Греъм Хърли
Дяволско дихание (3)

2.

Същата тази вечер, вторник, деветнадесети август, малък кораб с кипърска регистрация на име Еноксия се плъзна нагоре по река Шелд, след Вислинген, люшна се покрай огромните кранове на новия контейнерен терминал, навлезе в басейна на Тидал и премина по опасния проток към един от все още използваните кейове на вътрешното пристанище на Антверпен.

Час по-късно някакъв корабен агент пристигна със стар микробус Рено и набързо размени няколко думи на кея с капитана. Беше показана поръчка за доставка на пресни плодове и зеленчуци, а агентът направи забележка за теч на масло от една от основните носещи греди на палубата. Бяха направени уговорки да се натовари обратният товар за седем часа на следващата сутрин. Капитанът все още се напрягаше да си спомни френската дума за пестициди, когато двама души от шестчленния екипаж се спуснаха по стълбата и се насочиха към един от близките барове.

След полунощ те все още бяха там и играеха крибидж^[1]. И двамата бяха гърци, в началото на двайсетте. Единият от тях беше тихо пиян, прегръщайки четвъртата си чаша със Стела Артоа^[2], играейки небрежно карти, наслаждавайки се на кратката пауза на брега, преди отново да поеме на път през Ламанша до Шиърнес и после — дългия преход на юг, до малтийското пристанище Валета.

Някакъв непознат седеше на бара зад тях, беше малко по-възрастен, средиземноморец, може би малко по-тъмен. В задимения мрак никой от картоиграчите не му обърна особено внимание. Ако и да си помислеха нещо за него, то сигурно щеше да бъде, че той е като тях — моряк, на хиляди мили от дома и си убива времето.

В един и половина непознатият приближи масата. Заговори им на френски. Никой не го разбра. Той взе малката купчинка банкноти от масата и ги сложи в джоба си. После излезе навън.

По-дребничкият от моряците тръгна след него. Навън той видя мъжа спрял до ъгъла да брои банкнотите и да се оглежда за такси. Морякът се опита да грабне парите. Непознатият, доста едър мъж, го отблъсна лесно. Морякът го ритна силно в коляното. Непознатият пъхна парите в джоба на дънките си и се обърна към моряка, приковавайки го до металните греди на магазина до бара. После започна да го удря безчувствено с къси, премерени удари в тялото и главата, като го държеше с едната си ръка здраво, а с другата нанасяше ударите и с всеки нов удар гредите изскърцваха.

Борбата приключи за по-малко от минута. Гръцкият моряк се просна в безсъзнание върху витрината на магазина с разбит нос, дишането му бе едва доловимо за приятеля му, който коленичи до него на влажния павиран тротоар, очаквайки линейката. В дневника на местния полицейски участък, една порутена двуетажна сграда на три километра от бара, инцидентът беше отразен само с един ред за дежурството на смяната от полунощ до шест часа сутринта. Грабеж, пишеше с разкривения почерк. Без свидетели.

На следващата сутрин на кея пристигна голям камион Мерцедес. В каросерията му, под здраво навития брезент имаше сто и осемдесет петгалонови варела. Всеки от варелите беше боядисан в червено, с внимателно залепени предупредителни знаци отстрани и на капака. Предупрежденията бяха написани на английски и на немски и бяха: Пестициди. Опасни химикали. Да се борави внимателно.

Товаренето продължи почти два часа. До пладне корабчето се бе плъзнало от кея и използва последните вълни на отлива към Вислинген и към открито море. На мостика, зад руля, първият помощник все още чакаше отговорника по товаренето да му докладва за обезопасяването на варелите, натоварени от мерцедеса. На кея беше настъпило някакво объркване. Според товарителницата трябваше да са сто и осемдесет. Те се оказаха сто осемдесет и един.

Когато минаха край фара на Валхерен, новият отговорник най-после се качи на мостика. Беше нает чрез агента, който представи силни препоръки за него. Имаха късмет, че успяха да го наемат за толкова кратко време. Първият помощник го погледна през рамото си и го попита за окончателната бройка. Новият, млад холандец с късо подстригана коса и малки татуировки зад ушите, погледна през посипаните със сол прозорци на кабината.

— Сто и осемдесет — каза той замислено. — Както е според товарителницата.

 

 

Интервюто в Ню Йорк беше, както бе обещал старецът, съвсем формално.

Той взе влака от Ню Джърси в десет и половина, след като бе преминала най-натоварената част от пазарния ден. Измина пеша шестте пресечки от Гранд сентръл стейшън, като се придържаше към средата на тротоара, опитвайки се да отбягва просяците, подпиращи се на блестящите, претъпкани със стоки витрини. Само веднъж спря да прегледа още веднъж картата и да прочете писмото. Интервюто трябваше да започне в единайсет и половина. Трябваше да се обади в приемната и да попита за господин Арамаун. Служебната му карта и удостоверенията, които вече бяха изпратени с молбата за постъпване на работа, щяха да бъдат върнати след интервюто.

Старецът сгъна писмото в джоба на сакото си и продължи да върви. Сакото, съвсем ново, му се струваше твърдо и спарващо. Панталоните му също както и обувките за сто долара и вратовръзката с диамантена игла, му стояха съвсем непривично. Чувстваше се като някакъв колет, подвързан и адресиран от някой друг. Абу Юсуф, повтори си той за стотен път. Така се казваш. Това наистина си ти. Абу Юсуф.

Сградата с номер 1831 беше на ъгъла на Осемнадесета улица и Авенюто на двете Америки. Старецът спря, вдигна глава, огледа съвършенството й, непречупената стена от черно стъкло. Започна да брои етажите, като присви очи да се предпази от яркото слънце, но се отказа, когато стигна до четирийсет, поклати глава, замаян от горещината и шума и от киселия, метален вкус на разгара на лятото в Ню Йорк. Четирийсет етажа, помисли си той. А даже не беше стигнал и до средата.

Влезе внимателно във внезапния хлад на приемното фоайе. Всичко беше облицовано с полиран сив мрамор. Беше проследен от собствените си стъпки. Докато вървеше към рецепцията, те отекваха силно. Един чернокож сътрудник на охраната го претърси при ниската въжена бариера. Мъжът го изгледа право в очите, когато ръцете му разтвориха сакото и започнаха да го опипват. Той вече знае, помисли си старецът. Той знае, че наистина съм Абу Юсуф. Знае, че имиграционните документи са фалшиви. Той знае.

На рецепцията отново извади писмото. Служителката провери по телефона и го упъти към стената с асансьорите. До бутоните бяха изписани имената на компаниите наемателки. Бяха поне дванайсет. Потърси името на някаква компания на шейсет и петия етаж, и го откри почти веднага. Пишеше Импекс (Бейрут). Табелката изглеждаше нова, по-чиста от останалите, красиво изписана с бели букви на син фон.

Няколко минути по-късно, малко поуспокоен, той седна в ъгъла на офиса на шейсет и петия етаж, разбърквайки ситните пелети от захарин в чашата с кафе. Досега никога през живота си не беше опитвал захарин, никога не беше предполагал, че толкова много сладост можеше да се изсипе от такова малко количество. Това беше изненадата за него, истинско откритие, една от хилядите играчки, с които това странно, богато, жадно общество го бе изумило. Захарин. Подсладители. Сто и петдесет в една кутия, а струваха по-малко от долар и половина.

Мъжът от другата страна на бюрото, господин Арамаун, свърши да пише в бележника пред себе си. Той вдигна поглед и прибра химикала в джоба си. Двамата вече си бяха стиснали ръцете, леко, сухо докосване, мирис на афтършейв, мирис на лимони. Заговори на арабски с ливански акцент. Усмихна се.

— Харесва ли ви Ню Йорк?

— Много.

Господин Арамаун го погледна и усмивката му стана още по-широка.

— Не е като Рамалах, ъ?

— Не е.

Господин Арамаун се отпусна назад в креслото и се обърна леко, поглеждайки дългата линия на Осемнадесета улица с периферията на очите си, забързаният, преуспяващият нюйоркчанин, с огромния град в нозете му.

— Много е горещо днес. Смрадливо горещо. Ужасен месец, август…

Старецът кимна, вече погълнат от ролята, която беше принуден да играе, скоро пристигналият имигрант, един от останалите без отечество брат, дафавимът, един от сираците на Западния бряг, от жертвите на ционистката буря, отхвърлен както от арабите, така и от израелците. Боклук, помисли си старецът. Той ме има за някой боклук, също както и момчетата от Ню Джърси. Мисли, че ставам за портиер или чистач, да му подреждам хартиите и да оправям пломбите и кабелите. Но нищо повече.

Старецът сви ръце в скута си, изненадан колко големи бяха те и колко ли непохватни изглеждаха в този огромен офис с килим, който се простираше от стена до стена и с ниските кожени кресла. Господин Арамаун се наведе над някаква бланка на бюрото и отново взе писалката си. С лице обърнато към бланката и само извъртайки очи, старецът успя да различи собствения си почерк.

— Тук сте от три месеца?

— Да.

— Имате ли къде да живеете?

— Да. В Нюарк.

— Добре ли е там? Удобно ли е?

Старецът кимна, подтикван от стремежа си да се хареса, но си спомни за сметището на ъгъла, за полиетиленовите торби с отпадъци на улицата отвън, опустошавани от кварталните котки, безкрайните редици от изпотрошени стълби, вонята.

— Чудесно е — каза тон. — Дава ми всичко, от което имам нужда.

— И вие възнамерявате да се установите тук? Да поработите известно време с нас?

— Да. — Старецът се напъна да се усмихне. — Да. Разбира се.

Господин Арамаун кимна, отбелязвайки си нещо в бележника. Писалката спря. Той вдигна поглед.

— Целият етаж е нает от нас. Двайсет и три офиса. Може и да се разширим малко. Това е мястото, което трябва да се поддържа чисто, освен това трябва да се помага на охраната, на пощенския отдел, трябва да се помага на момчето, което се грижи за сандвичите и кафето, чая, всички напитки. — Той се наведе напред. — Мислите ли, че ще можете да се справите с това?

— Да.

Господин Арамаун кимна бавно. Старецът изчака. Беше ясно, че интервюто ще стигне и дотук. Питай за парите, бяха му казали. Оплачи се малко, започни да хленчиш. Той ще иска да му работиш без пари, затова го направи, както го правят всички в Ню Йорк.

Покажи му какво си научил за трите кратки месеца. Не му се давай лесно.

Старецът се прокашля, вече смутен.

— Парите… — опита се да започне той.

Господин Арамаун вдигна пръст, прекъсвайки го.

— Малко са — бързо отговори той. — Много малко. Знам това. Но ако си гледате добре работата, нещата ще се оправят… — Той се усмихна. — Ще се оправят наистина.

Той стана и подаде ръка, а старецът го погледна, премигна, готов с малката си реч и внезапно разбра, че интервюто е свършило и че работата е негова и че кафето му е едва преполовено.

Той стана и пое подадената му ръка, промърморвайки благодарностите си и леко се поклони, после непохватно се отправи към вратата.

Господин Арамаун се обърна и едната му ръка вече бе хванала телефона, когато му каза да уточнят началната дата със секретарката, чийто офис бил на същия коридор.

След това, когато се върна в Гранд сентръл, старецът намери един монетен телефонен апарат и набра номера, който беше получил по-рано. Отговориха му. Отново бе младото момче. Откакто бе загубил работата си, той винаги стоеше там. Никога не излизаше навън.

— Работата — каза на пресекулки старецът. — Харесаха ме. Получих я.

 

 

След като излезе от посолството и се огледа за такси в потока от коли, спускащи се надолу по Палъс гардънс, Маквий все още мислеше за Яков.

Току-що бе прекарал половин час с един млад израелец, на име Рафаел, в оскъдно мебелираната стая на третия етаж. Рафаел, който очевидно познаваше и харесваше Яков, каза, че съжалява за смъртта на приятеля му. Това бе им дошло, на всички, както каза той, като истински шок. Яков бе работил в посолството от почти година. Мандатът му трябваше да изтече през есента. Беше популярен сред колегите си, понякога ги разсмиваше, но го познаваха като човек с душа, като човек, който бе готов да удари по едно рамо на другите, които имаха нужда от помощ, човек, към когото можело да се обърнеш, когато ти стане криво. Всички гадаеха каква може да е причината за смъртта му, но личното убеждение на Рафаел бе, че Яков е бил взет по погрешка за някой друг, може би дори не за човек от посолството.

Маквий беше изслушал тихия монотонен глас, без да каже нищо, като го прекъсна само накрая, за да попита кой ли би могъл да се осмели да извади пистолет посред бял ден, в централната част на Лондон и то на площад, където живееха толкова много хора. И то по обяд, за бога, и да извърши убийство толкова хладнокръвно.

На това Рафаел бе кимнал, внезапно станал мълчалив, загледан през прозореца към далечния Хайд парк. Гласът му стана дори още по-тих, превърна се в мърморене, но думите, които използва, и формите, които ръцете му описваха, накара Маквий да остане без съмнение, че Лондон — Европа — бе истинска джунгла, бойно поле за международните терористи, повечето от които бяха араби. В тези безкрайни кръвопролития израелците просто се превръщаха в съвсем нормална мишена. Убийството на израелските поданици, каза той, било като ежедневно занимание на поне шест терористични групировки, които можел да изброи по имена. Това било постоянна заплаха, постоянна възможност и ако се случи така, че да си израелец, тогава просто правиш това, което можеш, за да избягаш от куршума. Но понякога, само понякога, те имали късмет, и когато това се случило и когато някой, когото познаваш и обичаш, бъдел убит, тогава ставало ужасно, като смъртта на твой роднина.

Яков бе истински приятел, специален човек, и сега него го нямаше. Жена му бе вече дошла от Тел Авив. Върнала се в Израел едва вчера с тялото на съпруга си с полета на Ел Ал 747. В посолството, по време на посещението й, били направили всичко възможно да омекотят болката. По божията милост, те нямали деца.

Но що се отнасяло до всичко останало? Рафаел се бе усмихнал, една усмивка на дистанциране, когато поведе Маквий към вратата. Скотланд ярд били много добри, бе казал той. Като полицейска организация, те имали пълното уважение на Израел. Ако имало някаква възможност да се открие убиецът на Яков — ако — то те щели да бъдат тези, които щели да го направят. Маквий, застанал до асансьора, се бе поколебал при тези думи, чудейки се как да сложи край на разговора, дали да не разкаже за загиналия приятел на сина си, за страстта му към футбола, за таланта му да общува с децата, или да настоява малко повече да разбере каква точно функция е изпълнявал той в посолството, за какво е бил там, с какво точно се бе занимавал. Но когато асансьорът затрополи нагоре и когато вратата се отвори и Рафаел предложи да си стиснат ръце, единственото, което той можа да направи, бе да измърмори някаква благодарност и да пусне една усмивка.

— Хубав човек — каза той, когато вратата на асансьора се затвори между тях. — Срамота.

Сега, когато стоеше на задната седалка на таксито, което се насочи на изток, към Виктория, Маквий успя да разбере какъв бе истинският смисъл на срещата им: израз на съчувствие, половин час рутинни процедури, в които напълно липсваше тази информация, която той се бе опитал да открие. Глупаво бе, помисли си той, да се очаква нещо друго. Рафаел, въпреки всичко, бе успял точно да представи нещата. Израел бе в постоянна война. Тук. В Европа. У дома. Навсякъде.

Таксито го остави до един пъб на Бъкингам Гейт. Салонът на бара вече бе препълнен с хора, дошли да изпият по нещо за обяд. В дъното, на обичайното място, той откри мъжа, с когото бе дошъл да се види, мъжа, на когото първи се обади, у дома, и който още не беше станал и се чуваше как жена му се оплаква на фона на разговора.

Мъжът вдигна поглед и кимна за поздрав. Беше в средата на трийсетте години, някога атлетичен, сега бе започнал да трупа килограми. Чашата от една пинта^[3] до прегънатия брой на Дейли мейл^[4] бе почти празна. Маквий я взе и отиде до бара. Поръча плато със сандвичи и два пакета с криспс. Мъжът ги изгледа, когато накрая седна до него.

— Скапаното меню а ла карт отново? — промърмори той, вземайки бирата си.

Говориха близо час. Другият мъж, Джордж, потвърди малкото, което беше казал на Маквий по телефона. Службите бяха започнали незабавно разследване на убийството в Куинс Гейт и бяха устроили стая специално за инцидента на Скотланд ярд. При наличните обстоятелства той изглеждаше политически, затова се наложи да изтеглят едно-две момчета от Отдела за борба с тероризма и откриха пътя на момчетата от МИ 5 и поставиха под наблюдение някои от по-вероятните извършители. Всички, които знаеха, включително и чиновническият състав, наброяваха около двайсет души, а бяха успели да съставят списък само от четирима заподозрени, когато звънецът затихна и реферът се качи на ринга и всичко приключи.

При тези думи Маквий го погледна озадачен. Трите трудни години в разузнавателния отдел на морската пехота го бяха сближили с Джордж, но отскоро той бе започнал да се чуди. Повишението не бе станало по нормалния път и алкохолът му вървеше също толкова леко, както и приказките.

— Какво имаш предвид? — попита той. — Какъв е този рефер?

Джордж го изгледа над рамките на очилата си. Не бе останало много от третата му халба.

— Всичко свърши — отвърна той. — Срещата приключи.

— Приключила?

— Да, отложена е. Стаята за разследване на инцидента е затворена. Екипът е разпуснат. Човекът или хората са неизвестни. Знаеш как стават тези неща.

— Но вие дори не сте започнали.

— Мамка му, така е.

— Е, и те как оправдават това?

— Ти ми кажи.

Джордж отново надигна чашата и я изпразни, а погледът му затърси големия стенен часовник зад бара. Остави чашата на масата, отпусна се назад в стола със свити рамене и ръце дълбоко в джобовете на шлифера си. Имаше някакъв етикет в тези техни среши, жест и отговор, но Маквий не направи никакъв опит да вдигне чашата.

— Но защо? — попита отново той. — Кажи ми защо.

Джордж сви рамене. След три халби вече му ставаше трудно. След четвъртата, това щеше да е равно на истинска агресия. Някога, в морската пехота, това би предизвикало смях. Сега вече бе престанало да е смешно.

Маквий зададе въпроса си за трети път.

— Защо?

— Не знам.

— Да, знаеш. Или поне имаш някакви догадки. Трябва да е така.

Джордж вдигна рамене.

— Явно това е удобно за някого — отвърна той. — Но ти ми кажи на кого.

Маквий кимна, приемайки предположението.

— Кой отговаря за тази работа? — попита той, вдигайки поглед.

Джордж шумно въздъхна и изрече името на главния следовател, когото и двамата познаваха, Хари Куинтън, един малко по-възрастен от тях мъж, чийто прекъсвания на разследванията бяха легендарни, но чийто процент на успеваемост бе успял да спечели внимателните адмирации на шефовете от единайсетия етаж. Понякога Джордж излизаше на чашка с него вечер и играеха снукър^[5] в задимената зала на Бетнъл Грийн. При тези обстоятелства — убийство посред бял ден, при това без истинско разследване — Хари сигурно бе си формирал някакви определени идеи за всичко това и беше някак недопустимо Джордж да не знае за тях.

Маквий се загледа в празната чаша за момент. Беше станало два и половина.

— Хари… — той спря.

Джордж го погледна.

— Разказа всичко — допълни той. — Направо му…

— Но какво каза той?

Настъпи дълга пауза. После Маквий стана и отиде до бара. С четвъртата халба той поръча и един скоч. Джордж го наблюдаваше как ги носи. Сега се бе навел напред на стола, а гласът му бе станал по-тих, тялото му се бе надвесило над масата. Маквий сложи питиетата между тях. Джордж не им обърна внимание. Маквий изчака секунда-две да нагласи новия тон в гласа си. Беше ядосан.

— А какво става с интересите ни? — каза той. — Защо е всичко това?

Маквий се замисли за Били. Беше твърде сложно да обяснява всичко това, а и не бе сигурен дали Джордж щеше да му повярва. Той никога не бе добър с децата.

— Имам един клиент — каза той.

— Чужденец?

— Не.

— Нашенец?

— Съвсем.

— Окей.

Джордж се огледа. Пъбът бе започнал да се изпразва. Той подкани Маквий да се приближи. Маквий се подчини и започна да слуша, без да коментира, докато Джордж му разказа всичко, което знаеше. На Хари, каза той, някак вече му било писнало от израелците. Той не знаел защо, а и самият Хари не знаел, но сътрудничеството, което получавал дотогава от Палъс гардънс, било оттеглено. Загиналият, Аренд, явно бил човек на Мосад. Така момчетата от МИ 5 представили нещата. Бил член на Мосад от средата на осемдесетте и при това доста добър, така да се каже, каца, полеви офицер, един от шепата такива в целия свят.

Маквий кимна, докато слушаше. Мосад бяха тайните служби на Израел. Те бяха сред най-добрите в бизнеса, очите и ушите на Израел. Някои от ударите, които бяха успели да парират, не бяха за вярване. Не беше за учудване, че мъжът играеше футбол с такава лекота.

Джордж, с чаша в ръка, продължи. Аренд бил от Мосад и Хари — най-накрая — имал своя мотив. Който и да го бил извършил, имало нещо общо с израелските служби. Което пък, от своя страна, означавало, че оставали да бъдат проверени само някакви си половин милион арабски наемници, всеки от които чакал да мерне в мушката си някой от хората на Мосад. Маквий кимна отново, спомняйки си за Рафаел, израелеца от посолството. Същата история, същият извод. Той се намръщи като видя как Джордж погълна последните остатъци от уискито. Бирата все още бе непокътната.

— Е, и къде е истината? — попита той. — Ако всичко е толкова просто?

Джордж го изгледа за момент, стигнал до ръба на някакво свое решение. После отново се наведе напред.

— Имаме един свидетел — каза той. — Един старец притежава антикварен магазин. В Куинс гейт гардънс. Видял е всичко. Всъщност, имало е доста голям спор преди това. Преди на човека да му видят сметката.

— И за какво е бил?

— Не е могъл да чуе. Не съвсем добре. Но не в това е същността.

— Не?

— Не. Важното тук е езикът. Езикът, на който са разговаряли.

— И какъв е бил той?

Джордж отново се поколеба. После взе бирата.

— Хибрю — каза той обърсвайки устните си.

Маквий го изгледа за момент, претегляйки фактите. После сви рамене.

— Ами, значи арабинът е говорил хибрю — каза той. — Голяма работа.

— Това е било добър хибрю. Истински.

— Е? — отвърна отново Маквий. — Арабинът е говорел добър хибрю. И какво от това?

Джордж го изгледа доста време и Маквий различи признаците, нетърпението, ръцете, които започнаха да се търсят, юмрукът, който започваше да удря по масата, бирата, която започна да танцува в чашата. Въпреки това Джордж отново се наведе напред, оставаше му още една карта.

— Преди два дена — каза той — някой се обадил на Хари. Разследването вече е преустановено. Напеченото е отминало. Той се е върнал на обичайните рутинни процедури и въпреки всичко, телефонът звъни.

— Кой е бил.

— Някаква израилтянка. Жената на Аренд.

— И какво искала?

— Среща. Искала да се срещне с Хари. Имала името му от посолството или от пресата, или от някое друго скапано място и искала да го покани на обяд. На хубаво място. В Уилърс. Раци. Шампанско. Нали ги знаеш тези работи.

— И какво се е случило?

— Какво мислиш се случило? Нали познаваш Хари. Той обича тези неща. Обича ги. И отива. Среща се с жената. Изплаква си очите. Очаква… нали знаеш… нещо да се случи… някаква информация… име… някаква следа… някой, за който да си състави портрет…

— И?

— Шибана работа: Ами тя, жената, започнала да разпитва за всичко. Цяла вечер се опитвала да разбере докъде Хари е успял да навлезе в нещата, къде е ходил, с кого е разговарял, всички тези неща. Казала, че иска отмъщение.

— И какво станало по-нататък?

— Ами, Хари й казал да си… Писнало му. Тръгнал си. И край на приказката.

Джордж дълго отпи от бирата, а Маквий го наблюдава, опитвайки се да си нарисува картината, мислейки за Хари Куинтън, за апетита му, за това колко алчен бе той.

— Кажи ми нещо — бавно започна той. — Хари изобщо опита ли да направи нещо?

— Разбира се.

— И?

— Нищо. Само си загубихме времето. Срамота, наистина. Всъщност, тя била нещо съвсем друго…

Джордж се усмихна за първи път, устата му овлажня, а очите му засвяткаха. Той бе обсебен от жените и трите му провалени брака доказваха това.

— Я ми кажи… — отново започна Маквий. — Кажи ми как изглеждала тя.

— Жената на израелеца? Малката вдовичка на Хари ли?

— Да.

Джордж отново се ухили, спомняйки си описанието на Хари, възпроизвеждайки същите фрази.

— Била руса. Висока. Не била дебела. Имала чудесен задник. Страшно лице. Страхотни устни, нали знаеш, точно за оная работа. Страшна фигура. Наистина. Хари сигурно си е изцапал гащичките… бедният смотаняк…

Маквий го изгледа за момент, изчаквайки думите да потънат. После стана и благодари на Джордж за времето му, обърна се на пета и тръгна към улицата, спомняйки си снимката на Яков и жена му, малката атрактивна фигура. Шапката от гарвановочерна коса, голямата усмивка. Села.

За миг се поколеба на вратата. После излезе на улицата под яркото августовско слънце и се усмихна.

 

 

Тийлман пристигна на Ла Гуардия късно, совалката на Ийстърн до Ню Йорк бе отложена с един час при полета си до Вашингтон.

— Повреда в телекомуникационната система — каза капитанът, учтиво извинявайки се на пътниците. — За втори път през тази седмица.

На Ла Гуардия, Тийлман бе посрещнат от мъжа, с когото той вече бе говорил по секретната линия. На живо той изглеждаше съвсем различно от впечатлението, което бе създал по телефона. Гласът му бе дълбок, замислен, уверен в себе си и Тийлман си бе представил някой по-възрастен, по-широк, може би по-бавен в краката, с някой друг килограм в повече. А фигурата до количките за багаж нямаше нищо общо с това. Беше дребен, слаб, прегърбен, с жив израз и следи от латинска кръв зад подстриганите мустаци и меките кафяви очи. Освен това изглеждаше млад, на не повече от трийсет и пет години, истинско постижение за мъж, който вече се бе докоснал до най-горните етажи в нюйоркския отдел на полицията.

Тийлман подаде ръка, все още не съвсем уверен.

— Господин Бенитес? — попита той.

Мъжът си усмихна.

— Алфредо — отвърна той.

Двамата си стиснаха ръцете, после бързо излязоха през претъпканата чакалня и зоната за посрещане. На завоя имаше един шевролет без номер. Зад волана седеше някакъв мъж, тъмнокож. Също както и Бенитес, той не носеше униформа.

Насочиха се към Манхатън по Трайбъроу бридж, после се спуснаха към центъра по Ийст ривър мемориал драйв. На пресечката на Първа и Тридесета улица завиха наляво към болницата Белвю. Взеха асансьора за мазата и тръгнаха по коридора на моргата.

До този момент Тийлман се бе убедил в най-лошата част. Инцидентът на Манхатън плаза се разследваше от малък екип от четири души. Докато телата бяха докарани в Белвю и аутопсията продължаваше, клиничният процес щеше да бъде замразен. Следователят патолог не могъл да открие нищо интересно от гледна точка на телесно увреждане на някой от органите. Двойката в хотелската баня очевидно бе загинала от дихателна недостатъчност, но никакъв очевиден механизъм за всичко това не се бе появил.

Дотук нещата се развиваха добре, но имаше две други доказателства. Едното от тях бе камериерката, която първа бе открила телата. Тя бе припаднала извън банята, но бяха успели да я спасят. Доколкото можеше, тя бе описала симптомите и те бяха отразени в следствието. Другото доказателство бе аерозолът, открит на пода на банята. Според етикета той съдържаше пяна за бръснене. Запечатан бе в полиетиленова торбичка и отнесен в медицинските лаборатории на нюйоркския отдел на полицията. Тъй като вече имаха сериозни съмнения, следователите техници бяха облекли защитни дрехи, включително и лицеви маски, преди да започнат да анализират съдържанието. Анализът отне четири трудни часа, но в края на следобеда вече нямаше никакви съмнения относно изводите им. Течността в аерозола бе диметиламино-окси-цианофосфинов оксид. Веществото беше буквално безцветно, със слаб мирис на плодове. Стандартното военно съкращение бе Табун Джи Ей. Повечето хора го наричаха нервнопаралитичен газ.

Тийлман последва Бенитес в моргата. Четиридесет и петте минути в колата от Ла Гуардия вече бяха успели да му внушат респект от мъжа. Беше тих, замислен, не драматизираше. Връщайки се няколко дни назад, след аерозолния анализ, той вече бе успял да осъзнае необходимостта от дискретност, от запазване на тайната, от ограждане на действията, свързани с разследването и опазването му от медиите, от политиците и дори от собствените си колеги. За жалост, нюйоркският полицейски отдел никога преди това не бе имал работа с нервнопаралитичен газ. Нито, по същата причина, пък бяха вземани толкова предпазни мерки срещу антракс или ръчно преносими ядрени бомби. Но тези оръжия съществуваха и поради това заплахите бяха напълно реални и сега, след като един от вариантите на кошмара бе настъпил, той знаеше, че тайната — на всяка цена — трябва да бъде запазена. Всичко на всичко единайсет души знаеха достатъчно, за да може всичко да стане твърде рисковано. Той се бе видял лично с всеки един от тях, беше разговарял и бе обяснил обществените последици от евентуално развързал се език или някои лоши слухове. Разследването, естествено, напредваше. Но причината за смъртта бе все още, според официалните данни, неизвестна.

Двамата мъже влязоха в стаята за наблюдения на голямата шестостенна зала за аутопсии. Цялата стая бе облицована с бели плочки. Светлината от таванските неонови лампи бе ослепителна, имаше силна миризма на миещи препарати. Една от стените бе обзаведена с редица високи хладилници. Бенитес кимна за поздрав на един от служителите, като му промърмори някакво име и изчака, докато мъжът отвори вратата на един от хладилниците. Вътре, подредени на металните рафтове, лежаха шест тела. Служителят изтегли един от рафтовете в долния край. В чистия полиетиленов чувал имаше мъж на около четирийсет години. Главата му лежеше на една страна, с леко отворена уста и с изключение на дългия разрез от аутопсията, тялото му бе ненаранено. Изглеждаше здрав, добре сложен и в добра форма, въпреки че цветът на гърдите и краката му бяха започнали да избледняват.

Тийлман го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да се обърне. Десетте години, прекарани в ЦРУ, го бяха отвели до хиляди места като това навсякъде по целия свят — със същия мирис, същото ниско вибриране от хладилниците — и въпреки това той така и не успя напълно да се приспособи към гледката на труповете. Лошо засегнати от бомби или в резултат на сбиване, или хитро симулирана автомобилна катастрофа, понякога тези случаи бяха по-лесни за справяне. Но това, един мъж, сякаш заспал в найлоновия чувал, беше труден за възприемане случай и когато го гледаше, той знаеше, че е вярно това, което казват хората. Погледни мъртвеца в лицето и ще видиш собствената си смърт, собственото си погребение.

Тийлман поклати глава и вдигна поглед към Бенитес. Вече знаеше повечето от подробностите. Ленъкс С. Голд. На четирийсет и една години. Консултант по авиационните въпроси от Сан Антонио Хейтс, Калифорния, един кадърен инженер, който бе подушил големите пари и бе изоставил научните лаборатории в Сан Бернардино Вели с пълната си със знания глава и с мечти да завладее най-тънките места на модерния пазар, реализирайки американската мечта. Голяма част от експерименталната му работа бе за програми на Министерството на отбраната, някои от тях доста чувствителни и неговите търговски наклонности на два пъти бяха засичани от службите за охрана. Той бе напълно разследван, но и в двата случая не бе установено нищо значимо. Мъжът бе алчен, уверен в себе си и амбициозен и работеше като демон, но в рамките на нормите, според които той бе просто един добър американец. Тийлман още веднъж го погледна, чудейки се.

— Името… — забавляваше се той. — Голд.

Бенитес вдигна очи. Беше се зачел в един друг доклад за аутопсия, нещо, което нямаше никаква връзка. Тийлман кимна към тялото между тях.

— Евреин ли е?

Бенитес се намръщи.

— Сигурно.

— Това дали би могло да има някакво значение?

— Може би. Видяхте докладите от службите за сигурност. Със сигурност е разговарял с израелците, но защо да не го е правил. Те са добри клиенти. Ленъкс Голд е установил контакти с две независими подразделения на израелската авиационна индустрия. Специалността му бе електронни защитни мерки, ЕЗМ, черупката на високотехнологичните електронни производства, които бяха ангажирани в последните поколения бойни самолети за заблуждаване на вражеските ракети. В днешните въздушни битки никой пилот не може да оцелее без тях. Със своите отдели по изследване и развитие, Щатите все още водят в това направление, а Голд е бил един от тези, които знаят тънкостите от кухнята. За израелците, които винаги търсят най-доброто, неговите знания биха били безценни.

Бенитес изглеждаше замислен. Все още продължаваше да гледа тялото в чувала.

— Мотив ли търсите?

— Може би.

— Да не мислите, че се е сближил твърде много с израелците?

— Възможно е.

— Достатъчно близо, за да може на някой да му се прииска да го пречука?

Тийлман сви рамене, без да казва нищо. Никой в Ню Йорк не знаеше нищо за съобщението от Аман. Това бе най-секретната тайна за всички времена в историята на ФБР. Той кимна към хладилника.

— А какво можеш да ми кажеш за момичето?

Служителят кимна на Бенитес и измъкна друг един рафт, този, непосредствено над мястото, където бе Голд. Тялото в чувала бе по-малко, по-бяло. Имаше къдрава кафява коса, дълга до раменете, малко от червилото й бе останало непокътнато след огледа на патолога. Имаше хубава фигура, дълги крака, колената й бяха леко присвити, изтеглени към корема й, поза, която й придаваше странна невинност. Разрезът от аутопсията, който продължаваше от гърлото до стомаха й, бе най-чистия, който Тийлман някога бе виждал. Обикновено никой не се стараеше чак толкова. В края на краищата, аутопсията не бе нещо, след което човек можеше отново да оживее. Но работата на това момиче бе различна. Някой сигурно бе забелязал това, което и Тийлман бе забелязал, някой сигурно се бе погрижил повече от обикновено. Бенитес си смучеше зъбите.

— Елейн Фалак — каза той. — Италианска проститутка. Доста успешна. Записана е в една агенция на Лоуър ийст сайд. Работят и за дипломатическия корпус. Това са сериозни пари.

— В града ли живее?

— Разбира се. Има малък апартамент. — На Източна Седемдесет и четвърта. С изглед към парка… — Той се усмихна. — Това говори колко добра трябва да е била.

Тийлман кимна, а погледът му все още бе върху момичето. Нещо у нея му напомняше за собствената му жена. Преди петнайсет години, през лятото, те се бяха срещнали в Университета на Сан Диего. Той винаги разглеждаше живота си с нея като едно от най-големите божии чудеса, изключително деликатен, изключително ценен. Фактът, че момичето бе мъртво, го притесни повече, отколкото трябваше. Моралът, помисли си той. Нейният. Моят. На Лора. После погледна към Бенитес.

— Каза, че се е срещал с нея и по-рано?

— Много пъти.

— Колко?

— Двуцифрено число е.

— Кой твърди това?

— От агенцията.

— Водят си записки ли?

— Да.

— Дадоха ли ти ги?

— Да.

— И защо?

— Искат да си запазят бизнеса — Бенитес пусна една тънка усмивка. — А и на момичетата не им се иска много да умират.

Тийлман кимна, приемайки аргументите.

— Ти говори ли с момичетата? — Той кимна към рафта. — Казаха ли ти нещо?

— Не много. Било съвсем обичайно да си поддържат шепа стабилни връзки. Било по-добре така, нали разбираш… — Бенитес прекъсна като все още продължаваше да гледа момичето. После сви рамене и отново вдигна поглед към Тийлман. — Той е бил бизнесмен. Често е прелитал насам. Срещал се е с хора в града. Сериозен човек. Работел много. Карал съвсем направо. Никакво шикалкавене. Не я е насилвал. Отнасял се добре с нея. Плащал е само в брой. По двеста долара на час. Без пазарлъци… — Той отново спря. — Срамота за аерозола.

Те си размениха погледи и се отдръпнаха от телата и Тийлман чу тракането на колелетата и леко пощракване на вратата, когато те се обърнаха и служителят си свърши работата.

Когато излязоха от моргата и седнаха в колата, Тийлман пусна стъклото на прозореца. Шофьорът бе изчезнал някъде в болницата да търси машина за кока-кола. За късната вечер бе все още доста горещо.

— Аерозолът… — заговори Тийлман. — Нещо ново?

Бенитес кимна бавно.

— Да — отвърна той.

— Ти ли го откри?

— Да.

Тийлман се наведе напред на задната седалка с ръце облегнат и на гърба на шофьорската седалка, подпирайки се на бузата си. След три дни интензивна работа във Вашингтон — страница след страница на очи — само служителите от разузнаването можеха да получат достъп до засекретените редове с данните — просто го бяха убедили, че понастоящем разследването бе по-скоро въпрос на налучкване на верния фокус, на намиране на нещо дребно, нещо просто. Преди да отиде в Тел Авив, преди да стигне в базите на колегите си от Мосад, преди да нагази в блатото, той трябваше да е сигурен, че няма нещо далеч по-очевидно, което го гледа в лицето. Усмихна се, поглеждайки Бенитес в очите на фона на сгъстяващия се мрак, разбирайки накрая, че бе прав. Имаше нещо далеч по-очевидно. Проклетият аерозол.

— И така — каза той, спомняйки си за цветните отпечатъци, изпратени по факса от Ню Йорк — имаме един аерозол. Който би трябвало да бъде пълен с пяна за бръснене. В действителност, в него има нервнопаралитичен газ… — Той спря. — Негов? Или неин?

— На никой от двамата.

— Така ли?

— Да. — Бенитес се усмихна едва. — Аерозолът е бил в банята, преди да пристигнат. Заедно със сапуна, шампоана и шапчицата за душ. Доставят ги от хотела. Това е част от услугите. — Той отново спря. — Поздравления от ръководството.

Тийлман кимна.

— И кой обслужва стаята?

— Екипите по почистването. Има три такива. Разговаряхме с единия, който е бил на смяна в деня, когато нашият приятел се е настанил в 937-а стая. Жената работела за Куинс. Испаноезична.

— И?

Бенитес го изгледа за момент, после поклати глава.

— Каза, че същия ден оправила стаята така, както винаги преди това. Аерозолите били поставени в обща опаковка. Можело да бъде, който и да е от двайсет и четирите.

— Повярва ли й?

— Да. Той кимна. — Беше същата, която открила телата на следващия ден. Точно там. В банята. — Той спря. — Вие бихте ли направил това, ако знаехте?

Тийлман се усмихна, приемайки забележката.

— И какво казваш тогава? Някой го е подменил?

— Да. След като тя е оправила стаята.

— И след като е знаел, че Голд ще се настани?

— Разбира се.

Настъпи дълго мълчание. Тийлман се мръщеше сега, бе хванал брадичката си с ръце и се отпусна на задната седалка. Нощта, когато момичето пристигнало от агенцията, вече било късно. Голд вече се бил нахранил. Записките на румсървиса го доказали. Момичето се качило горе, записано както обикновено, за час и нещо, чукали се на леглото известно време и може би са отишли в банята. Голд все още бил незаситен, направили го веднъж — два пъти, все още им оставало време, а там, на полицата, бил аерозолът с поздравленията с логото, изписано в червено и синьо, с ментолов аромат. Тя сигурно го е взела, било намерено до нейната ръка. Взела го и го пръснала няколко пъти, като може би е искала да го изрисува или да надраска някоя глупост на корема му, може би така, както той й е казал, че обича, но вместо пухкавите бели облачета с пяна и още половин час безгрижно чукане, се появила тънката безцветна мъгла и далечният аромат на гниещи плодове и бързо — за секунди — се появил дългият списък от симптоми, които Тийлман бе възстановил в паметта си. Носът започнал да тече. Гърдите се сковали. Банята около тях станала замъглена, ръбът на душа започнал да блести, а светлината — постепенно да угасва. После започнала първата истинска борба за дишането, устите им широко отворени, белите им дробове, жадни за въздух. Съвсем скоро телата им загубили контрола, започнали да повръщат. Опитали се да тръгнат към вратата, но усетили схващането. Паднали на пода, напълно сковани, загубили целия контрол. Имало урина и изпражнения навсякъде. После започнали конвулсиите. В литературата всичко се описва напълно подробно. В хотелската баня вратата била затворена, телата им се докоснали, сладката интимност на тежкия секс, и те щели да умрат след по-малко от минута.

Тийлман бавно кимна, представяйки си всичко, най-ужасният, най-безмилостният от всички възможни краища.

— И откъде ли се е взел? — попита той тихо. — Кой ли го е оставил в стаята?

— Някакво хлапе от екипа за почистване на стаите.

— И как разбра?

— Имал е достъп до стаята. Взел е ключа същия ден. В четири часа. След като резервацията е била приета.

— Говори ли с него?

— Не.

— И защо?

— Изчезнал е.

— Как така е изчезнал?

— Не знаем… — Бенитес спря. — Изчезнал е същата нощ. Не се е появил на следващата сутрин… — Той отново спря за момент. — Според една от теориите може да си е отишъл вкъщи. Опитваме се да проверим.

— О? — Тийлман го изгледа. — И къде е това вкъщи?

Настъпи дълго мълчание. Тийлман виждаше белите зъби на тъмната маска, каквато изглеждаше лицето на Бенитес в мрака. Мъжът се усмихна отново.

— Багдад — каза той.