Греъм Хърли
Дяволско дихание (1)

Въведение

6 май 1990 година

— Един израелски агент влиза в къщата. Тук, в Рамалах. Казва се Шломо. Млад е. Прилича на европеец. Приятен мъж е. Винаги иска да научи нещо за мохаребините, терористите. Винаги разпитва за тях. Иска да му разкажа това, което знам. Казва, че в замяна на това синът ми ще бъде освободен от затвора. Един ден му казвам някои неща. Не много. Не знам толкова много. Но му съобщавам някои имена. Той си тръгва. Никога повече не го виждам. И, наистина, синът ми е освободен. След две седмици синът ми е убит. От мохаребините. Идват за него през нощта и го завързват, и го влачат по улиците зад една кола, докато умре. Аз отивам при мохаребините. Искам да науча истината. Защо са убили сина ми? Казват ми, че израелците са им казали, че синът ми е предал интифадата. Че синът ми им е издал някаква информация. Аз казвам кои израелци? Шломо, казват те. Русият…

Старецът, Абу Юсуф, вдигна поглед, изтощен от историята, която разказа, от спомените, прикрити зад кратките и горчиви изречения, от образа на убития си син, опръскан с кръв, захвърлен сред боклуците в една алея зад градския пазар. През нощта кучетата го били наръфали. Част от крака му, под коляното, липсвала.

Непознатият от другия край на масата остана мълчалив известно време. Беше пристигнал е Рамалах предишната вечер. Каза, че бил пристигнал от Залива, но говореше острия, силно акцентиран арабски, характерен за Дамаск. Беше стоял не повече от половин час, колкото да изпие чаша подсладен чай и да сподели мъката на стареца. И да му направи едно предложение.

— Е? — каза той накрая. — Приемаш ли? Ще свършиш ли работата?

Старецът го погледна. Работата. Предложението. Шансът отново да върне правдата. Той не мислеше за нищо друго, след като непознатият беше станал от масата, беше му благодарил за чая и го беше стиснал за раменете, преди да се изгуби в нощта. Жена му каза, че трябва да е полудял, ако смята да приеме, да се замеси в тази работа. Животът и без това бил достатъчно труден. А и той бил отраснал в очакване на подобни неща. Освен това имали и още двама сина.

Старецът погледна ръцете си за миг. Бяха все още мръсни от работата в гаража и леко потрепериха, когато взе още една цигара. Пое дълбоко, като остави димът да се разнесе вътре в него и се успокои отново. Обичаше сина си, усмивката му, бързината му. Когато израелците свалиха блокадата, когато дадоха на децата шанс в живота, той се опита да учи в университета Бир Зеит. Един ден от него можеше да стане нещо, да се измъкне от това място. Сега, обаче, той беше мъртъв. Още един гроб в прашното поле зад хълма. Още една омачкана снимка на голата бетонна стена.

Старецът вдигна очи. Вън, на тясната улица, хлапетата продаваха лимони, които бяха откраднали от пазара. Заслуша се за момент. Те се смееха.

Непознатият се размърда и погледна часовника си. Старецът стана и се обърна. След малко той започна да кима, ръката му се плъзна върху масата и се облегна на нея, търсейки подкрепата й.

— Окей — каза той накрая. — Ще го направя.

Три месеца по-късно, на 14 август 1990 година, в коридора на голямата викторианска къща в Западен Лондон, една секретарка се наведе и събра пощата от пощенската кутия. Сред купчината пликове имаше и една кафява книжна торба с написан на ръка адрес и марка от осемдесет и седем пенита.

Тя взе пощата горе, в офиса и прекара писмата през рентгеновия анализатор на бюрото си. Хартиената торба съдържаше някаква видеокасета. На черно-белия екран тя видя корпуса на пластмасовата кутия и плътно навитите ролки с лентата. Отвори торбата и извади касетата. Откривайки придружаващата бележка, тя се намръщи и отново провери адреса. Нямаше никакво съмнение Годфри Фридланд, Сидмът плейс №67, SW10.

Фридланд видя касетата около десет часа, между две от срещите си. Снимките бяха направени ръчно, камерата непрекъснато се движеше, в обектива постоянно се появяваше някакъв пръст. На кадрите имаше заснет багажникът на някаква кола, тръбопроводът и резервоарът. После камерата се насочи под бронята и за миг екранът стана черен, докато автоматичната бленда се мъчеше да се пригоди към по-оскъдната светлина и после се появиха ръждясалите нефокусирани тръби на ауспуха. Кадърът се задържа десет секунди или повече, ръката продължаваше да трепери, опитвайки се да се задържи в една точка. Ауспух, каза някой. Не една, а две тръби.

Екранът отново стана черен за миг, после камерата се насочи към вътрешността на колата, фокусирайки арматурното табло. Внезапно се появи някаква ръка, старческа ръка с черни, дебели и напукани пръсти, посочващи към някакъв ключ на таблото. Ключът беше бял и ярко се отличаваше от всички останали. Пръстът се отдръпна и после се появи отново, почуквайки по ключа. Виж, казваше пръстът. Виж ключа.

Още един кратък миг с черния екран, после финалната картина на Манхатън, късно следобед, популярните кадри с високите сгради, направени от движеща се кола по Ийст ривър, слънцето, силно клонящо на юг, малки картини от парка Куинс на преден план.

Кадрите продължиха минута или малко повече, на звуковата лента беше записано някакво радиопредаване, после изведнъж камерата прекъсна и екранът остана празен до края на лентата.

Секретарката се наведе над видеокасетофона и започна да пренавива лентата до началото. Мъжът зад бюрото изръмжа и взе по-близкия от двата телефона. Набра номера по памет и остана да чака секунда-две, преди да му отговорят.

— Пристигнало е — каза той бързо, — въпреки че бог знае какво означава всичко това.

На следващия ден един мъж в началото на четиридесетте, влезе в Манхатън плаза, един дискретен и скъп хотел, четири пресечки южно от нюйоркския Сентръл парк. Носеше куфарче и малка пътна чанта. Една от жените зад дългия овал на рецепцията вдигна очи и го поздрави по име. Мъжът отговори на усмивката й и се убеди, че резервацията му беше потвърдена. Беше с лек тен, спретнато облечен и имаше слаб, но доловим западняшки акцент. Жената направи извадката от разплащателната му карта и го упъти към обичайната стая на деветия етаж.

По-късно през нощта мъжът повика румсървиса и си поръча омлет с лека салата, които изяде сам. Направи три телефонни обаждания, едното, от които беше извън Щатите. Час преди полунощ той се обади за четвърти път, като сега позвъни на една манхатънска агенция за осигуряване на компаньонки и поиска да му изпратят едно момиче, което назова по име.

Момичето пристигна с такси, трийсет минути по-късно. То взе асансьора за деветия етаж. Обикновено, както знаеше персоналът на хотела, тя оставаше за около час. Този път тя не се появи изобщо.

На следващата сутрин, в девет и половина, един от камериерските екипи се качи на деветия етаж и започна да почиства стаите. Вратата на стая №937 беше затворена, но не беше заключена с веригата. Когато никой не отговори на почукванията и на учтивите въпроси, камериерката отвори вратата с резервния си ключ. Завесите в стаята бяха все още спуснати. Стаята беше съвсем празна. Имаше много неприятна миризма.

Камериерката извика отново, после влезе и отдръпна завесите. Голямото двойно легло беше използвано. Чаршафите бяха намачкани, а в единия край на тройния диван имаше прилежно сгънати два чифта дрехи. Жената спря за момент изненадана, после прекоси стаята, отправяйки се към банята. Вратата и беше затворена, но миризмата тук ставаше далеч по-силна. Беше отличителен, тежък дъх, който не можеше да бъде пропуснат. Миризмата наподобяваше тази на общежитията за бедни, през лятото, където канализацията обикновено беше повредена, а прозорците не достигаха и на всичко отгоре нямаше и достатъчно долари за освежители на въздуха.

Камериерката отново спря, после се престраши и бутна вратата. Тя се отвори. Вътре, на пода, имаше две тела. И двете бяха голи, преметнати едно връз друго по някакъв странен детски начин. Не се виждаше кръв. Нямаше и наранявания. Никакви следи от насилие. Само телата, ръцете й краката им преплетени, един мъж и една жена, които сякаш спяха. Ръката на жената беше само на няколко инча от ръба на ваната. До нея имаше някакъв отворен аерозол.

Камериерката се опита да преглътне, обърна се и започна да се изправя, когато усети странно замайване в главата си. Протегна ръка да се подкрепи, изненадана, и се просна през облегалката на дивана. Отпусната върху килима, тя се опита да допълзи до вратата, очите започнаха да я болят, стаята взе да губи очертанията си. Отвори уста да извика, но не излезе нищо, освен приглушения задъхан звук на борещите се за въздух дробове.

Същия този ден, в Лондон, един мъж на възраст някъде около трийсетте, се появи на стъпалата пред посолството на Израел на Палас гардънс. Беше облечен в лек бежов шлифер и носеше тънко кожено куфарче. Погледна часовника си, после огледа натоварената улица и се отправи в посока към Саут Кенсингтън.

Десет минути след това в един от тихите ъгли на Куинс Гейт гардънс той отново погледна часовника си, като спря при завоя. После тръгна да пресича улицата, ускорявайки ход. Точно в това време един черен мерцедес — лимузина спря на около петдесет ярда от него. От мястото до шофьора слезе някакъв мъж. Колата се отдалечи.

Мъжът от посолството пресече улицата и тръгна на юг. Пътникът от мерцедеса го пресрещна. Това стана точно пред редица от антикварни магазини. Започнаха да разговарят. Тонът се повиши. Човекът от посолството нетърпеливо поклати глава и се обърна да си ходи. Точно тогава другият мъж извади малък джобен пистолет. Стреля два пъти. Човекът от посолството се свлече на земята. Другият коленичи над него и стреля още два пъти от упор, направо в главата му. После тикна пистолета в джоба си, взе куфарчето и бързо се отдалечи в посоката на станцията на метрото на Глостър роуд.

Мъжът от посолството остана да лежи неподвижен. От ухото му се стичаше кръв.

Няколко минути по-късно пристигна един фоторепортер, който отразяваше друго събитие наблизо. Някой се беше обадил в редакцията на неговото издание, а оттам, на свой ред, се бяха обадили по портативния му телефон. Сега той паркира колата си от другата страна на пътя и измъкна своя Никон от калъфа. Бързо обиколи тялото, пренебрегвайки малката групичка от тихи наблюдатели, като търсеше най-удобния ъгъл за фотоапарата.

Снимките показаха някакъв мъж в бежов шлифер, лежащ на улицата. Той можеше да бъде пиян или просто заспал. Само дето по-голямата част от задната половина на мозъка му просто беше престанала да съществува.

Когато приключи работата си, фотографът изтича обратно до колата и се наведе над портативния си телефон. Все още беше погълнат от разговора, когато първата група автомобили се появи в горния край на улицата. Десет мили по-нагоре, в новите офиси на неговия вестник, в Доклъндс, дежурният редактор чу сирените в телефона.

— Не се мотай там — каза той. — Докарай материала тук още сега.

Фоторепортерът прие нареждането му с неохота и подкара колата. Отминавайки, той хвърли последен поглед към тялото на тротоара. Нещо го беше притеснило във връзка с лицето в обектива, имаше нещо странно, нещо съвсем непривично. Сега той разбра какво беше това.

На лицето на умрелия беше изписана усмивка.