Греъм Хърли
Дяволско дихание (2)

1.

16 август 1990 година

Два часа след зазоряване Маквий успя да заспи. Лежеше на голямото двойно легло и сънуваше Нанда Девай.

След като беше прекарал половината си живот сред планините, имаше чувството, че югозападният маршрут ще бъде най-добър, една линия от точки, които многократно беше проследявал на снимките, изрязани от планинарските списания. Усмихна се при тази мисъл, спускаше се със сърфа нагоре-надолу в полусъзнание, представяйки си дългия, шестдневен преход, дузината пращящи мостчета, кънтящите дантели от падаща вода, спускаща се от високите върхове, дългата редица от шерпи, с превити гърбове, мускулите на краката им, сплетени на възел под огромния товар, който носеха.

Щяха да направят базовия си лагер на единадесет хиляди фута височина. Въздухът щеше да е съвсем разреден там, а това щеше да забави катеренето. Като начало, след първото прекъсване, години преди това, усещането за височина беше влудяващо, едно странно и опасно приключение, начинът, по който природата ти подсказва да си вървиш вкъщи. Започваше да ти се вие свят. Ставаше ти кофти. Силата ти изчезваше някъде в миналото. После започваш да се приспособяваш, с кръвта ти ставаше нещо вълшебно и една сутрин ти се събуждаш и разбираш, че не си чак толкова изморен, а когато отметнеш входа на палатката и огледаш следващите шест хиляди фута — смразяващите планини, ревящите върхове, снежните вихрушки по по-високите ридове — тогава отново се чувстваш щастлив и изпитваш стръв да ги покориш.

Маквий се размърда в разхвърляната малка спалня, спомняйки си всичко, усещайки как му става приятно. Нанда Девай беше една мечта, двадесет и пет хиляди фута висока, най-високата планина в Индия, убежището на богинята, една дестинация, краят на едно пътуване, което той може би никога нямаше да може да завърши. Твърде зле. Дори когато я сънуваше, му беше достатъчно, за да си спомни колко реален можеше да бъде животът, колко крехък беше и наистина колко незначителен беше човек в сравнение с всичко това. Планините, всички планини бяха такива. Те ти вземат всичко, което имаш и ти връщат само самия тебе. Именно затова го нравиш. Затова ги покоряваш. Планините са нещо специално. А Нанда Девай, сянката на неговото съзнание, беше най-специалната от всички.

Някъде в коридора се отвори врата. Чуха се стъпки, включване на лампа, едно лице при вратата, един скок през леглото, сладкият, топъл, познат аромат. Маквий се усмихна, очите му все още бяха затворени. Децата бяха също толкова хубаво нещо като планините. Понякога дори по-хубаво.

— Били?

Момчето се изсмя, потривайки носа си о носа на Маквий, обвивайки лицето му с ръце, опипвайки наболата през нощта брада по бузите на баща си. За единайсетте си години Били все още беше дребен, все още беше дете. Майка му, бившата жена на Маквий, го отдаваше на това, че той забравяше всичко.

— Той забравя да се храни — непрекъснато повтаряше тя. — Просто никога не огладнява.

Сега, в седем сутринта. Били вече беше облечен за разходката в парка, два акра каменист торф в по-тузарската част на Хорнзи. В десет часа футболният му отбор трябваше да се събере за първата от предсезонните тренировки, около един час упражнения, упражнения за боравене с топката и трескава игра на една врата. Били играеше с тях вече втора година и Маквий — той никога не беше участвал в колективни спортове — продължаваше да насърчава момчето все повече. Повечето уикенди, изпълнявайки домашните си задания. Били оставаше в апартамента и Маквий го водеше по различни срещи, в града или другаде, като през цялото време викаше разни нескопосани съвети от тъчлинията. Опитът беше донесъл много изненади на свой ред. Един от тях беше топлата бащинска радост, истинското чувство на гордост, когато Били започна да вкарва голове.

Друга, по-скорошна, беше Яков.

Маквий погледна сина си през замъглената, бледа светлина, опитвайки се да изтрие името от паметта си, опитвайки се да забрави.

— Готов ли си?

— Дааа.

— Много голове?

— Няколко милиона. — Той се разсмя. — Няколко — лиона.

— По-добре от миналата година?

— Много.

— И откъде знаеш?

— Яков казва така.

Момчето подскочи напред и захапа върха на носа на Маквий. Той се намръщи от болка, хвана момчето здраво, чудейки се дали не беше сега моментът, като се имаше предвид, че им предстоеше цял ден, но момчето се отскубна и фурията, облечена в цветовете на Уест Хям^[1], запраши към вратата, после стъпките отекнаха в коридора, накрая долетя истеричният смях от първия сутрешен анимационен филм по телевизията.

Маквий се отпусна назад, загледа се във вратата и отново се замисли за Яков. За първи път се срещна с него малко преди Коледа. Беше го забелязал три или четири пъти до тъчлинията да наблюдава хлапетата, докато играеха футбол. Беше висок, по-млад от Маквий, с отпуснати ръце, добре облечен, с бяло сако от Бърбъри^[2], със скъпи панталони, лицето му беше полуприкрито в шал от кашмир. Отначало, естествено от любопитство, го помисли за бащата на едно от по-заможните хлапета, Хайгейт или Хампстед, но когато спомена за това на Били, момчето поклати глава.

Седмица по-късно, една влажна събота през декември, двамата мъже се оказаха един до друг на разкаляната тъчлиния. Бяха поговорили за играта, индивидуално за момчетата, за това кой беше добър и кой не беше. За истинско удоволствие на Маквий, човекът беше отличил Били като реална надежда, беше посочил добрите му умения да борави с топката, физическия му кураж, огромния му апетит за голове. Маквий си помисли, че оценката му е малко попресилена и го каза, но непознатият поклати глава, като ревниво повтори това, което беше казал и преди.

Говореше добър английски със съвсем лек акцент. Имаше силно, открито лице и гъста и къдрава черна коса. Каза, че някога самият той играел футбол, полупрофесионално, у дома, в Тел Авив. Каза, че бил онзи рядко срещан екземпляр, играещ не за себе си централен нападател. Каза, че можел да стане наистина много добър, само че помагал на много свои съотборници да вкарат много голове, липсвал му инстинктът на убиеца. И изричайки тази последна фраза, беше протегнал ръка, представяйки се, произнасяйки името, което веднага се върза с внезапната, почти детинска усмивка.

— Яков — каза той. — Яков Аренд.

Връзката им се беше превърнала в истинско приятелство. С помощта на Маквий Яков беше успял да се свърже с мениджъра на отбора. Каза, че живеел наблизо. Обичал футбола. Наблюдавал отбора от известно време. Имал малко свободно време. Дали можел да помогне?

Следващата седмица той се появи в стар, доста поизносен екип марка Найк. Децата, отначало внимателни, го гледаха как се съблече. Трябваше да минат само десет минути на терена и той вече ги беше спечелил. Играеше футбол със същата лекота както говореше, с много подвеждащи финтове, носейки се леко по разкаляното игрище, контролираше топката безупречно, съвършено балансираше, повеждаше атака след атака, като намираше пространство за себе си дори там, където такова не съществуваше, като захранваше по-находчивите хлапета с рядко елегантни пасове. Те го обичаха за това: за головете, които им помагаше да вкарат, за начина, по който ги учеше да играят, да предвиждат действията на съперника, да карат топката да им се подчинява, да устройват малки клопки, да разгромяват отново и отново.

Особено Били направо го обожаваше. По настоятелните покани на момчето, той започна да ги посещава в апартамента, да пие с тях чай и да хапнат по сандвич пред камината. Маквий също го харесваше — топлината му, неприкрития му ентусиазъм, начина, по който непринудено обичаше да си прави шеги със себе си, чувството за самота, което носеше. Нямаше нищо превзето, нищо тежко, само добронамереното му желание да бъде по-различен от останалия свят.

След малко той започваше да разказва за себе си. Имал жена, Села, там, в Тел. Авив. Носеше нейни снимки. Дребна, жизнерадостна, привлекателна жена в началото на трийсетте, с огромни дълбоки очи и катраненочерна коса. Имали апартамент в Джафа, близо до старата част. Били женени от шест години и тя започвала да му липсва все повече и повече и един ден, може би скоро, ако бог пожелаел това, той щял да се върне.

Никога не стана напълно ясно с какво се занимава в Лондон Яков. Маквий имаше някакви догадки — акцентът, националността, външният му вид — но самият той живееше в свят, в който въпросите бяха далеч повече от отговорите и уважаваше самовглъбеността на мъжа.

По-късно, в разгара на лятото, когато сезонът беше приключил, тримата прекараха известно време заедно, спонтанни екскурзии, по-често по предложение на Яков. Два чудесни уикенда с колата на Яков извън Лондон.

Имаше нервен кабриолет MGB^[3], нова придобивка, за която се грижеше с огромна гордост и която караше бързо по най-външната лента на М4^[4], докато Били седеше, облегнат на малката задна седалка с широка усмивка, частично прикрита от рей баните^[5], които винаги успяваше да докопа от джоба на сакото на Яков.

Последния път, когато отидоха на запад, една гореща неделя в края на юли, стигнаха до някакво малко селце в долината на Темза. Изглеждаше, че Яков познава мястото. Заведе ги до един пъб^[6] при реката. Поръча бъргър и пържени картофи за Били и седнаха отвън, на слънце, загледани в лебедите, които се носеха край тях. Когато омете чинията си, Били стана и отиде до игрището отсреща, на което две по-големи момчета си подаваха пластмасова футболна топка, а двамата мъже седнаха на масата и Маквий заговори за новото училище на Били. Слушайки, Яков видя как момчето направи врата от две купчинки тенис фланелки. След малко той погледна Маквий.

— Липсва ли ти това, че не си женен?

— Не.

— Значи, не ти се иска да се жениш?

— Нямам нищо против.

— Виждаш ли се изобщо с жена си?

— Не както е нормално. Не, за да говорим. Просто…

Маквий вдигна рамене, отново поглеждайки към Били, застанал между очертанията на импровизираната врата. За първи път двамата мъже бяха стъпили на тази територия. След дузината разговори за децата и футбола и за недостатъците на живота в Лондон, този беше поел в рязко интимна посока. Яков се усмихна, без да казва нищо, а Маквий взе чашата си, отпивайки остатъка от бирата.

— Трябва да си намериш добра жена — рече той. — И ще бъдеш щастлив.

— Знам.

Маквий го погледна, изненадан от новата нотка в гласа му, нещо безпогрешно тъжно, нещо близко до отчаянието.

— Мислех — намръщи се той, — че ти и Села?…

— Да?

— Мислех — той сви рамене смутено, — че всичко е наред.

— Така е. И в това е проблемът.

— Какво имаш предвид?

— Наистина е наред. Съвсем наред.

— И това ли е… проблемът?

— Да.

— Защо?

Маквий го погледна, очаквайки отговора, някакво обяснение, но Яков просто поклати глава със същата тиха усмивка, с израз на непроницаема мъка и тогава той стана, викна на Били, пое прецизния пас на момчето с леко докосване на крака си и препрати топката към едното от по-големите момчета.

Седмица по-късно Маквий продължаваше да размишлява върху разговора, убеден, че Яков се беше опитал да му каже нещо, почти вярваше, че трябва да му се обади, да му предложи да изпият по една халба в някое тихо място, само двамата, без Били, но накрая не направи нищо, стигайки до извода, че вероятно го беше разбрал погрешно, че мъжът просто се беше заплел в думите, че моментът беше настъпил и си бе заминал, без да означава нищо особено.

Допреди три дни, когато всички вестници излязоха със снимки на едно тяло, проснато на тротоара на улица Кенсингтън. Единият крак беше превит, а главата беше извита под странен ъгъл, но усмивката на устните на мъжа само подведе внимателното разследване, проведено от израелското посолство. Яков Аренд. Вълшебникът в екип на Найк. Човекът, който изпи една бира в онази неделя с нещо наум.

Маквий се протегна и обърна, затваряйки отново очи. Предстоеше му да съобщи новината на Били. А все още нямаше и най-малката идея как да го направи.

 

 

Инцидентът в хотел Манхатън плаза беше все още в ръцете на отдела на нюйоркската полиция, когато в американското посолство в Аман, Йордания, един младеж с мотоциклет донесе някакъв малък кафяв плик. Младежът не се представи и не остави никакви по-нататъшни координати. Пликът беше адресиран, изписано с печатни букви, до президента на Съединените щати.

Отвори го един от старшите аташета към посолството. Той прочете двата напечатани параграфа два пъти и взе телефона. След като вече беше набрал първите няколко цифри, затръшна слушалката и изтича нагоре, в офиса на посланика. Знаеше, че посланикът имаше предварително уговорена важна среща за обяд. На срещата щяха да присъстват висши членове от йорданската администрация и един от братовчедите на краля. След нашествието на Ирак в Кувейт отпреди две седмици, имаше много такива критични срещи. Беше 11 часа и 45 минути.

Посланикът прочете бележката, поклати глава и я прочете отново. Активно бойно звено проникнало в Съединените щати. В момента се намирали някъде на Източния бряг. Скоро щели да бъдат в Ню Йорк. Били под командването на Генералния щаб. Били тренирани за мисията си в продължение на много месеци. Мисията им щяла да бъде в отговор на американската агресия в Залива. Тя щяла да напомни на американските граждани, че войната, ако започнела, щяла да бъде тотална.

Тоталната война предвиждала ненаказуема и без предварително известие употреба на химическо оръжие. Щяло да последва друго комюнике. Бележката беше подписана: Мъчениците от 7 юни.

Препратено при най-строги мерки за сигурност, съобщението вече лежеше на едно бюро във Вашингтон, преди първите гости на посланика да преминат с колите си през портала на посолството. Портите, монтирани наскоро срещу евентуално нападение на камикадзета, бяха с електронен контрол и противовзривни устройства. Аташето, което първо беше прочело бележката, видя как те се затвориха след първата голяма лимузина. Каква ирония, помисли си той, спомняйки си ужасната заплаха, която лежеше зад последния параграф на писмото. Сто и двадесет хиляди долара, дадени за това произведение на високотехнологичната индустрия. И то нямаше да струва и цент, ако се изпълнеше същата тази заплаха.

 

 

Във Вашингтон бележката от Аман беше запазена непрочетена — с изключение на оператора, който я прие — до пристигането на адресанта. Обикновено в седем часа сутринта Съливан вече беше зад бюрото си в западното крило на Белия дом. Този вторник, обаче, след деня, прекаран в безброй срещи из Лондон и след нощния полет обратно към дома, той закъсня с два часа.

Съливан окачи палтото си зад вратата и потъна в голямото кожено кресло зад бюрото. Ранният дъжд успя да го изненада точно когато излезе от колата. Косата му бе още влажна. Хвърли един поглед на бележката, без да я прочете. Предстоящата война, както усещаше, бе ускорила безпощадно процеса на състаряване. Вече, след две седмици, прекарани в опити да овладее кризата или срещи на четири очи и хеликоптерни совалки до военновъздушната база Андрюс, той се чувстваше с неколкостотин години по-стар. Съпругата му, също толкова загрижена и патриотично настроена, както и цялата администрация, беше започнала нетърпеливо да вдига шум за някакъв ядрен удар, за това, че трябва да се действа на принципа око за око, за това, че вече е крайно време да се натисне копчето, преди безценният й съпруг да полудее от напрежението и да се самоунищожи.

Кой знае? — помисли си той. — Ако Саддам Хюсеин се беше въздържал да нападне Кувейт, сега можеха да си стягат багажа за още по-отдалечените Йосемитски земи. Двамата от близо две години си бяха обещали да прекарат три седмици в безгрижие, един шанс — най-после! — да се отърси от товара, който вървеше заедно с работата. Някаква си надежда.

Той взе бележката и я прочете. Вдигна телефона и се свърза с офиса за дешифриране, който се помещаваше в мазата на Екзекютив офис билдинг от другата страна на улицата. После се обади на друг номер, в Ню Йорк, този път говори дори още по-малко. После взе бележката и тръгна по застлания със син мокет коридор към Овалния кабинет^[7].

Президентът беше на бюрото си още от зазоряване, с едното око наблюдаваше кабелните предавания на Си Ен Ен на средния от трите монитора, инсталирани под голямата, поставена в рамка, картина на Гетисбърг. Вече се носеха слухове, че президентът никога не спял. Нямало нужда. Просто не се доверявал на персонала си.

Телеграмата от Аман беше подадена през бюрото.

Президентът я прочете, като си посочваше с молива. После вдигна очи.

— Какво знаем за тази работа в Ню Йорк?

— Нищо, сър. Все още.

— Окей. Ами, нека разберем.

— Вече съм разпоредил. Сега проверяват. Ще ни се обадят.

Настъпи дълга пауза. Двамата мъже се гледаха един друг. После президентът прокара уморената си ръка по лицето. Скоро трябваше да отиде отново в Мейн, малко риболов, малко слънце, малко забавления. Беше важно да се опита да убеди целия свят, че животът си тече както обикновено. Дори и когато Средният изток можеше всеки момент да избухне. Президентът още веднъж погледна бележката.

— Кое е най-лошото? — попита той.

— Най-лошото ли? — Съливан се намръщи — най-лошото е, че е вярно.

— И?

— И…? — вдигна рамене той. — Затваряме Ню Йорк.

Президентът го погледна. Умората или някаква игра на светлината, бяха някак сплескали чертите на лицето му. Изглеждаше ужасно.

— Сериозно ли говориш?

Съливан кимна.

— Да.

Президентът продължи да го гледа още известно време. После поклати глава.

— Не можем — каза той. Остана седнал доста дълго време, после се обърна и се загледа през прозореца. — Точно това иска онзи мръсник. И точно затова няма да го направим.

Един от трите телефона на президентското бюро потрепна леко. Той вдигна слушалката и я поднесе към ухото си. Все още гледаше през прозореца, захапал молива между зъбите си. Внимателно продължи да слуша доста дълго, после остави слушалката, без да каже нито дума. Погледна Съливан, който стоеше от другата страна на бюрото и кимна към телефона.

— Вярно е — измърмори той. — Направили са пълен анализ тази сутрин. Трябвало им е известно време, все пак това е Ню Йорк.

— Сигурни ли са?

— Можеш да се обзаложиш.

Съливан кимна, но не каза нищо. Президентът го погледна, миг на откровена преценка, после стана и отиде до прозореца. След малко Съливан се прокашля.

— Трябва ни някой специалист по пожарите — сви рамене той. — Някой, който да поеме нещата в свои ръце.

Президентът кимна, като издаде гърлен звук. После се обърна към стаята. Беше намръщен.

— Кого например? — попита той.

Съливан се замисли за момент, опитвайки се да устои на изкушението да изиграе старата игричка на Белия дом. Внезапните решения бяха парите на повечето администрации, включително и на тази. Предполагаше се, че те трябва да демонстрират някаква проява на мъжествена доминираност над събитията. Предполагаше се, че те трябва да те поставят точно там, където указваше професионалната ти характеристика. Да си под контрол.

— Някой добър — внимателно изрече Съливан. — Някой стабилен.

— Сигурно.

— Някой, който е работил в Средния изток. Който познава обстановката. Който познава израелците…

Президентът отново кимна и в гласа му се долови нетърпението, което изпитваше.

— Ти се колебаеш.

— Някой… — Съливан вдигна рамене, останал без слова.

Президентът го погледна за миг, разсея се от някаква случайна мисъл, после отново започна да се мръщи, наведе се напред и прободе въздуха с пръста си, когато изрече рязко:

— Слушай, Джон. Който и да се захване с тази работа, трябва да е здраво. И бързо. Всичко да стане незабелязано. Слушаш ли ме?

Съливан премигна. Дори и трийсетте години, откакто беше станал гражданин на САЩ, не можеха да прикрият ирландските оттенъци в гласа му. Вече беше започнало да избива, предимно умората, но и тревога.

— За това се иска доброволец — тихо отрони той.

Президентът кимна.

— Ти кажи.

— Шефовете ще са бесни. Председателят също.

— Кой казва, че те ще разберат? — Президентът направи пауза. — Кой казва, че те дори заслужават да знаят?

Президентът хвърли бърз поглед към Съливан. Втори август, денят, в който Ирак нахлу в Кувейт, завари Съединените щати по терлици. Никой от разузнавателните служби не беше го предвидил и когато то стана, началник-щабовете в Пентагона разполагаха с твърде малко в чекмеджетата си, за да могат да реагират. На Саддам му трябваха само четири часа, за да може да превземе Кувейт сити. А вече няколко дни след това, във Вашингтон, президентът и военните си стояха в срещуположните краища на града, предъвкваха си тихо и се чудеха какво ли, в името божие, можеше да се направи? След многогодишната си подкрепа за Ирак, президентът се почувства напълно измамен.

— Здраво — отново каза той. Наистина здраво.

Съливан кимна, всичко беше ясно, точката беше сложена.

— Искате ли да се срещнете с момчето? Което и да е то?

— Не.

— Искате ли аз да поема нещата?

— Да.

— Сигурен ли сте, сър?

— Да.

Съливан отново кимна. Личните контакти обикновено бяха от голямо значение за президента. Хората не съществуваха за него, докато той в действителност не се срещнеше с тях. Фактът, че това, обикновено желязно правило, нямаше да бъде приложено сега, само по себе си беше важно. Когото и да намереше, каквото и да беше името му, човекът, когото щеше да натовари със задачата, щеше да остане напълно встрани от официалните процедури, да остане сам, единствено със себе си, да остане доброволец докрай.

Съливан сви рамене, задачата му беше ясна, резервите в гласа му бяха изчезнали.

— Окей — каза той.

Президентът го изгледа за миг, после закрачи из стаята, обратно към бюрото си. През десетте трескави дни, през които иракската армия се струпваше на границата със Саудитска Арабия, надничайки на юг, хвърляйки око на двадесет процента от световните петролни запаси, той изправи глава и насочи оръжията, като изправи най-мощната държава в защита на крал Фахд. Беше заповядал на десантните части да се съсредоточат в Персийския залив. Беше мобилизирал четвъртмилионна армия. А сега беше почти успял да нахлузи икономическата примка около шията на Саддам под формата на санкции на Обединените нации срещу режима в Ирак. В отговор Саддам беше анексирал Кувейт, беше затворил границите на Ирак, задържайки хиляди чуждестранни заложници. Някои от тях — много от тях — бяха американци. И то беше достатъчно лошо. Но това, което беше много, много по-лошо — сега — бяха двата кратки параграфа, лежащи на бюрото му.

Президентът вдигна разпечатката. Последствията биха били ужасни. Ню Йорк. Работен ден. Пет часът след обяд. Пиковият час, в който хората се прибират от работа. Един от главните световни центрове. Стотици коли. Хиляди пешеходци, купувачи, служители, деца, за бога, напълно невинни, напълно беззащитни. И те държаха всичко това в ръцете си. Знаеше, че те имат това. Човекът горе, в Ню Йорк го беше потвърдил. Каза, че било в промишлени количества. Това беше изразът, който той използва, само преди малко, по телефона. Промишлени количества. Сто процента. Истинският Маккой. Нещо, което беше също толкова лошо, колкото ако се случеше нещо в Дъгуей или в арсенала в Скалистите планини^[8]. А и едва ли щяха да спрат дотук. Щом успееха да го направят веднъж, сигурно щяха да го направят пак. И отново. И отново. Докато накрая човек, останал с разума си, никога повече нямаше да се реши да пожертва Ню Йорк. Един истински град. Най-хубавият в Америка. Празен. Голямата Ябълка. Изчезнала.

Президентът пусна бележката да падне на бюрото. Когато застана неподвижно, тя се оказа обърната наопаки. Погледа я известно време.

— Намери нашия човек и го прати в Тел Авив — разпореди той. — Израелците знаят за тези копелета повече, отколкото ние изобщо можем да научим един ден. Кажи им, че и те са в отбора. Кажи им, че ние ще се погрижим за всичко останало.

— Всичко останало?

— Да… — Президентът го изгледа за миг, после отново погледна през прозореца. — Саддам.

 

 

Маквий, седнал в ресторанта на Макдоналдс в Крауч Енд^[9], си сипа захар в горещото кафе. Беше казал на Били за Яков преди около час. Беше си освободил половината ден и взе детето от училище, като му поднесе новините колкото можеше по-неангажиращо, точно когато попаднаха в задръстване на Мъсуел хил. Планът му предвиждаше да се държи колкото може по-хладно — без никаква драма, без да го съобщава като нещо важно, само дума-две за произшествието, нещо напълно невинно, нещо, което би могло да се случи на всеки. Предадена по този начин. Маквий се надяваше, че новината ще мине и ще замине, че ще бъде едно просто обяснение за това защо Яков не се появява повече на стадиона. Само че той грешеше напълно.

Били седеше срещу него. Бъргърът му остана непокътнат.

— Какво се е случило — попита той за втори път.

Маквий се огледа наоколо, изпитвайки неудобство. От ъгъла долиташе смях от някакво парти по случай рождения ден на някого. Трябваше да избере някакво друго място за истински разговор. Не тук. Маквий погледна Били. Момчето не беше свалило поглед от лицето на баща си. Искаше отговор.

— Не знам — смотолеви Маквий.

— Да, знаеш.

— Не.

— Пишеше във вестниците.

— Откъде знаеш?

— Едно момче ми каза. Джейсън.

Маквий го изгледа за миг, после кимна, предавайки се. Джейсън беше вратар на отбора. Баща му имаше малък магазин. Продаваше и вестници. Понякога Джейсън му помагаше на гишето. Маквий започна да си играе с чашата. Дори захарта не помогна да оправи вкуса на кафето.

— Бил е застрелян — изрече той бавно. — Някой го е застрелял.

— Кой?

— Не знам.

— Защо са го застреляли?

— Не знам.

Въпросите спряха. Били остана напълно неподвижен, по-неподвижно, отколкото Маквий можеше да си спомни. Лицето му се превърна в маска, без следа от емоции. Маквий протегна ръка към него, опитвайки се да го успокои, опитвайки се да каже нещо просто, че той наистина съжалява, но момчето отдръпна сгънатите си ръце, изправяйки ги пред себе си, едно предупреждение за баща му да стои на разстояние. Маквий го погледна в очите, опитвайки се да измести разговора, да играе родителя, който се опитва да измъкне момчето от дупката, която самият той беше изкопал, но въпросите все още лежаха на масата между тях.

— Защо е умрял Яков? И кой го е убил?

Маквий рязко смени подхода.

— А говори ли с майка си за това?

— Не.

— Защо не?

— Тя не го познаваше.

Маквий кимна, отново попаднал в клопката на собствения си въпрос. Част от него беше започнала да осъзнава каква беше причината Били да бъде толкова добър централен нападател, защо вкарваше толкова много голове. Момчето беше решително до крайност. То никога не сваляше очи от топката. Отново Яков, точно както той анализираше играта.

Маквий се намръщи.

— Мислиш, че аз трябва да знам как е умрял? Кой го е направил?

— Не знам.

— Мислиш, че трябва да се опитам да разбера?

Той вдигна поглед. Момчето все още продължаваше да го гледа безизразно, без да премигва.

— Да — промълви накрая.

— Защо?

— Защото беше наш приятел. — Той внезапно стрелна баща си. — Не беше ли?

Маквий бавно кимна. Някаква жена на съседната маса се опитваше да нахрани бебето си с лъжичка и слушаше в същото време. Той се запита какво ли беше разбрала от разговора им. После отново погледна Били.

— Е, и как да го направя? — попита той. — Ти нали с това се занимаваш? В търсене отговорите на разни въпроси?

Маквий се усмихна за първи път, забавлявайки се от малката истина в отговора си. Отново вдигна чашата и рискува за втори път да отпие от кафето. Били все още го гледаше, все още чакаше.

— Е? — настоя той.

Маквий се намръщи. Имаше нещо в гласа на момчето, което не можеше да разбере напълно. Отначало му се стори като проява на враждебност, нещо, свързано с горчивината, после осъзна, че ставаше въпрос за нещо напълно различно. Без да използва думи, момчето му подсказваше за отговорността, която трябваше да поеме, казваше му какво трябва да направи. Яков беше умрял. За това сигурно имаше причина. Той беше техен приятел. Значи Маквий беше този, който трябваше да разбере.

Маквий остави кафето си.

— Окей — кимна той. — Мой ред е.

— Какво?

— Мой ред е. Мой ред да задавам въпроси.

Били отново сви рамене.

— Окей — отговори.

Маквий дълго го гледа.

— Да речем, че успея да разбера защо е умрял. Кой го е направил. Кой го е застрелял…

— Да?

— С какво ще променим нещата?

— Да ги променим? — момчето го гледаше като човек, който не може да повярва на ушите си.

Маквий се наведе напред.

— Да. Защо трябва да го направя? Защо би трябвало някой изобщо да го прави?

— Защото… — очите на Били се разшириха от внезапно обзелия го гняв. — Защото е мъртъв. Защото са го застреляли. Защото…

Гласът му потрепери за миг, препускайки напред да каже това, което му се искаше:

— Защото той беше толкова добър…

Той увисна на думата за момент, после — за първи път — погледна настрани, надолу към жълтата кутия от стиропяна със студения бъргър и увехналия лист от маруля. Отхапа малко от него, после главата му се отпусна върху ръцете и започна да плаче. Цялото му тяло се затресе. После отблъсна Маквий, когато се пресегна през масата и се опита да го успокои.

Когато отново излязоха навън, беше започнало да вали. Вили седна на седалката до шофьора, гледайки напред, а лицето му отново беше станало безизразно. Маквий посегна към ключа за запалването. Искаше му се да успокои момчето, да му каже, че всичко ще бъде наред, че може би ще направи някое и друго запитване, да разбере каквото може, да използва някой от приятелите си. Вместо това той импулсивно предложи да отидат до Ъптън парк. Уест Хям имаха предсезонен приятелски мач. Видя рекламата за него във вестника. Можеше на полувремето да си купят кашу и кока-кола.

Били продължаваше да гледа през стъклото. Явно не слушаше.

— Искам да си отида вкъщи — обяви той провлечено. — Моля те…

 

 

Рон Тийлман остави беемвето на жена си на четвъртия етаж в охраняемия паркинг на Ем стрийт и измина пеша двете пресечки до адреса, който секретарката му беше му предала. Обаждането, беше казала тя, било направено в десет часа и петдесет и седем минути. Срещата беше уговорена за дванайсет часа. В никакъв случай не трябвало да закъснява.

Тийлман беше вече започнал да се поти на изгарящата жега, когато погледна часовника си и забърза през тълпите, стичащи се през обедната почивка. Секретарката му изкара късмет, че изобщо успя да го открие. Бяха изминал и три дни от годишната му отпуска и само минути по-късно той щеше да напусне Вашингтон и се отправи на юг с децата на задната седалка на старото омачкано волво, с уиндсърфа и гуменото кану на покрива, с провизии за следващите две седмици в багажника, с жена си, която прелиства справочника на Ранд Макнели, търсейки друг маршрут до малкия курорт в Северна Каролина, който посещаваха вече второ десетилетие.

— Съливан — предупреди го секретарката му, когато той избухна по телефона. — Човекът казва да го направите, значи трябва да го направите.

Тийлман зави на ъгъла на Кей стрийт и пресече улицата, когато светофарът светна зелено. Беше се срещал със Съливан няколко пъти. Беше голям, едър служител в Белия дом, изгряваща звезда сред компанията на Буш. Беше прекарал доста години в Държавния департамент през шейсетте и началото на седемдесетте, след като беше успял да се осигури от бизнеса с недвижими имоти по време на управлението на Картър и сколаса да заработи билета за центъра на администрацията при Рейгън. Вече се чуваха изречения, че станал незаменим в НАС^[10], получавайки бюро в Белия дом, откъдето му се отваряла много добра гледка към Елипсата^[11]. Предишните контакти на Тийлман със Съливан не му бяха оставили добро впечатление. Той беше ирландец. Много от това, което казваше, беше плява. Но пък имаше истински нюх, такъв, който идва само с възрастта и връзките, и той никога не се колебаеше да ги използва. При положение че кариерата на Тийлман вече беше здраво разклатена, може би щеше да е по-добре, ако закъснееше с половин ден за плажа.

Той провери адреса на картата в джоба си. Четвъртият етаж беше нает от известна фирма на вашингтонски адвокати. Успя да разчете името отзад напред. Съливан някога беше работил като съдружник тук.

Тийлман взе асансьора за четвъртия етаж, където някаква секретарка го поведе към хладния, открит офис. В дъното на офиса имаше врата. Секретарката почука веднъж и влезе. Съливан седеше на голям стол със спускаща се назад седалка зад бюрото. Изглеждаше изтощен и доста по-дебел, отколкото го беше запомнил Тийлман. Дори за шест месеца, помисли си той, може да настъпи такава разлика.

Съливан вдигна поглед. Секретарката беше излязла.

— По-добре тук — каза той, — отколкото в Белия дом.

— Сигурно.

— По-тихо е. Няма ги шибаните прекъсвания.

— Така е.

Тийлман се поколеба за миг, после седна. Съливан го гледа в продължение на минута — обичайната процедура, обичайните присвити очи, подпухналото лице, възелът на вратовръзката, който никога не беше точно на мястото си. После започна да говори. Гласът му беше нисък, поверителен, една истинска покана да се присъедини към отбора, да затвори вратата след себе си и да си вдигне краката на бюрото. Той нахвърли бегло това, което в действителност ставаше в Залива, резюмето за вътрешни хора, историята, такава, каквато не се появяваше под заглавията, големите месести ръце очертаха колко голяма е съюзническата армия, която настъпваше срещу Саддам. Описа подробно кои ще бъдат точките, в които ще бъде упражнен истински натиск, местата, където настъпваха наистина здраво, скоростта, с която иракчаните бяха разбрали вероятните последици. И накрая — съвсем в логиката на събитията — той разказа на Тийлман за сутрешната телеграма от Аман, за двата кратки абзаца, които бяха докарали Администрацията до наистина неприятното положение да сведе глава.

Тийлман изслуша историята, без да коментира, с тези момчета никога не трябваше да се бърза. Да реагираш на нещо казано от върха беше третокласна работа, първата ти и последна грешка. Съливан го наблюдаваше, облягайки се назад в голямото спускащо се кресло, като си играеше с някакъв кламер в очакване на отговора.

Накрая Тийлман се обади.

— Ударен взвод — внимателно каза той.

— Правилно.

— Базиран в Ирак.

— Не можем да кажем дали е така.

— Но финансиран от Ирак.

— Предполагаме, че е така.

— Със заповед да удари Ню Йорк.

— Ъхъ.

— С няколко галона Табун Джи Ей^[12].

Тийлман кимна. Изглеждаше му, поне на повърхността, като съвсем логично предположение. Приковани долу в Залива от най-голямата военна машина на планетата, трябваше да се опитат да ударят на друго място. И кое място можеше да е по-добро от Ню Йорк? Първият златен световен град. Седалището на ООН. Седалището на всички онези дипломати, които подкрепиха санкциите.

Тийлман премигна и отново погледна Съливан. Табун Джи Ей бе тип нервнопаралитичен газ, истински кошмар за цивилизацията, оръжието, което дори нацистите се бяха въздържали да използват. То те попива за секунди, съвсем малки капчици, по-малки и от най-ситната мъгла. Може да го вдишаш, да проникне през кожата ти или да намери някакъв друг начин да влезе в теб. Оставаш безмълвен. Залиташ. Започваш да кашляш.

Тийлман потрепери. Познанията му за химията на Табуна бяха съвсем повърхностни, но дори само заплахата беше достатъчна, простият израз нервнопаралитичен газ, мисълта за това как мускулите ти се сковават, как губиш целия контрол върху себе си, как тялото ти се отделя от самия теб, и как смъртта накрая е едва ли не проява на истинска божия милост.

Той погледна Съливан потресен. Новини като тази никога не могат да те накарат да се почувстваш съпричастен. Освен ако нямаш някаква друга представа за нещата. Тийлман пое дълбоко дъх, задържа го за миг, преди да изпусне въздуха бавно, издавайки едва доловимо свистене. Августовската почивка на плажа бързо се стопи в мислите му.

— И така, какво ще искате от мен? — каза той.

Съливан се наведе напред към бюрото. За миг Тийлман помисли, че столът ще се строши. Не се строши.

— Искаме да ги откриеш — изрече внимателно той — и да ги спреш. Тихо. Бързо. Никой да не разбере.

Той спря.

— Искаме да поговориш с израелските си приятели или с някой друг, който мислиш, че ще може да ти помогне. Ще имаш на разположение всичко, което можем да ти осигурим и за което няма да може да се разчуе. Ще имаш статус на изключително отговорен служител и неограничена власт. Логично, ще си получиш и банкова сметка…

Той отново спря, като си играеше с кламера, опитвайки се да го изправи отново. Тийлман го наблюдаваше, оставяйки изречените фрази да потънат в него, обещания, които никога преди това не беше чувал в живота си.

— И защо точно аз? — попита накрая той.

Съливан премисли въпроса. Той захвърли кламера към кошчето. Не улучи.

— Защото си печен — каза — и си труден, и говориш езика. — Замълча за момент. — И освен това сме впечатлени от досието ти в ЦРУ. Явно си свършил страхотна работа.

Отново спря, вземайки друг кламер.

— Благодаря — кимна сухо Тийлман.

— Нещо друго?

— Да… — Тийлман погледна настрани за миг. Въпросът го притесняваше от известно време и в момента, в който успя да го състави, разбра, че той е отправен колкото към Съливан, толкова и към самия него. Амбициите бяха чудесно нещо. Но дори и неговите си имаха своите граници. Той отново погледна нагоре. — Кажете ми — реши се той — имам ли някакъв избор?

Съливан дълго го гледа, докато на лицето му изплуваха наченки на някаква странна усмивка. После поклати глава.

— Не — отговори. — Думата от устата на президента е дълг.

 

 

Годфри Фридланд пристигна в хотел Риц тридесет минути по-късно. Движението в центъра на Лондон беше здравата задръстено, второ затваряне заради бомбен атентат за по-малко от месец, и накрая таксито го остави на близо миля от хотела. Въпреки това, разходката не му помогна.

На петдесет и осем, той за първи път беше започнал да усеща тежестта на възрастта.

Влезе в хотела и взе асансьора за шестия етаж. МИ 6^[13] бяха наели един апартамент в продължение на вече цяло десетилетие, един постоянен ангажимент, солидно субсидиран от поддръжниците на управляващите тори. Фридланд познаваше този ангажимент твърде добре. Едно от последните му задължения в МИ 6 беше да направи схема за редовни електронни подслушвания.

Той спря в коридора и почука на вратата. Някакъв глас му каза да влезе, глас, който той позна. Човекът от номер десет. Рос.

Фридланд отвори вратата и влезе в апартамента. Не беше идвал тук почти година, от последната голяма криза, но нищо не се беше променило. Същите фалшиви кресла в стил Луис Куинц. Същите тежки гоблени и дебели килими и огромни кадифени завеси.

Рос, който седеше на заседателната маса, му махна към едно от креслата. Не си направи труда да му стисне ръката или дори да го поздрави официално.

Фридланд си свали палтото, сгъна го внимателно и го метна на облегалката на един от столовете. Ако беше останал в Службите, той сигурно щеше да има по-висок ранг от Рос, въпреки че младият служител вече беше станал нарицателно за пробивност и арогантност в Бялата зала^[14]. Само че той предпочете ранното пенсиониране, като представи своя версия за редицата тайни срещи със светилата на Смит скуеър^[15]. Тогава, през осемдесет и втора, сделката беше съвсем проста: като възнаграждение за щедрата му подкрепа, той беше поставен в услуга на частния офис на Даунинг стрийт. След Фолклендските събития, когато вятърът издуваше платната на торите, той трябваше да яхне оръжията срещу разузнавателните служби, осигурявайки независими съвети за една администрация с почти патологично недоверие в правителствената машина, създадена от самата нея. Трябваше да бъде на постоянно разположение, винаги да има до себе си телефон или факс, да се превърне в бездънен източник на крайни решения. На практика това споразумение означаваше за него нови приходи, редовни хонорари за даваните консултации и отшелническите наслади, идващи от новопридобитата свобода. Най-накрая, той можеше свободно да каже какво харесва у тези, които харесваше. Можеше да дава собственото си мнение, да предлага собствените си преценки. Можеше да обработи суровите данни в един вид студено обективна оценка, което отдавна беше забравено в основните разузнавателни служби. За собственото му удовлетворение той беше се обърнал наопаки след тази сделка.

Сега, обаче, тук беше Рос. Човекът вдигна глава и предложи тънката си усмивка.

Какво направи с видеокасетата?

Фридланд сви рамене. Леките разговори с такива като Рос никога не му бяха по вкуса.

— Един мъж в една кола — отговори той, — който посочва няколко неща. Не е чак толкова трудно да се проследи.

— Разбра ли ги?

— Без да сте ми дали контекста? — Той поклати глава. — Не.

Рос кимна, оставяйки тишината да се настани между тях. Валутата на играта, която играеха, беше знанието. А той, както винаги, си беше банкерът. Погледна към тефтерчето пред себе си.

— Касетата пристигна от консулството в Никозия. Просто била предадена.

— От кого?

— Никой не знае.

Фридланд кимна. Познаваше Никозия добре. Беше служил там известно време в средата на шейсетте, като изпращаше агенти в Средния изток. Беше сладка работа. Харесваше я. Погледна Рос.

— Ако някой изпраща послание — започна тихо той, — трябва да има и други елементи. Не мога да ти направя изречение от твоята касета.

Рос кимна.

— Има такива. Или поне ние си мислим, че има.

Той направи кратка пауза, после разказа на Фридланд за слуха, който бяха дочули от дипломатическия си източник в Тел Авив, за създаването на нова палестинска терористична група, напълно непозната, нови лица, ново име.

Фридланд го погледна.

— Какво е то? — попита той. — Какво е името?

— Седми юни.

— Само това?

— Да.

Фридланд бавно кимна, правейки си очевидния извод. Седми юни 1981 година беше денят, когато Израел бомбардира ядрения реактор на Ирак, когато ятата Еф-16 кръжейки над строго секретния обект в околностите на Багдад, го бяха сринали до основи. Девет години по-късно, когато Ирак се върна към ядрените занимания, Саддам Хюсеин предложи на палестинците нови надежди да изтласка израелците в морето. Беше малко чудо, че те не полагаха особено много усилия да му помогнат.

Фридланд си записа името на новата група, после отново вдигна очи.

— И така — каза той, — имаме един човек с резервоар в багажника си. И имаме някои интересни свръзки. И имаме фалшива тръба за ауспуха… — Той спря и се намръщи. — Имаме също така и чудесен изглед от Манхатън и съвсем нова палестинска терористична групировка…

Остана мълчалив известно време, писалката му — вдигната във въздуха, очите му — към тежките завеси. Вън, на улицата, движението беше тръгнало отново. Чуваше автобусите, които ръмжаха надолу към Пикадили. Само на първа скорост. Рос го наблюдаваше внимателно. Срещата се беше превърнала в един малък семинар.

— Ирак може вече да има бомбата — изрече бавно той. — Както ти добре знаеш.

— Да.

— И какво друго имат те?

Накрая Фридланд свали поглед от завесите, отправяйки празния си поглед към Рос. Ако вършеше работа да прави четки на по-младия мъж, защо да не бъде така.

— Газ? — попита меко той.

— Точно така.

Рос го погледна, без да каже нищо повече, отказвайки да му помогне, оставяйки Фридланд сам да навакса. Фридланд, готов да му угоди, както винаги, се подчини.

— Иракчаните имат нервнопаралитичен газ — бавно изрече той. — А палестинците имат нова терористична групировка… а някой в Ню Йорк има резервоар в багажника на колата си, вероятно и дифузер и видеокамера, за да покаже на света…

— Точно.

— И така… — Фридланд се намръщи. — Може здраво да загазим… нали… от това, което възнамеряват да направят в Манхатън?…

Той прекъсна и сви рамене, оставяйки мисълта си недовършена, но подразбираща се. Американците изпращаха войски в Саудитска Арабия. Министър-председателят, без съмнение, щеше да ги последва и, когато това се случеше, Оксфорд стрийт можеше да стане също толкова уязвима цел, както и Бродуей. Фридланд погледна Рос и вдигна едната си вежда. Рос кимна.

— Искаме да знаем какво ни очаква — каза, — най-добрият вариант. Най-лошият вариант. И искаме всичко да остане покрито. И така — той сви рамене, посочвайки наоколо, — мислех да си устроим малко разследване.

Фридланд кимна без следа от изненада. Разследване беше епитет, кодът, който означаваше чисто напечатаните доклади, които Рос трябваше да получи, смесица от слухове, спекулации и твърдо разузнаване, които Фридланд се беше научил да извлича през трийсетте години полева работа. Очевидно, докладите даваха на Рос куршуми за пистолета, който носеше на безкрайните рундове от срещи в Бялата зала. Това означаваше, че Даунинг стрийт си имаше собствени източници и не трябваше да разчита на официалната информация. Разузнаването мразеше тази практика. Те мислеха, че това граничи с измяната.

Фридланд погледна Рос в очите.

— За колко време? — попита той.

— Много скоро. Колкото се може по-скоро.

Фридланд се намръщи. Беше трудно устроено разследване. Ако трябваше да свърши работата добре, щяха да са му необходими седмици на анализи.

— Защо не попитате американците? — попита премерено той. — Това може да даде някакъв резултат.

Рос го изгледа, без да каже нищо, давайки благосклонна оценка на предложението със студената си полуусмивка. После рязко стана.

— Седемдесет и два часа — обяви, отправяйки се към вратата.

 

 

Маквий седеше сам в апартамента си, прозорецът беше полуотворен. Дъждът беше спрял и нощта беше топла. По-надолу по улицата, хлапетата от Полито^[16] си бяха устроили някакъв купон. Хеви метъл. Айрън Мейдън^[17]. Милостиво тихо.

Маквий взе чашата си и отпи голяма глътка Гинес^[18]. Рядко пиеше през седмицата. Клиентите не харесваха това и бяха прави. Алкохолът те кара да действаш по-бавно. Отнемаше ти остротата. Тази вечер, въпреки това, беше по-различно. Тази вечер за първи път, откакто се помнеше, той беше загубил Били. Хлапето се беше отдръпнало от него, в мислите си, там, където бе най-важно. Когато Маквий го остави до къщата на бившата си жена, в Хайгейт, детето едва си взе довиждане, обръщайки бузката си за ритуалната целувка. Кожата му беше съвсем студена. После бе изтичало и затръшнало вратата зад себе си, без да се обърне.

Маквий беше станал твърд на повечето от изненадите на живота, но си тръгна към къщи с болка в стомаха, плътна, голяма топка се беше свила точно в сърцевината му, отчасти мъка, отчасти трудна за определяне. Когато стигна до апартамента си, той паркира колата, влезе и откачи шортите и потника си от въжето в малкия заден двор и после отиде да тича, два пъти повече от обикновеното разстояние. В горния ъгъл на Хампстед хийт, в полумрака на лятната лондонска вечер, той спря под сянката на дърветата и започна да прави лицеви опори, много и много от тях, първо сто, после направи пауза и после още сто. Упражненията и бягането бяха премахнали най-лошата част от болката, като просто я трансформираха в чисто физическа болка, която за него беше далеч по-поносима.

Бащинството никога не беше лесна работа, дори и когато детето живееше на четири мили по-надолу по пътя, а с всяка успешна година то ставаше все по-важно. Сега, седейки до отворения прозорец, с вдигнати на перваза крака, Маквий разбра, че момчето означава всичко за него, онази част от живота му, която той беше решен да отстоява докрай. Работата винаги беше нещо непостоянно й той никога не можеше да си позволи да се отнася небрежно с нея, но когато се върнеше вкъщи, Били беше този, който обсебваше битието му. Отначало бившата му съпруга беше мърморила за правилата след развода и за това колко неудобно било всичко това, но Маквий беше увеличил издръжката, която плащаше, знаейки, че парите бяха честна размяна срещу нещо, което буквално нямаше цена. Момчето беше негово. Имаше същите кафяви очи, същата руса коса, изящна, къса, съвършено права. Смееше се по същия начин, по същия начин държеше писалката си, лъжицата. Бягаше като Маквий, с леки подскоци и по-късно лицето му започна да се променя, изостриха се някои от детските черти, започнаха да се оформят четвъртитата челюст и високите, изпъкнали скули, които Маквий виждаше всяка сутрин пред огледалото, докато се бръснеше. Били беше дребен за възрастта си, но това важеше и за Маквий и вечер, след тренировките, когато понякога се оплакваше от това, Маквий се усмихваше и му казваше, че да, без съмнение, той щеше да стане поне шест фута, точно като татко си.

Сега, изпразвайки остатъка от гинеса, Маквий се усмихна отново, болката бе отминала. Телефонният указател лежеше до него, на пода. Той се пресегна, включи нощната лампа и намери номера, който му трябваше. После вдигна слушалката и го набра. Отговориха незабавно, беше централата на посолството, любезен мъжки глас, с лек акцент.

Маквий затвори очи и се облегна в старото кожено кресло, чудейки се колко просто момчето беше успяло да го накара да вземе това решение.

— Приятел съм на Яков Аренд — каза той. — Бих искал да се срещна с някого в посолството.