мрачно, после сви рамене.

— Той е много внимателен мъж — каза тя. — Трябва да вземеш нещо от мен. Нещо, с което да докажеш, че си ти. Аз предложих да е парфюмът.

Тя отново повдигна рамене.

— И той каза да.